петък, 30 декември 2011 г.

Новогодишни (по)желания


           На прага на Новата година сме, а светът не се е променил. Иска ми се да напиша нещо оптимистично, но последните дни от годината съвсем не са такива, поне при мен. Редовно получавам доказателства, че хората никога няма да се променят и лошите им качества са дълбоко вкоренени в тях, колкото и да се опитват да ги прикриват. Неграмотността прогресира, плиткоумието дерзае... И всички тези тъжни изводи на прага на нещо уж ново.
Как да продължим? Как да вървим напред? Когато народът спи. Когато на никого (или поне на повечето) не му пука откъде изгрява Слънцето, камо ли кой го управлява или кой живее живота му вместо него... Овцете продължават да вървят след своя овчар, без да се замислят накъде ги води той.
          Какво да си пожелая на прага на Новата година? Може би всичко ще бъде излишно, ако животът свърши през 2012. Само че в сърцето ми все още има искрица вяра, че това няма да се случи. Това ще си пожелая тази година. Още вяра и сила, за да променя поне хората, с които се сблъсквам в дните си... За да накарам поне един слепец да прогледне... Тогава може би ще заживеем в един по-хубав свят и следващата година ще мога да напиша нещо розово. :)
          Весело посрещане на Новата година! Празнувайте като за последно, защото не се знае какво ни очаква! И мечтайте! Дайте воля на въображението си, имайте вяра в себе си и упоритост, защото без тях сме за никъде! Вярвам, че аудиторията на моя блог се състои от ведри, амбициозни и интелигентни хора, на които пожелавам да продължават в същия дух и да гонят нови върхове, защото винаги може и още! :) Весела Нова година!

неделя, 18 декември 2011 г.

Малко рисуване и други ненужности

            Напоследък в мен се пробуди някаква креативност. Тя винаги си е била тук, но просто в последната седмица е по-действена. Успявам да свършва страшно много работи за кратко време, че и време за забавление ми остава, което е най-важното. Засега от нищо не се лишавам, но април месец наближава, а с него вероятно и пробния за Софийския. Време беше да съобщя новината, че най-накрая твърдо съм се решила да уча там - Софтуерно инженерство или Компютърни науки. Но за да не отсвиря съвсем от математика от време на време позволявам и на дясната половина от мозъка си да се изяви - с писане и напоследък с рисуване (не че ми се отдава). Другото важно нещо е, че вече си имаме чудесна коледна елха - естествена! Може би съм споделяла, че без мириса на елхата за мен Коледата не е Коледа. Що се отнася за подаръците - май вече са измислени и тази седмица трябва окончателно да приключа с тях.
Коледа е! :)

ПП: Освен това пускам една картинка с напредъка ми в рисуването. Или по-скоро в оцветяването. Говоря за качествено оцветяване - със светлосенки и всичките му там ефекти, които го правят да изглежда естествено. Аз съм още в самото начало, както ще видите от простите картинки, които имах да оцветя, пък и съвсем не се справям толкова добре, но все пак -> тук.

понеделник, 12 декември 2011 г.

Коледна украса

           Ето че сме на прага на най-големия христиански празник и аз най-накрая отворих място в графика си, за да си украся стаята. Ето и какво се получи, макар и малко скромно. :)



                              Рафтовете ми са леко поразхвърляни, но пък имат коледен вид. :)

                 Плюшеният чук е подарък от Франц. ^^ А пингвинчето е от любимата ми кола. :D

                   Ето го и сладкия Мечо. Честно казано, по-красив мечок не съм виждала през живота си. Обожавам го! Затова си има и специално отредено място в стаята ми. :)


И скромната ми елхичка. :)


А това сътворих върху прозореца ->

А това украсява входната ни врата :) (малко е дрипаво, горкото :D)





Весела Коледа! : ) Хо-хо-хо!

сряда, 30 ноември 2011 г.

Добре че е Интернет... ;)

Пак ще си говорим за Интернет. Понеже е нашумелица. И понеже се чудя дали и вие сте пристрастени...
Винаги главицата ми е била вълнувана от въпроса „Абе аз как живеех, преди да го има това и това?“ Понеже технологичният процес е изключително засилен през последните години и като че ли се ускорява още и още, а ние учудващо бързо се приспособяваме към неговите темпове, е нормално да си задаваме въпроси от този характер.
Аз без Интернет - не мога. Или поне не искам - това вече е въпрос на избор, а не на зависимост. Понеже той е като прозорец към един по-друг свят, където хората са такива каквито искат да са, но пък и доста по-често им е по-лесно да изразят истинската си самоличност в Интернет, отколкото на живо. Когато нямам Интернет, се чувствам все едно затворена в празна стая, в която трябва да прекарам няколко дни. Не че нямам други хобита или интереси - о, напротив, имам! Но така, докато ги върша, мога да наблюдавам какво правят и хората (чрез Фейсбук), без да бъда забелязана или заподозряна в каквото и да било. Чудесна технологична мантия невидимка, а? :)
Освен това добре че е Мрежата, иначе сигурно щях да си остана неизслушана. Просто никога на глас не бих могла да кажа повечето от нещата, които пиша тук. И може би тези, които ме познават, смятат, че съм съвсем различна на живо. Но аз съм същата, просто мисля твърде много, преди да кажа нещо пред някого - дали ще прозвучи добре, какво ще си помисли, как ще го приеме. Защото клавиатурата никога не остава наранена от моите думи, а мониторът ги отразява всичките до една. Съзнавам, че това е глупаво. Може би страх, може би липса на увереност, а най-вероятно - стремеж към перфекционизъм.
Обикновено пиша, надявайки се определени хора някога някак си да попаднат на написаното и да се досетят, че е писано за тях. Само че това е твърде наивно, от една страна, и неразумно - от друга. Защото, ако те някога разберат, означава, че моят шифър ще бъде разкодиран, а това би скъсало душевната ми струна. Добре, че е Интернет, та поне надежда да има да ме чуят (... прочетат)...

неделя, 27 ноември 2011 г.

Коледна подготовка :)


Хайде, време е вече! Чуваш ли веселият ѝ звънлив смях? Иде чак от Балкана... Наближава, наближава. Скоро ще е съвсем близо и ще изпълни дробовете с мирис на курабийки и смола от безбройните си елхи. И онзи трепет... да, блясъкът на детските очи, отразяващ се в белите снежинки... Време е да се подготвим, за да я посрещнем подобаващо и тази година...

          Пак е Коледа. Трудно е да не мисля за нея, след като всеки ден минавам през чудно украсено място в Пловдив. От няколко години площадката пред голямата сграда (която не знам точно какво представлява), намираща се на автогара Север, се превръща в коледен рай. Последното изречение не беше художествена измислица. Наистина трябва някои ден, докато чакам автобуса да снимам тази снежна приказка. Такава чудна гледка рядко се вижда.
          А утре ще потърся украса за стаята си. Сега, когато вече имам лично пространство, искам то да отразява точно мен и душевността ми. Ще превърна кътчето си в коледна приказка, навяваща спомени за далечната Лапландия и за тъжно отминалото детство, когато още вярвахме в Дядо Коледа. Скоро трябва да се сдобием и с елха. Не мога да си представя Коледа без естествена елха, лъхаща на смола и свежест, както и без бял пухкав сняг.
Избирането на подаръци, макар не съвсем лесно, е едно от най-интересните неща покрай Коледа. Да обикаляш украсени магазини, от които звучи коледна музика, е повече от вдъхновяващо.
         А на самия ден ще стана отново, както преди години, в 3 часа през нощта, за да проверя дали добрият старец вече не е минал през нашата къща, или пък ще се надявам да видя поне парченце от кожуха или чувала му, докато преминава през комина. :)
На Коледа ставали чудеса... :)

Дали аз закъснях или времето бързаше?



Дали аз закъснях или всичко бе сън?
Отшумя като приказка, каквото ни свързваше...
Отшумя като празничен звън...

       А как бързо минава и се мени времето... Опиташ ли се да го хванеш в шепи, ще осъзнаеш, че всъщност току-що си изгубил цяла вечност. Необуздаемо и неразгадано. Вечно, но и непостоянно... Илюзия и истина. Никой не знае какво представлява. Дали си го въобразяваме или реално го има? Дали не е постоянна величина? Дали всяко нещо, случило се някъде назад във времето, не продължава да се случва и сега, просто някъде там във времето, в паралелен свят?
Не знам, но факт е, че пораснах. Времето и през мен мина на бърза ръка. Разроши детските ми плитки и вля в наивния ми поглед истината за живота. Даде ми любовта, за която само бях чела в книгите, и ме провокира към нови върхове. Захвърли куклите от стаята ми и ги замени с дрехи и гримове, които самата мен да превърнат в кукла. Детските книжки отдавна са скрити там, където могат да ги четат само мишки, а на тяхно място в библиотеката ми са книгите за живота. Колко бързо пораснах! И колко е трудно да осъзная, че това няма да се върне! Никога отново няма да мога да стана в 7 часа сутринта в събота, за да отида да купя вестник, който да изчета от край до край, без да разбирам повече от половината неща... Никога отново няма да въртя обръч с безгрижието на детството, а колко бях добра в това... И никога, никога отново няма да слушам с очудване приказки, които баба да ми чете вечер, преди да заспя... Колко е лошо времето! Колко е тъжно порастването!...

четвъртък, 24 ноември 2011 г.

Друга?

Не живях на друг живота, смелите сами се борят...

           Прекрасна песен. Мога да я слушам по цял ден и да си въобразявам, че и аз мога да я запея. Звуковете и думите й се преплитат в душата ми и като меч прорязват сърцето ми. Дори да я изкрещя, не мога да накарам сърцето си да я последва. Разумът също е безсилен пред доводите на чувствата. И този път... наистина не съм смела. Всъщност кога съм била? Дори да се опитвам да се възвися чрез писане за върховни човешки идеали, моето сърце отново си е влюбено и подвластно на магията, а това неминуемо пречи на разума да следва верния път.
        Аз, напук на лирическата героиня на песента, се готвя да заживея нечий друг живот... Приготвям се да постигна това, за което знам, че силите ми стигат, но не и да ги надхвърля и да си докажа за пореден път, че мога и повече. За това се иска много смелост и никога досега не е било толкова важно. Нито пък толкова трудно...
За моментите, когато наистина ми се иска да бях по-смела отколкото съм... Просто да бях друга...


неделя, 20 ноември 2011 г.

Мраз, стоплящ сърцето


         Студ и мраз все по-бързо заледяват Земята и пробуждат у мен коледното настроение, кротко стаяващо се в сърцето ми от миналата година. Вече му е време да ме завладае цялата из основи и понякога, докато чакам автобуса на спирката и ръцете и носът ми замръзват, го чувам как прошумолява нейде из съзнанието ми и пак утихва. С всеки ден като че ли става по-силно и по-силно. И тази Коледа няма да ме предаде. Ще си прекараме чудесно. А и... подаръци, подаръци! Разбира се, най-хубавата част. Както и украсяването на елхата... Ах, как обичам мириса на Коледа... и всичките й чудеса! Едва ли на Земята има по-хубав празник! Дори рожденият си ден не обичам толкова! А... междудругото като заговорихме за подаръци... главоблъсканиците тепърва предстоят.
         Отдавна подарих сърцето си, а и получих в замяна. И колкото и есета или пък стихотворения да мога да измисля за един ден, повярвайте ми - оригинално решение за подарък на близките ми хора, не мога и не мога! Стремежът ми да избера нещо хем хубаво, хем неочаквано, хем голямо винаги е увенчан с неуспех. Може би именно там ми е грешката. Може би в по-малките неща се крие магията... Дано тази година разгадая тайната! А дотогава ще тръпна в предколедна треска и ще гледам „Сам вкъщи“! :) Ще съм щастлива да науча вашите идеи за подаръци. Ако не ви се струва твърде рано... :)

петък, 18 ноември 2011 г.

Връхлитащ хаос от музи


         Отдавна не съм сядала да попиша като хората в блога си, но пък затова сега кипя от енергия и потенциал. Напоследък ми се случват все хубави работи и въобще не мога да се оплача. Доволна съм и се радвам на живота. От време на време имам своите моменти на недоволство и депресивно състояние, но те бързо избледняват на фона на цялото щастие, което ме облива постоянно. С какво ли го заслужих? (mm) Като се замисля, това няма значение, важното е да съумея да го запазя. За сметка на това пък почти непрекъснато трябва да уча (или по-точно да решавам задачи и да разучавам смахнати езици за програмиране), но пък нали „който се учи, той ще сполучи“. Няма начин да ме контра-аргументирате. Нито пък трябва да оставате с впечатлението, че говоря за безвкусни и скучни уроци в даскало или пък за некадърни учители (защото другите са малко). Просто, когато наистина държиш да постигнеш и научиш нещо в живота, трябва да го постигнеш съвсем сам и на никого да не разчиташ. Хората са доста преходни елементи и е глупаво да чакаш на някого да му дойде настроението, животът просто ще мине покрай теб. А старанието невинаги остава невъзнаградено. Пък и в крайна сметка го правиш за себе си, не за някой друг. Не знам как някои хора живеят, без да правят нищо съществено. Аз, например, съм готова да стана и в пет сутринта, за да почета хубава книга или нещо интересно от Интернет, или..., или... Иначе обичам да си поспивам, затова и проспах един голям шанс за безплатно обучение по журналистика, но ще сменя темата, че иначе ще си изям ушите. :D Явно 1000 стипендии са ми достатъчни за сега. Междудругото е доста интересно да си част от тях. Нямам търпение да се възползвам от възможността за консултация с учени и специалисти. Каквато съм си любопитна, сигурно ще ги засипя с въпроси. Да живее любопитството! ^^ Предполагам то ме доведе дотук и искрено се надявам да ме води и занапред, защото е изключително вдъхновяващо! :) Е, толкова засега. Надявам се скоро пак да пиша.

сряда, 9 ноември 2011 г.

Крачка нагоре

      Най-накраят дългоочакваните резултати излязоха! Нямам думи, с които ми се иска да опиша цялата щастлива вълна, която премина през мен за част от секундата, когато видях името си в списъка на класираните! Още ме боли гърлото от толкова викане и подскачане! :)
      Най-голямата ми победа до момента и най-хубавото признание и стимул да продължавам натам, накъдето съм тръгнала! :)
      А есето - обещавам някой път (скоро) да го споделя и тук... :)

Picture: www.nutsa85.deviantart.com

четвъртък, 3 ноември 2011 г.

Като чуя думата цирк, в главата ми първо изскачат не клоуните с червените носове, не и камилите, нито пък слоновете. В мислите ми се визуализира не друго, а картината на българската държава. Не че нямам мнение по въпроса с политиката (за пристрастие не може да се говори, защото така или иначе „всички са маскари“), но да го излагам публично тук би било равносилно на това да вляза в клетката на лъва, така че предпочитам да го запазя за себе си.
Често обаче размишлявам по тази тема накъде отиваме. Докато преди известно време бях убедена, че не искам да напускам България, сега все си мисля, че просто Трябва, иначе и децата ми ще трябва да преминат през всички тези безумия, през максимата „лява ръка, десен джоб“ и през мизерията, нямаща нищо общо с гордостта да се наречеш „българин“. Каква ти гордост! То си е срам да кажеш „Да, аз съм от онези, които позволяват да ги лъжат и да крадат от тях!“

вторник, 1 ноември 2011 г.

Домашен ванилов сладолед

Ех, есента настъпи отдавна, но лично за мен няма никакъв проблем да си спомням за лятото вкъщи на топличко с чаша домашен сладолед. Така че днес реших да запретна ръкави и да си приготвя малко ледено удоволствие. :) Ето как и какво се получи.
Първо приготвих необходимите продукти:
А те не бяха нито много, нито сложни.

- 300 мл прясно мляко
- 300 мл сметана
- 6 жълтъка
- 110 гр. захар
- 2 ванилии

Първо отделих жълтъците от белтъците.

След това в голяма купа разбих жълтъците със захарта до получаване на нещо като пяна.

В изплакната със студена вода тенджера смесих сметаната, млякото и ванилията. Разбърках и ги сложих да се загреят, докато заврат.

След като бяха готови, прибавих към тях и жълтъчено-захарната смес при постоянно бъркане, докато се сгъсти и смеси добре.

Изсипах съдържанието на тенджерата в купа и изчаках да се охлади.

След това сложих във фризера, за да се замрази. На всеки 20-30 минути е добре да се вади и да се разбърква, за да не се получават кристали. Ето го и крайният резултат след няколко часа:

четвъртък, 27 октомври 2011 г.

Justin-o-cholic


             Тези дни след като гледах (със закъснение) Friends with Benefits, моята вечна мания Justin Timberlake се завърна с нова сила и мощ. Обещала съм си този човек някой ден да го видя на живо. Но дотогава мога да се кефя максимално на всяка негова песен, видео или филм. Страхотен е като визия, като глас и като излъчване. Не можах да пропусна една джъстинохолизирана публикация за любимите ми негови песни, очаквайки с нетърпение скоро да чуя и албума му, който предстои да излезе, надявам се - скоро. Няма да ги подреждам по любимост, защото трудно бих могла да ги определя. Гласът му прави всички тях страхотни. Слагам ги с връзки, за да не забавят много зареждането.


За горната песен може да се каже, че я знам наизуст. Влизайки в банята, първата ми мисъл е "Hey, girl, is he everything you want in a man?" И концертът започва. :D


Когато заговорим за Джъстин, за къде сме без неговия Sexy Back! Това е песента, която особено силно свързвам с неговата личност. А изречението „It's just that no one makes me feel this way“, аз го чувам и си го пея: "It's Justin only make me feel this way" :))


И, разбира се, прекрасната My Love. Колко ли момичета си мечтаят да я изпее за тях? :)

Толкова много песни искам да спомена още. Обичам всичките му - Love Stoned, Ayo Technology, 4 minutes, Cry me a river и т.н., но времето ми е ограничено, така че като за край ще пусна една от ранния период на Justin - с групата N Sync.


Baby, when you finally get to love somebody, guess what? It's gonna be me...

Колкото до филмовата му кариера - досега не харесвах филмите, в които играеше, но след „Социалната мрежа“ и „Приятели с привилегии“ смятам, че от него ще видим още много и още по-забавни роли. :) Особено в „Приятели с привилегии“ го обожавам. Като че ли точно това е ролята за него. Отива невероятно добре на чара му. :) Не съм особено доволна, че следващият му филм ще е екшън, тъй като не си падам по жанра, но съм сигурна, че отново ще бъде страхотен. Джъстин, Джъстин, Джъстин... I'm tired of using technology. I need you right in front of me. :)

събота, 22 октомври 2011 г.

Пролетта е тъй красива, ражда нашата любов, всяка сутрин преоткривам колко хубав е светът. Пролетта дойде в живота ми, водейки те със себе си и ми дари своята стопляща целувка. Разцъфна сърцето ми и пожела те.

неделя, 16 октомври 2011 г.

Вдъхновение

Този октомври е някак не-творчески. Дори най-любимите ми блогове са запустели и, макар всеки ден да влизам с надежда за някоя публикацийка, надеждите ми винаги остават неоправадани...
Може би е дошло време за търсене на ново вдъхновение, а то със сигурност ще дойде с наближаването на зимата и всичките красоти, които носи със себе си.
Сетих се, че досега не съм показвала нито едно мое стихотворение, но пък скоро и не бях писала такива. Само че в петък в час по свят и личност музата ненадейно ме удари и ето какво сътворих.

Не бях измислена за красота и сенки,
създадена съм от човешка суета.
В свят на грозота и непорядки тежки -
да бъдеш плевел сред цветя.

Не си измислен, за да ме обичаш
в сумрака под изгряваща дъга.
Но търсейки ти свойто цвете да отричаш,
че точно в плевела откриваш любовта.

14.10.2011, някъде около 8 сутринта, ОМГ, кабинет 307 (:D)
Доста е объркано и противоречиво (като мен), честно казано. Има и леко ироничен привкус (който се надявам, че се усеща), но в основата си е с романтична тематика.

вторник, 11 октомври 2011 г.

Когато пада звезда...

Тази да я наречем импресия е написана на 2.11.2009 г. Понеже в момента нямам много време да пиша, а не ми се иска да оставам безмълвна, пък и си я харесвам, реших днес да я споделя с вас. Цитатите са от песни на Респект. Писана е за един друг мой блог, станал свидетел на този себеопознаващ период от живота ми.

Спри да бъдеш горе, слез, седни до мен,
нека ти разкажа за какво се моля три пъти на ден.
Не е дълго, няма да отнеме време,
искам две минути да си поседя до тебе.
Не се оплаквам, не слизам, катеря се,
със това, което правя, гордея се!
Със това, което дал си ми, живея,
целта ми е една и винаги ще съм застанал зад нея...
Нямам нищо, а все едно всичко е мое,
създаде ме да искам много,
а сега желая твойто за мое.
И знай, че няма да спирам, защото дал си ми цвете,
когато дал си ми болка в ръцете.
Може би ти знаеш какво ще ми се случи,
остави ми сърце да уча какво да получа.
Когато вземат ми всичко, кажи къде да ида?
Може би ти знаеш, но аз не мога да го видя.
Господи, позволи ми да погледна в утрешния ден,
защото може би ти знаеш какво ще се случи със мен.
Моля те, ти прости ми, че желая да съм съвършен,
защото може би ти знаеш какво ще се случи със мен.
Ставаме сутрин, деня сме си планирали,
уви... става друго и не сме го подозирали.
Защо плановете винаги излизат грешни?
Защото сме грешни или защото сме смешни?
Живеем във заблудата колко сме големи,
отчаяно предвиждаме бъдещи проблеми.
Работим като луди за нещастните си цели.
За бъдещето мислим - в настоящето сме спрели.
Но живеем добре, а сме пълни нещастници.
Правим се на вярващи, а всичките сме грешници.
Ходим на църква и все по-силно се молим
с надежда да успеем, но нещем да се борим.
А Господ ни гледа като актьори в пиеса
с ясен сценарий и спуска завеса.
И аз си отивам и не ми е нужна воля
и друг на мое място идва със нова роля...

Виждали ли сте някога падаща звезда? Питали ли сте се защо пада и къде отива след това? Дали е изгубила пътя си? Или пък стремглаво се е запътила към целта си? Дали ще загине, когато изчезне от погледа ви? Или ще заблести на ново място, още по-красива от преди? Дали ще се сблъска с препятствия по пътя си? Дали ще ги победи или те ще я унищожат? На всеки човек се е случвало поне веднъж в живота си да види падаща звезда. Още по-красиво е, когато наблюдаваш звезден дъжд. На мен ми се случи това лято. Нямаше по-красиво място на Земята, на което можех да се намирам по това време. Там, на стадиона, който пази толкова спомени, посред нощ, с приятели, легнала на влажната трева, съзерцаваща безкрайното небе. Нищо друго на света нямаше значение там... където можех да прекарам целия си живот, чувствайки, обичайки безкрая... Там, където няма болка и тъга. Там, където спокойствието и любовта, изпълваща сърцето ти, са вечни.
Хубаво е да видиш на живо тази красота, да я почувстваш през собственото си сърце, да я пречупиш през собствения поглед. Да я обикнеш.
Но малко от вас сигурно са го виждали и насън - вечер след дългия ден, след многото сълзи от отчаяние, след студените погледи, след като някой реши, че вече някакси просто не му липсваш по същия начин... Какво бихте почувствали, ако ви се присъни падаща звезда? Аз имах такъв сън преди две-три нощи. Сън, вдъхващ надежда, даващ онова, което студеният ден беше безсилен да ми даде. А какво значи, ако отчаяно викаш приятел да я види и той? Дали значи, че искате да споделите щастието, че искате и този човек да е щастлив, както вие? А ако звездата пада бавно... Дали щастието ще дойде бавно или пък ще е дълготрайно? А може би и двете...
Всъщност вярвате ли въобще в тези неща? Казват, че падащите звезди сбъдват желания. А ако ти се присъни, дали е знак за още по-голямо щастие? Хората се вълнуват от такива неща... А ти? Вярваш ли? И какво си пожела последният път, когато видя падаща звезда? Получи ли го? А оцени ли го така, че наистина да го заслужиш? Благодарен ли си всеки ден за това, което имаш до теб? Или в забързаното ежедневие просто "забравяш" да благодариш на Господ и разбираш какво си имал чак след като го загубиш? А страдаш ли по изгубеното?
Последното, което си пожелах, беше да намеря сродна душа, човек, който да ме обича такава каквато съм... Повече от приятел. Да ме обича с онази чиста любов, за която винаги бях мечтала. Получих го. И благодарих... веднъж. А всеки ден беше нова възможност да кажа "Благодаря!" ... Загубих това нещо, което исках. Сигурно така е било писано.
А ти колко пъти благодари за това, което имаш до теб? А вярваш ли в Господ? Или смяташ, че всичко на тази Земя е безсмислено - "Животът е гаден и после умираш."?! Или може би си привърженик на тезата за съдбата, която прецаква всеки? И докъде ще стигнеш, ако мислиш така песимистично? Или може би ще кажеш, че това е реалния поглед върху нещата?
А ако ти кажа, че съдбата ти е в твоите ръце, това не отрича Господ, но той просто ти е дал избор, нали?! Нали знаеш, че всеки ден имаш два избора - да се намръщиш и да ти върви наопаки цял ден, или да се събудиш с усмивка и да се радваш на новия ден и възможностите, които носи със себе си? За себе си винаги избирам второто. Защо се будиш с мисълта "Уф, пак ли трябва да ходя на даскало?!", когато можеш да станеш с "Хей.. Днес може би е най-щастливият ден в живота ми.."
Помисли си... За какво мечтаеш точно в момента? Кое е нещото, което искаш да имаш до себе си точно сега? И нужно ли е да чакаш падаща звезда, за да го поискаш? Всеки ден е една нова възможност да пожелаеш с цялото си сърце нещо или някого, ако си сигурен, че това е, което искаш. Всеки ден е възможност да благодариш, че имаш шанса да мечтаеш. А правиш ли го или когато загубиш нещо, се отдаваш на отчаянието?
Как разбираш, че си загубил някого? Когато започваш да усещаш, че не получаваш това, което преди си получавал от него? Или когато вече няма на кого да дадеш това, което искаш да дадеш? Или пък тогава, когато този някой ти каже, че вече няма нужда да те вижда до себе си, че вече не му липсваш по онзи начин? Какво чувстваш в онзи миг? Празнота... Безнадеждност? Когато до теб вече го няма този, чиито лоши страни знаеш, но преглътваш, и продължаваш да държиш на него? Питаш ли се тогава защо този някой не е можал да преглътне твоите лоши черти? Дали не е държал достатъчно на теб, дали е имал твърде високи критерии? А може би е държал на теб и е искал да си до него, докато не е видял, че просто не е твоята сродна душа, и точно като падаща звезда се е отделил и е поел по друг път, за да срещне половинката си?
А падащите звезди някога връщат ли се? Имам предвид, те бъркат ли? Разбират ли някога, че всъщност са избягали от мястото, към което принадлежат? И има ли връщане назад? А хората? Те могат ли да се връщат и да поправят грешките? Кога получават онзи мечтан втори шанс? И получават ли го всъщност... Някой ми беше казал, че ако получи втори шанс, няма да го пропилее за нищо на света. Какво казвам аз? Ако някога получа втори шанс за нещо, което искам, дори това да е най-мъничкия, най-нищожния шанс да изпълня мечтите си, ще го хвана и ще го стисна толкова силно, че да не може да си отиде. И няма само да го стискам, а ще го използвам максимално до предела на възможностите си. Най-важното обаче е да не загубваш себе си в този шанс... Да не се самозабрвиш и да се погубиш.
А какво за теб е ревността? Някой казват, че е доказателство за любов. Така е... Но любов към кого? В ревността има 1 % любов към този, който е до теб... и 99 % самовлюбие.. Така че помисли си следващия път, когато обичаш, дали ще проявиш тази черта...
Понякога не се замисляме какво причиняваме на хората около нас, задушавайки ги с ревността си.. И ако го проумеете, мислите ли, че ще искате да го поправите? Но ако нямате шанса? Ако звездата вече е паднала, ще чакате следващата или ще продължите да търсите старата? И има ли шанс нещата да се преобърнат, да стане невъзможното и звездата да се върне по обратния път?
Ако можеш да се бориш до край. "Ти си машина, човече." Само повярвай в себе си. :)
Вярно е, че хората понякога си тръгват, вярно е, че мечтите понякога се сбъдват само за да причинят по-голяма болка, когато си отидат... Но всеки ден е една нова възможност да пожелаем отново и да благодарим за това, което имаме.. И странно е, че на света има почти 7 милиарда души, а понякога всичко, от което се нуждаеш, е само един, за да преобърне света ти завинаги. За колко време става това преобръщане? Минута, час? Един ден? Седмица? Месец? Година? Когато си млад, дори секундата може да преобърне всичко.. Мечтай!
Питал ли си се дали мечтаейки ще направиш добър избор, дали мечтата няма да се превърне в крах? В такива случаи си казвам "Just do it". А ти какво мислиш? Ще направиш ли крачка напред, за да надхвърлиш възможностите си? Хората понякога те изненадват, а понякога те разочароват.. Животът е способен да те притисне доста силно, но ако се вгледаш внимателно, ще откриеш надежда - в думите на децата, в стиховете на някоя песен или в очите на някой, който обичаш. И ако имаш късмет, искам да кажа - ако си най-големия късметлия в цялата планета - човекът, когото обичаш, ще реши да отвърне на чувствата ти...

"Стъпка по стъпка, сбъдваш своите мечти, погледни нагоре, виж най-ярките звезди..."

петък, 7 октомври 2011 г.

Срещата очи в очи - проблем!


        Понякога се чудя защо реагираме различно при срещата с различни хора? Защо едни хора са ни така приятни, с тях можем да говорим на дълго и широко за всичко, докато други ни отблъскват и предпочитаме да избягваме комуникацията с тях? Не, аз нямам предвид случая, когато сме се опознали - тогава вече причините може да са много и най-разнообразни. Когато обаче влезем в нова среда, подсъзнателно определяме с кого ще ни е приятно да общуваме и някакси игнорираме другите, или поне при мен е така.
       Има хора, които виждам всеки ден (или почти), но присъствието им по-скоро ме смущава, отколкото да ми развързва езика. Това не са хора, които виждам за пръв път, с някои се познаваме от години, но не мога да говоря с тях. Дори си признавам, че съвсем умишлено и неподсъзнателно ги избягвам, за да не ми се налага да им говоря.
       В мен ли е грешката? Не съм чак толкова срамежлива (поне пред приятели). Може би пък съм неуверена. А не давайки на хората достъп до себе си, не получавам и до тях. Следователно - не ги опознавам. Следователно - подсъзнателно се страхувам от тях.
       Когато обаче се срещна с приятели, в мен като че ли се събужда един досега спящ човек. Докато пред не-толкова-близки съм винаги леко усмихната, пред приятелите и по-близките познати се показвам истинска - може да съм в еуфория, може и да съм тъжна. Мога да говоря с часове и, въпреки че понякога съм като развалена грамофонна плоча, повтаряйки нещо по 100 пъти, не ми дреме особено. Ще кажете: "Логично е. По-близки са." Да, ама при мен много малко хора могат да станат по-близки. Дори със съученичките си не съм близка, или поне най-много с 1-2 от тях. Избягвам да говоря с доста хора, съзнавам, че това ме прави в техните очи далечна и отвлечена, а може би и надута.
        Чудя се дали имам проблем или това съм аз. За мен, честно казано, не е болка за умиране, но може ли вечно да живея така? Мога, докато не се наложи да говоря с някого. Знам си - ако можеше да пиша, вместо да говоря, животът ми щеше да е сто пъти по-добър. :~)

събота, 1 октомври 2011 г.

Да живееш в собствен свят...


            Много пъти ми се е случвало да не разбирам хората и техните светове, но още повече пъти те не са разбирали мен. Казвала съм, че някой живее в свой собствен измислен свят, но вероятно и за мен някой си е мислил такова нещо. И какво от това?
            Всеки от нас живее в собствен свят. Всеки избира кого да обича, кого да мрази, с кого да излиза, кого да избягва, къде да ходи, какво да прави... Уж имаме почти пълна свобода да избираме тези неща. Няма двама напълно еднакви човека на света, дори близнаците не са еднакви. Тогава защо за по-различните да казваме, че живеят в друг свят. Ние всички живеем в различни въображаеми светове. Всеки изгражда своя си по свой вкус и той не е идентичен с никой друг. Изграждаме го от музиката, която слушаме, филмите, които гледаме, най-вече и от собствените си преживелици.
            Това, което ни пречи, са единствено закостенелите предразсъдъци - че това и онова не е разумно, не е правилно, не е логично. Много пъти съм се ядосвала, когато някой ми каже: „Този щял да прави това и това. Според мен е нелогично - кога ще стане това, как ще стане, за какво му е.“ И тем подобни. Извинявайте, ама всеки сам избира. Карала съм се и на много близки за мен хора за това. Ами то не е ваша работа. Всеки си решава дали може да направи нещо и дали има смисъл да го прави. Дори и да се окаже с последствие на времето неправилно, нали въпросният индивид сам ще си обере последствията (друго е ако и вие сте замесени, но в случая не говорим за това). Най-интерсно ми става, когато ми говори за такива неща някой, който има сумати нерешени въпроси, свързани със собствената му личност. Лично аз като че ли предпочитам да реша какво ще правя със собствения си живот, да премисля дали изборите ми са правилни, защото сега ми е времето да дам всичко от себе си, за да постигна максималното, вместо да анализирам поведението на другите и защо тоя така, пък оня онака, ама дали било правилно. Ами ако ще да е правилно. Всеки да си мисли за собствения му свят, зарежете ги тия, че в собствен свят живеели само ненормалните. ;)

Картинка: Буквар

петък, 30 септември 2011 г.

Поглед към изкуството


          Като човек, който обожава изкуството и творчеството във всичките му форми, много често ми се случва да се захвана с напълно ново и интересно нещо, или пък да си припомня нещо, което отдавна не съм правила. Чувството да се завърнеш към отдавна забравено хоби, което някога ти е доставяло удоволствие, може да се сравни със срещата със скъп човек след много години.
          Последното ми начинание отново е свързано с изкуството, по-точно с изобразителното изкуство. Отдавна не съм рисувала, сигурно още от дете. Може и да не съм блестящ майстор, но пък винаги ми е било приятно и интересно, имала съм и огромното желание да почне да ми се получава, но засега - колкото толкова. Пък нали знаете - опитът прави майстора.
         Освен котенцето от първата картинка, ето ги другите ми две последни „творби“.


Това е портрет на моята голяма приятелка Петя. Е, има още какво да се желае, но според мен е много близо до истината. Никой не можа да познае от първия път кой е нарисуван, но като им казах, добавиха, че „така като се позамислят“ наистина прилича. :D

И понеже за да сбъднеш мечтите си, е хубаво да ги нарисуваш - ето че аз нарисувах мечтаната професия. Ако не се подразбира, въпросната женица е главен редактор на списание. Е, едва ли ще изглеждам точно така - с руса и къса коса, но така беше по оригиналната картинка, която използвах за основа. За да я видите - кликнете тук.
Надявам се да съм ви вдъхновила! :)

сряда, 28 септември 2011 г.

Новини


           Макар да остават още няколко месеца, училището вече обезателно е към своя край и аз изживявам едни от последните си безгрижни дни. Всъщност не могат да се нарекат точно „безгрижни“, защото и те си имат своите задачи и тревоги, но пък знам, че идва краят на времето, в което някой ще се грижи за мен, ще му пука, ще ми помага... Оттук нататък всичко е въпрос на собствен характер, на собствен избор. Разбира се, не че ще остана сама, но трябва да се науча сама да се справям с живота, без да чакам помощ от някого.
           Интервюто за „1000 стипендии“ беше огромно и страшно предизвикателство за мен. В известна степен съм горда от себе си с това, което постигнах. Познавайки се, знам, че се справих страхотно за себе си, защото никога не съм очаквала да говоря толкова добре, високо и изразително пред публика (и то важна публика). Тези хора не ме познаваха, може би това няма да ги впечатли, колкото би се впечатлил някой, който е прекарал повече време с мен, но това е без значение. Важното е сам да си удовлетворен от себе си. Но мисълта ми беше друга. Това беше само началото. Колко ли още такива интервюта ми предстоят в живота!... Те със сигурност ще са много по-важни от това. От тях може би ще зависи кариерата ми, бъдещето на децата ми...
             Както казах, идва краят на училището или по-скоро краят на началото. По тази причина ми предстоят доста важни изпити, за които трябва да започвам да се готвя още от сега, дори малко закъснявам. Не че ме притесняват особено останалите, но Държавният изпит по специалността направо ще ми изяде главата. Преминавайки това изпитание (две теории и две практики), ще получа удостоверение (или нещо такова) за програмист II-ра и III-та степен. Теоритичната част не ми е проблем, но практиката (ако се падне C++) ще ме схруска за закуска :)) и май ще трябва да се явявам и на септемврийския вариант на изпита. Но да не се настройвам толкова песимистично отсега. :) Мисълта ми беше, да ме извините, ако отсъствам от време на време от блога. Разбира се, за мен той си остава много важна част от моето ежедневие, с която не бих се разделила на този етап.
             Не знам дали ви съобщих (не съм), но балът вече е обявен. На 26 май. Малко късничко, но тази година и матурите са късно - 21 и 23. Той си остава най-хубавата част от 12 клас. Вече нямам търпение да започвам да избирам рокля, но това сигурно ще стане чак след Нова година. Екскурзията обаче още не е решена. На мен ми се иска да е някъде в чужбина (досега не съм я посещавала), ама част от хората държат на Слънчев бряг. Няма да правя по-задълбочен коментар, че току-виж обидя някого, пък и нали всеки има право на избор. Ще кажа само: „Нали всички ще са там, 'ай и ние да сме там, да сме като всички.“ Ще опитам да се въздържа от по-нататъшни излияния по темата.
            Друго, което не съм разказала е, че май реших окончателно какво ще уча. Уф, знам, че съм тъпа. Един истински целенасочен човек би трябвало вече да знае това, ама аз - не. Кой знае, може и това да не е окончателно. Когато искаш да получиш всичко, не можеш да се откажеш дори и от минимална част от него. Последно ви бях казала, че ще уча Социология, сега обаче кривнах в точно противоположната посока, спирайки се на Приложна математика. Защо и какво и е толкова хубавото на тази специалност? Нека не бъда наивна и доверчива, но по що-годе достоверни данни в нея има около 100 процента реализация. Или казано иначе, с нея мога да стана почти всякаква, е, стига да включва математика. Дано само да не са въздушни кули и накрая да мога да се реализирам само като обща работничка. ;D Разбира се, това не е  краят. След това смятам да специализирам магистратура - Софтуерни технологии, за да си завърша това, което така или иначе съм започнала - Програмирстването :D. Все пак поне университета засега вече е сигурен - ПУ. Може да не е кой знае какво, но то и в Cambridge да отидеш, ако нищо не става от теб, пак няма да станеш човек, така че отивам с надеждата, че все пак от мен човек ще може да стане.
           Пак се отклоних надълго и нашироко. Не че няма още за разказване. Почна ли да пиша, винаги измислям какво още да добавя, но тъй като нямам много време, а и за да не ви отегчавам още дълго, засега спирам. До нови срещи! :)

понеделник, 26 септември 2011 г.

Game over.

                  Вече мога да си отдъхна... Дългоочакваното интервю мина днес. Доста бях притеснена и смятам, че го показах (за съжаление), но от друга страна се надявам да съм била убедителна и искрена. Веднъж ми казаха, че си противореча (е, и без друго съм си противоречива личност по характер), но след това ми намекнаха, че съм убедителна, което ми даде криле и воля да продължа нататък. Дано всичко да е минало добре, все пак няма перфектни неща! :) Стискайте палци до първи ноември, когато излиза класирането! :)







Снимка: http://fotografyoungersande.deviantart.com/

събота, 24 септември 2011 г.

Грешката на детството...

        Къде ни е грешката? Все повече започвам да се чудя има ли грешка или просто това е нормалния ход на развитие на обществото... Съмнявам се в последното. Може ли едно ново, младо, обещаващо поколение всъщност да се развива в толкова вулгарна и деградираща посока. В родителите ли е грешката? В средата ли? Може би от всичко по-малко.
        Днес деца няма. Тези, които се водят за такива, знаят повече псувни и от някой стар каруцар. Не се срамуват да ги използват и дори го правят най-демонстративно, „щот е яко“. От къде имам тези наблюдения? Ами просто отварям Фейсбук и вече мога да напиша бестселър за глупостта и упадъка.
        По едни или други причини, в контактния си лист имам и индивиди с около 5-6 години по-малки от мен. Това са деца, които по цял ден стоят пред компютъра и поради тази причина са особено активни в социалната мрежа. Обикновено news feed-a ми е пълен с новини от съответните лица. Какво да ви говоря - то не са псувни, не са разголени снимки, не са обиди. Да не ви говоря за обръщенията, които използват между себе си. Просто са ги възприели вече за нормални и не се обиждат от тях. Смятат, че е са ултраготини гъзари, говорейки по този начин. Думичките са твърде нецензурирани, за да бъдат цитирани тук, но дайте воля на въображението си и пред очите ви ще бъде изрисувана идеалната картинка на едно „невинно“ детство.
       Аз също не съм от много старите поколения, но щом ме е срам дори да прочета написаното, значи все пак е било по-различно по наше време. Не казвам, че тогава децата не псуваха, но тогава беше в много по-леки степени, пък и се срамуваха от това. Понякога употребяваха такива думички, но секретно между себе си, защото имаха някакво уважение към по-възрастните и знаеха, че научат ли родителите им - лошо им се пише. В днешно време имам чувството, че вместо да ги учат да казват „мама“ и „тати“, ги обучават на тлъсти псувни.
       Извинявайте, ама не може дванайсетгодишни пикли, вместо да си играят с кукли или да четат книги с приказки - да ходят с двайсетгодишни мъже, да се снимат голи и да се качват в Интернет и да знаят псувни, от които и най-вулгарния каруцар да се изчерви. И като статуса ти във ФейсбукЪ е „Да ви *** ******* на всички!“ да не би вече да си звезда номер 1... Що за морални ценности... Що за родители... Що за обкръжение...
Къде е грешката е задачата с повишена трудност...

четвъртък, 22 септември 2011 г.

Слънце сред буря...

          Добре че те намерих. Как хубаво е, когато си с мен! Вече напълно се бях отчаяла, но ти ме огря. Нямах сили да избягам, нито пък съм го искала. Просто дадох воля на чувствата си. Любовта ме взе на крилете си и ме понесе към тайнствени и чудни страни... А аз откога го чаках този момент. Цял живот за него съм мечтала.
         Добре че те намерих, иначе още да съм самотна. И без това малко хора ме разбират, камо ли пък да съумея да се забавлявам с тях. Не знам защо, но всичко ми се струва прекалено повърхностно. А с теб е различно. Ти мислиш в перспектива като мен. Ти не се главозамайваш по петъчния купон, който предстои, и как ще се напиеш там. Не... Далеч над тези неща си. Мислиш и за утре, но успяваш да живееш добре и днес.
         Добре че те намерих. Бях се отчаяла в този свят, пълен със самозвани „ловци на сърца“. Малко са като теб. Повечето като че ли все мислят с коя ще са тази вечер, какъв алкохол да си купят, в коя дискотека да се „разцепят“. Как би оцеляла душата ми в този свят?! Толкова беше уморена да се сблъсква със „страшния пич, собственик на сърцата на 10-15 мацки“.
         Добре че те открих... и ти откри мен. Душата ми достигна бряг, към който винаги да се завръща след лутане в бурното море. На който винаги я чака НЯКОЙ...



Илюстрации: Ученическа учебна тетрадка

неделя, 18 септември 2011 г.

Времето...

           Часовете и минутите се изниват скорострелно покрай нас. Понякога ги изпускаме и те без колебание се отдалечават, друг път тичаме с тях, за да ги догоним и да си наваксаме пропуснатото. Единственото, което остава вярно и вечно като константа, това е, че животът е кратък и трябва да се научим да живеем с неговото темпо, иначе ще го изпуснем.
Малко е рано за равносметки, но вчера, докато пътувах към училище, в главата си направих такава на изминалите четири (в момента тече петата) години в МГ-то. Всяка една година от гимназията ми е дала по нещо ценно.

2007/2008 - Трудна година. Началото на гимназията. За стеснителен човек като мен това си беше едно изпитание. Може би за всеки в началото е трудно да свикне с новия колектив, само че при мен новите хора винаги са били задача с повишена трудност. В края на годината обаче се чувствах много по-добре, отколкото преди да вляза. Вече бях свикнала и почти нямах проблеми. Тази учебна година ми даде и една много добра приятелка - Марианчето. Нея, честно казано, си я обичам най-много от класа, защото е много искрена и мога всичко да й кажа.
Научих, че: Светът е пълен с лицемери, но това не бива да ни подвежда и не трябва да подхождаме с предубеждения към новите хора, с които се срещаме, защото те може да са съвсем различни от тези, с които досега сме общували, а и сред тях наистина може да имаме някоя сродна душа.
Песен от този период:
 2008/2009 - Годината, в която се запознах и сприятелих с другата ми добра приятелка Петя. Оттогава сме като дупе и гащи. :D Навсякъде си бяхме заедно и си помагахме (по програмиране и математика :D) Както казва майка й: „Весел живот си живеете с Анелия. Назад-напред, хахо-хихи... Пък задачите... друг да ги решава.“ :D От срещата ми с Петя обаче животът ми наистина си е доста по-весел - сигурно много са ни се ядосвали бабките (а и не само) в рейсовете, когато сме се заливали от неконтролируем смях. :))
Научих, че: Не трябва да гледаме толкова сериозно на живота. Все пак ни се случва по веднъж. Няма смисъл да се ядосваме за глупости. Те са прекалено повърхностни пред това, което ни е дадено - възможността да живеем и да сме щастливи.
Песен от този период:
2009/2010 - През тази учебна година в живота ми дойде Франц. Бях и много щастлива, понякога и нещастна. Хиляди настроения минаха през мен, които за съжаление се отразяваха и на ученето. Мога да кажа, че в известна степен тогава бях емоционално нестабилна, но от друга страна си бях и сама виновна, защото не спирах да мисля и постоянно си измислях всевъзможни ситуации, в които започвах да вярвам и да си втълпявам. Пубертетски истории, които се радвам, че надживях.
Научих, че: Стига да искаш нещо ужасно силно можеш да го постигнеш. Както е казал Сократ: „Когато започнеш да желаеш толкова силно успеха, колкото въздуха, когато се давиш, тогава ще го имаш.“
Песен от този период:

2010/2011 - През тази година се стабилизирах и като че узрях. Птичката на щастието кацна на рамото ми. :) Станах още по-амбициозна и започнах да се уча на търпение. Прочетох доста книги и изживях много неща.
Научих, че: Любовта съществува. Просто трябва да я опитомим, както Малкият принц опитоми своя лисугер. :)
Песен от този период: Тук може би ще ви разочаровам с една чалга, но истината е, че най-силно с нея свързвам тази учебна година, особено края й. Постоянно я пеехме. :D

2011/2012 - Предстои да се разбере, но със сигурност много важна и, надявам се, интересна година от живота ми.
Научих, че: Ще ми липсват тинейджърските години повече от всичко.
Песен от този период (засега):

Постоянно звучеше от радиото, докато ходех на работа.

събота, 17 септември 2011 г.

The Boulevard


За отминалото време! <3
Много любимо парче! <3

петък, 16 септември 2011 г.

Възможно ли е...?

          Объркана съм. Рядко се случва да не знам какво искам, но този случай май е точно такъв. Колкото повече наближават кандидат-студентските изпити, толкова повече не знам какво да уча. Решавам едно, после решавам друго. Колебая се за София, но знам, че не ми се ходи там, въпреки че образованието сигурно е на по-високо ниво.
          Засега съм се спряла на Социология в ПУ, но не знам дали изобщо има смисъл и дали си заслужава. Дали университета е на ниво, дали ще изискват от мен максималното, както аз самата винаги изисквам от себе си. Не обичам нещата да стават през пръсти. Ако студентските ми години ще минат, без да се напрягам много-много, то тогава няма абсолютно никакъв смисъл от тях. Аз искам да е трудно, за да знам, че си е заслужавало, за да знам, че съм се справила и съм станала наистина добра в областта си. Вярно, истинският специалист не го прави университета, той сам става такъв с талант и труд. Но като знам колко демотивиращо действа фактът, че някой преподавател не изисква много от учениците си. Поне при мен. Щом не изисква много, той не ми и предлага много, следователно единствено си губя времето, а аз мразя да си губя времето... Искам да се занимавам с наистина сериозни неща, искам стимул, искам дисциплинирана подготовка. Не искам да губя четири-пет години от живота си просто така. И без това е кратък.
Дали изобщо е възможно да получа това в България, в държавен университет, в Пловдивския университет?...

четвъртък, 15 септември 2011 г.

Back to school... for the last time


За последен път. Голямата слънчева сграда отново отвори обятията си, за да ме приюти. Знам обаче че там отвън ме чака Той - истинският живот, и няма да му се изплъзна. Само след осем месеца вече ще ме е обхванал здраво, без да имам право да се върна назад. А толкова неща преживях на тези чинове, в тези коридори, с тези хора... Колко слънце и колко дъждове са минали... Дванадесет лета в училище, месеци на безгрижие, на невинност... Щастливи години, които още не мога да повярвам, че вече са се изнизали...

Като за последно си пожелавам, много усмихната учебна година, за да си отида, както и дойдох - щастлива, че съм имала възможността да бъда част от тази чудесна гимназия... :) За мен наистина беше мечта. :)

сряда, 14 септември 2011 г.

To be good...

Изобщо какво означава да си добър? Доста относително понятие, както и противоположното му. Ако на някого не му харесва моето поведение, това прави ли ме лоша, след като правя най-доброто за себе си? И да не би „да си добър“ да означава да позволяваш на хората да ти се качват на главата, когато и както си искат.
Ако е това, то моите „добри“ години минаха. Сега съм лоша, но поне не се страхувам да кажа „не“, не се страхувам да нараня някого, когато го заслужава. Все пак не робувам на хората и на техните представи. Всеки си има собствени - просто някои са склонни да погледнат нещата от хиляди гледни точки и не се страхуват да изберат правилната, а други са се затворили в крепост от предразсъдъци, страхувайки се да не дойде някой, който да ги разруши из основи.
Не съм добра, но това не ме прави лоша. Дори по-всички закони на езикознанието и логиката, едното не е следствие от другото. Ако понякога съм егоистка, то е защото съм тук на Земята, за да направя най-доброто, което мога, и за да получа същото в замяна. Всички сме тук с тази цел, само че някои се страхуват да поискат за себе си и затова искат за другите, само че от това страдат само те. Винаги съм казвала, че не е лошо да си егоист. Разбира се, това няма нищо общо с егоцентрика, който си въобразява, че света се върти около него. Не, аз знам, че света не се върти около мен, искам аз да се завъртя около него, за да мога да взема всеки шанс, който ми се дава. Не ми обяснявайте, че това е лошо, г-жа Р.А. го прави всеки час по философия, само че тя дори не осъзнава за какво говори, дори не я интересува, че на следващия час си противоречи тотално. Нещата трябва да се гледат от практическа гледна точка, колкото и учебници да прочетем едва ли ще се научим да живеем. Но се отклоних...
Работата е там, че няма значение дали сте добри или лоши според хората, нито пък докъде се простират границите на добротата. Въобще няма значение какво означава „добро“ и „лошо“. Важното е човек да живее според собствените си принципи, да вземе от живота това, което му се дава или поне това, което може да носи. Запомнете, дори и най-лошите хора, които историята помни, за някого са били добри... :))

понеделник, 12 септември 2011 г.

Тайната на успеха

„Не питай старило, а патило.“ - казват мъдрите. В повечето случаи „старилото“ и „патилото“ се припокриват, но не е в това същността на настоящата статия.
Като човек, на когото тепърва му предстои да опознае живота и да навлезе в дебрите му, аз се интересувам от възможностите за развитие и от мнението на тези, които са поели по пътя си доста преди мен - как са стигнали до това, което имат в момента, и каква според тях е тайната на успеха.
Започвам обаче да се съмнявам дали изобщо да се доверявам на по-възрастните. Някои ми казват „Трябва да свикваш да работиш много за малко пари - това е животът, примирявай се.“ Други коментират - „Може и да постигнеш много в живота, но ти трябва много късмет и връзки. Ако тръгнеш съвсем сам от нулата, е възможно и да успееш, но след много къртовски труд.“
Ако ме познавате или имате поне представа за мен от статиите ми, ще предположите и сами, че тези две мнения съвсем не са ми по вкуса.
Първото мнение е на представител на третата възраст. Веднага ме препраща към „Елегия“ на Христо Ботев.

...или тоз що толкоз годин ти пее:
„Търпи и ще си спасиш душата?!“

Благодарна съм, че България е раждала толкова непримирими „чада“ като Ботев, иначе още щеше да е „в хомот нашата шия“. Може би е нормално нашите баби и дядовци да са на това мнение, те са минали през доста тежки години, слушали са много за робството от техните баби и дядовци, а то е оказало огромно влияние върху самочувствието и духа на българина. Когато животът ти е преминал в мъки, ти не си склонен да повярваш, че след теб ще дойде по-добро, ти си свикнал да се примиряваш и просто да оцеляваш, както можеш. За съжаление още българският народ не се е отърсил от оковите на петвековното робство, а докато това не се случи - всяко следващо поколение ще бъде учено да се бои от Бога и да се примирява; ако получи плесник по едната буза, да дава и втората, очаквайки това някога някъде да бъде възнагредено. Само че това може и да не се случи...
Ако сами не търсим справедливостта, ако сами не си създадем живота, за който мечтаем, няма кой да го направи вместо нас. Няма смисъл да търпим и да се мъчим тук на Земята, очаквайки края на мъките и възнаграждението горе на небето, защото ако това „горе“ така и не настъпи, единственият шанс да бъдеш на Земята и да изживееш нещо би бил просто пропилян на вятъра.
Не отричам съществуването на по-висш разум, но дори и да го има той ни е дал възможността да живеем, да се развиваме, да се усъвършенстваме, да достигнем най-доброто, на което сме способни. Едва ли ни е създал, за да му се прекланяме и да ни наказва, ако го оскърбим - тогава какъв би бил Господ? Егоцентрик?

Второто мнение за възможностите за развитие в живота получих от зрял човек на средна възраст. Според думите му, хората в тази възраст са на мнение, че са нужни връзки и късмет, за да успееш. „Знанията са важни, но те не са от първостепенно значение. Първо гледат как изглеждаш, кого познаваш. Ако тези неща са ОК, чак на втори план идва проверката и доказването на способностите ти.“
Само че аз не съм на това мнение. Знаете ли, мисля, че имаме ужасно много възможности за развитие, но ни е страх да се възползваме, предпочитаме да залагаме на сигурното и никога не рискуваме. Да, нормално е, когато трябва да се грижиш за деца и семейство. Но имаме възможност да се развием и преди да създадем семейство. Всеки ден е една нова възможност. И нима, ако една врата ни се затвори, не можем да почукаме на друга, или пък сами да си направим врата, която да избираме пред кого да отваряме и затваряме? Нима, ако можеш да пееш божествено, но не приличаш на свален/а от корица на списание, трябва да забравиш за мечтата си? Може би, ако се целиш към чалга попрището, да. Но ако искаш нещо наистина добро за себе си, ще откриеш къде и как да го постигнеш. Защото живите хора мечтаят и творят. А тези, които просто съществуват, се примиряват с това, което им се дава, и дори вътрешно да искат повече, никога не извисяват глас, за да го получат...
Не можах да попитам младото поколение, на което животът тепърва му предстои, какво мисли по въпросът, но искрено се надявам, че има повече млади хора, които нямат намерение да се примиряват и след години ще могат да кажат „Да, аз успях в живота си и не ми бяха нужни връзки и далавери. Бях просто себе си, имах необходимия талант и нужните знания, както и достатъчно желание.“ : )


Картинка: Буквар за 1 кл.

събота, 10 септември 2011 г.

АнелиЯ от А до Я

А - Анелия. Първата буква в азбуката, първата зодия в зодиака, първи номер в училище, родена на пролет (символ на началото)... Като че ли доста неща при мен се случват под знака на единицата.

Б - Брюнетка съм. За сега не мисля да го променям, най-много да стана още по-тъмна брюнетка, по-скоро за освежаване, отколкото с каквито и да било други цели.

В - Влюбена - нося се на крилете на любовта постоянно и това ми вдъхва кураж, воля и щастие.

Г - Грим - така и не се научих да нося грим. Може би така е по-добре. Редките случаи, когато го правя, е за да впечатля моята любов. :)

Д - Дати. Искам или не, в главата ми е пълно с дати - както такива, които имат значение, така и такива от миналото... Когато дойде същата дата следващата година, си правя равносметка за промяната и вътрешно си отпразнувам годишнината от „еди-какво-си“. :)

Е - Егоистка съм, или поне така казва майка ми. Какво пък? Всички в известна степен сме такива...

Ж - „Ж“ е буквата на паралелката ми в училище.

З - Зима. Вероятно любимия ми сезон. Харесвам спокойствието и чистотата й. Харесва ми времето, което не е нито слънчево, нито мрачно - просто светло и спокойно. Представям си уюта на топлия дом и белите снежинки през прозореца.

И - Идеи. Главата ми е препълнена с всевъзможни идеи. Като някакви буболечки, които щъкат насам-натам, са. Поне рядко скучая.

Й - Йод. Последното лекарствено средство, което използвах. (Просто не се сетих за друго.)

К - Книги. Едно от нещата, които ме увличат. В книжарници и библиотеки мога да престоявам с часове, дори с дни.

Л - Локум. Нещо, което обожавам, но за съжаление не си похапвам често.

М - Мисля - постоянно. Главата ми не остава празна. Винаги намира какво да чопли. Понякога вечер, когато си легна, си мечтая за бутон "off", за да мога да заспя.

Н - Нокти. Никога не съм имала дълги хубави нокти, а винаги съм си мечтала за такива. От дълго време се опитвам да ги постигна, но все нещо става. Някой ден обаче ще ги имам.

О - Овен. Зодията ми. Толкова добре ме описва, че направо е страшно.

П - Петя. Приятелката, с която най-добре прекарвам времето си.

Р - Рози. Много харесвам тези цветя. Крият някаква женственост и гордост в себе си.

С - Славена - по-малката ми сестра.

Т - „Тайната“. Една от книгите, които са ме впечатлявали най-много. Сигурна съм, че всяка дума е истина, просто понякога не ми достигат смелост и вяра, за да я приложа на практика.

У - Усмихната. Познатите ми казват, че винаги съм усмихната. Може и да не говоря много-много, но поне усмивката ми помага да избегна прекалено неловките ситуации, пък и кой не обича усмихнатите хора.

Ф - Франц.<3 Момчето, което обичам.

Х - Хаос от мисли. Блогът ми, в който толкова обичам да прекарвам времето си.

Ц - Целувки - захарни или реални, без значение - обожавам ги. :)

Ч - „Чаровница“. Любимото ми списание, когато бях малка. :)

Ш - Шоколад. Едно от любимите ми удоволствия. Справям се за секунди с една опаковка.

Щ - Щастие - посоката, която съм поела.

Ъ - „Ъпсурт“ - бях им фенка.

Ю - Юли - най-успешният, откъм брой посещения, месец за блога ми.

Я - Ясновидец - понякога ми се е искало да се срещна с такъв, за да ми предскаже бъдещето, друг път ми се струва глупаво, ненужно или страшно. :)

петък, 9 септември 2011 г.

Черногледство..

Напоследък нещо ми става. Всичко започна с възпаление на фоликулата на едно косъмче (според лекарката). Оттогава не спирам да чета някакви глупости в Интернет и да си поставям диагнози за все по-различни и по-страшни неща. Дори почвам да си вярвам и да усещам разни странни симптоми. Опитвам се да се разсея и да насоча мислите си в по-положителна посока, но ефектът не е особено дълготраен. Мисля, че в скоро време ще се побъркам...
Да, определено аз не трябва да бъда оставяна дълго време да скучая, защото последствията са ето такива. Уж винаги съм била оптимист, уж съм щастлива... пък сякаш постоянно ровя, за да намеря нещо гнило в розовата картинка. Да, определено вече се радвам, че 15 септември идва. След него едва ли ще имам изобщо някакво време за подобни черногледства.
За собствено успокоение и за ваша наслада ви поздравявам с тази великолепна песен.

четвъртък, 8 септември 2011 г.

Десет тайни

Днес реших да бъда откровена и да ви разкрия десет неща за мен, които може би не знаете, скъпи ми читатели. Обикновено ужасно много обичам да говоря за себе си (да, I am selfish :D), понякога дори се самозабравям, но все ще се намерят 10 неща, които не съм споменавала в блога или за които само съм намеквала. :))

1. Обичам математиката. Особено геометрията. Действа ми като масаж за мозъка. А логическите задачи са ми най-голямата страст. Само две неща не ми харесват - векторите и стереометрията. Така и не можах да ги разбера, колкото и пот да съм изляла върху тях. :))

2. Противно на всички схващания второто ми любимо нещо са книгите и литературата. Обикновено човек се насочва или към логическите или към хуманитарните науки само че при мен и двете са еднакво любими. Може би защото се научих да чета на 4-5 се влюбих в книгите. Тогава спях при баба ми. Като всяко дете, вечер като легнех исках да ми четат приказки. Само че не се засищах с една, а баба ми - след цял ден работа - си беше доста уморена. Затова я помолих да ме научи сама да си чета. Оттогава ролите се размениха - аз четях приказки на нея, а тя къде чула, къде - не. :) Важното е, че всеки беше доволен. Преди да започна първи клас, бях прочела 4-5 дебели книги с приказки. В местната библиотека бях най-познатото лице. Ходела съм най-малко по веднъж на седмица. Няколко пъти бях награждавана на коледните им празненства за най-редовен читател. :)))

3. Реших, че искам да пиша в 3 клас. Купих си тетрадка, специално за целта, и започнах по цял ден да съчинявам стихчета. След няколко години станах журналист в училищния вестник. Не беше за дълго, но и организацията не беше много добра, едно или две интервюта от учители обаче съм взела.

4. Мога да плета с два шиша за плетене. Отново ме научи баба ми, с която прекарвах доста време, когато бях по-малка. Колко ли ленти за уши сме изплели със сестра ми. :D Маалко по-късно се научих и да бродирам. Отново се беше превърнало в голяма страст. И понеже леля ми страшно обича гоблени и има много, много, реших да не оставам по-назад и да се науча и на този занаят. :D Бях го позанемарила, но скоро пак ми се прииска, и в момента си довършвам гоблена „Първа целувка“.

5. Страдам от сколецифобия. В превод - страх от червеи. Не че имам нещо от сорта на поставена диагноза, но аз си знам. Всякакъв друг вид насекоми, мекотели и тем подобни съм виждала и съм била в близост до тях, но паниката, която изпитвам при вида на червей, не мога да сравня с нищо друго. От малка съм така, изпитвам някакво странно чувство в стомаха и ми идва да избягам с 200 (и го правя, де :D).

6. Контакта „очи в очи“ ме плаши. Доста съм притеснителна (макар че най-вероятно, когато пиша, не си личи). Трудно се отпускам пред хората и още по-трудно се сприятелявам с тях. Сигурна съм, че доста ме мислят за надута и това винаги ме е притеснявало. С годините се поотпуснах, но... не много.

7. За сметка на това съм амбициозна. Понякога си мисля, че едното (горното) може да попречи на другото, но пък и си казвам, че не трябва да го позволя. Вярвам, че ще постигна много в живота си, и остарелите представи на по-възрастните хора около мен само ме дразнят, но не ме обезсърчават. Пък и съм им показвала, че искам ли нещо - ще стане. Може да мине време, но ще стане. Не се отказвам лесно.

8. Нямам много приятели. Или по-точно колкото имах, спрях контакт с доста от тях. Някои ми бяха доста лигави и с детски начин на мислене, други - прекалено вулгарни. Всъщност сега си мисля, това въобще приятелство ли е било? При положение че тези неща ги знаех и докато излизах с тях. Може би просто ми е била нужна малко повече смелост. Не че не ги виждам от време на време, не че не сме в що-годе нормални отношения (не обичам спорове и разправии), но просто пътищата ни се разделиха и така е по-добре. В момента имам около една приятелка от моя град - Петя, с която ми е много весело и забавно, и една в училище - Марианчето, с която всичко си споделяме и изплакваме. :))

9. Имам си приятел - Франц, когото много обичам вече доста време. Той ми е единствената сериозна връзка. Чувствам се прекрасно, когато сме заедно, той е добър и прави страшно много от онези малки жестове, с които всъщност се измерва живота. :)) Повечето време си го прекарвам с него.

10. Ужасно много неща имам да кажа на света (не само за себе си :D, колкото и в последните минути да се опитвам да ви убедя в това :D). Искам някой ден да съм главен редактор на собствен вестник. :)) А дано! :Р

Хм... 11. И съм скромна! :D

сряда, 7 септември 2011 г.

Да си оближеш пръстите: Сладкиш с течен шоколад


Преди два дни реших да запретна ръкави и да спретна нещо вкусничко, за да почерпя за първата заплата. Досега самостоятелно бях правила само питки със сирене, но смело избрах една рецепта и започнах приготовлението й. Ето я и нея:

Необходими продукти:

  • 250 г масло

  • 6 бр. яйца

  • 250 г захар

  • 200 г течен шоколад

  • 1 ч.ч. прясно мляко

  • 375 г брашно

  • 10 г бакпулвер (1 пакетче)

  • шоколад за глазура


  • Приготовление:

    От изброените продукти се прави смес (без шоколада за глазура), която е с гъстотата на кексовата. Изсипва се във форма за печене и се слага във фурната на 175 С за 50-60 минути. Когато се изпече, се залива с разтопен шоколад (или може да се сложат даже цели парченца от него върху сладкиша и между тях да се поръси само от разтопения шоколад).
    Смея да твърдя, че рецептата е страшно лесна и същевременно се получава ужасно вкусна калорична бомба. :))) Всички много я харесаха! (sun)

    Рецепта: receptite.com Снимки: Личен архив.

    Божествеността

    Преди известно време в някакво не-толкова-известно кътче в мрежата аз попаднах на статията, която разказваше за нашия мозък и неговите възможности. Като любител на темата, бях заинтересувана и се зачетох с любопитство.
    Казах „възможностите“ на нашия мозък, но по-точно би било да ви кажа, че в статията се говореше за неговите невъзможности. Някакъв си известен учен от някаква известна страна бил доказал научно (твърде изтъркано понятие, а всъщност как точно го е доказал?), че нашия мозък е ударил лимита си. Демек – от това няма повече накъде. Всички хипотези за божествеността на човека, за огромния му капацитет, за телекинеза, телепатия, телепортация и други теле-неща, били захвърлени в кофата за боклук.
    Твърде трудно бих могла да повярвам. Може би просто не искам да е така. Нима хората са създадени само за това, което имат дотук? Нима не могат да стигнат нови далечни хоризонти? Нима няма нищо, което вече биха могли да постигнат в развитието си? Не. Ако кажеш, че по-добре не може да стане, вече не си най-добрият. А по-добре и по-нагоре винаги може, вярвате или не. Във всеки един от нас трябва да е скрита дори по една малка, но искряща, божествена частичка. Дори и да я няма и този учен, чието име така и не запомних, се окаже прав, то поне трябва да вярвате, че я имате, и един ден наистина ще ви се стори, че я откривате – в погледите на хората, които обичате, в слънчевия залез, в успехите, които сте постигнали в живота си. J