вторник, 31 май 2011 г.

На кого му пука?

Имаше един такъв период в моя недълъг живот, в който все се опитвах да се убедя, че не ми пука. Така де... защото беше най-лесният възможен изход. Беше в пубертета, който сега си мисля, че е поприключил вече, но пък всъщност реално може да се случи на всеки. Да изпаднеш в депресия и да се самоубеждаваш по цял ден във мъдри истини, за които по цяла нощ размишляваш, всъщност не е толкова рядко явление, колкото ни се иска да бъде, а и никак не е приятно. Причините за достигане до това положение не са никак малко, но да не се отклонявам от темата.
Забелязвам все по-често във Фейсбук тинейджърки (на моята тогавашна възраст) да пишат с еднокилометрови букви колко били щастливи, като осъзнали, че всъщност не им пукало. Тук идва ред на един въпрос с повишена трудност, който не мога да пропусна да задам: „А мислите ли, че на някого му пука колко ви пука на вас? И впрочем доколко сте искрени, щом го публикувате по пет пъти дневно на стената си под най-различни форми?“ За такъв непукизъм още не бях чувала, но „технологиите“ напредват бързо, няма спор. Честно да ви кажа, не е баш като да не ви пука. (Пропуках се вече от повтаряне.) Тук е мястото да спомена песента от предишната си публикация, защото в случая отново ми звучи на място.
Такова нещо като "не ми пука" няма, мили мои. Защото, ако не ви пукаше, нямаше този израз да се пукне върху всеки ваш статус в нашумялата социална мрежа, за която споменах по-горе. След време ще осъзнаете, че е по-добре, че ви е пукало... защото без болка, няма и радост. А нали все пак някой трябва да се заинтересува да ги изживее! :)

понеделник, 30 май 2011 г.

Делата са по-красноречиви от думите

Веднъж гледах филм, в който влюбените се страхуваха да си кажат един на друг „Обичам те“ за първи път. Това си беше толкова срамно и страшно, колкото първата целувка, но толкова сладко и искрено, когато все пак чувствата надделяха над срама.
Оглеждам се около себе си и като че ли чувам навсякъде тези две думи... Ех, ако наистина имаше толкова любов на света, сега едва ли щяхме да чакаме края му след няма и година.
Истината е, че омразата ни е завладяла до мозъка на костите ни и вече почти ни е унищожила, а любовта е само маска. Колко често срещано явление е да чуете как някой казва на някого, че го обича силно, а след няма и пет минути да слушате псувни по негов адрес пак от същата уста. Колко угнетени хора има! Вече не знаем на кого да вярваме, идеалите са приземени и сякаш няма смисъл в нищо казано. Приказките са разбулени, фалшът от тях струи, а думите вече са безсмислени.
Делата! Там се крие истината. Може би винаги е било така, но колкото повече остарява света, толкова повече се утвърждава това като факт.
Аз обичам думите, но не и празнодумието. Обичам да разказвам за мечтите си, за плановете си, но само ако са в прогрес. В интерес на истината, най-добре изпълнените задачи са онези, за които не се говори много-много, просто се вършат. И все пак... Важното е да говорите това, което мислите наистина, и да се научите да обичате... на дела!
За край ще ви предложа една прекрасна песничка на Nickelback с превод към нея. Просто не бих могла да кажа по-добре, казаното в тези 4 минути удоволствие. Вслушайте с в една наистина великолепна творба. Преводът и субтитрите не са мои, но се опитах да намеря възможно най-добрите в Интернет.




И, разбира се, оригиналният текст, защото няма нищо по-добро от оригинала:


Nickelback - If Everyone Cared

From underneath the trees, we watch the sky
Confusing stars for satellites
I never dreamed that you'd be mine
But here we are, we're here tonight

Singing Amen, I, I'm alive
Singing Amen, I, I'm alive

[Chorus:]
If everyone cared and nobody cried
If everyone loved and nobody lied
If everyone shared and swallowed their pride
Then we'd see the day when nobody died

And I'm singing

Amen I, Amen I, I'm alive
Amen I, Amen I, Amen I, I'm alive

And in the air the fireflies
Our only light in paradise
We'll show the world they were wrong
And teach them all to sing along

Singing Amen, I, I'm alive
Singing Amen, I, I'm alive
(I'm alive)

[Chorus x2]

And as we lie beneath the stars
We realize how small we are
If they could love like you and me
Imagine what the world could be

If everyone cared and nobody cried
If everyone loved and nobody lied
If everyone shared and swallowed their pride
Then we'd see the day when nobody died
When nobody died...

[Chorus]

We'd see the day, we'd see the day
When nobody died
We'd see the day, we'd see the day
When nobody died
We'd see the day when nobody died


До нови срещи! Enjoy!

събота, 28 май 2011 г.

За нашата и другите... страни

Емигрирането на българите в чужбина се превръща във все по-сериозен проблем за страната ни. Съществен е процентът на българското население, пребиваващо в чужбина, а по последни данни още 200 000 души се готвят да напуснат страната, като броят им расте главоломно.
Изкушенията и възможностите, които ни предлага емиграцията не са малко. За същия труд, който извършваме в България, там биха ни плащали четворно и петорно. Образованието е на много по-високо ниво, учениците и студентите не са затормозявани с много излишен материал, както е тук. Условията за живот са много по-приемливи, дори добри. А законите се спазват.
...или поне така казват тези, които имат по-широк поглед върху нещата.
Да давам мнение, би било необективно. Не съм посещавала чужбина, всичко, което знам, е чувано от хора, които са емигрирали, или пък от всеобщото мнение.
Лично аз не смятам, че нещата са толкова розови. Всяка страна има своите добри и лоши страни. Но щом положението и резултатите са по-добри, хората са по-доволни, значи все пак има нещо, което е по-добре изградено - образователната система, законите...
Да емигрирам за мен никога не е било идея-фикс. Всъщност даже не е било идея. Може би защото все още не съм се срещала със суровите условия на това да работиш, за да изхранваш семейство или пък защото все още имам известно време до университета. Но все си мисля, че ще успея някак си да се справя и тук, и то не в смисъл, че ще успея да свържа двата края, а че ще се справя наистина добре и ще водя един прилично устроен живот. Вероятно си поставям доста висока цел, но пък винаги съм си падала по такива и успявам да ги постигна с упоритостта си, макар че в повечето случаи все има някой, който ще ме нарече "Мечтателка“. Удоволствието след това да кажеш на този човек „Ето, видя ли, ти каза, че не мога, но аз успях въпреки това.“ е безценно.
Не искам да уча или работя в чужбина, но пък не бих отказала да опозная други страни и хоризонти. Обожавам да пътувам! Знам, че е невъзможно, но с удоволствие бих се докоснала до всяко съществуващо кътче на Земята (и не само). Бих пътувала с всичко - с кораб, със самолет, с влак (без значение, че леко се страхувам от първите две).
В крайна сметка живеем на една прекрасна планета, едно чудо в нашата Слънчева система и си заслужава да я опознаем!

Дамоклевият меч над щастието

Чудили ли сте какъв е смисълът на живота? В крайна сметка безспорно всеки накрая умира (поне физически). За какво тогава все пак се борим? Защо учим и държим да изградим добра кариера, да имаме семейство, деца? Защото всички се стремим към щастието. Не знаем какво ни чака в отвъдния свят, ако има такъв, но искаме тук на Земята да се радваме на хубав живот, защото, знае ли се, може пък и да няма живот след смъртта...
Ние, хората, обаче често разбираме щастието доста погрешно. Колко е писано и говорено за него! От безкрайните лекции как "да достигнем щастието" ние сме свикнали да мислим за него не като за посока, а като за цел, като за крайна точка на пътя. Само че е точно обратното.
Редовно прекланяме глава пред трудностите, предавайки им се и казвайки "Това е правилният път към по-доброто съществуване. Минавайки през това препятствие, се доближавам до крайната цел." Мислим, че си заслужава, но това всъщност продължава цял живот. И накрая Щастието така си и остава недостигнато.
За да продължим нататък първо трябва да обобщим какво наричаме Щастие. За тези, които го считат за крайна цел, то всъщност е в добрата работа и любовта. Често дори второто остава като че ли на заден план. За тези, които го приемат като посока, то е в ежедневието, в малките неща и жестове, в изгрева на слънцето, в зеленината на дърветата, в аромата на пролет, в целувката на любимия... Откривайки радостта в малките неща, ние изпълваме съществуванието си с положителни емоции и себе си с желание за живот.
Щастието! То всъщност не е толкова недостижимо! То е навсякъде около нас, стига само да се обърнем и да го уловим!
Често пъти обаче когато имаме някакъв успех, над нас като Дамоклев меч надвисва страхът, че бързо ще го изгубим. Научени сме да мислим, че в живота хубавото е малко и недостатъчно за всички, страхуваме се, че получим ли капчица от него, ще си платим скъпо и прескъпо за удоволствието. Този страх ни пречи да се зарадваме истински на успехите си. Този страх ни пречи да изживеем Нашето Щастие... за което цял един живот се борим!

събота, 21 май 2011 г.

Не всичко, което блести, е злато...

В живота на всеки човек има поне по един случай, в който е бил разочарован.
Не ви ли се е случвало да вземете книга с прекрасна корица - лъскава, шарена, изпипана до последния детайл, която навява чувство, че и съдържанието на „междукоричието“ е добро, а в последствие да я захвърлите, отегчени от безмислените разсъждения или скучноватия сюжет?
Ако не това, то със сигурност ви се е случвало да останете разочаровани от човек, за когото сте имали добро мнение, което в последствие се е оказало неоправдано.
Проблемът е в самите нас. Убедена съм, че за разочарованията си не бихме могли да обвиняваме друг освен себе си. Всичко идва оттам, че понякога ние избързваме в собствената си преценка, оценяме само по външния вид, по блясъка, който ни заслепява и скрива реалността от очите ни. Или пък обратното, ако отвън няма блясък, значи нищо не струва, подминаваме, без дори да проявим интерес да се вгледаме отвътре.
Може би ще кажете, че не сте от хората, които си изграждат веднага преценка за някого, без дори да го познават, но аз ще се опитам да ви опровергая.
Винаги, когато се запознаете с някой нов, вие оставате с някакво чувство към него - без значение дали негативно или пък клонящо по-скоро към положителната скала. Ето това вече е преценка. Дори несъзнателно вие сте я направили. По-късно тя може да бъде съвсем грешна. И колкото по-висока е, толкова по-голямо може да бъде разочарованието. Но пък и обратното - колкото по-ниска е, толкова по-приятно можете да бъдете изненадани.
Мен, ако питате, просто не избързвайте да съдите хората по външността. Просто... не всичко, което блести, е злато!

ПП: Извинете недобрата конструкция и неизразителност. Просто имах нужда да споделя! :)

понеделник, 16 май 2011 г.

Дали има значение?

Има един вечен въпрос, който винаги е вълнувал обществото - размерът има ли значение? За каквото и да говорим, този въпрос като че ли винаги може да се зададе и да стои на място.
Напоследък на мода бяха малките размери - малка кола, малък компютър, малък телефон, малка жена. Сега пък като идва ред на тънките. Ултратънък лаптоп, iPhone и тъй нататък. Истината е, че този въпрос верен отговор няма. Зависи от предпочитанията. Но пък и това му е хубавото - остава една вечна тема на размисъл и разсъждение, която въпреки че не буди много интелигентни мисли при част от обществото, все пак разбужда заспалите умове.
Казват, че големите неща са в малки опаковки. Като типичен представител на малката опаковка, заради миньонския ми ръст, няма как да не се съглася със тази сентенция. Може да съм малка, но пък сърцето и умът ми са били винаги и ще бъдат отворени за големи начинания. Винаги гледам към високите хоризонти. И както пееха моите любимци от Респект: „Когато гледаш все нагоре, страшно няма. Страшно е, когато по-нагоре вече няма.“ Хубавото е, че при мен „по-нагоре“ винаги е имало и ще има, защото няма перфектни хора. Достигането на върха е твърде относително. За мен човек винаги има накъде да се усъвършенства. Лошо е за хората, които не виждат пътя по-нагоре, навирили носове, смятайки, че са достигнали върха.
Всъщност размерът на повърхността няма значение, важен е размерът на амбициите.

събота, 14 май 2011 г.

Аз съм българче, обичам...

Патриот е - душа дава
за наука, за свобода;
но не свойта душа, братя,
а душата на народа!

/Хр. Ботев/


Българите имаме много изкривено разбиране за нещата. Постоянно в някакви форуми или сайтове виждам фалшиви патриоти, сложили си българското знаме за аватар, постоянно скандиращи как трябва да опазим българското, как трябва да се спре „изтичането на мозък“ в чужбина, колко велика е България и колко смели и достойни прадеди имаме. На пръв поглед това не изглежда лошо. Но в следващия момент се оглеждам около себе си и не виждам нищо, което би могло да се нарече резултат от думите на тези „родолюбци“. Така стигам до извода, че това са голи думи, които дори самите те едва ли осъзнават. Най-интересно става, когато същите тези патриоти, както ги беше нарекъл и Христо Ботев в едноименното си стихотворение, почнат на висок глас да разгласяват в колко скапана държава живеят и в последствие евентуално се изнасят в чужбина. Родолюбието в наши дни за мен е повече от изкуствено. Даваме живота си за родината, борим се за по-добри условия в нея, но всичко е само на думи. Уж чакаме някаква добра кауза, която да предприемат управниците, искаме добри новини, а не всекидневните за ранени, убити, изнаселени и тем подобни. А когато такова нещо се появи, всички изведнъж скачат срещу него и казват: "Толкова сериозни проблеми има България, а правителството тръгнало да се занимава с глупости." Е, извинявайте, ама на вас не може да ви се угоди!

Снимка: President.BG

През 2003 година Президентът Георги Първанов учреди наградата Джон Атанасов. От тогава всяка година тази награда се дава на млад българин със значителни приноси в областта на информационните и компютърни технологии. С годините се появиха още поднагради, ако мога да си позволя да ги нарека така, на въпросната награда. Например, награда "Джон Атанасов" за ученици. На мен тази инициатива ми харесва много. В днешни времена компютрите са неразделна част от ежедневието, за добро или лошо. Като човек, заинтересуван от тези неща, се възхищавам изключително много на умовете, изобретили и подобряващи тези машини, а те са много, като вземем предвид скорострелното развитие на технологиите. Най-хубавото от това, че България е с особено висок принос в тази област. Можем да сме горди от факта, че Джон Атанасов е от български произход. Какво повече от това?
Като по-любопитна, реших да поразгледам в интернет пространството какви са отзивите за наградата. Не знам дали бях учудена или по-скоро разочарована до краен предел от българското общество, когато прочетох коментарите в Интернет. България нямала нужда от такива неща, имало по-важни проблеми за разрешаване, а тази награда била ненужна и безсмислена. Да, разбира се, така е! Защо да не залеем вестниците и Интернет медиите с информация за софийския боклук или кой щял да почисти снега на София, или пък с нещо свързано с Бойко Борисов, вместо да прочетем нещо хубаво, което да ни накара да се усмихнем. После защо ни бил лош животът... Какво да му е хубавото? Събуждаме се намръщени, защото ни предстои да работим в следващите няколко часа, взимаме вестник и с големи букви прочитаме поредното зловещо заглавие, илюстрирано с невероятни кървави сцени, от които на човек му се струва, че е попаднал в страховит филм на ужасите. През целия ден сме в лошо настроение заради подобни събития, а те валят и валят отново над нас. Защо не можете да разберете, че с това няма да промените нищо? Защо вместо да се зареждате с негативни емоции още от сутринта, не прочетете нещо хубаво, което да ви накара да се усмихнете?
Аз не разбирам нищо от политика за сега, но Георги Първанов наистина има добро излъчване. Харесвам го много. И ето, човекът решил да направи нещо добро, иска да подобри страната, да има повече възможности за умните хора, защото няма как да тръгнем към по-хубаво без тях. А вие, несвикнали с хубавото, скачате скептично и си искате обратно кървавите сцени във вестниците.
Може би ще кажете, че съм сложила розовите очила, които ми пречат да видя истината. Нека е така! Вие можете да продължавате да носите черните и да се надявате, че някога животът ви ще се подобри!...

Какво ми липсва в България?

След предишната ми статия („Аз съм българче, обичам...“, която незнайно по какви причини се измести над тази), в която говорех за хубавите неща в България, за доброто, което все още го има, ми зададоха въпроса дали все пак има нещо, което ми липсва в България, което не харесвам и от което имам нужда. Всъщност как бих могла да отговоря, когато не съм излизала от родината си. Чувала съм за чистите улици в чужбина, за усмихнатите хора, за приветливостта. Но пък и българите не сме чак толкова лоши, като изключим постоянната ни склонност към песимистични мисли и недоволството.
Иначе сме гостоприемен народ, има далеч по-студени от нас. Поне по думите на Алеко Константинов, който е описал американците като доста хладна нация в "До Чикаго и назад".
В България ми липсват само хората с идеали и ценности. Не че ги няма, но като че ли са изчезващ вид. Някои живеят от ден за ден, други пък като че ли минават през живота на забързан кадър, не се спират да му се порадват, нямат амбиции... Не знам как бих живяла аз без амбиции. Смисълът като че ли се крие точно в тях...
За да стане България една държава с условия като тези на останалите държави в Европа, е нужно първо да се променим ние, хората. Много възможности за развитие липсват в родината ни, защото когато се появи нещо благоприятно, ние го поглеждаме скептично и отминаваме, без да оставим нашия дял в развитието му. Така много стойностни инициативи само са минали оттук и са си заминали, защото е нямало кой да се възползва от тях.
Все пак откакто сме в Европейския съюз се появиха доста подобрения, както и много нови шансове за талантливите българия на територията на родната страна. Но ще бъде необходимо да се положат още много усилия, преди да стигнем нивото на европейците!