четвъртък, 30 юни 2011 г.

Quo vadis?

11-ти клас отлетя толкова неусетно, все едно затворих очи на 15-ти септември и миг по-късно, когато ги отворих, се оказа, че вече е 30 юни. Колкото и да не ни се иска времето не спира своя ход и продължава с пълна сила напред и след миг-два вече ще е дошъл следващия последен за мен първи учебен ден.
Това не е обичайна тема за разсъждение в началото на ваканцията, но пък ми остава само едно лято, за да реша какво ще правя оттук нататък. Quo vadis?
Безспорно съм споменавала поне няколко пъти за страстта си към писането, а и тя може да бъде забелязана. Няма нищо по-лесно, пък и интересно, за мен от това да седна и да напиша публикация, разказче или нещо друго, което ми дойде отвътре. Общо взето, в повечето случаи пиша на прима виста. Почна ли да се задълбочавам и да се поправям, да меря думите, речта, вече става трудно и некачествено. Това, което ми дойде отвътре в първия момент, това е, което искам да кажа. Е, разбира се, малка редакция никога не би била излишна, но прекаленото суетене около една статия само би могло да я развали. Поне при мен е така. Това обаче е тема на друг разговор.
Мисълта ми беше, че си умирам да уча журналистика. Само гледайки програмата на Софийския по журналистика ми става толкова интересно, че си казвам „Ех, с какъв кеф ще го уча това.“ Наясно съм, че нещата не стоят съвсем така. В България малко неща са такива, каквито изглеждат на пръв поглед. Но пък важното все пак е, щом ще учиш нещо 4-5 години, поне да отидеш с желание, иначе тези няколко години ще са пълно губене на време и разочарование. А и не само те. След тях ще дойде още по-голямото разочарование в реалния живот.
От журналистика аз не разбирам, но поне според хората умея да пиша, а това със сигурност е в основата на тази работа. Поне би трябвало да бъде. Развитие в тази област обаче в България просто няма. А може би съм споменавала, че аз от тук нямам намерение да се махам. Разбира се, не бива да избързвам с песимизма, кой знае, може пък на мен да ми се отвори шанса, но ще бъде доста по-трудно. Не че обичам лесните неща. Дори напротив, но нямам цял живот да чакам да започна да се развивам.
Другото, към което съм се насочила са компютрите. Една добре развиваща се и просперираща област. Засега там работа като че ли има. Макар че и доста специалисти се навъдиха и то повечето мъже. За една жена ще бъде по-трудно да пробие сред тях. (То вече май не са останали лесни неща в света.) Но след като така или иначе пет години се „мъча“ с тези компютри, така или иначе ще си изкарам и диплома за програмист след една година, май ще е по-добре да си продължа.
Наистина не знам. И колкото по-малко време остава, толкова повече се колебая. Мразя тази черта от характера си. Тя се поражда от това, че не искам да изпусна нито един шанс, който ми предоставя живота, но понякога просто сме поставени на кръстопът и трябва да решим и да изберем между две (или повече) алтернативи.
А може би и двете. . .
Важното е, в крайна сметка, да си разбираш от работата. Напоследък все започнах да си мисля какво би било да отидеш в една фирма и просто да не знаеш какво да правиш оттук нататък. Истинският живот наистина е много по-страшен от училището. И шестиците в него не означават нищо, когато не са доказани на практика...

сряда, 29 юни 2011 г.

Честит имен ден, Петя!

Честит имен ден, мила Петя!
Бъди винаги така усмихната, забавна и изобретателна! Благодаря ти, че ме караш да се усмихна дори когато не ми се смее. С теб дните в училище са по забавни. :D :)
Макар че често се шегуваме с твоя успех по математика и информатика, истински умният човек се определя по това, че освен другите, може да иронизира и сам себе си. А ти се справяш чудесно в това!
Ето един скромен подарък:


Пусни си „Тигре, тигре“ и се чувствай поздравена!

Снимка: www.kliuki.bg

понеделник, 27 юни 2011 г.

Честит рожден ден, мили мой Франц! :)

Честит рожден ден, слънчице! Обичам те! Обичам всичко в теб и всеки миг, прекаран с теб! Бъди винаги толкова нежен и всеотдаен! :*


Зная, че преди съм живяла и без тебе.. Но някакси е по-добре, когато си до мене - да мога да се радвам на твоите целувки, да знам, че ме обичаш без никакви преструвки.

Всеки път, когато очите ни се срещнат, това чувство в мен нараства и прелива. Когато ме докосваш, мога да усетя колко много ме обичаш... И това ме побърква. Никога не съм била толкова близо до някого или до нещо. Мога да чуя твоите мисли. Мога да видя мечтите ти.
Не знам как го правиш, но съм толкова влюбена в теб и любовта ми расте и расте. Животът ми е по-хубав с теб. Обичам всяко малко нещо, което правиш.
Ароматът на кожата ти, вкусът на целувката ти... Начинът, по който шепнеш в тъмнината. Докосваш всяко място в сърцето ми. Искам да прекарам нощта в очите ти.
Всяко малко нещо ме кара да се влюбвам повече и повече в теб.


Снимки: Личен архив.

неделя, 19 юни 2011 г.

Перспективи за развитие...

Работата е станала неделима част от живота на повечето хора. Нормално е, нали трябва все пак да се изхранваме по някакъв начин. За добра работа се борим цял живот, но в този кризисен период, завладял света в момента, намирането изобщо на каквато и да е работа е трудно, пък да не говорим за нещо наистина доходоносно и приятно.
Преди години не го осъзнавах, но сега разбирам, че е голям плюс да си тийнейджър и да работиш лятото. Мисля, че удоволствието да си изкараш сам пари за нещо, което харесваш и искаш да имаш, е несравнимо. Пък и така ставаш някакси по-независим. Да, обаче преди години бях малка, а сега сме в криза и в един не много голям град, в който възможностите никак не са неограничени.
Какво е разрешението? За себе си още не съм го открила, но всякакви идеи са добре дошли. За това именно пиша по тази тема.
Единствената перспектива, която виждам за все още учащо 18-годишно момиче, е да бъде я сервитьорка, я продавачка в магазин. Но това не е особено благонадеждна работа. Да речем, че това няма значение, все пак в тийнейджърските години 350-400 лв. на месец според мен са напълно достатъчни, при условие, че не трябва да плащаш нито данъци, нито сметки, нито пък да се грижиш за деца. Но пък вече и такива не търсят или пък, ако търсят, не плащат.
В Интернет има около милион сайта, които предлагат "лесно изкарване на пари", за да примамят все още неопитните тийнеджъри. Не искам да бъда твърде крайна и абсолютен песимист, но в повечето случаи не може да се припечели от такива сайтове. Само губят времето, за сметка на това печелят рекламодателите, върху чиито реклами кликате, но вие нищо не получавате от това. С цената за клик от 0,01 цент ще са ви нужни около 100 години, за да стигнете до минималната сума за изплащане, затова не се заблуждавайте.
Единствената интернет инициатива, в която виждам бъдеще е фрийлансингът. За него пък трябват широки познания в една или няколко области, опит, който да може да се покаже нагледно, и добри комуникативни способности с клиенти. Трудно би било за тийнейджър да се развие в този бизнес, но пък младежките години могат да бъдат използвани за развитие на гореизброените знания и по-късно развитие в областта. Чувала съм за много хора, които се занимават само с това и печелят по-добре от приятелите си, които са на постоянна работа. Може би с това възнамерявам да се занимавам и аз след няколко години. Мисълта, че ще ти плащат толкова, колкото си си заслужил, (нещо, което нерядко липсва в България), може да бъде много съблазнителна.
Затова се учете сега, докато е време! Не, нямам предвид в българската образователна система. Тя отдавна е доказала, че знанията, които дава, са на практика неприложими. Сам човек за много по-малко време може да постигне стотици пъти повече отколкото за 12 години в училище! Нужни са само хъс, амбиция и желание да можеш...
И не, това не е агитация... Просто размисли, от които може би някой ще извлече полза... :)

събота, 18 юни 2011 г.

За (не)оправданите очаквания...

Очакването... То е неизбежно. Винаги имаме някакви очаквания за живота. Очакваме нещо да се случи по определен начин, всъщност разчитаме то да се случи така, иначе оставаме разочаровани. Очакваме някой да ни обича по определен начин, но той може да ни обича по друг, по-свойствен за него начин. Но на нас ни е трудно да го разберем и пак потъваме в апатия и разочарование за несбъднатите си планове. Защото това са очакванията - мислени планове за това, което би трябвало да се случи, за начина, по който хората би трябвало да действат, да реагират, да мислят. Но плановете почти никога не са били хубаво нещо - аз предпочитам спонтанността. В нея се крие магията, изненадата, същността на живота. Колко по-приятно е нещата да се случват спонтанно, от нищото, без предначертана схема, която и без това в повечето случаи се проваля.
Вярно е, че има случаи, в които планирането е неизбежно. Не можем да живеем винаги на момента. Кариерата и образованието са неща, които наистина би трябвало да бъдат планирани. Те са сериозната част от живота. Но е напълно излишно планирането на всеки ден, на всеки детайл, защото, както беше казал някой по-мъдър от мен, животът е това, което се случва, докато правим планове за бъдещето. Наистина ли искате единственото, за което ще си спомняте на стари години, да е разочарованието от неоправданите очаквания?
А аз... не знам какво очакват хората от мен, от блога и от личността ми като цяло. Но в крайна сметка съм това, което съм. Може би не съм оправдала нечии очаквания, други пък може би съм подминала, възможно е. Както не винаги е възможно да сме прави, така и не винаги можем да сме перфектни. Важното е сами да сте доволни от това, което правите, а аз съм неописуемо доволна от начина, по който живея живота си.

четвъртък, 16 юни 2011 г.

Из страниците със спомени...

Днес реших да възседна машината на времето да се поровя в старите не чак толкова старите албуми. Снимките са приказно нещо - припомнят ти места, хора, усмивки, карат те да изпитваш същите чувства отново и отново. Спомняш си отдавна забравени събития и лица... Отворих пълната си папка със снимки и пътешествието назад във времето започна...
Искаше ми се да кача всяка една и да разказвам надълго и нашироко за събитията, свързани със нея, защото, о, да, всяка снимка има своя история. Ако го направя обаче тази статия би станала километрична, затова реших да я съкратя само да най-интересните спомени от миналото.
Ето я петмесечната Анелия с мама и тате:

Честно казано, колкото и да е нескромно, съм била голям сладур, направо ми идва да се изям на тази снимка. От тези времена още нямам спомени, така че ще прекратя дотук и ще  покажа следващата снимка, когато съм малко по-голяма в първи клас.


Не си въобразявайте, че съм била добра в рисуването. Честно казано май никога не съм била, пък и отдавна не съм рисувала. Понякога наистина ми липсват часовете по изобразително изкуство в началното училище. Пък и не е нужно да си експерт в нещо, за да го правиш. Точно обратното - никой професионалист не се е родил такъв.
Блузката ми е изплетена от баба. В онези времена със сестра ми постоянно се подвизавахме с нейните творения. А тя наистина си е майсторка, както може да се види.
До мен на снимката също се вижда първата ми детска раничка. Беше с Гарфийлд и страшно, ама страшно много си я харесвах.
Ах, как щях да забравя да спомена най-важният елемент - тук съм с коса до раменете!!! Хората, които ме познават сега, знаят, че имам поне три пъти повече коса на главата си, но тогава, през далечната 2001 година и последващите й няколко години бях с такава прическа. Сега в никакъв случай не бих си отрязала косата до там, но никога не знаеш какво предстои, така че по-добре да не се заричам.
Дотук с времената до първи клас. От следващите няколко години няма да показвам снимки засега, но пък ще разкажа набързо за по-важните неща.
Попринцип още от малка обожавам книгите. Баба ми ме научи да чета на четири. В детската градинка понякога четях на другите деца. В първи клас вече ми вървеше доста гладко четенето, пък и малко преди да започна училище вече бях прочела няколко книги с приказки по около 300 страници. Радвам се, че успях да открия магията на книгите толкова рано и да продължа да й се радвам и до днес.
Първите писателски искри в мен се проявиха, когато бях трети клас. Те бяха по-скоро поетически. Един ден просто реших, че трябва да пиша стихотворения. Мама ми купи една голяма тетрадка, която пазя и до днес с актуалното й съдържание, и в мига в който се оказах с химикал пред тази тетрадка, създадох няколко, разбира се детски, стихотворения. Те не са нищо особено, но за момиче в трети клас са идеални. Смятах да споделя някое от тях с вас и след кратък размисъл реших това да е "Сестричка".

Сестричка

          Всеки иска в живота свой
          подкрепа да получи той
          от брат или сестричка,
          песнопойна като птичка.

          Сестричката ти никога
          не ще измами теб,
          тя не ще никога
          да ти обърне гръб.

          Тя винаги обича те,
          тя никога не лъже те,
          тя залъка си с теб ще раздели
          и своето от твоето не ще дели.

Явно със сестра ми сме били в добри отношения на 12 май 2003. Обикновено постоянно се биехме като малки, но имахме моменти, когато не можехме една без друга.
В четвърти клас вече имах публикувани едно четиристишно стихотворение и едно кратко разказче, което незнайно защо бях нарекла "Фантазиите на Александър" и се разказваше за едно момче, което имало много мечти, и непрекъснато вярвало, че ще се сбъднат. На рожденния си ден се събудил и имал всичко, за което мечтаел. Разбира се и сега подкрепям идеята, че за да получиш нещо, първо трябва да вярваш, че можеш да го получиш, но пък не бих казала, че една сутрин ще се събудиш и ще имаш всичко - трябва да се бориш!
Тези неща бяха публикувани в алманаха, което началното ми училище издаде тогава.
По-късно в шести-седми клас същото това училище започва да издава вестник и ме поканиха за редактор. Единственото, което бях направила за този вестник обаче беше едно интервю с една учителка. То беше добро, бях измислила страхотно заглавие, но след като друг обра лаврите, зарязах тази работа.
След пети клас започна любовта ми към математиката и от тогава живеех с мисълта, че един ден ще уча в МГ-то в Пловдив. Тази любов, комбинирана със страстта към компютрите, ме доведе до системното програмиране. Разочарованието ми от МГ-то и по специално от някои подробности относно "програмирането" е тема на друг разговор.
Първото ми стихотворение във официален вестник е публикувано на 20 ноември 2009 във в. „Тийнейджър Love“. Ето го и него:

Завистта на снежинките

Първата снежинка бяла,
уж чиста кат' елмаз,
ето вече пада на земята,
завидяла на искрата лятна между нас.
Как бърза, бърза да подвика
дружките си бледо-сиви,
защото те за нас не са красиви -
ще убият лятната ни страст.
И в този миг, така студен,
постой още за момент при мен,
подай ръка, предай страстта
на вятъра ледено-студен!
Ще ми липсва лятната прегръдка,
дъхът на бриз и на море,
но хайде със последната целувка
да си кажем "сбогом" под това небе.

И колко още спомени, спомени... Но нека тази статия бъде свързана със спомените за писането. Бях забравила толкова много от тези неща. Ех, добре че са снимките.
Беше ми приятно да си спомня. Надявам се и на вас - да научите! :)
Ще бъда щастлива и вие да споделите нещо от миналото, за което си спомняте с усмивка.
Поздрав с една красива песен :)



Снимки: Личен архив.

понеделник, 13 юни 2011 г.

Принципите или измислените правила

Животът е низ от предизвикателства. Всички ние живеем, за да получим възможно най-доброто от него, или поне би трябвало да е така. Понякога, за да излезем победители от дадена ситуация, сме способни да преобърнем Земята наопаки (в добрия и в лошия смисъл).
Някои хора забравят за всякакви морални ценности и правила при преследването на целите си. Но всъщност живота, както казват, не идва с инструкции. Тогава как разбираме кое е правилно и кое не, кой определя правилата?
За да бъде пълноценен и успешен един човек, казват, той трябва да си изгради своя система от принципи, които да спазва. Принципи в живота, в любовта, принципи за успех в кариерата... Изобщо прието е схващането, че добре изграденият живот се крепи на безброй принципи, които трябва да се следват непреклонно.
Но както сте чували, всички правила са създадени, за да се нарушат. Та така и с принципите. Бях чела някъде, че всеки ги има, докато не дойде момент да ги наруши.
Аз, например, винаги съм мразила ограниченията. Sky is not the limit. Обичам да давам волност и свобода на мечтите, идеите и действията си. Кажа ли обаче че нямам принципи, веднага ще си кажете „Значи нямаш и достойнство.“ Но не е точно така.
Ние, хората, сме създадени като свободни същества, а сами си налагаме окови и се ограничаваме в просторния свят. Когато има толкова много прегради наоколо, като парите, границите между държавите, различните езици, различните валути, как бих могла да си наложа допълнителни белезници, следвайки безсмислени принципи? Пък и не мислите ли, че това е скучно - правилото в подобни ситуации да действаш по еднообразен начин? Все пак обстоятелствата никога не са еднакви. А аз се ръководя по-скоро от тях и от интуицията си, а тя рядко ме е подвеждала. Понякога имам чувството, че мисля повече със сърцето си, но стига ми само да постъпвам правилно. А дори и да не е така - грешките учат, нали?
А вие имате ли принципи? Следвате ли ги неотклонно или често залитате от "правия" път? Изобщо какво е мнението ви по този въпрос?

Ново начало: Възможно ли е?

В живота на всеки от нас е имало моменти, когато просто сме искали да загърбим и да забравим всичко в миналото и да започнем пак от начало на чисто, без старите разочарования, без старата болка. Това поставяне на ново начало в живота обаче вече е прекалено често явление и започвам да се чудя доколко загърбваме миналото. И дали изобщо трябва да го загърбим?
Почти няма човек, който да не е казвал от понеделник започвам това и това, или пък от 1-ви следващия месец. Тази фраза вече доста се е изтъркала и всъщност никой не вярва, че това наистина ще се случи.
Да поставиш ново начало не е особено лесно, дори почти невъзможно. И всъщност какво точно означава това за вас? Ако са ви разочаровали в любовта, ще кажете ли, че от утре започвате нов живот, в който няма болка и страдание и в който ще сте по-малко наивни? В около 70% от случаите ще стане точно това. Но нима тези думи наистина ще променят нещо? Ще почне ли да ви боли по-малко, ако ги повтаряте по-често. Ще спрете ли да чувствате любов към този, който ви е наранил? Не! Знаете го много добре. "Новото начало" е обект само на голи приказки.
Животът на човек започва от самото му раждане и продължава до смъртта. В този промеждутък той расте, развива се, променя се, усъвършенства се, но засега още няма начин да започне от начало целия този процес.
Вие можете да се промените към по-добро, с времето може наистина да станете по-малко наивни, да спрете да се доверяте толкова лесно на хората, да сте по-уверен, но винаги ще пазитет миналото в себе си, защото учените още не са измислили опция за изтриването му от съзнанието или пък може би човек още не се е развил чак дотам, че да умее да го практикува.
А всъщност замисляли ли сте се, че емблематичното "ново начало" не ви е нужно, за да успеете в живота. Нима всеки път, когато изгубите точка в някоя игра, ще я започвате от началото?
Натрупаният опит е по-важен от перфектното изпълнение. Никой не иска от вас да сте перфектни. Всъщност никой не иска нищо от вас. Даден ви е живот, който сами да изберете как да живеете. А миналото от този живот ви служи за опора в бъдещето, така че не го загърбвайте толкова лесно!
Ако днес ми беше дадено да започна отначало живота си, да се родя сега и да изживея всичко отново, не бих приела. Имало е и добри, и лоши моменти, като в живота на всеки. Но не бих се върнала, за да променя лошите. Всичко се е случило, защото така е трябвало. Може би, ако нещо неприятно от миналото, не бе се случило, днес нямаше да имам нещо друго, което обичам. Всички случки в живота са изплетени от тънки копринени нишки и са свързани в едно цяло. Радвайте се на това, което имате днес, защото то е следствие от онова, което сте имали, мислили и чувствали вчера.

неделя, 12 юни 2011 г.

А бяха други времена... и нямаше Интернет

Имало едно време един свят. В този свят имало хартиени албуми. В тях хората събирали снимките, които правели с лентовите си фотоапарати. Освен това тези хора си имали и поща. Пред къщата. В нея пощальонът оставял писмата.
Когато не си пишели писма, хората се посещавали. Да, ходели си на гости. Пийвали кафенце и похапвали вкусни сладки. Показвали си хартиените албуми със снимките. Смеели се. С глас. Прегръщали се, целували се и се разделяли до следващия път.
А през това време децата на тези хора играели вън на улицата и се веселили до тъмна доба.

Били хубави времена. Но свършили.

На мястото на този свят сега съществува друг.
В този свят хората се снимат с дигиталните си фотоапарати и качват снимките във виртуален албум във Фейсбук. Освен това имат и поща.... в abv, в Yahoo, в Gmail... Но почти не я използват. Предпочитат Скайп.
Посещенията в този свят означават посещение на Фейсбук профила или в краен случай на блога на приятелите. Виждат се и си говорят чрез камерата и микрофона. Черпят се виртуална бира пак във Фейсбука. После разглеждат току-що обновените албуми.
Изпращат си смеещи се емотиконки в Скайпа. За лека нощ изписват по една нарисувана прегръдка и целувка. А децата им се предизвикват на дуели в Конкизтадор.

Тъжно!

понеделник, 6 юни 2011 г.

Единни в многообразието

На този свят в точно този момент има над 7 милиарда души. Някои може би плачат, други сигурно са на крилете на щастието на любовта, трети чувстват угризения на съвестта и бягат уплашени. Независимо от това те всички чувстват, смеят се, плачат, обичат и мразят.
Въпреки всички еднаквости обаче, ние всички имаме своя индивидуалност, свои стремежи и мечти. Реагираме по-различни начини на еднакви събития, обичаме или не харесваме различни неща, изпитваме различни чувства. Цялото това многообразие прави света толкова пъстър, красив. Изпълва го със смисъл и ни позволява да изберем какви искаме да бъдем.
Жалкото е, че света не винаги разбира това. Приети са определени стериотипи, които се считат за нормални и в рамките на рационалното. Очаква се всички хора да се движат в тези рамки. Този, който има по-особени разбирания обаче, веднага бива заклеймен и означен като "различен".
Но задаваме ли си въпроса "Какво всъщност е да си различен? Какъв смисъл влагаме в това понятие?" Да си различен е да покажеш кой си всъщност, какъв си. Това аз бих го нарекла "проява на индивидуализъм".
Факт е, че във всеки един от нас има по нещо по-странно, което останалите нямат или поне голяма част от останалите. Отклоненията от стериотипите обаче не се приемат от обществото. Затова милиони, дори милиарди души се стремят да избягат от "различното" в себе си, мислейки го за нещо грешно, страхувайки се да го приемат.
Приемането на общите ценности не е лошо в известна степен, но прекаленото уеднаквяване и загуба на собствената личностна характеристика вече е огромен проблем.
Най-цветущият пример, който мога да дам на българското общество, е все по-нарастващата загуба на индивидуалност при момичетата, стремящи се да подражават на чалга идолките си. Тази загуба беше особено слабо изразена при представителите на другия пол, но през последните години намери горещи последователи и сред тях. А всички те претендират, че са различни от другите. А всъщност са част от стадото. Защото да си различен в този свят означава да си себе си. А това, че зад килото фон дьо тен, най-вероятно си различен, няма как да го разберем.
За да станем едно цяло общество, трябва да приемем другия с всичките му предимства и недостатъци, да свалим маските и да загърбим омразата. Едва тогава ще бъдем "Единни в многообразието", както са казали основателите на Европейския съюз.

сряда, 1 юни 2011 г.

С очакване за лято...

Съдейки по температурите навън, лятото като че ли е пристигнало. Вече на никого не му се работи и всеки го влече или към топлия морски пясък, или към чистия въздух на Балкана. Някои обаче ще трябва да се потрудим доста, преди да можем да му се зарадваме и да си дадем дългоочакваната почивка.
Този месец за мен ще бъде доста напрегнат - тестове, изпитвания... Ужас! Но затова пък изминат ли тези 30 дни, ще се отдам на пълен релакс. Все пак това ще бъде последната ми лятна ваканция като ученичка! Смятам да взема всяка получена възможност и да я изживея запомнящо се! Не се знае кога ще бъде следващия път, когато ще имам една толкова дълга почивка. Все пак в истинския живот нещата стоят малко по-сложно.
Вече цялото ми същество трепти за плаж, море, слънце, басейни, сладолед и други такива типично летни удоволствия! Може би пък това лято ще се науча най-накрая да плувам. (Макар че последното го казвам в началото на всяко следващо лято. :D)
А вие как смятате да прекарате лятото? :)

И за край поздрав с една моя любима песен:
Kid Rock - All Summer Long