неделя, 31 юли 2011 г.

Не газете тревата ...

Отдавна знам, че българският рап не е рап. Той е проява на пълна простащина и селения (изключенията никак не са много). Безсмислица, извикана (защото рапът, въпреки че звучи като говор, все пак трябва да има някакъв песенен ритъм, какъвто тук липсва) от бездарен дебел (или в другия случай - хилав) малоумник, облечен с парцали (поне 5 номера по-големи от нужното), който мисли само за пари, коли, жени и... дрога. О, да, особено последното! Но това, което видях и чух днес, направо преля чашата!
Признавам си, че съм слушала български рап, преди време бях доста запалена по този стил, и въпреки че никога не сме били на световно ниво, все е имало по нещо смислено, вплетено в сюжета на песента. Днешното откритие обаче ме накара едва ли не да се засрамя от родината си.
Ужасът се нарича „Не газете тревата“ и е „изпято“ от някакъв си Killara, който през цялото време ме гледаше от екрана с физиономия все едно под носа му има повръщано (ще си позволя да заема това определение от Дж. К. Роулинг).
Ние досега постоянно съдим чалгата - заради голотата, заради двусмислените текстове, които водят към пропаднало поведение на младото население, а почти никого не съм чула още да изправи глас срещу тази подбуда към наркоманизъм. Цялата „смислова стойност“ на това „чудо природно“ се състои в изречението „Не газете тревата, ами я пушете.“ ... И 10-годишният ви син това и прави, нали - за да е готин. Сега наистина е време да попитам - накъде отива света?!?!?! И понеже не смятам този клип за достоен да стои в този блог, ви давам линк към него... http://vbox7.com/play:f3bd962f С предупреждение, че това наистина не е за слушане!

Кратка разходка...

„Какъв ти град! Едно кафе на кръст. И всички тук се знаем наизуст...“ Като ще почвам да говоря за нашето градче, някак си не върви да пропусна този цитат. Вярно - чалга, но описва животът в Раковски, все едно е писана за него.
Малко градче. Максималното разстояние с кола, може би е около 10-15 мин, не повече. От една страна, вероятно е скучно да живееш на място, където непозната улица да няма, където си посетил всички кафенета и други увеселителни места (които се броят на пръсти). От друга - като че ли всяка улица носи своя спомен, и най-закътаното местенце е запазило своя чар или пък обратното. А прочутия диалект на хората, живеещи тук, като че ли ни прави по-сплотени и близки.
Три квартала. Не повече. Бивши села, обединили се в град. Съединението правеше силата, нали така?! :) За другите два - не мога да говоря, нито съм живяла в тях, нито имам толкова обширен поглед за нещата. Но за местата, където съм расла от малка, мога да говоря много време.
Кв. Ген. Д. Николаев. Кой е Д. Николаев? Български офицер, генерал от пехотата. С какво е свързан с града? Едва ли има връзка, поне аз не я знам. Самият град Раковски също няма връзка с Г. Раковски - просто така са решили да го нарекат. Като пропуснем факта, че имената далеч не са толкова дълбоко обвързани с историята, колкото на един журналист би му се искало, продължаваме напред с разходката из моя роден град.
Най-голямата ни гордост със сигурност е църквата. Втората по-големина католическа църква на Балканския полуостров. И като че ли наистина в Раковски има вярващи хора - всяка неделя църквата е пълна, а на празници направо прелива, никога не стигат местата за всички, дори правите вероятно са повече.
Обичаме си и стадиона, който също не е малък и е доста добре поддържан, не пропускаме да го посетим, когато остане време за малко спорт и отдих.
Други забележителности в Раковски няма. Екскурзията в този град за някого ще изглежда скучна и неприемлива. Друго е, когато си част от него - когато малки прашни улички ти напомнят как отиваш на училище с тежката раница, когато си първи клас; когато камъните по големия, но самотен площад, или както ние го наричаме „центъра“, ти разказват за годините, когато нетърпеливо крачиш към библиотеката, която се намира там; когато зеления стадион пази спомена за едно отминало лято; а тъмнината крие завинаги в душата си срамежливите думи на любовни трепети, които доста пъти е чувала... :)
Когато разказвам за града си и за случките на съученици и приятели от по-големи градове, често ми казват „Имам чувството, че живееш в сапунен сериал.“ Ами да, когато всички се познават, е трудно съдбите им да не се преплетат поне веднъж в живота. :) Нека не го наричаме „сапунен сериал“, нека тук да изживея своята приказка...

петък, 29 юли 2011 г.

С дъх на море...

От няколко дни не съм писала в блога, но все пак е лято, а то ме зове навън, и така и не оставаше време да седна пред компютъра. Днес ще ви разкажа интересни неща за мястото, към което повечето хора се отправят през летния сезон. Само че в една друга негова светлина. Днес няма да става въпрос за привлекателността на морския бряг, а за тайните на дълбините.
Морето никога не е било напълно разгадано. То от древни времена крие дълбоко в себе си най-големите си тайни и загадки. То е като един чужд свят, неовладян още напълно от човека. И най-вероятно никога няма да бъде разгадано...
Днес ще ви разкажа за най-големите морски мистерии и легенди чрез интересни неща, открити в Мрежата.
На първо място по мистериозност обезателно стои Бермудският триъгълник. Попаднах на доста интересен документален филм за неговата история, за проведени опити и т.н., излъчен по History. Предоставям ви линк към трите части на филма с обща продължителност около 50 минути. http://hellp.net/2010/01/7179/ За любителите на мистериите ще представлява интерес. Поне аз не можах да се откъсна лесно от филма и го изгледах почти на един дъх.
Следващата мистерия, с която ще ви запозная, е безследното изчезване на екипажа на кораба Мери Селест http://www.znania.tv/?p=11344.
А за тези, които все още държат на нашето си Черно море, ето няколко любопитни факти за него. http://bunt.bg/kakvo-znaem-za-cherno-more/
Ако се страхувате от морето, заради историите, свързани с морски чудовища, сигурно тази статия http://bunt.bg/mitove-i-istini-za-morskite-chudovista/ ще представлява интерес за вас, а и може би завинаги ще развенчае страховете ви.
Безспорно една от любимите морски истории на всички остава тази за Титаник. За нея е писано и казано много. Със сигурност сте гледали и филма много пъти. Нямаше смисъл да ви давам линк към български сайт, понеже информацията там общо взето е широкоизвестна, затова предпочетох да ви разнообразя с много интересни статии, само че на английски език: http://www.titanic1.org/articles/index.asp

Въпреки че понякога е жестоко, морето в същината си е изключително красиво и приветливо място. Пожелавам приятна ваканция на избралите да почиват на морския пясък това лято!


МОРСКА ВЪЛНА
                                Петя Дубарова

Дантели се диплят в моите нозе,
със страст и любов ме прегръщат,
изпълват със щастие моето сърце,
далече ме носят и връщат.
Разплела, разпуснала буйни коси,
вълната се хвърля в брега си
и в нейната песен морето шепти.
Тя носи загадка с дъха си -
дъха на безкрайното синьо море
със своята шир безгранична.
Все трепка красиво с прозрачни криле
вълната красива, обична.

вторник, 26 юли 2011 г.

Честит имен ден :)

Честит имен ден на мен и на всички адашки! :)
Днес, на 26 юли, празнувам имен ден. Казвам се Анелия, кръстена съм на баба ми Ана. Св. Ана е майка на Дева Мария и баба на Иисус Христос. Празникът й се чества на 26 юли.
Името Ана е едно от най-разпространените имена в християнския свят. Тя е считана за покровителка на майчинството. Името Ана в превод от еврейски означава „благодат, милосърдие“.

Пожелавам си най-вече много здраве, усмивки и любов! :) Пожелавам си повече от онези дни, от онези малки неща, които се случват така неочаквано и те карат цял ден да пърхаш с криле. Ах, защо няма думи, с които наистина да предам онази пламенна радост, обземаща цялото тяло и ума и непозволяваща на нищо да я прекърши...
***

Казват, че името на човек предначертавало неговата съдба, изграждало част от характера му и давало на човек качествата, които носи в себе си. За мен това изглежда твърде далеч от всяка логика, за да е истина, по-скоро ми звучи като бабини деветини, но кой пък знае. Аз поне чак толкова милосърдие в себе си не съм забелязала, но пък и не може да се каже, че съм безскрупулен и зъл човек. Много си харесвам името и с радост си го нося. :)

Друго поверие гласи, че не бива дете да се кръщава на никого, то трябва да носи собствено име, необвързано с никого от родствениците му, иначе получавало житейската съдба на кръстника. За мен съдбата не е нещо предначертано, така че това, че нося името на баба ми въобще не ме смущава. Знам, че съдбата на човек е каквато сам си я направи.

И най-накрая - човек е индивидуален и това, че двама носят еднакво име в никакъв случай не означава, че са еднакви хора. :) Трябва да загърбим предразсъдъците и да видим колко по-хубав е светът без тях!

***

Весел празник на всички празнуващи, ако има такива! :)

понеделник, 25 юли 2011 г.

Този, който има, ще получи...

Все на мен ли, все на мен ли
случват се беди в аванс...

Преди много, много време, още в началото на този блог, получих предложение да напиша статия на тема „На този, който има, ще му се даде, а на този, който няма, ще му се отнеме.“ (Цитат от Библията):) Не, не съм забравила въобще. Просто като че ли сега дойде музата и моментът да пиша по тази тема.
Защо бедните са губещи, а богатите печелят още и още? Този стар закон е вълнувал не един човек по света. Каква е тази непрестанна несправедливост? Как така 2% от световното население държи 98% от световното богатство? Нелогично е, нали всички сме „братя“.
Да, обаче още в Библията е споменато за този стар като света закон, за който споменах и в предишната си публикация. За да имаш, трябва да имаш. А как, ако нямаш, а искаш да имаш, получаваш? Ще си кажат някои песимисти „Няма такъв начин. Някой са помилвани от Божията ръка, други са отритнати.“ Но не е точно така, защото тези, които днес имат, вчера са нямали.
Може да ви се струва приказка, може да ви се струва магия, фантазия от приказките... Хората винаги обявяват нещата, които не разбират, за измислени.
Виждам как хората сами странят от желанията си. Около мен има безкрайни песимисти, които направо ме отблъскват с енергията, която излъчват. Откакто разбрах за Закона на привличането, все по-често започнах да ги забелязвам. Освен че вредят на себе си, те заклеймяват и хората оптимисти като лекомислени и несериозни. Писна ми да слушам как някакви дърти лелки (и дори и много по-млади хора, което е най-лошото) се оплакват непрекъснато и обсъждат хората с по-големи амбиции с думи като „Остави го този. Мисли си, че морето е до колене, ама ще се удави.“ Да, ама не. Само защото ти не си успял/а в живота, само защото на теб Земята ти се струва Ад, непременно трябва и с другите да се случи същото - да остареят, да побелеят, да оглупеят, да не постигнат нищо в живота (от страх) и накрая, докато чакат на опашката за мизерната си пенсия, да се оплакват от безсмисленото си съществуване.
Благодаря, че не всички са такива! Благодаря, че всеки ден откривам млади и амбициозни хора, които могат да плуват през морето! Благодаря, че не цялото ни поколение е тръгнало по пътя към деградацията! Благодаря, че някои заслужават да имат! Благодаря, че някои не се страхуват да получат! Благодаря за Закона на привличането, който дава само на тези, които заслужават! Благодаря, че имам възможност всеки ден да се срещам с млади, амбициозни и интелигентни хора! Благодаря, че има конкурси като „1000 стипендии“! Благодаря, че за някои четири стени, малък град и недоразвита държава не са граница! Благодаря и че за някои дори небето не е граница! Благодаря, че познавам такива хора! Благодаря, че се стремя да бъда такъв човек! :)


...но живея със надежда
някой ден да намеря своя шанс.

Бъдещето

Бъдещето винаги е било обект на интерес за голяма част от земното население. Всички все някога сме се чудили какво ни предстои в бъдеще, дали ще се справим с дадена задача, дали ще намерим любовта, кога ще стане това и други подобни въпроси.
Чудното е, че има хора като баба Ванга, които незнайно как имат дарбата да гледат напред в бъдещето и да правят предсказания за него. Наистина, напоследък се навъдиха доста шарлатани, но поне за пророчицата Ванга и нейният феномен можем да бъдем сигурни. Отделен е фактът, че много хора почнаха да си измислят и да слагат в устата на Ванга неща, които тя никога не е казвала.
Може би сте чели книгата „Тайната“ или поне сте гледали филма по нея. Ако не, все някога ви е попадала под ръка книга на тема възможностите на подсъзнанието. В книгите от този тип се говори за бъдещето като творение на настоящето. Тоест нашите мисли, чувства, емоции, думи създават нашето бъдеще. Нашето съзнание изпраща сигнали до Вселената, които тя преобразува и пресъздава като действителност. Не знам за вас, но на мен това обяснение ми се струва достоверно? Мисля си, че всичко е въпрос на нагласа и въображение. Ако имаш смелостта да мечтаеш и да следваш мечтите си, значи ще ги сбъднеш.
А вие как си представяте бъдещето си? :)

неделя, 24 юли 2011 г.

Да спестим... :)

Днес попаднах на интересен сайт в Интернет и по-точно на една статия, която предлагаше няколко начина за спестяване на пари. Сайтът е kadebg.com и има най-различни съвети за Спестяване в секцията с това име.
Дори и да не сте се замисляли над това, ние харчим постоянно - къде по необходимост, къде не чак толкова. Тук не става въпрос само за пари. Лично на мен ми трябва като че ли повече спестено време. Непрекъснато го губя за глупости. Ако можех да си организирам по-добре графика, сега сигурно щях да съм в пъти по-добре. Факт е обаче, че времето никога не ми е било достатъчно. Имам нужда от безброй часове на ден, за да си свършвам цялата работа и да ми остава време за хобитата ми (от които със сигурност също не пестя, защото нарастват главоломно всеки ден) и за хората, които обичам. Вместо обаче да стана рано сутрин, за да имам по-голям брой часове, се излежавам поне до 11, като вечер лягам най-рано в 3, но времето след 00:00 ч не ми се струва чак толкова пълноценно изразходено, затова не се брои. Поне никога не скучая, но понякога ми идва да си изям главата за пропилените часове в Интернет. Случва се да попадна на много интересни сайтове и така времето си минава, а денят започва да си отива, без да съм свършила необходимото. Дори и тази ваканция не ми дава почивка - появи се предстоящо интервю, за което все се мъча да си намеря пролука в деня, за да поуча. Пък и като се замисля - почивка скоро няма да видя, предстои ми една много важна година.
Как да пестя време? Реших да пестя от сън, все пак на мозъка му трябват само два часа, за да функционира нормално, а аз в повечето време работя с него. Освен това си организирах времето - всичко е по план-график (задължения, хобита), макар че винаги излиза по нещо непредвидено.
Вие успявате ли да пестите времето си и как го правите? Имам нужда от идеи.

От друга страна, за финансови спестявания намерих доста полезна информация. Там нещата стоят малко по-различно и по-лесно (поне така ми изглежда на мен).
В сайта, за който споменах по-горе, имаше доста креативни идеи, за които не бих се сетила. Статията можете да намерите на този адрес http://kadebg.com/2011/05/16/15-idei-kak-da-pestim-pari/, а аз сега ще коментирам всяка една от идеите.

1) Лампите - О, да, от тях за мое щастие пестя. Не обичам никак изкуствената светлина и се опитвам максимално да работя с дневната. Щорите винаги са ми на 100% отворени, макар че сега през лятото е малко по-трудно, защото влиза топлина отвън. Винаги се карам на нашите, ако светнат лампата през деня. Освен че са излишни разходи, е и доста вредно за очите.
2) Водата - Тук вече не мога да се похваля. Макар че опитвам да се ограничавам, понякога само за да си измия ръцете, изтича вода за една пералня (е, малко хиперболизирам, но не много). Не се гордея с това.
3) Щорите - вече ги коментирах.
4) 5) Колата - все още не шофирам, макар че имам необходимата възраст.
6) Библиотеката - това е най-трудното. Винаги, когато вляза в голяма (и малка) книжарница, очите ми остават. Мога с часове да стоя и да се наслаждавам. Обожавам такива места. Накрая ми се иска да купя общо взето всичко. Но се контролирам, в повечето случаи чета от Интернет (о, да, знам, че е ужасно вредно) или отивам до местната библиотека (където по-новите заглавия обаче са изключителна рядкост, макар че откъм по-старите и класическите книги всичко е наред). Следващата година мисля да се запиша в библиотека „Иван Вазов“ в Пловдив - там със сигурност ще намеря всичко (поне би трябвало да е така).
7) Кафето - Не пия.
8) Интернета - няма как повече. Все пак офертата е страхотна. За три компютъра с Интернет, кабелна, цифрова и телефон - 25 лв, така че мисля, че и тук нещата са ограничени максимално.
9) Маркови продукти - Не използвам чак толкова скъпи продукти. Дрехи, дори и да си взимам от тъй наречените маркови магазини, са на сравнително достъпни цени, пък и по-недостъпните и без това не ми харесват (честно! големи боклуци има за безбожни суми. не знам как са като качество, но като външен вид - не струват. поне не тук и сега.)
10) Ново или втора ръка? - Тук обаче определено държа на новото. Поне що се отнася до дрехи. Не бих носила нещо, което дори не знам кой е носил преди мен, пък и повечето дрехи вторъ ръка на нищо не приличат - износени и раздърпани са. Да, вярно в пъти по-евтини са, но според мен не стават за носене пред хора. В статията на kadebg твърде категорично е заявено „Не купувайте ново“. Все пак всеки има право на нещо новичко, като не целя да обидя никого, заявявам, че лично на мен идеята за доизносване на нещо вече отдавна износено ми се струва глупава.
11) Подходящо облекло - тук не мога да се похваля с големи постижения. Понякога до края на октомври, дори и да умирам от студ, се разхождам по къси дрехи, защото дългите ми пречат, но за сметка на това съм в непосредствена близост до печка, климатик, etc., което не претендирам, че е правилно.
12) Направи си сам - тук вече съм експерт. За нищо на света не бих платила на някого да ми оправи нещо при положение, че сама мога да се науча да си го оправям. Не обичам хората да ми се бъркат в работата и рядко харесвам нещо, което друг е направил за моя лична употреба. Винаги намирам кусури и най-добре сама да си го правя според предпочитанията, пък и си поставям още едно предизвикателство, а както знаете съм им голям фен.
13) Безплатни неща - Напоследък редовно се оглеждам за такива - промоция в супермаркета, други оферти, конкурси. Всичко, от което можеш да спечелиш. (Май тук освен спестяването почнахме да замесваме и печалбата.) Освен това играя в www.prizee-jackpot.com, където с месеци игра може да спечелиш 50-тина евро (може и повече, но трябва или да се влага, или много упоритост). Честно казано снощи останах разочарована от този сайт, защото тъкмо бях достигнала до 50 евро, което беше минимума за изтегляне на парите, и изведнъж го смениха на 100 евро. В мен назряват люти съмнения, че изобщо ще получа нещо някога, но инатът отново ме надви и продължавам да играя.
Друга оферта, за която скоро научих е така наречената SaveCard. С нея може да се пазарува в различни обекти в страната (повечето в Пловдив, но има дори и в моя роден град, което ме привлече). Картата е безплатна. Представя се обекта, в който пазаруваш и в края на месеца ти изпращат отстъпката от цената, за всеки обект тя е различна. Общо взето, тук голяма далавера няма. Така или иначе даваш парите. Някой може би ще се впусне в лудо пазаруване, само за да има повече в картата накрая на месеца, но всъщност ще се окаже, че е похарчил повече. Това е въпрос на обикновена логика. Но пък, ако така или иначе е наложително да купиш нещо, защо да не го направиш там, където има отстъпка. :)
Снимка: www.almoda-bg.com

Преди няколко дни си поръчах тази карта, (която е безплатна), от сайта www.save-card.bg, но досега не съм получила покана на e-mail-a, чрез която трябва да дам адреса си и да ми доставят картата по куриер. Днес се поразрових отново и намерих друг сайт www.save-card.info, отново си дадох e-mail-a и се надявам тези дни да ми пратят покана. (А знам на 100%, че все още важи тази оферта и че хората получават картата си по куриер безплатно.) Ще видим. Някой, ако има информация, да споделя. :)
Отплеснах се...
14) Хотел - не ми се налага да ползвам.
15) Вратите - абе все ми се карат, че изкарвам топлото през зимата. :D
Котката вкъщи не я вкарваме, стои си на двора... Оттърва опашката. :)
Голяма оферта се оказва и сайтът www.podariavam.com. Само дето повечето оферти важат за София, а и трябва да сте доста бързи, за да се вредите. В сайта www.prodavalnik.com също има секция „Подарявам“, но няма чак толкова оферти.

Надявам се, че информацията от тази статия ви е била полезна. Ще се радвам да споделите, ако имате интересни идеи как да пестим време, средства и др. (за каквото се сетите :))

петък, 22 юли 2011 г.

Опитът прави майстора :)

Колко пъти сте казвали „Не мога“, без реално да сте сигурни, че наистина е така и без даже да сте опитвали? Безброй. Защо? Ами по-лесно е.
Уж всички се имаме за силни, за нещо повече от останалите, а когато опре до действия - предпочитаме да не можем, защото не искаме да се затормозяваме с допълнителни „глупости“.
Сигурно ви се е случвало да искате много да направите нещо, но понеже ви мързи, да си казвате „И без това няма да мога да се справя.“ Това умишлено демотивиране погубва част от живота ви, изпускате шансове, възможности, губите време. Защо не се престрашите и не опитате нещо ново точно днес? Може би най-накрая е дошло времето да се докажете и на практика, а не само на думи. Животът наистина е кратък. Той е миг. Не искаш да отлита, но докато се обърнеш и вече се е изплъзнало между пръстите ти. Сигурно най-болезнено е да се събудиш един ден и да осъзнаеш, че вече си на края на живота си, а имаш толкова много неща, които „един ден може и да направиш“.
Преди няколко дни  попаднах на мотивиращо клипче в блога Творения и вдъхновения. Мисля, че си заслужава да го прегледате. :)
И запомнете - човек не се ражда научен. Опитът прави майстора. :)

четвъртък, 21 юли 2011 г.

Изкуството...

Както споменах преди няколко дни, одобрена съм за „1000 стипендии“. Участвах с литература, като избрах една от темите, които бяха дадени на сайта на конкурса. Преди да избера най-подходящата тема, минах през почти всички. Писах по няколко есета, изтривах, започвах отново, докато не написах есе на тема „Сътворението“, което ми спечели място сред първите 905 избрани. Него няма да публикувам, защото не съм сигурна, че имам право. Днес обаче ще ви покажа един опит за есе, който така и остана недовършен, но в този му вид, в който го виждате по-долу, това почти не се забелязва. Есето е на тема „Голямото изкуство не само изобразява живота, а участвайки в живота го и променя. И. Еренбург“

Изкуството – за мен е израз на моментно състояние, на емоция, на стил, на мнение. То е гласът на определен човек към света – това, което той крие в себе си и иска и другите да разберат. Когато започнах да пиша това есе, исках то да се превърне в голямо изкуство. Изписах редове и редове с хиляди метафори, сравнения и епитети. Вложих цялото си старание, за да го превърна в творение, достойно да застане едва ли не до съчиненията на Вазов. Тогава го препрочетох и ми хареса – харесаха ми разнообразните думи, литературни похвати, многобройните синоними, описанието, примерите, всичко беше изпипано почти идеално. Имаше обаче един сериозен проблем – не го почувствах. Не можах да убедя себе си в това, което сама бях написала. Тогава разбрах къде е голямата ми грешка. Бях построила въздушна кула, която беше красива само отвън. От нея не можех да получа нищо освен външния й блясък. Ден и нощ бих могла да я съзерцавам и да й се радвам, но когато се опитах да се вслушам в мелодията ѝ, в посланието ѝ, останах разочарована, защото единствения звук, долетял до ушите ми, беше тъжната музика от цигулката на тишината. Всички редове, които бях написала с труд и упоритост, бяха унищожени с един замах, но без капка жал, защото прозрях – бях се опитала да вмъкна в разказа си за изкуството частичка от всеки писател или поет, чието творчество бе достигнало до ушите ми, до съзнанието ми, но бях изпуснала размислите на моята собствена душа. А как някой би повярвал на човек, забравил за себе си? Такъв човек може ли да твори изкуство и да въздейства на хората, да ги променя към добро?
Такава според мен е мисията на изкуството, на творчеството, не само на литературата, но и на музиката, на рисуването – не само да покажат или да разкажат за красивата принцеса или смелия принц и приключенията им, но и да накарат човека, сблъскващ се с тях, да познае себе си в някой от тези герои.
Това е то голямото изкуство – то не само изобразява живота, а преплитайки се с ежедневието, успява и да го промени.

сряда, 20 юли 2011 г.

Следващ живот?

Наскоро в нашето семейство се заформи интересен разговор на различни теми от живота и всеки споделяше какво интересно знае. Минахме и през темата за прераждането, която си е популярна откакто човек е на Земята. На мен ми стана интересно и реших да се поразровя в Интернет за малко информация (не че вярвам на всичко, което чета).
Имаше доста интересни неща, но нямам никаква информация кое до колко е достоверно. Чела съм и друг път за деца, които са разказвали за предишните си животи в книгата „Не пипай тази книга“, но нали знаете - око да види, ръка да пипне.
Замислих се дали всъщност аз вярвам в тези неща. Честно да ви кажа - от една страна ми се струва глупаво, от друга - още по-тесногръдо е отричането на нещо, което дори не си сигурен какво представлява, не знаеш цялата истина за него.
В Мрежата се намират доста сайтове, които уж показват какви сте били в предишния си живот. Глупаво би било да предполагам, че вярвате в тези компютърно генерирани измишльотини, пък и в повечето случаи са абсолютно неавтентични - например годините, в които уж си живял, и професиите, които уж си практикувал, са напълно несъвместими.
Най-интересното, на което попаднах е, че чрез хипноза можеш да си спомниш миналите си животи. Добре, щом е така, защо още няма доказателство за прераждането? Повече от сигурно е, че има нещо скрито-покрито от широката публика, но не заставам на никоя от страните - нито вярвам, нито не вярвам в следващите животи. Обаче бих рискувала да подложа себе си на такава хипноза - звучи ми интересно и искам да направя експеримента. Пък и какво толкова може да се случи?...
А вие вярвате ли в подобни неща?

вторник, 19 юли 2011 г.

Приятели?

Наслушала съм се на глупости като „Приятелите остават за цял живот.“ в условията на днешния свят, когато всеки се следва интереса. Имала съм наистина добри приятели, но и доста, които в последствие са се оказали... фейк. Пък и понякога просто хората се променят и спират да се разбират, спират да прекарват времето си заедно.
Не знам дали самите ние или животът е виновен за това. Може би вината е двустранна. Но факт е, че се случва...
Така се завъртаме в кръговрата на живота, че самите ние не сме сигурни къде ще ни отнесе, камо ли кой ще ни последва там. Все повече се убеждавам, че приятелството е преходно.
Не, не се хвърлям в крайности. Не слагам всичко под общ знаменател. Разбира се, че има многогодишно приятелство и любов, ако щете, защото и любовта е вид взаимно доверие, приятелство... Говорим за по-общия случай, защото все пак не на всеки пет крачки се срещат истински приятели. Друг въпрос е вече, че всички твърдят колко се обичат, колко са неразделни, когато им е удобно за интереса.
Понякога се срещаме с дадени хора, те стават част от живота ни и го променят по някакъв начин, дори и незначителен. Помагат ни, ние им помагаме, става ни приятно да бъдем заедно и решаваме, че сме приятели. Само че приятелството е далеч над това. То е взаимно проникване в душата на другия, то е една неразривна невидима връзка, която не свърза хората под път и над път. Тя се простира над тези, които съумеят да я оценят и запазят, над тези, които са разбрали цената на времето, прекарано с някого...
Имала съм приятели, за които днес дори не се сещам. Не че в тях е проблемът. Не че те са сгрешили с нещо в отношението си към мен. Просто не ни е било писано да сме приятели, съчетанието от характерите ни не е било уместно. Колкото и неприятно да звучи, понякога тези хора, които наричаме приятели, идват в живота ни, за да ни отведат в друга посока, служат ни за средство по пътя към някаква цел. Нямам предвид, че ние ги използваме за това. В такъв случай бихме отишли в съвсем друга тема. Просто животът ни ги донася, когато имаме нужда от тях, както и те от нас...
Изводът обаче е, че винаги имаме нужда от някого до себе си, някой, който да ни помага, да ни подкрепя и да бъде до нас. Все пак трябва да ценим хората, които наричаме „приятели“, а и останалите, защото никога не знаеш какво ще ти донесе утрешният ден.

понеделник, 18 юли 2011 г.

На сестра ми...


Със сестра ми ни делят три години (в моя полза). Разлика в годините, която понякога не си личи чак толкова. Като всички сестри и ние имаме моменти, когато се караме, и такива, в които се обичаме много. Честно казано, понякога ми се е искало да бъдем малко по-близки, отколкото сме...
Като малки си играехме все заедно, защото и без друго нямаше много деца, които да живеят наоколо. Можехме да се забавляваме и само двете и това беше чудесно. Измисляхме си най-различни игри. Най-много ни биваше в актьорството. Представяхме си, че сме например съпруг и съпруга и по цял ден можехме да си играем. Детски му акъл! :) Друг път предпочитахме друг тип игри като „Не се сърди човече“, „Монополи“, разни пъзели и други.
Лошо беше когато се скарахме - тогава бяхме ад за цялата къща, преобръщахме я с краката нагоре. Когато обаче бяхме разделени за известно време, като нас нямаше - прегръдки, целувки, голяма обич! :)
Понякога по цял ден бяхме заети с организирането на шоу програми, които изнасяхме на баба си и дядо си. Правехме и награди от хартия. Пеехме, казвахме стихотворения, изобщо - голям тандем!
Натъжавам се, когато си мисля за тези години и особено за детската градинка, когато всеки ден трябваше да ходя да я виждам, а като си тръгвах - плачеше. Толкова мило ми казваше „како“ тогава.
В днешни дни вече си виждаме по-рядко. Всяка е в собствената си стая, сред собствените си приятели и сякаш понякога забравяме една за друга... Но аз все пак ценя онези малко мигове, които прекарваме двете, говорим си и си спомняме за старите времена... :) Обичам те!

неделя, 17 юли 2011 г.

Преди всичко - себе си

Егоизъм. Тази дума е създадена, за да изрази една типична за всички ни черта: поставянето на личните интереси над тези на другите (според речника). Обидно е за човек да бъде определен като егоист. Или поне е било.
В днешни времена нещата стоят малко по-иначе. Нима всички ние не поставяме личните си интереси пред тези на другите? А и всъщност има ли нещо лошо в това, когато всеки се бори за собственото си оцеляване? Навсякъде около нас е пълно с егоисти, които се опитват с пълни шепи да вземат, каквото успеят, от всички ни. Защо тогава ние да поставяме техните интереси пред нашите собствени и да се грижим за другите, когато човек е създаден да следи за собствените си права и интереси?
Тук трябва да се преборим с късогледството си и да разграничим две различни понятия - единият е човекът, когото обезателно не го интересува нищо друго освен собствения му интерес, като за да го постигне е способен да прекрачи границата и да застраши правата на другите; другият човек е този, който преди всичко се грижи за себе си и за най-близките си, но не злоупотребява и не пречи на правото на останалите хора да използват правата си.
Много хора от модерното общество не виждат по-далеч от носа си. За тях е естествено да мислят, че се намират в центъра на събитията и че по-важно от собственото им благо в света няма.
Тези хора трябва да бъдат разграничавани от тези, които просто се борят за доброто си настояще и бъдеще. А такова явление - човек, който се интересува само другите да са добре - като че ли няма. Пък и не е логично да има...

събота, 16 юли 2011 г.

Измина много време, откакто...

  • гледах филми, които излъчваха по телевизията, а не пред компютъра;
  • си купувах аудиокасети и ги слушах на касетофон;
  • си пишех емейли с приятелки от далечни краища на България;
  • снимах с лентов фотоапарат и носех снимките за проявяване;
  • изплетох първата си лента за глава;
  • уших последния си гоблен;
  • говорех по домашния телефон и ми се караха да затварям, защото някой друг може да се обади;
  • ходих на сладкарница;
  • карах велосипед;
  • гледах любимите си сериали („Джовисна“, „Семеен лекар“ и др.)
  • правих хербарий;
  • правих си лексикон и го давах на целия клас да го попълни;
  • попълвах лексиконите на другите;
  • пишех във форуми;
  • правех си собствени форуми;
  • събирах салфетки;
  • събирах детски списания като „Барби“
  • имах цяла колекция кукли;
  • гледах анимационните филмчета, които излъчваха по БНТ в събота и неделя от 8;
  • за последно станах в 8;
  • гледах Fox Kids;
  • се възхищавах на най-големия магазин, който бях виждала - „Мега Марина“;
  • снегът беше нещо естествено за зимата;
  • правехме снежни човеци;
  • ставах в 3 през нощта на Коледа, за да проверя дали вече Дядо Коледа не е минал. Ако не беше, ставах пак в 6;
  • си ожулвах коленете;
  • карах велосипед;
  • играех на електронните игри, онези с дискетите;
  • дежурих в началота на часа - „Клас стани! Клас мирно!“
  • ходих на море с влак;
  • се криех из целия двор, за да не ме намерят и да ме изкъпят;
  • със сестра ми изнасяхме шоу програма с награди;
  • през ден бях в градската библиотека, защото нямаше Интернет;
  • драсках с тебешири навсякъде, където имаше празно място. Доста кавга съм изяла;
  • звъняхме на звънците на хората и тичахме да се скрием;
  • рисувах за последно;
  • спях при баба ми и трябваше да ставам от леглото, за да изключвам телевизора вечер;
  • слушах музика на уокмен. Каква радост беше в онези дни, когато нямаше mp3-ки, mp4-ки, iPod-и и всеподобни...;
  • превъртах аудиокасетите с пръст. Показалецът на дясната ръка ме болеше редовно.;
  • си правехме татуировки с картинките от дъвките.
И колко още неща не съм правила толкооова отдавна, че ми се струва все едно са били някога, някакси, в някакъв сън...

Тази статия е вдъхновена от тук.

петък, 15 юли 2011 г.

Радостна вест

Попринцип рядко пиша по две публикации за един ден, но днес наистина има повод. Днешната втора публикация ще бъде с радостен привкус.
Новината наистина ме развълнува и не можах да се сдържа да не я споделя с вас.
Днес излязоха резултатите на „1000 стипендии“ и съм... класирана. Първи кръг премина, остана само интервюто.
Второто ме притеснява далеч повече, защото говоренето не ми е толкова силна страна, както писането, но съм твърдо убедена, че за времето, което ми остава до интервюто, ще съумея да се подготвя. Определено се отнасям много сериозно към това предизвикателство, затова няма да си позволя никак да кривна, а още от утре почвам сериозна подготовка. И въпросът не е само в стипендията. Просто това наистина е едно страхотно признание за мен, което ме направи не-можете-да-си-представите-колко щастлива.
Дори и да не бъда класирана, след като мине втори кръг, „1000 стипендии“ ще си остане най-големият ми постигнат успех досега!
Благодаря за вниманието! :)

Предистория...

Всеки от нас се ражда, живее и пише своята история.
Замисляли ли сте се обаче за онова, което се е случило, преди вас да ви има? За онази ваша предистория? Как родителите ви са се срещнали, как са се влюбили, за да ви има вас днес?
Мислили ли сте си колко много поколения са изживели живота си преди вас, колко хора са се срещали, обичали, разделяли... Чудили ли сте се откъде произхождате, как са изглеждали дедите ви и дали във техните лица и в характера им са съществували същите черти като вашите?
Моята предистория винаги ми е била интересна. Жалко, че никога няма да я науча, защото за нея не са останали никакви писмени източници... Само спомените на баба ми, които не стигат толкова назад във времето, колкото би ми се искало... :)
Поздрав с едно прекрасно стихотворение на Елисавета Багряна на тази тема:


ПОТОМКА

Няма прародителски портрети,
ни фамилна книга в моя род
и не знам аз техните завети,
техните лица, души, живот.
 Но усещам, в мене бие древна,
скитническа, непокорна кръв.
Тя от сън ме буди нощем гневно,
тя ме води към греха ни пръв.
 Може би прабаба тъмноока,
в свилени шалвари и тюрбан,
е избягала в среднощ дълбока
с някой чуждестранен, светъл хан.
Конски тропот може би кънтял е
из крайдунавските равнини
и спасил е двама от кинжала
вятърът, следите изравнил.
 Затова аз може би обичам
необхватните с око поля,
конски бяг под плясъка на бича,
волен глас, по вятъра разлян.
 Може би съм грешна и коварна,
може би средпът ще се сломя -
аз съм само щерка твоя вярна,
моя кръвна майчице-земя.

четвъртък, 14 юли 2011 г.

Война със себе си...

Да водиш война със себе си е най-трудната битка. Да искаш, но да не трябва. Да изгаряш в изпепеляващ огън на още по-изпепеляващо желание, което е забранено от света...
Да заспиваш, за да се освободиш от бремето на мислите или за да се принесеш в свят, където реалността е по-различна.
И да желаеш още по-силно...
Защото колкото повече се борим срещу нещо, толкова по-силно започваме да го желаем.
Не зависи от нас. Просто така се случва понякога.
Иска ни се да не попадаме в такива безизходно-мъчителни ситуации. Но пътищата, по които поемаме понякога ги довеждат при нас. И без да осъзнаем, за миг, вече сме под тяхното унищожително влияние...
Да се бориш със себе си е най-трудната битка... изискваща килограми воля и съзнананието, че няма да си нито победител, нито победен.

сряда, 13 юли 2011 г.

Искам...

Най-трудно е да разберем какво всъщност искаме от живота. Понякога си мислим, че искаме нещо, но когато го получим, осъзнаваме, че въобще не ни е било необходимо.
За да те възприемат като сериозен човек обаче трябва непременно да знаеш какво искаш, иначе минаваш за лекомислен и повърхностен.
Доста хора не знаят какво искат, а тези, които знаят, в повечето случаи се страхуват да го изрекат. Всъщност по-важното е не да го изречеш, а да го признаеш пред себе си и да не се страхуваш да се бориш за желанието, тоест да го поискаш в действителност, а не само в мечтите си. Това е първата крачка към получаването му.
За съжаление, много от хората не са наясно какво искат. Често ги обвиняваме за това, без да се замислим, че откриването на истинската цел на живота, на онова, което си създаден да преследваш, е най-важната и най-трудната житейска задача. Когато светът ни предлага толкова богат и разнообразен асортимент... изборът става все по-труден.
Лесно е да кажеш „Искам това, искам онова...“ Трудното е наистина да го поискаш, за да можеш да го получиш.
Щастлива съм, че винаги съм знаела какво искам (с изключение на сегашния период, когато наистина не знам какво искам да уча по-нататък). Но за толкова много желания, 24 часа в денонощието не стигат. И това, че списъкът ми „Искам...“ е километричен, алчна ли ме прави или амбициозна? И всъщност не е ли с всички ни така? Искаме постоянно, искаме много неща. Може би разликата между амбициозността и алчността е в начинът, по който смятаме да постигнем това, което искаме? Или пък целта оправдава средствата?
Вероятно отговорите на тези и много други въпроси всеки намира сам за себе си. И няма грешен отговор, нито верен... Всичко е относително и зависи от гледната точка.
А вие? Знаете ли какво искате?

понеделник, 11 юли 2011 г.

Планове за седмицата

Миналата седмица (на 8 юли) блогът ми стана на 3 месеца. За този период не може да се похвали с кой знае каква статистика, но за мен честно казано и това е много. Надявам се, че с времето ще се разпространи още и повече хора ще научат за него. :)
Плановете за предстоящата седмица се състоят във публикуването на няколко статии, които подготвям, но все още се мъдрят само като чернови. Освен това планирам да го регистрирам в подобни на topbloglog.com сайтове. Регистрирането в AdSense все още продължавам да го отлагам във времето, тъй като нямам кой знае колко читатели (но за сметка на това някои са страшно редовни, за което им благодаря!), освен това не съм си изяснила все още процедурите по въпроса, пък и не знам дали на читателите ще им хареса да виждат няколко реклами в страничния панел. Колебая се дали и на мен би ми допаднало.
Отдавна смятам да пусна някаква анкета, но не съм решила още на каква тема ще бъде.
А може би и да сменя дизайна? Не че този не ми харесва. Напротив - влюбена съм в него. Но като че ли не е много летен? Но какво пък... :)
Предложения? :)

Българите: най-обездвижени в Европа

Наднорменото тегло се превръща във все по-сериозен проблем за българското общество. Ха, сега да дойдат да ни кажат, че все сме назад! Да, ама по това ни бият само американците! ;)
По статистически данни сме една от най-бързо затлъстяващите и най-обездвижените нации в Европа. Нали, поне в нещо да сме първи...
Причините са много и най-разнообразни.
На първо място са генетичните заболявания. От тях спасение за сега няма. Срещу лошата комбинация на гените и наследствеността не можем да се преборим.
Съвсем друга графа в този проблем обаче е заседналият начин на живот, който вече води почти всеки българин, пък и малко по-малко всеки човек по света. Човешкият труд започва да става все по-ненужен. Цялата работа е прехвърлена върху машините. Тази автоматизация довежда до все по-еднообразни и повтарящи се движения, както и до застояване.
Как да се преборим с това? Никак. Това би означавало връщане назад във времето, когато компютрите и другите улеснителни уреди все още ги е нямало, това пък би означавало много по-ниска производителност, което води до по-малко пари за държавата и тези, които стоят зад нея. Това обаче средностатистическият човек не го вижда - той сляпо се радва на това, че е улеснен от машините и няма нужда да върши цялата работа сам.
От друга страна, започваме да прекарваме все по-голяма част от деня си работейки. А след дълъг работен ден, последното нещо, което бихме правили е да спортуваме. След цял ден стрес и работа, човек иска просто да си почине - застоява се пред компютъра или телевизора. Малко хора в единствените си почивни дни ще решат да спортуват вместо да ги прекарат с любимите си хора или пък, което е стократно по-лошо, биха предпочели да се насладят на някое от безбройните забавления, които предлага Интернет или телевизията.
Лошо е положението и при децата, които вече не са като онези от едно време. Днешните деца вместо да се забавляват, играейки на криеница до късна вечер, прекарват свободното си време пред монитора с игри със съмнителна образователна стойност, които провокират към насилие (но това е тема на друг разговор).
Положението започва да става изключително тежко, и в двата смисъла. Трудно бихме могли да променим начина си на живот, но 15 минути упражнения всяка сутрин като че ли биха направили нещата малко по-добри. По данни от Интернет представата на голяма част от българите за „спортуване“ е разходката. Само че дори един час тичане на седмица би се отразил много по-добре от всекидневната „разходка“ до магазина.

неделя, 10 юли 2011 г.

Сякаш бе истина...

Сънищата са една неизменна част от нашето съществуване. Всички сънуваме, дори да не си спомняме.
Често си мисля за тях и се чудя как е възможно да затворим очи и в съзнанието си да виждаме толкова ясно образи и случки като на филм. Щом можем това, на какво ли друго е способен нашия мозък?
Обичам да сънувам. Сънищата ме отвеждат в необятни светове и ми позволяват да се видя в различни ситуации. Понякога еуфорията от хубав сън дълго време ми оказва въздействие, а на следващия ден все едно няма сила, която да ми свали усмивката от лицето. Ставам весела и се смея почти непрекъснато, а смехът винаги ми се е отразявал добре.
По едно време бях толкова запалена по сънуването, че непрекъснато четях по тази тема и разглеждах форуми за сънищата. Бях започнала да практикувам осъзнатото сънуване. Водех си дневник на сънищата, който наистина ми помогна да си спомням много по-голяма част от това, което се „беше случило“ през нощта. Можех да си спомня по 4-5 съня на сутринта.
Сега съм позабравила тази практика, всъщност отдавна съм я изхвърлила от ежедневието си и рядко си спомням дори и по един сън.
Сънят винаги е бил много интересен за хората, понеже е доста мистериозно състояние. Учените го изследват непрекъснато и са установили, че ако не сънуваме, само след няколко дни ставаме раздразнителни и започваме да имаме халюцинации, от което можем да направим извод, че сънищата са ни наистина необходими.
Понякога си мисля, че това там и това тук са два паралелни свята. Всъщност откъде можем да сме сигурни, че не бъркаме понятията реалност и сън. Защо пък писането на тази статия в момента да не е съня, а онова, което виждаме нощем, да е самата реалност? И всъщност каква е разликата? И в двете положения чувстваме и мислим, срещаме се с хора, общуваме. Е, да сънищата са с малко по-фантастични сюжети понякога, но може би в този паралелен на нашия свят това са нормални и естествени неща. Може би това е обяснението за несвързаните и нелогични действия, които извършваме, докато спим.
Ако ви се е случвало да сънувате нещо, което можете да се закълнете, че е било неразличимо от реалността, то най-вероятно ще се съгласите с изложените по-горе аргументи. :)

петък, 8 юли 2011 г.

Обещанията

Може и да не вярвате, но те са навсякъде около нас. Пускате си телевизора и започва да тече реклама, която ви обещава, че новият прах за пране ще премахне петната петкратно по-добре от предишния ви, или пък слушате по радиото новата предизборна кампания (там като че ли обещанията са най-често срещани и напук на логиката (или пък точно заради това) най-рядко изпълнявани).
Аз обаче твърдо се опитвам да ги заобикалям - тоест въобще да не ги давам. Никога не знаеш какво предстои да се случи в следващата секунда, което прави даването на обещания твърде рисковано. Ако човек иска да изглежда сериозен в очите на другите хора, трябва да държи на думата си. Тъй като твърде често в миналото съм давала обещания, за които от самото начало ми е намирасвало на неизпълнение, сега съм си научила урока и се случва да обещая нещо веднъж на мнооого време, и то нещо дребно, което не ми пречи да изпълня така или иначе.
Твърде непостоянна мога да бъда понякога, а даването на обещания само може да затвърди тази черта от характера ми, която не харесвам.
Много хора в навечерието на Нова година си дават обещания - тази година ще правя това и това, а онова няма да правя. Знаете ли, че е установено, че по-малко от 25% от хората спазват тези новогодишни обещания. Не, не е чак толкова малък процент, но общо взето обещанията са голи думи, цели, които се насилваме да изпълним на всяка цена, а насила хубост не става. С годините е установено, че когато един човек е заставен да направи нещо, дори това нещо да му е харесвало, много по-вероятно е да го направи с нежелание, отколкото обратното.
Така че внимавайте с обещанията... Давайте ги само в краен случай! :)

Образът на моето детство

Примиерата на дълго очакваният последен филм от любимата поредица „Хари Потър“ беше вчера - на 7.07.2011. Разбира се, как би могло да е на друга дата - историята е пълна със седмици.
Когато гледах първия филм, бях само първи клас. Чак не мога да повярвам, че това са 11 изминали години. Беше ми толкова любим, че съм го гледала сигурно към 20 пъти оттогава досега.
Макар че все още не съм гледала последния филм, това събитие предизвика у мен странна вълна от чувства. Спомних си за едно вълшебно, но като че ли вече отшумяващо, детство.
Да, всяка песен има край, но това не е причина да не се наслаждаваме на музиката. :)
От няколко дни в главата ми непрекъснато изскачат спомени от ранните детски години. Обхванала ме е някаква носталгия по онези безгрижни години. Тогава нямахме компютри и Интернет, нито пък мобилни телефони. Със сестра ми винаги се карахме кой ще вдигне домашния телефон, когато звънне. Сега още имаме такъв, но той стои прашен в някой самотен ъгъл и чака да извиси глас отново, чака нетърпелива детска ръчичка да се протегне и да вдигне слушалката му, но така и си остава безмълвен с месеци... А децата през това време пораснаха и вече на никого не му пука за самотния стар телефон.
Сега се чудя как сме живели тогава. В тези дни вече имаме безброй начини за комуникация с хората - Скайп, Фейсбук, Интернет (като цяло), мобилните телефони... и още, и още. Те са безспорно полезни, но понякога така ми се иска да се освободя от всички тях, защото с времето така сме се слели, че сега ни е трудно да си представим и ден без Интернет или GSM. Превзели са съществуването ни и са ни променили до неузнаваемост. А тогава в онези години - 90те и ранните години на 21 век, бяхме по-свободни, по-необвързани. Сега го осъзнаваме, но вече е трудно да се променим - животът е тръгнал в този ход и като че връщането назад не би било възможно, пък и от гледна точка на развитието на модерния свят - нелогично.
Моето детство не беше толкова обвързано с игри. Аз предпочитах книгите с приказки или списания и вестници. Обичах да чета по цял ден, да рисувам, да си изработвам разни неща от хартия. Може би от там се е зародила моята страст към творчеството и по-конкретно към писането. Всяка седмица си купувах поне 3-4 вида списания и всички си ги изчитах. След това грижливо ги прибирах и още ги пазя всичките, някои изглеждат непокътнати. Имам доста значителна колекция, която и сега продължава да расте, но не толкова бързо и главозамайващо, защото скоро няма да има къде да я слагам.
Друга моя страст беше събирането на салфетки. Почти няма момиче, което да не се е занимавало с това. Това хоби се породи някъде около 2-3 клас. Имах около 500 салфетки, което не е чак толкова много, но всички бяха уникални. Сега наистина не знам къде се намират и дали още са живи, но съм решила да ги потърся и да възобновя хобито си. Беше наистина забавно.
С годините всичко се променяше пред очите ми. Няма го вече голямото дърво на тротоара пред къщата ни. Колко беше хубаво през горещите летни дни, когато баба и дядо ни извеждаха със сестра ми вън и сядаха под дървото, а ние си играехме около тях. Учихме се да караме колело, въртяхме обръчи, скачахме на въже, а от дървото лъхаше свеж и прохладен въздух.
Преди години го отсякоха. На негово място остана само нажежен асфалт и сив паркинг за колите...
Но пък това дърво и безбройните падания с колелото около него, както и ожулените колена, завинаги ще останат метафоричен образ на моето красиво детство. :)

четвъртък, 7 юли 2011 г.

Безкраен кич...

Отдавна е доказано, че шопинг терапията е стимулатор за добро настроение. Все повече тази практика започва да навлиза в лечението на депресивни състояния с доказано добър ефект. Всички ние все някога сме го усещали и върху себе си. Имате лош ден, в който всичко сякаш върви наопаки, но изведнъж при вида на нова дрешка или друга придобивка, като че ли лошото настроение се изпарява, гооолемите проблеми вече не изглеждат чак толкова сериозни и светът е малко по-красив.
Да... Кой не обича това чувство!
Днешната тема обаче няма да разказва точно за шопинг терапията...
Като всяко момиче и аз обичам новите дрехи. Тръгвам да обикалям по магазините с надеждата да се сдобия с нещо красиво и ценно.
Влизам в първия и не харесвам нищо. Не се разстройвам. Има време и още много магазини. Влизам в следващия и историята пак се повтаря. След още няколко се питам дали не съм влизала в един и същ магазин през цялото време - всичко е досущ еднообразно.
Надеждата в мен обаче не умира и продължавам нататък да търся съкровището, което ме чака някъде там. След 15-тия магазин, в който влизам, чувството ми за стил едва успява да оцелее. Навсякъде кич. Абсолютно некомбинируеми цветове, съчетани с пайети, мънисти и грозни фантифлюшки или още по-лошо - обилно оцветени с брокат рисунки на анимационни герои.
Това всичко в съчетание с досадна продавачка, която ми предлага от кичозни по-кичозни парцалчета, без съмнение ми действа „антидепресиращо“.
Стилът е безвъзвратно изгубен, безвкусицата и чалгата са залели родната търговска мрежа. Чудя се кой нормален човек би могъл да ушие такава дреха, да не говорим пък за това как може някой въобще да носи такива неща. Но явно са вървежни, щом прелива от тях. Излизайки на улицата, установявам, че наистина е така. 70% от хората, които срещам, и по специално момичетата около моята възраст са облечени точно по този начин. Натруфено.
Ще кажете, че всеки си има право на избор и на вкус. Да, ама тук избор няма, защото както казах - навсякъде е същото. Да не говорим за вкус - това понятие е отдавна забравено.
И после аз съм нямала вкус... А аз просто търся красотата в семплото и елегантното, което е безвъзратно изоставено и забравено някъде назад във времената, когато чалгата и „циганията“ (простете за думата, но описва най-точно положението) още не владееха света (или поне България). За съжаление, магазините, които наистина предлагат качествени и стилни дрехи, дори в голям град като Пловдив, са като песъчинки в морето - малко и трудно откриваеми.
Безкрайно съм разочарована от производителите на дрехи, а учените, изследвали ефекта от шопинг терапията, явно не са идвали в България...

За настроение...

Кога човек се чувства добре? Когато всичко му е наред. За съжаление, не винаги всичко може да бъде наред. Животът е съставен от добри и лоши периоди, но пък всеки си има едни такива малки тайни, които му вдигат настроението.
Най-важното, според мен, за добро настроение е доброто здраве. Банално е да казвам, че здравето е най-голямото богатство, но е така. Когато го няма, като че ли никое щастие не може да бъде съвсем пълно, но това могат да го потвърдят само хората, които са изпитвали това чувство. Всъщност в днешния отровен свят, когато всичко около нас ни вреди, малко по-малко започваме да научаваме цената на здравето.
Начинът ни на живот не ни позволява да живеем здравословно, но това не означава, че трябва напълно да забравим за здравната си хигиена.
За да живееш добре и да се радваш на добро здраве, според мен, е необходимо просто да се радваш на малките неща в живота и да правиш това, което наистина ти носи удоволствие. Какво по-хубаво например от прясно изцеден плодов сок или парченце шоколад, или хубав виц, или приятна компания? Май доста станаха нещата, носещи радост и смях в живота ни. А смехът е здраве. :)