понеделник, 29 август 2011 г.

I'll never wake up without an overdose of you...

Тъжно ми е. Не, този път няма да ви се оплаквам от работата. Още една седмица ще я преживея някак. Но ми е тъжно. Знам защо, но не искам да разказвам. Ако започна, ще задълбая повече, ще започна да усещам безизходност, а вярвам, че е само временно състояние, каквито е имало и преди, каквито по принцип трябва да има от време на време, за да не е скучно. Уф, мисля, че се уцелих на болното място... Както и да е.
Тъжно ми е и се страхувам. Може би не трябва. Но не мога да го спра. Не е по-силно от мен, би било глупаво да се оставям да бъда победена от депресията отново. Пък и като знам колко зле ми влияше. Е, на всичко освен на музата. Когато съм в депресия, пиша много повече и много по-качествено. Стихотворение не съм писала сигурно от година. Нормално - пишех ги само когато сърцето ми се късаше, след няколко реда сълзи и след няколко стотици статуси във Фейсбук, както и след безсънна нощ с куп размишления. Сега просто не ми идват отвътре. Като че ли само за тъгата мога да разказвам в рими. Отклоних се.
Сега пак ми се плаче. Малко, но мисля, че ще ми стане по-добре. Не ми се ляга, защото знам, че като се събудя утре, ще съм в що-годе добро настроение, но пет минути по-късно ще се сетя за вечерта и вече нищо няма да е същото. Мразя гадните вечери, сутрините са още по-непоносими. Мразя това чувство. Толкова отдавна не съм се събуждала с него.
Искам прегръдка. Искам обич. Уж ги имам. Пък защо ми е толкова непоносимо студено в сърцето тази вечер? Може би се страхувам от това, което предстои, или по-скоро от неизвестността на бъдещето. Ако можех да хвърля само бегъл поглед на следващата година по това време... И споделената любов не е лесно нещо. Това май ме накара да се чувствам по-добре.

сряда, 24 август 2011 г.

Паяжината на злото

Вече го вярвам. Светът се е запътил към своя край. Не знам дали ще се случи на 21 декември 2012, но по пътя, който сме поели, връщане назад няма.
И по-добре. Ние показахме, че не го заслужаваме. Беше ни дадена една чудесна планета с безкрайно много възможности, бяха ни дадени средства за един пълноценен и интересен живот, но унищожихме всичко. Не сме дораснали явно до там.
Хората са зверове. Безспорно по-страшни от всички други хищници на планетата ни. Защото те (другите хищници) следват инстинкта си за живот, който им е вроден, и това е причината да убиват. А ние убиваме за пари. Толкова пъти съм си мислела, че животът щеше да е хиляди пъти по-добър без тези хартийки. Не обвинявам финикийците, че са ги създали. Ако не те, някой друг щеше да направи тази подлост. (Не че са го правили със зъл умисъл, просто животът така е извъртял нещата.)
Всеки ден по новините съобщават за все по-големи ужаси. Убиват хора за 2 лв, за 5 лв, за 100 лв... а сега убиват и деца за органи. Не ми казвайте, че светът не свършва. Нима бихме могли да живеем спокойно в този ужас? Не ми се мисли какво ли е да си родител в тези смутни времена. И нека светът не свършва, но краят на нашата раса трябва да настъпи, за да изгрее някой ден друга по-добра и по-умна, която наистина да оцени това, което и се дава.
Паяжината на злото трябва да бъде прекъсната...

Снимка: almoda-bg.com

вторник, 23 август 2011 г.

На меланхолията с (не)любов...

Тъжен и меланхоличен вторник. Август е. Повечето хора се наслаждават на последните летни дни в компанията на любимите си. Но не и аз. Аз трябваше да бъда на работа и отново да се потапям в равнодушието на сивото ежедневие. Само че и там не съм. Днес съм болна. Кръвното ми падна, може би за да напомни как цялото ми същество мрази тази работа. Не ми пука. Днес ще си почина. Щом и тялото ми ме зове към това. Днес ще обичам спокойствието, но не онова безразлично и дяволски противно спокойствие на безцелието и липсата на истински интересно занимание. А онова мое спокойствие, което ми позволява да правя каквото си искам, да имам избор с кого да говоря, къде да отида. То не е точно спокойствие. То е свобода. Тя може и да е спокойна, а може и да бъде дива и буйна като кръвта във вените ми, като блясъка в очите ми, като пулса на сърцето ми. Тя е желана от цялото ми същество.
Фактът, че толкова много мразя лятната си работа, поне ме амбицира още повече. Сега със сигурност знам, че ще постигна мечтата си. Ще направя и невъзможното, за да съчетая полезното с приятното. Реших какво ще уча. Социология и магистратура Журналистика в ПУ. Да, определено имам нужда от интересна работа като на журналистите. Защото ако нямаш желание да правиш нещо, то се превръща в бреме и тежест.  Какво би било, ако трябваше да работя в скучен магазин години? Та аз на втората седмица не искам да стъпя повече там. Искам, когато започна да работя, единствената цел да не са пари. Искам работата ми да е интересна и полезна и същевременно с това да ме доусъвършенства. Не искам да стоя в застой, чакайки поредния досаден клиент, на когото за 31284915 път трябва да обясня кои портмонета са от естествена кожа и кои от изкуствена. Парите не са всичко!... Без тях не можем, но е време да се научим да живеем С тях, а не ЗА тях...
Повярвайте - разликата е космическа!

четвъртък, 18 август 2011 г.

Остра публикация

Мразя умствено-ограничените хора, които дори не се стараят да разберат нещо, а веднага му дават недодяланите си коментари. Всички ние в период от живота си не разбираме нещо, но пък тези, които не се стремят да се доусъвършенстват и да го научат, са като някакви паразити с безсмислен начин на живот и без цел и посока. Определението „тъпо“ за нещо, което си чул преди минута, може само да свидетелства за изключително ниски нива на интелектуалното развитие на определен индивид. За мое съжаление съм имала „невероятния шанс“ да контактувам с такива същества и в определен момент от разговора се питам „Какво правя тук?!“, дори се чудя какви елементарни думи и изрази да подбера, защото остана неразбрана, ще бъда определена като „тъпа“. Нищо, поне ще откроя твоята „острота“.
Абсурд е просто да обсъждаш теми на по-духовно ниво. Темата за красотата на природата се свежда до птичките и пчеличките, а любовта, приятелството, висшата форма на интелект, науката и всякакви други възвишени и важни за човечеството неща са „тъпи“, ама „щот аз не съм ги виждал“. Да, око да види, ръка да пипне, но както е казано най-същественото е невидимо за очите.
Ако случайно реша да споделя на подобен тип човек каква нова книга чета или съм си купила, без съмнение коментарът ще е „Тъпо.“ И що така мислиш? „Ми щот заглавието не ми `аресва“ Не че това последното ще си го признае. Пък и какъв е смисълът, когато той книги не чете. Да му се не види, що не са ги направили малко по-остри... та да му харесат.
Разни хора, разни идеали. Ама за какво изобщо си се родил и живееш, когато оставаш селянин по душа и в нищо не се опитваш да се подобриш и доусъвършенстваш. Някои неща дори пари не струват, само трябва да имаш желание да ги докоснеш, за да надхвърлиш собствените си граници, изградени от предразсъдъци и незнание. „Тъпи“ индивиди - по-далеч от мен, че ми действате лошо на невроните!

неделя, 14 август 2011 г.

Романтично-мечтателски...

Това постоянно „време-нямане“ направо ме съсипва. Радостта от живота, амбициите, мечтите, целите просто се изгубват някъде и остават в време-пространството за тогава, когато „има време“. Само че това време така и не идва, а аз се чувствам като в някакъв отминал период от историята, като в някаква безкрайна пустиня, в която вървя в огромното пусто пространство без цел и посока. Не мога дори да опиша това чувство на пустота, на безцелност. Не знам дали това ме прави лигава, обаче не искам живота ми да протича в постоянно „бачкане“. Не искам всяка сутрин да ставам и да е „поредния ден“, в който отивам на работа. Това го знаех отдавна, но сега го усетих и на практика. Не искам в сивотата на ежедневието да загубя себе си, да се изоставя, защото просто нямам време да се грижа за лицето, за тялото си, за душата си най-вече. Не искам вечер да съм съсипан труп и това да ме провокира към спорове с най-близките ми. Не искам хобитата ми да изглеждат като много отдавна изживяна история. Искам да имам време за всички онези любими неща. Искам да подарявам деня и нощта си на любовта, на живота, на амбициите, на онези малки неща, които ни дават смисъла. Не искам да се заробвам по 10 часа на ден на омразно още на втория ден място. Искам вятърът да гали косите ми, искам целувките на любимия, искам горещия морски пясък под краката си, искам и вълните да ме разхлаждат, искам да пиша. Искам, за да разбера, че живея! Но в следващия месец просто „няма да има време“ за тази „глупава романтика“... Поне разбрах, че в нея се крие радостта на моя живот! Не искам да оставям живота за „когато има време“... Искам да живея сега!

събота, 13 август 2011 г.

Бързо включване :)

Здравейте! Не знам дали ви липсвам, но работата не е лесна работа, общо взето. :D Нямам и миг време за Интернет, камо ли да пиша в блога, пък ми се пише, пише... Даже си имам теми, ама най-вероятно утре ще напиша нещо по-стойностно, защото съм почивка. Еха! Само от 4 дни работя, но вече си копнея за неделята, превърнала се в многоцветен мираж. И както следва, установих, че у дома си е най-хубаво, но понякога се налага и да правим жертви. Имах намерение да ви покажа моето безценно кътче - тази непрестъпна крепост стаята ми, но явно няма да стане скоро, понеже, поради независещи от мен обстоятелства, (които ми вдигат кръвното, като се сетя), фотоапаратът няма да е в следващата седмица у нас.
Интересни неща на работа няма, може би дори е скучно да стоиш по цял ден в магазин, но пък си има и своите предимства. Мога на спокойствие да бродирам и да чета книги колкото си искам. По случайност днес се сдобих и с компютъра си с Интернет! :)
А сега ще ви оставям, защото не се знае докога ще има достъп до Мрежата, с пожелание за хубав уикенд на почиващите. Утре ме очаквайте пак. Този път по-отпочинала. :)

неделя, 7 август 2011 г.

Творчески отпуск

Мисля, че започвам да се изчерпвам. Но не за постоянно. Имам от време на време такива моменти, в които като че ли се нуждая от почивка, за да се възвърна с нови сили на хоризонта. Започна ли сама да не се харесвам, значи колкото и да не ми се иска трябва да понамаля писането, за да имам време да си намеря източник, от който да почерпя вдъхновение и нова сила. Понякога имам чувството, че пиша, колкото да има нещо написано, а не с любов, както аз си знам.
Няма да спирам да пиша, но от сряда започвам работа, така че сигурно ще намалеят публикациите. Най-накрая. Търсенето от началото на ваканцията най-после беше увенчано с успех и то съвсем неочакван. Да, както е казано - очаквай неочакванато. Нещата се получават, когато сме се отказали от тях, като че ли... Работата ще бъде за около 20-30 дни, но се надявам да ми послужи като творчески отпуск и часовете, които ще прекарам там сама с мислите ми, ще възвърнат музата ми. Работата не е тежка, така че ще имам много време да си мисля... :)
Мисълта хем ме радва, хем ме натъжава. Първо, това е първата ми работа. Малко съм притеснена, но се надявам, че ще се справя. Второ, като че ли след нея последната ми ученическа ваканция вече ще е свършила. Трудното тепърва започва... Но кога ли това ме е притеснявало... :)

събота, 6 август 2011 г.

Изкуството на медиите

Всички сме чували за „четвъртата власт“ и дори щем, не щем всекидневно се сблъскваме с нея. Говори се, че медиите са четвъртата, но най-силната власт. На какво според вас се базират тези думи? Ами много просто - всеки човек всекидневно ги използва, за да се информира за случващото се в света. Но той не знае и не може да знае винаги дали това, което чува реално е така, както го чува. Нерядко фактите са силно изопачени по различни причини - дали за да се продават или пък да всяват смут, понякога и двете. Попаднах на проучване в Интернет, което казваше, че когато гледаме телевизия ние сляпо се доверяваме, защото лявата половина на мозъка (която се грижи за рационалното мислене) се изключвала и остава да работи само дясната (творческата, половината на въображението). Гледайки синия екран, ние сме готови да възприемем на доверие всичко, което ни каже говорителката със сериозния глас и строгия костюм. Ако в цялата картинка включим и така популярния 25-ти кадър (който все пак се надяваме, че не се използва в родната телевизия, но не можем да сме сигурни), както и умишленото увеличаване на звука, когато пуснат реклами (което доказано довежда до същия ефект, макар и малко по-смекчен, както 25-ия кадър), ето ти я властта и контрола. Ето я четвъртата власт, която ни казва какво да мислим, какво да правим, кого да обичаме, какво да си купуваме... Нима не е по-силна от законодателната, съдебната и изпълнителната взети заедно?
И не е само телевизията - ами Интернет, печатните издания, радиото? Все някое от тях неизбежно ще достигне до нас. Защо да не повярваме на уж реномирани издания като „24 часа“, „Труд“? Защо да се съмняваме в телевизия с репутация като тази на bTV, на Nova? Защото, осъзнавате или не, по телевизията могат да ви кажат всичко, във вестниците могат да пишат приказки, несъществуващи във въображението и на най-добрите автори на ужаси. Защото имате мозък и имате право сами да се ориентирате в света, сами да откриете своите истини, а не някой друг да ви го подава наготово, както той го вижда. Някои медии отдавна са забравили за обективността, свързвайки се с определена политическа партия или друга ръководеща ги компания, те предават всичко от субективния поглед на този, който стои в сянка и командва. Колко пъти сме научавали истини, които са били изопачени по телевизията и във вестниците?... Безброй.
Не ме разбирайте погрешно. Аз не мразя медиите. Дори искам да бъда част от тази сфера. Мразя хората и корпорациите, използващи ги с цел за масова заблуда и контрол на хората, които не разсъждават трезво и ги следват като стадо своя овчар. Не гледам „Новините“ по bTV, нито по някоя друга национална телевизия, просто защото ако искам да прочета качествени измислици, ще отворя някой фантастичен роман.
Единствената медия, на която се доверявам са блоговете. Затова и дойдох в тези среди. Защото тук нещата са представени от реални хора по реален, човешки начин. А преживения опит е хиляди пъти по-ценен от която и да е медия, която се чуди какво да измисли, за да печели повече и повече.
Ако някой ден имам възможността да работя в тази сфера, ще показвам фактите такива каквито са, но същевременно ще търся най-добрите новини, за да покажа на света и хората, че все още има добро. И без това им е писнало от хилядите кървави издания. Дори за милиони няма да списвам страници за убийства и кръвопролития, няма да карам хората да се хващат за главите сред поредната ужасна емисия новини. Защото колкото повече мисли и енергия отдаваме на лошите неща в света, толкова повече стават те.
Мечтая моя вестник да е позитивен. И вместо сутрин, докато го четете с кафето си, да се притеснявате за новия нефтен разлив на Черноморието или дали и вашето дете няма да стане жертва на поредното изнасилване, аз искам да ви накарам да се усмихнете и да се радвате на малките неща като първите лъчи на слънцето напролет. :)

петък, 5 август 2011 г.

Българското образование - да преливаш от пусто в празно


Знам, че още е началото на август, но 15 септември всъщност вече не е чак толкова далече в бъдещето. Задава се поредната учебна година, която би трябвало да даде нови знания и духовни сили на учениците си. Какво се очаква да се случи на първия учебен ден? Дворовете на училищата към 9-10 сутринта ще се напълнят с първолачета с тежки раници на гърбовете (в общия случай - по-големи от самите тях) и огромни букети, в по-горните класове броят на присъстващите ученици ще намалява пропорционално на броя години, прекарани в училище, по-сантименталните дванайсетокласници също ще присъстват (все пак - последен 15-ти септември), докато останалите им съученици просто ще решат, че няма нужда от толкова сантименталност. Отново ще започнат едни дълги възхитителни речи на директори, на учители и може би в по-елитните училища на някой подранил министър; ще се заредят едни думи, които би трябвало да ни направят горди, че сме ученици, че учим точно там, където учим, думи, от които... направо да ти се доспи.
Тези 11 години в българската образователна система ми бяха напълно достатъчни, за да разбера, че нито едно от словата на 15-ти септември няма да стане реалност. Нито ще ме научат как да се справям в живота, нито ще ми вдъхнат сили да се боря за целите си. (всъщност тук искам да вметна една скоба - Има само около 3-4 преподаватели, които са ме обучавали през живота ми и на които свалям шапка, защото успяват да съчетаят сложния и тежък материал с неща, които наистина биха били полезни на учениците им!)
Да, образованието започва от ранните детски години уж с тази цел да ни даде начален старт в живота, да ни научи кое е правилно, кое е грешно, да ни направи Хора - все пак желязото се кове, докато е горещо!
Получаваме непрекъснато обещания, че тази година най-сетне ще е интересно - е, да, трудничко, но все пак интересно. Още през първата седмица обаче се потапяме отново в сивата и скучновата скука на българското образование - заливат ни с тонове недобре осмислена и предадена информация. За капак на всичко учителите излиза, че нищо не си разбират от предметите, защото в продължение на целия си час стоят и зяпат в учебника, сричайки поредния урок, който уж трябва да ни накарат да разберем. И кажете ми, това не е ли нагледен и буквален пример за преливане от пусто в празно?
Положението е особено тежко в сферата на информационните технологии. Или поне на мен така ми се струва, защото профилът ми е програмиране. Когато бях седми клас и го избрах, си казах - „Еха, супер, това звучи модерно и обещаващо!“ Само че никой не ми беше казал, че едва ли някой млад, успял и развиващ се програмист ще седне да преподава на 30 келеша. Да, защото никой, който е постигнал толкова в живота, няма да се съгласи да взима мизерна учителска заплата. Учителите ми по информатика и най-различните други профилирани предмети продължават да са все толкова стари и неинформирани. Та те са учили тези неща, когато компютрите са били още в началото си. Сигурно перфектно ще ми обяснят архитектурата и работата с Правец, ама тези компютри са излезли отдавна от употреба. Пък и какво ли очаквам от тях? Те също нямат стимул да се развиват. Прочитат от учебника урока, препредават го дословно със същите думи и един вид отбиват номер, че са си свършили работата, защото на тях никой не им плаща да си обновяват знанията според новите технологии, плюс това - програмата не го изисква, защото все още ни обучават за Windows XP (на места сигурно и 98 си пазят още; добре, че нашето училище поне нови компютри има).
През останалото време ни губят времето с разни безполезни предмети, които се пукат по шевовете от информация, която в чужбина я учат само в университетите с такава специалност. Е, после ми кажете, че тези 12 години не са загуба на време. Ако не и дванайсетте, поне осем от тях със сигурност. Българско образование?! По-скоро олицетворение на народната ни поговорка - „Да преливаш от пусто в празно.“ .....

четвъртък, 4 август 2011 г.

Синдром на избиването на комплекси

Честно да си го кажем - комплекси имаме всички, кой повече, кой по-малко, но си ги имаме. Те са нашите вътрешни страхове, че в нещо си вероятно сме по-назад от някого другиго. А пък по-назад ли сме това си е направо срам и позор! При жените, например, един от често срещаните комплекси се среща, когато всичките приятелки на някоя мацка си имат гаджета, а тя си е сама. И започва едно всекидневно оглеждане пред огледало, едни страшни диети, солариуми и какви ли не други отчаяни действия само и само и тя да си има гадже.
Да оставим това настрана сега. Мисълта ми беше друга, но се отклоних. Понякога се случва да сме направили нещо, което много харесваме. Споделяме го с другите и всичките ни близки и приятели са останали меко казано за-ше-ме-те-ни. Да, обаче се появява онази черна овца, която да си го кажем направо - намеква ти, че това твоето великолепно, страхотно, божествено нещо не струва и стотинка. „Да, бе, да! Той шЪ ми казва... Айде бе... Комплексар.“ Чудила съм се обаче доколко това е избиване на комплекси. Не може ли нещо просто наистина да не ти харесва? Това, че цялата рода е била един месец в транс заради великото откритие на чедото значи ли, че то наистина струва милиони? И че въпросното отроче веднага трябва да се обяви за гений, гордостта на родата? Ами за мама и тате винаги тяхното дете си е най-доброто. Затова и аз не вярвам особено в мнението на най-близките ми хора. Макар че ми казват, когато нещо според тях не е особено добре, все пак доста пъти, заслепени от обичта си (уау, колко силни думи!) може подсъзнателно да отхвърлят някои нелицеприятни подробности. :)
Затова, извинявайте, ама това, че мама ви мисли за следващия Пикасо, не значи, че вече сте. И това в никакъв случай не задължава никого да ви се прекланя пред творчеството, ако в него не вижда нищо стойностно. Все пак всеки има право на мнение и имате право да го отхвърляте само ако дойде да ви го навира в лицето, но ако го споделя с приятели и познати, или пък в личния блог (един вид - дневник) никой няма право да го обвинява в избиване на комплекси (не че все пак не се намират и комплексари). 'Що пък аз или някой друг да си избива комплексите, че някой си не може да пише или нещо друго да прави като хората? Абе вие за критика чували ли сте? Някои казват, че била градивна... ;)

сряда, 3 август 2011 г.

Еврика!

Винаги съм искала да откривам, да бъда новатор, да направя за първи път нещо, което друг не е правил. Като малко по-малка, когато се налагаше да решавам доста задачи по математика заради кандидат-гимназисткия изпит, винаги се опитвах да намеря някаква зависимост, особено в геометричните задачи, мечтаех си да открия теорема, която не е съществувала до момента. Прекарвала съм може би часове в стремежа си да видя нещо ново, но в крайна сметка то или се оказваше, че въпросната зависимост не се отнася за всички възможни случаи, или пък такава теорема вече имаше. Явно значимите открития не се правели толкова лесно, колкото съм си мислела.
Понякога ме натъжава факта, че живея във време, в което повечето неща като че ли са открити. Е, не е съвсем така, светът крие още много тайни, но дали някоя от тях ще открия аз? Дали ще има с нещо, което да дам на света, с което да ме запомни?
Не знам. Вероятно няма да открия Америка, защото Колумб вече го е сторил, нито гравитацията, нито Архимедовата сила. Но всеки ден ще имам по едно „Еврика!“, преоткривайки света и тайните му и намирайки себе си в него. Животът има много за показване, стига да имате смелостта да бъдете откриватели. :)

вторник, 2 август 2011 г.

Социалната мрежа = социална изолация?

Каква е целта на Facebook или изобщо на социалната мрежа? Като оставим на страна слуховете, че всичко е, за да следят и контролират хората, бихме казали, че те са създадени, за да ни свързват с приятелите и познатите ни, пък и иозбщо с всички хора в света. Ежедневно комуникираме с много хора по Интернет, разискваме важни въпроси, опознаваме се. Но когато се огледаме около себе си - виждаме самотни четири стени и екран, който изцяло ни е погълнал. Навремето, когато бяхме малки и попълвахме лексикони, имаше едно споменче, което си пишехме. То гласеше „Да целуваш момиче в писмо е все едно да ближеш захар през стъкло.“ Същото сега важи с пълна сила само че за Интернет.
Замисляли ли сте се какво сте правили преди това „чудо“ да го има? (Е, да, признавам - чудо си е и необходимост в днешно време.) Може би щяхте да излезете и да се видите очи в очи с отдавна невиждани приятели, вместо да ги гледате на камерата или да им разглеждате снимките в поредната социалка.
Facebook ни свързвал? Друг път. Той е просто един от многото начини да се изолираме от обществото, колкото и да се опитва да ни убеди в противното. Защото прегръдката в чата не топли, нито пък виртуалната целувка подкосява краката. :)

A day off

Днес (тоест вече вчера) не съм писала в блога, беше си ми нещо като a day off. Мързеливо си го подкарах. Отдадох се на разходки и хобита. Междудругото, не съм споменавала, но новото ми старо хоби са гоблените. Научих се да ги бродирам в 3-4 клас и наскоро си възвърнах желанието да си боцкам с игличката. Наистина е чудно занимание, много е интересно как се образуват формичките. :) Новият ми гоблен е доста по-голям от предишните два-три, които съм направила - 30 на 39 см. Казва се „Първа целувка“ и когато го довърша обезателно ще го споделя тук. Освен това попаднах на сайта на фирмата, която го е правила - Milena Style. Давам го в случаи, че някой друг има същото хоби като мен.
Спокойствието ми не беше помрачено никак от големия дъжд, който се изсипа по-късно следобед. Единственото неудовлетворение в момента ми идва от досадния дървояд, който се е заселил в пода ми (или в дивана) и скърца ли, скърца, когато си поиска. Приемам предложения как да се оттърва, защото изпадам в ужас само като се сетя за него. :(
Друго интересно от деня няма. Поздравявам ви с една стара любима песен, за която си бях спомнила днес. :) Много свежо парче! Понякога имаме нужда от такива дни и такива песни в тях! :)