петък, 30 септември 2011 г.

Поглед към изкуството


          Като човек, който обожава изкуството и творчеството във всичките му форми, много често ми се случва да се захвана с напълно ново и интересно нещо, или пък да си припомня нещо, което отдавна не съм правила. Чувството да се завърнеш към отдавна забравено хоби, което някога ти е доставяло удоволствие, може да се сравни със срещата със скъп човек след много години.
          Последното ми начинание отново е свързано с изкуството, по-точно с изобразителното изкуство. Отдавна не съм рисувала, сигурно още от дете. Може и да не съм блестящ майстор, но пък винаги ми е било приятно и интересно, имала съм и огромното желание да почне да ми се получава, но засега - колкото толкова. Пък нали знаете - опитът прави майстора.
         Освен котенцето от първата картинка, ето ги другите ми две последни „творби“.


Това е портрет на моята голяма приятелка Петя. Е, има още какво да се желае, но според мен е много близо до истината. Никой не можа да познае от първия път кой е нарисуван, но като им казах, добавиха, че „така като се позамислят“ наистина прилича. :D

И понеже за да сбъднеш мечтите си, е хубаво да ги нарисуваш - ето че аз нарисувах мечтаната професия. Ако не се подразбира, въпросната женица е главен редактор на списание. Е, едва ли ще изглеждам точно така - с руса и къса коса, но така беше по оригиналната картинка, която използвах за основа. За да я видите - кликнете тук.
Надявам се да съм ви вдъхновила! :)

сряда, 28 септември 2011 г.

Новини


           Макар да остават още няколко месеца, училището вече обезателно е към своя край и аз изживявам едни от последните си безгрижни дни. Всъщност не могат да се нарекат точно „безгрижни“, защото и те си имат своите задачи и тревоги, но пък знам, че идва краят на времето, в което някой ще се грижи за мен, ще му пука, ще ми помага... Оттук нататък всичко е въпрос на собствен характер, на собствен избор. Разбира се, не че ще остана сама, но трябва да се науча сама да се справям с живота, без да чакам помощ от някого.
           Интервюто за „1000 стипендии“ беше огромно и страшно предизвикателство за мен. В известна степен съм горда от себе си с това, което постигнах. Познавайки се, знам, че се справих страхотно за себе си, защото никога не съм очаквала да говоря толкова добре, високо и изразително пред публика (и то важна публика). Тези хора не ме познаваха, може би това няма да ги впечатли, колкото би се впечатлил някой, който е прекарал повече време с мен, но това е без значение. Важното е сам да си удовлетворен от себе си. Но мисълта ми беше друга. Това беше само началото. Колко ли още такива интервюта ми предстоят в живота!... Те със сигурност ще са много по-важни от това. От тях може би ще зависи кариерата ми, бъдещето на децата ми...
             Както казах, идва краят на училището или по-скоро краят на началото. По тази причина ми предстоят доста важни изпити, за които трябва да започвам да се готвя още от сега, дори малко закъснявам. Не че ме притесняват особено останалите, но Държавният изпит по специалността направо ще ми изяде главата. Преминавайки това изпитание (две теории и две практики), ще получа удостоверение (или нещо такова) за програмист II-ра и III-та степен. Теоритичната част не ми е проблем, но практиката (ако се падне C++) ще ме схруска за закуска :)) и май ще трябва да се явявам и на септемврийския вариант на изпита. Но да не се настройвам толкова песимистично отсега. :) Мисълта ми беше, да ме извините, ако отсъствам от време на време от блога. Разбира се, за мен той си остава много важна част от моето ежедневие, с която не бих се разделила на този етап.
             Не знам дали ви съобщих (не съм), но балът вече е обявен. На 26 май. Малко късничко, но тази година и матурите са късно - 21 и 23. Той си остава най-хубавата част от 12 клас. Вече нямам търпение да започвам да избирам рокля, но това сигурно ще стане чак след Нова година. Екскурзията обаче още не е решена. На мен ми се иска да е някъде в чужбина (досега не съм я посещавала), ама част от хората държат на Слънчев бряг. Няма да правя по-задълбочен коментар, че току-виж обидя някого, пък и нали всеки има право на избор. Ще кажа само: „Нали всички ще са там, 'ай и ние да сме там, да сме като всички.“ Ще опитам да се въздържа от по-нататъшни излияния по темата.
            Друго, което не съм разказала е, че май реших окончателно какво ще уча. Уф, знам, че съм тъпа. Един истински целенасочен човек би трябвало вече да знае това, ама аз - не. Кой знае, може и това да не е окончателно. Когато искаш да получиш всичко, не можеш да се откажеш дори и от минимална част от него. Последно ви бях казала, че ще уча Социология, сега обаче кривнах в точно противоположната посока, спирайки се на Приложна математика. Защо и какво и е толкова хубавото на тази специалност? Нека не бъда наивна и доверчива, но по що-годе достоверни данни в нея има около 100 процента реализация. Или казано иначе, с нея мога да стана почти всякаква, е, стига да включва математика. Дано само да не са въздушни кули и накрая да мога да се реализирам само като обща работничка. ;D Разбира се, това не е  краят. След това смятам да специализирам магистратура - Софтуерни технологии, за да си завърша това, което така или иначе съм започнала - Програмирстването :D. Все пак поне университета засега вече е сигурен - ПУ. Може да не е кой знае какво, но то и в Cambridge да отидеш, ако нищо не става от теб, пак няма да станеш човек, така че отивам с надеждата, че все пак от мен човек ще може да стане.
           Пак се отклоних надълго и нашироко. Не че няма още за разказване. Почна ли да пиша, винаги измислям какво още да добавя, но тъй като нямам много време, а и за да не ви отегчавам още дълго, засега спирам. До нови срещи! :)

понеделник, 26 септември 2011 г.

Game over.

                  Вече мога да си отдъхна... Дългоочакваното интервю мина днес. Доста бях притеснена и смятам, че го показах (за съжаление), но от друга страна се надявам да съм била убедителна и искрена. Веднъж ми казаха, че си противореча (е, и без друго съм си противоречива личност по характер), но след това ми намекнаха, че съм убедителна, което ми даде криле и воля да продължа нататък. Дано всичко да е минало добре, все пак няма перфектни неща! :) Стискайте палци до първи ноември, когато излиза класирането! :)







Снимка: http://fotografyoungersande.deviantart.com/

събота, 24 септември 2011 г.

Грешката на детството...

        Къде ни е грешката? Все повече започвам да се чудя има ли грешка или просто това е нормалния ход на развитие на обществото... Съмнявам се в последното. Може ли едно ново, младо, обещаващо поколение всъщност да се развива в толкова вулгарна и деградираща посока. В родителите ли е грешката? В средата ли? Може би от всичко по-малко.
        Днес деца няма. Тези, които се водят за такива, знаят повече псувни и от някой стар каруцар. Не се срамуват да ги използват и дори го правят най-демонстративно, „щот е яко“. От къде имам тези наблюдения? Ами просто отварям Фейсбук и вече мога да напиша бестселър за глупостта и упадъка.
        По едни или други причини, в контактния си лист имам и индивиди с около 5-6 години по-малки от мен. Това са деца, които по цял ден стоят пред компютъра и поради тази причина са особено активни в социалната мрежа. Обикновено news feed-a ми е пълен с новини от съответните лица. Какво да ви говоря - то не са псувни, не са разголени снимки, не са обиди. Да не ви говоря за обръщенията, които използват между себе си. Просто са ги възприели вече за нормални и не се обиждат от тях. Смятат, че е са ултраготини гъзари, говорейки по този начин. Думичките са твърде нецензурирани, за да бъдат цитирани тук, но дайте воля на въображението си и пред очите ви ще бъде изрисувана идеалната картинка на едно „невинно“ детство.
       Аз също не съм от много старите поколения, но щом ме е срам дори да прочета написаното, значи все пак е било по-различно по наше време. Не казвам, че тогава децата не псуваха, но тогава беше в много по-леки степени, пък и се срамуваха от това. Понякога употребяваха такива думички, но секретно между себе си, защото имаха някакво уважение към по-възрастните и знаеха, че научат ли родителите им - лошо им се пише. В днешно време имам чувството, че вместо да ги учат да казват „мама“ и „тати“, ги обучават на тлъсти псувни.
       Извинявайте, ама не може дванайсетгодишни пикли, вместо да си играят с кукли или да четат книги с приказки - да ходят с двайсетгодишни мъже, да се снимат голи и да се качват в Интернет и да знаят псувни, от които и най-вулгарния каруцар да се изчерви. И като статуса ти във ФейсбукЪ е „Да ви *** ******* на всички!“ да не би вече да си звезда номер 1... Що за морални ценности... Що за родители... Що за обкръжение...
Къде е грешката е задачата с повишена трудност...

четвъртък, 22 септември 2011 г.

Слънце сред буря...

          Добре че те намерих. Как хубаво е, когато си с мен! Вече напълно се бях отчаяла, но ти ме огря. Нямах сили да избягам, нито пък съм го искала. Просто дадох воля на чувствата си. Любовта ме взе на крилете си и ме понесе към тайнствени и чудни страни... А аз откога го чаках този момент. Цял живот за него съм мечтала.
         Добре че те намерих, иначе още да съм самотна. И без това малко хора ме разбират, камо ли пък да съумея да се забавлявам с тях. Не знам защо, но всичко ми се струва прекалено повърхностно. А с теб е различно. Ти мислиш в перспектива като мен. Ти не се главозамайваш по петъчния купон, който предстои, и как ще се напиеш там. Не... Далеч над тези неща си. Мислиш и за утре, но успяваш да живееш добре и днес.
         Добре че те намерих. Бях се отчаяла в този свят, пълен със самозвани „ловци на сърца“. Малко са като теб. Повечето като че ли все мислят с коя ще са тази вечер, какъв алкохол да си купят, в коя дискотека да се „разцепят“. Как би оцеляла душата ми в този свят?! Толкова беше уморена да се сблъсква със „страшния пич, собственик на сърцата на 10-15 мацки“.
         Добре че те открих... и ти откри мен. Душата ми достигна бряг, към който винаги да се завръща след лутане в бурното море. На който винаги я чака НЯКОЙ...



Илюстрации: Ученическа учебна тетрадка

неделя, 18 септември 2011 г.

Времето...

           Часовете и минутите се изниват скорострелно покрай нас. Понякога ги изпускаме и те без колебание се отдалечават, друг път тичаме с тях, за да ги догоним и да си наваксаме пропуснатото. Единственото, което остава вярно и вечно като константа, това е, че животът е кратък и трябва да се научим да живеем с неговото темпо, иначе ще го изпуснем.
Малко е рано за равносметки, но вчера, докато пътувах към училище, в главата си направих такава на изминалите четири (в момента тече петата) години в МГ-то. Всяка една година от гимназията ми е дала по нещо ценно.

2007/2008 - Трудна година. Началото на гимназията. За стеснителен човек като мен това си беше едно изпитание. Може би за всеки в началото е трудно да свикне с новия колектив, само че при мен новите хора винаги са били задача с повишена трудност. В края на годината обаче се чувствах много по-добре, отколкото преди да вляза. Вече бях свикнала и почти нямах проблеми. Тази учебна година ми даде и една много добра приятелка - Марианчето. Нея, честно казано, си я обичам най-много от класа, защото е много искрена и мога всичко да й кажа.
Научих, че: Светът е пълен с лицемери, но това не бива да ни подвежда и не трябва да подхождаме с предубеждения към новите хора, с които се срещаме, защото те може да са съвсем различни от тези, с които досега сме общували, а и сред тях наистина може да имаме някоя сродна душа.
Песен от този период:
 2008/2009 - Годината, в която се запознах и сприятелих с другата ми добра приятелка Петя. Оттогава сме като дупе и гащи. :D Навсякъде си бяхме заедно и си помагахме (по програмиране и математика :D) Както казва майка й: „Весел живот си живеете с Анелия. Назад-напред, хахо-хихи... Пък задачите... друг да ги решава.“ :D От срещата ми с Петя обаче животът ми наистина си е доста по-весел - сигурно много са ни се ядосвали бабките (а и не само) в рейсовете, когато сме се заливали от неконтролируем смях. :))
Научих, че: Не трябва да гледаме толкова сериозно на живота. Все пак ни се случва по веднъж. Няма смисъл да се ядосваме за глупости. Те са прекалено повърхностни пред това, което ни е дадено - възможността да живеем и да сме щастливи.
Песен от този период:
2009/2010 - През тази учебна година в живота ми дойде Франц. Бях и много щастлива, понякога и нещастна. Хиляди настроения минаха през мен, които за съжаление се отразяваха и на ученето. Мога да кажа, че в известна степен тогава бях емоционално нестабилна, но от друга страна си бях и сама виновна, защото не спирах да мисля и постоянно си измислях всевъзможни ситуации, в които започвах да вярвам и да си втълпявам. Пубертетски истории, които се радвам, че надживях.
Научих, че: Стига да искаш нещо ужасно силно можеш да го постигнеш. Както е казал Сократ: „Когато започнеш да желаеш толкова силно успеха, колкото въздуха, когато се давиш, тогава ще го имаш.“
Песен от този период:

2010/2011 - През тази година се стабилизирах и като че узрях. Птичката на щастието кацна на рамото ми. :) Станах още по-амбициозна и започнах да се уча на търпение. Прочетох доста книги и изживях много неща.
Научих, че: Любовта съществува. Просто трябва да я опитомим, както Малкият принц опитоми своя лисугер. :)
Песен от този период: Тук може би ще ви разочаровам с една чалга, но истината е, че най-силно с нея свързвам тази учебна година, особено края й. Постоянно я пеехме. :D

2011/2012 - Предстои да се разбере, но със сигурност много важна и, надявам се, интересна година от живота ми.
Научих, че: Ще ми липсват тинейджърските години повече от всичко.
Песен от този период (засега):

Постоянно звучеше от радиото, докато ходех на работа.

събота, 17 септември 2011 г.

The Boulevard


За отминалото време! <3
Много любимо парче! <3

петък, 16 септември 2011 г.

Възможно ли е...?

          Объркана съм. Рядко се случва да не знам какво искам, но този случай май е точно такъв. Колкото повече наближават кандидат-студентските изпити, толкова повече не знам какво да уча. Решавам едно, после решавам друго. Колебая се за София, но знам, че не ми се ходи там, въпреки че образованието сигурно е на по-високо ниво.
          Засега съм се спряла на Социология в ПУ, но не знам дали изобщо има смисъл и дали си заслужава. Дали университета е на ниво, дали ще изискват от мен максималното, както аз самата винаги изисквам от себе си. Не обичам нещата да стават през пръсти. Ако студентските ми години ще минат, без да се напрягам много-много, то тогава няма абсолютно никакъв смисъл от тях. Аз искам да е трудно, за да знам, че си е заслужавало, за да знам, че съм се справила и съм станала наистина добра в областта си. Вярно, истинският специалист не го прави университета, той сам става такъв с талант и труд. Но като знам колко демотивиращо действа фактът, че някой преподавател не изисква много от учениците си. Поне при мен. Щом не изисква много, той не ми и предлага много, следователно единствено си губя времето, а аз мразя да си губя времето... Искам да се занимавам с наистина сериозни неща, искам стимул, искам дисциплинирана подготовка. Не искам да губя четири-пет години от живота си просто така. И без това е кратък.
Дали изобщо е възможно да получа това в България, в държавен университет, в Пловдивския университет?...

четвъртък, 15 септември 2011 г.

Back to school... for the last time


За последен път. Голямата слънчева сграда отново отвори обятията си, за да ме приюти. Знам обаче че там отвън ме чака Той - истинският живот, и няма да му се изплъзна. Само след осем месеца вече ще ме е обхванал здраво, без да имам право да се върна назад. А толкова неща преживях на тези чинове, в тези коридори, с тези хора... Колко слънце и колко дъждове са минали... Дванадесет лета в училище, месеци на безгрижие, на невинност... Щастливи години, които още не мога да повярвам, че вече са се изнизали...

Като за последно си пожелавам, много усмихната учебна година, за да си отида, както и дойдох - щастлива, че съм имала възможността да бъда част от тази чудесна гимназия... :) За мен наистина беше мечта. :)

сряда, 14 септември 2011 г.

To be good...

Изобщо какво означава да си добър? Доста относително понятие, както и противоположното му. Ако на някого не му харесва моето поведение, това прави ли ме лоша, след като правя най-доброто за себе си? И да не би „да си добър“ да означава да позволяваш на хората да ти се качват на главата, когато и както си искат.
Ако е това, то моите „добри“ години минаха. Сега съм лоша, но поне не се страхувам да кажа „не“, не се страхувам да нараня някого, когато го заслужава. Все пак не робувам на хората и на техните представи. Всеки си има собствени - просто някои са склонни да погледнат нещата от хиляди гледни точки и не се страхуват да изберат правилната, а други са се затворили в крепост от предразсъдъци, страхувайки се да не дойде някой, който да ги разруши из основи.
Не съм добра, но това не ме прави лоша. Дори по-всички закони на езикознанието и логиката, едното не е следствие от другото. Ако понякога съм егоистка, то е защото съм тук на Земята, за да направя най-доброто, което мога, и за да получа същото в замяна. Всички сме тук с тази цел, само че някои се страхуват да поискат за себе си и затова искат за другите, само че от това страдат само те. Винаги съм казвала, че не е лошо да си егоист. Разбира се, това няма нищо общо с егоцентрика, който си въобразява, че света се върти около него. Не, аз знам, че света не се върти около мен, искам аз да се завъртя около него, за да мога да взема всеки шанс, който ми се дава. Не ми обяснявайте, че това е лошо, г-жа Р.А. го прави всеки час по философия, само че тя дори не осъзнава за какво говори, дори не я интересува, че на следващия час си противоречи тотално. Нещата трябва да се гледат от практическа гледна точка, колкото и учебници да прочетем едва ли ще се научим да живеем. Но се отклоних...
Работата е там, че няма значение дали сте добри или лоши според хората, нито пък докъде се простират границите на добротата. Въобще няма значение какво означава „добро“ и „лошо“. Важното е човек да живее според собствените си принципи, да вземе от живота това, което му се дава или поне това, което може да носи. Запомнете, дори и най-лошите хора, които историята помни, за някого са били добри... :))

понеделник, 12 септември 2011 г.

Тайната на успеха

„Не питай старило, а патило.“ - казват мъдрите. В повечето случаи „старилото“ и „патилото“ се припокриват, но не е в това същността на настоящата статия.
Като човек, на когото тепърва му предстои да опознае живота и да навлезе в дебрите му, аз се интересувам от възможностите за развитие и от мнението на тези, които са поели по пътя си доста преди мен - как са стигнали до това, което имат в момента, и каква според тях е тайната на успеха.
Започвам обаче да се съмнявам дали изобщо да се доверявам на по-възрастните. Някои ми казват „Трябва да свикваш да работиш много за малко пари - това е животът, примирявай се.“ Други коментират - „Може и да постигнеш много в живота, но ти трябва много късмет и връзки. Ако тръгнеш съвсем сам от нулата, е възможно и да успееш, но след много къртовски труд.“
Ако ме познавате или имате поне представа за мен от статиите ми, ще предположите и сами, че тези две мнения съвсем не са ми по вкуса.
Първото мнение е на представител на третата възраст. Веднага ме препраща към „Елегия“ на Христо Ботев.

...или тоз що толкоз годин ти пее:
„Търпи и ще си спасиш душата?!“

Благодарна съм, че България е раждала толкова непримирими „чада“ като Ботев, иначе още щеше да е „в хомот нашата шия“. Може би е нормално нашите баби и дядовци да са на това мнение, те са минали през доста тежки години, слушали са много за робството от техните баби и дядовци, а то е оказало огромно влияние върху самочувствието и духа на българина. Когато животът ти е преминал в мъки, ти не си склонен да повярваш, че след теб ще дойде по-добро, ти си свикнал да се примиряваш и просто да оцеляваш, както можеш. За съжаление още българският народ не се е отърсил от оковите на петвековното робство, а докато това не се случи - всяко следващо поколение ще бъде учено да се бои от Бога и да се примирява; ако получи плесник по едната буза, да дава и втората, очаквайки това някога някъде да бъде възнагредено. Само че това може и да не се случи...
Ако сами не търсим справедливостта, ако сами не си създадем живота, за който мечтаем, няма кой да го направи вместо нас. Няма смисъл да търпим и да се мъчим тук на Земята, очаквайки края на мъките и възнаграждението горе на небето, защото ако това „горе“ така и не настъпи, единственият шанс да бъдеш на Земята и да изживееш нещо би бил просто пропилян на вятъра.
Не отричам съществуването на по-висш разум, но дори и да го има той ни е дал възможността да живеем, да се развиваме, да се усъвършенстваме, да достигнем най-доброто, на което сме способни. Едва ли ни е създал, за да му се прекланяме и да ни наказва, ако го оскърбим - тогава какъв би бил Господ? Егоцентрик?

Второто мнение за възможностите за развитие в живота получих от зрял човек на средна възраст. Според думите му, хората в тази възраст са на мнение, че са нужни връзки и късмет, за да успееш. „Знанията са важни, но те не са от първостепенно значение. Първо гледат как изглеждаш, кого познаваш. Ако тези неща са ОК, чак на втори план идва проверката и доказването на способностите ти.“
Само че аз не съм на това мнение. Знаете ли, мисля, че имаме ужасно много възможности за развитие, но ни е страх да се възползваме, предпочитаме да залагаме на сигурното и никога не рискуваме. Да, нормално е, когато трябва да се грижиш за деца и семейство. Но имаме възможност да се развием и преди да създадем семейство. Всеки ден е една нова възможност. И нима, ако една врата ни се затвори, не можем да почукаме на друга, или пък сами да си направим врата, която да избираме пред кого да отваряме и затваряме? Нима, ако можеш да пееш божествено, но не приличаш на свален/а от корица на списание, трябва да забравиш за мечтата си? Може би, ако се целиш към чалга попрището, да. Но ако искаш нещо наистина добро за себе си, ще откриеш къде и как да го постигнеш. Защото живите хора мечтаят и творят. А тези, които просто съществуват, се примиряват с това, което им се дава, и дори вътрешно да искат повече, никога не извисяват глас, за да го получат...
Не можах да попитам младото поколение, на което животът тепърва му предстои, какво мисли по въпросът, но искрено се надявам, че има повече млади хора, които нямат намерение да се примиряват и след години ще могат да кажат „Да, аз успях в живота си и не ми бяха нужни връзки и далавери. Бях просто себе си, имах необходимия талант и нужните знания, както и достатъчно желание.“ : )


Картинка: Буквар за 1 кл.

събота, 10 септември 2011 г.

АнелиЯ от А до Я

А - Анелия. Първата буква в азбуката, първата зодия в зодиака, първи номер в училище, родена на пролет (символ на началото)... Като че ли доста неща при мен се случват под знака на единицата.

Б - Брюнетка съм. За сега не мисля да го променям, най-много да стана още по-тъмна брюнетка, по-скоро за освежаване, отколкото с каквито и да било други цели.

В - Влюбена - нося се на крилете на любовта постоянно и това ми вдъхва кураж, воля и щастие.

Г - Грим - така и не се научих да нося грим. Може би така е по-добре. Редките случаи, когато го правя, е за да впечатля моята любов. :)

Д - Дати. Искам или не, в главата ми е пълно с дати - както такива, които имат значение, така и такива от миналото... Когато дойде същата дата следващата година, си правя равносметка за промяната и вътрешно си отпразнувам годишнината от „еди-какво-си“. :)

Е - Егоистка съм, или поне така казва майка ми. Какво пък? Всички в известна степен сме такива...

Ж - „Ж“ е буквата на паралелката ми в училище.

З - Зима. Вероятно любимия ми сезон. Харесвам спокойствието и чистотата й. Харесва ми времето, което не е нито слънчево, нито мрачно - просто светло и спокойно. Представям си уюта на топлия дом и белите снежинки през прозореца.

И - Идеи. Главата ми е препълнена с всевъзможни идеи. Като някакви буболечки, които щъкат насам-натам, са. Поне рядко скучая.

Й - Йод. Последното лекарствено средство, което използвах. (Просто не се сетих за друго.)

К - Книги. Едно от нещата, които ме увличат. В книжарници и библиотеки мога да престоявам с часове, дори с дни.

Л - Локум. Нещо, което обожавам, но за съжаление не си похапвам често.

М - Мисля - постоянно. Главата ми не остава празна. Винаги намира какво да чопли. Понякога вечер, когато си легна, си мечтая за бутон "off", за да мога да заспя.

Н - Нокти. Никога не съм имала дълги хубави нокти, а винаги съм си мечтала за такива. От дълго време се опитвам да ги постигна, но все нещо става. Някой ден обаче ще ги имам.

О - Овен. Зодията ми. Толкова добре ме описва, че направо е страшно.

П - Петя. Приятелката, с която най-добре прекарвам времето си.

Р - Рози. Много харесвам тези цветя. Крият някаква женственост и гордост в себе си.

С - Славена - по-малката ми сестра.

Т - „Тайната“. Една от книгите, които са ме впечатлявали най-много. Сигурна съм, че всяка дума е истина, просто понякога не ми достигат смелост и вяра, за да я приложа на практика.

У - Усмихната. Познатите ми казват, че винаги съм усмихната. Може и да не говоря много-много, но поне усмивката ми помага да избегна прекалено неловките ситуации, пък и кой не обича усмихнатите хора.

Ф - Франц.<3 Момчето, което обичам.

Х - Хаос от мисли. Блогът ми, в който толкова обичам да прекарвам времето си.

Ц - Целувки - захарни или реални, без значение - обожавам ги. :)

Ч - „Чаровница“. Любимото ми списание, когато бях малка. :)

Ш - Шоколад. Едно от любимите ми удоволствия. Справям се за секунди с една опаковка.

Щ - Щастие - посоката, която съм поела.

Ъ - „Ъпсурт“ - бях им фенка.

Ю - Юли - най-успешният, откъм брой посещения, месец за блога ми.

Я - Ясновидец - понякога ми се е искало да се срещна с такъв, за да ми предскаже бъдещето, друг път ми се струва глупаво, ненужно или страшно. :)

петък, 9 септември 2011 г.

Черногледство..

Напоследък нещо ми става. Всичко започна с възпаление на фоликулата на едно косъмче (според лекарката). Оттогава не спирам да чета някакви глупости в Интернет и да си поставям диагнози за все по-различни и по-страшни неща. Дори почвам да си вярвам и да усещам разни странни симптоми. Опитвам се да се разсея и да насоча мислите си в по-положителна посока, но ефектът не е особено дълготраен. Мисля, че в скоро време ще се побъркам...
Да, определено аз не трябва да бъда оставяна дълго време да скучая, защото последствията са ето такива. Уж винаги съм била оптимист, уж съм щастлива... пък сякаш постоянно ровя, за да намеря нещо гнило в розовата картинка. Да, определено вече се радвам, че 15 септември идва. След него едва ли ще имам изобщо някакво време за подобни черногледства.
За собствено успокоение и за ваша наслада ви поздравявам с тази великолепна песен.

четвъртък, 8 септември 2011 г.

Десет тайни

Днес реших да бъда откровена и да ви разкрия десет неща за мен, които може би не знаете, скъпи ми читатели. Обикновено ужасно много обичам да говоря за себе си (да, I am selfish :D), понякога дори се самозабравям, но все ще се намерят 10 неща, които не съм споменавала в блога или за които само съм намеквала. :))

1. Обичам математиката. Особено геометрията. Действа ми като масаж за мозъка. А логическите задачи са ми най-голямата страст. Само две неща не ми харесват - векторите и стереометрията. Така и не можах да ги разбера, колкото и пот да съм изляла върху тях. :))

2. Противно на всички схващания второто ми любимо нещо са книгите и литературата. Обикновено човек се насочва или към логическите или към хуманитарните науки само че при мен и двете са еднакво любими. Може би защото се научих да чета на 4-5 се влюбих в книгите. Тогава спях при баба ми. Като всяко дете, вечер като легнех исках да ми четат приказки. Само че не се засищах с една, а баба ми - след цял ден работа - си беше доста уморена. Затова я помолих да ме научи сама да си чета. Оттогава ролите се размениха - аз четях приказки на нея, а тя къде чула, къде - не. :) Важното е, че всеки беше доволен. Преди да започна първи клас, бях прочела 4-5 дебели книги с приказки. В местната библиотека бях най-познатото лице. Ходела съм най-малко по веднъж на седмица. Няколко пъти бях награждавана на коледните им празненства за най-редовен читател. :)))

3. Реших, че искам да пиша в 3 клас. Купих си тетрадка, специално за целта, и започнах по цял ден да съчинявам стихчета. След няколко години станах журналист в училищния вестник. Не беше за дълго, но и организацията не беше много добра, едно или две интервюта от учители обаче съм взела.

4. Мога да плета с два шиша за плетене. Отново ме научи баба ми, с която прекарвах доста време, когато бях по-малка. Колко ли ленти за уши сме изплели със сестра ми. :D Маалко по-късно се научих и да бродирам. Отново се беше превърнало в голяма страст. И понеже леля ми страшно обича гоблени и има много, много, реших да не оставам по-назад и да се науча и на този занаят. :D Бях го позанемарила, но скоро пак ми се прииска, и в момента си довършвам гоблена „Първа целувка“.

5. Страдам от сколецифобия. В превод - страх от червеи. Не че имам нещо от сорта на поставена диагноза, но аз си знам. Всякакъв друг вид насекоми, мекотели и тем подобни съм виждала и съм била в близост до тях, но паниката, която изпитвам при вида на червей, не мога да сравня с нищо друго. От малка съм така, изпитвам някакво странно чувство в стомаха и ми идва да избягам с 200 (и го правя, де :D).

6. Контакта „очи в очи“ ме плаши. Доста съм притеснителна (макар че най-вероятно, когато пиша, не си личи). Трудно се отпускам пред хората и още по-трудно се сприятелявам с тях. Сигурна съм, че доста ме мислят за надута и това винаги ме е притеснявало. С годините се поотпуснах, но... не много.

7. За сметка на това съм амбициозна. Понякога си мисля, че едното (горното) може да попречи на другото, но пък и си казвам, че не трябва да го позволя. Вярвам, че ще постигна много в живота си, и остарелите представи на по-възрастните хора около мен само ме дразнят, но не ме обезсърчават. Пък и съм им показвала, че искам ли нещо - ще стане. Може да мине време, но ще стане. Не се отказвам лесно.

8. Нямам много приятели. Или по-точно колкото имах, спрях контакт с доста от тях. Някои ми бяха доста лигави и с детски начин на мислене, други - прекалено вулгарни. Всъщност сега си мисля, това въобще приятелство ли е било? При положение че тези неща ги знаех и докато излизах с тях. Може би просто ми е била нужна малко повече смелост. Не че не ги виждам от време на време, не че не сме в що-годе нормални отношения (не обичам спорове и разправии), но просто пътищата ни се разделиха и така е по-добре. В момента имам около една приятелка от моя град - Петя, с която ми е много весело и забавно, и една в училище - Марианчето, с която всичко си споделяме и изплакваме. :))

9. Имам си приятел - Франц, когото много обичам вече доста време. Той ми е единствената сериозна връзка. Чувствам се прекрасно, когато сме заедно, той е добър и прави страшно много от онези малки жестове, с които всъщност се измерва живота. :)) Повечето време си го прекарвам с него.

10. Ужасно много неща имам да кажа на света (не само за себе си :D, колкото и в последните минути да се опитвам да ви убедя в това :D). Искам някой ден да съм главен редактор на собствен вестник. :)) А дано! :Р

Хм... 11. И съм скромна! :D

сряда, 7 септември 2011 г.

Да си оближеш пръстите: Сладкиш с течен шоколад


Преди два дни реших да запретна ръкави и да спретна нещо вкусничко, за да почерпя за първата заплата. Досега самостоятелно бях правила само питки със сирене, но смело избрах една рецепта и започнах приготовлението й. Ето я и нея:

Необходими продукти:

  • 250 г масло

  • 6 бр. яйца

  • 250 г захар

  • 200 г течен шоколад

  • 1 ч.ч. прясно мляко

  • 375 г брашно

  • 10 г бакпулвер (1 пакетче)

  • шоколад за глазура


  • Приготовление:

    От изброените продукти се прави смес (без шоколада за глазура), която е с гъстотата на кексовата. Изсипва се във форма за печене и се слага във фурната на 175 С за 50-60 минути. Когато се изпече, се залива с разтопен шоколад (или може да се сложат даже цели парченца от него върху сладкиша и между тях да се поръси само от разтопения шоколад).
    Смея да твърдя, че рецептата е страшно лесна и същевременно се получава ужасно вкусна калорична бомба. :))) Всички много я харесаха! (sun)

    Рецепта: receptite.com Снимки: Личен архив.

    Божествеността

    Преди известно време в някакво не-толкова-известно кътче в мрежата аз попаднах на статията, която разказваше за нашия мозък и неговите възможности. Като любител на темата, бях заинтересувана и се зачетох с любопитство.
    Казах „възможностите“ на нашия мозък, но по-точно би било да ви кажа, че в статията се говореше за неговите невъзможности. Някакъв си известен учен от някаква известна страна бил доказал научно (твърде изтъркано понятие, а всъщност как точно го е доказал?), че нашия мозък е ударил лимита си. Демек – от това няма повече накъде. Всички хипотези за божествеността на човека, за огромния му капацитет, за телекинеза, телепатия, телепортация и други теле-неща, били захвърлени в кофата за боклук.
    Твърде трудно бих могла да повярвам. Може би просто не искам да е така. Нима хората са създадени само за това, което имат дотук? Нима не могат да стигнат нови далечни хоризонти? Нима няма нищо, което вече биха могли да постигнат в развитието си? Не. Ако кажеш, че по-добре не може да стане, вече не си най-добрият. А по-добре и по-нагоре винаги може, вярвате или не. Във всеки един от нас трябва да е скрита дори по една малка, но искряща, божествена частичка. Дори и да я няма и този учен, чието име така и не запомних, се окаже прав, то поне трябва да вярвате, че я имате, и един ден наистина ще ви се стори, че я откривате – в погледите на хората, които обичате, в слънчевия залез, в успехите, които сте постигнали в живота си. J

    вторник, 6 септември 2011 г.

    Цветове



    „Аз съм само цвят лилав - теменуга съм...“

    Аз пък не съм. Аз съм кълбо от цветове. Бълвам от емоции от различни типове и честоти. Днес съм облечена в строго сиво, утре съм в розова рокля с венец от цветя в разпилените коси. Ако днес съм крехко кокиче, утре ще съм розата с най-острите бодли. Над главата ми може да се стелят тъмносини облаци, но пак ще дойде утрото и ще ме окъпе в златистия блясък на Слънцето.
    И плача, и страдам, но не забравям да обичам. Обичам и вярвам. И получавам.
    Променям се и се усъвършенствам. Днес съм отчаяна, утре съм зелена като пролетта и също като нея радвам.
    Блестя в розово-червени нюанси, излъчвайки любовта, за която бях създадена. Това е истинският ми цвят, но минавам и през хилядите други багри на дъгата.
    Обичам и мразя, но поне се научих как, защо, кого и кога.
    Не съм тесногръда, не се затварям в предразсъдъци и догми, не си поставям граници, дори небето не може да ми бъде такава. Спектърът ми винаги е отворен за нови цветове. Просто се научих да живея...

    Снимка: almoda-bg.com

    понеделник, 5 септември 2011 г.

    Светът да бъде в краката ти...

    Какво означава „светът да бъде в краката ти“ и нима е възможно целият свят да се върти около един само човек?
    Наскоро завърших прочита на българската книга „Тютюн“. Честно казано, не мислех, че книга с това заглавие би ме грабнала със съдържанието си, но както казват – не трябва да съдим само по опаковката.
    Димитър Димов е бил невероятен психолог. Перфектно е уловил и най-тънките струни на човешката душа, на чувствата, на равнодушието, на прехода между двете. Докато чета само, мога да почувствам това, което усещат и героите. Първо, по детски наивната и чиста любов на Ирина към Борис, след това безразличието й към живота. Почувствах как душата й трепна, когато започна да преминава от наивното момиче в светска кокона. Докоснах се и до мимолетните моменти, в които това момиче се завръщаше, за да обладае „развратницата“.
    Това чудо на литературата ме накара да се замисля какъв е смисълът на нашия живот. Героите на романа, най-много Борис, се борят едва ли не за надмощие над целия свят, жадуват той да е в краката им, а те – на върха му.
    Случва се. Може би е нормално, може би всеки превърнал се от дрипав селянин в милионер би се главозамаял. В известен смисъл ние можем и да се възхитим от него – не всеки успява за толкова кратко време да изкачи толкова много стъпала в йерархията. Но тук въпросът е за коя йерархия говорим? Това не е стълбицата на щастието, нито на любовта, нито на мъдростта или духовността. Това, което, повърхностно погледнато, изглежда като изкачване, всъщност се оказва падение по стълбицата на най-висшите човешки ценности. Заслужава ли си това целият свят да се страхува от теб, да лази в краката ти, да ти се подчинява? Изобщо за какво ти е да си властелин, когато погубваш човешкото в себе си, когато със всяка крачка се превръщаш в робот за пари, загубваш тръпката, любовта, живота? Това ли е смисълът – да си отидеш на 36, защото черният ти дроб е пропит от алкохол, или пък сам да прекъснеш живота си в разцвета на силите си, защото вече е изхабен и никому непотребен, защото няма нещо, което да те зарадва и развълнува? Не. Това е цената на властта. Смисълът е съвсем друг. А аз търся него. Не желая нито власт, нито пък бих платила цената й. Радостта от живота ми е много по-скъпа.

    четвъртък, 1 септември 2011 г.

    Урок №1 - Адресна книга в Windows 7

    Компютрите, които всеки ден използваме имат много повече възможности, отколкото можем да си представим или отколкото можем да изпробваме. Днес ще ви разкажа (макар че вие със сигурност знаете за нея) за една не толкова използвана (според мен) екстра. Не помня от кой Windows навлезе, но аз в момента използвам 7, затова следващият урок е приложим за тази операционна система. Това е контактната книга. Знаех за тази функция отдавна, но не му беше дошло времето да я използвам. Наскоро я разгледах и реших, че би била доста полезна, затова реших да си я попълня. Но преди това направих един урок за нейните възможности (доста по-функционална е от обикновените визитници). Кликнете върху снимката, за да я увеличите.
    Photobucket

    Стъпка 1. Първата стъпка е да отидете в личната папка на user-а си. Това става като кликнете върху бутона Start. В черната лента най-отгоре би трябвало да се намира името на user-a ви. При мен то е Aneliya. Кликнете върху него.
    Photobucket

    Стъпка 2. Отваря ви се папка с няколко елемента вътре. Изберете „Контакти“, за да влезете в Адресната си книга.

    Photobucket

    Стъпка 3. В отворената папка се съдържат имената на контактите, които вече сте добавили. Може и да нямате такива.
    Photobucket

    Стъпка 4. В случай че имате, кликнете върху някой от тях, за да го разгледате или редактирате.

    Photobucket

    Стъпка 5. Изберете бутона „Нов контакт“ в горната лента с менюта, за да добавите нов приятел в списъка.

    Photobucket

    Стъпка 6. Отваря ви се прозорец с няколко подраздела, в които трябва да въведете всичките ви необходими данни за контакта. В следващите няколко снимки ще видите попълнените полета с данни, попълнени на абсолютно случаен принцип.


    Photobucket
    Photobucket
    Photobucket
    Photobucket
    Photobucket
    Photobucket
    Photobucket
    Photobucket
    Photobucket
    Photobucket

    Стъпка 7. Имате възможност да въведете всякакви данни - семейство, месторабота, деца, e-mail, снимка, рожден ден и бележки за съответния човек, за да може например да се посъветвате какво да му купите за следващия му рожден ден.
    Photobucket

    Стъпка 8. Запишете с ОК. След това в раздел Обобщение можете да разгледате обобщена най-важната информация за контакта ви.

    Photobucket

    Стъпка 9. Ето как изглежда сега адресната ви книга.

    Photobucket

    Стъпка 10. Освен това с един клик върху контакта и един върху бутона „Изтрий“, премахвате от списъка вече ненужните ви хора.

    Това беше първият ми компютърен урок! Надявам се не толкова че съм била полезна (защото знам, че повечето хора биха успяли и без мен), колкото че съм справила добре! :) Enjoy!