четвъртък, 27 октомври 2011 г.

Justin-o-cholic


             Тези дни след като гледах (със закъснение) Friends with Benefits, моята вечна мания Justin Timberlake се завърна с нова сила и мощ. Обещала съм си този човек някой ден да го видя на живо. Но дотогава мога да се кефя максимално на всяка негова песен, видео или филм. Страхотен е като визия, като глас и като излъчване. Не можах да пропусна една джъстинохолизирана публикация за любимите ми негови песни, очаквайки с нетърпение скоро да чуя и албума му, който предстои да излезе, надявам се - скоро. Няма да ги подреждам по любимост, защото трудно бих могла да ги определя. Гласът му прави всички тях страхотни. Слагам ги с връзки, за да не забавят много зареждането.


За горната песен може да се каже, че я знам наизуст. Влизайки в банята, първата ми мисъл е "Hey, girl, is he everything you want in a man?" И концертът започва. :D


Когато заговорим за Джъстин, за къде сме без неговия Sexy Back! Това е песента, която особено силно свързвам с неговата личност. А изречението „It's just that no one makes me feel this way“, аз го чувам и си го пея: "It's Justin only make me feel this way" :))


И, разбира се, прекрасната My Love. Колко ли момичета си мечтаят да я изпее за тях? :)

Толкова много песни искам да спомена още. Обичам всичките му - Love Stoned, Ayo Technology, 4 minutes, Cry me a river и т.н., но времето ми е ограничено, така че като за край ще пусна една от ранния период на Justin - с групата N Sync.


Baby, when you finally get to love somebody, guess what? It's gonna be me...

Колкото до филмовата му кариера - досега не харесвах филмите, в които играеше, но след „Социалната мрежа“ и „Приятели с привилегии“ смятам, че от него ще видим още много и още по-забавни роли. :) Особено в „Приятели с привилегии“ го обожавам. Като че ли точно това е ролята за него. Отива невероятно добре на чара му. :) Не съм особено доволна, че следващият му филм ще е екшън, тъй като не си падам по жанра, но съм сигурна, че отново ще бъде страхотен. Джъстин, Джъстин, Джъстин... I'm tired of using technology. I need you right in front of me. :)

събота, 22 октомври 2011 г.

Пролетта е тъй красива, ражда нашата любов, всяка сутрин преоткривам колко хубав е светът. Пролетта дойде в живота ми, водейки те със себе си и ми дари своята стопляща целувка. Разцъфна сърцето ми и пожела те.

неделя, 16 октомври 2011 г.

Вдъхновение

Този октомври е някак не-творчески. Дори най-любимите ми блогове са запустели и, макар всеки ден да влизам с надежда за някоя публикацийка, надеждите ми винаги остават неоправадани...
Може би е дошло време за търсене на ново вдъхновение, а то със сигурност ще дойде с наближаването на зимата и всичките красоти, които носи със себе си.
Сетих се, че досега не съм показвала нито едно мое стихотворение, но пък скоро и не бях писала такива. Само че в петък в час по свят и личност музата ненадейно ме удари и ето какво сътворих.

Не бях измислена за красота и сенки,
създадена съм от човешка суета.
В свят на грозота и непорядки тежки -
да бъдеш плевел сред цветя.

Не си измислен, за да ме обичаш
в сумрака под изгряваща дъга.
Но търсейки ти свойто цвете да отричаш,
че точно в плевела откриваш любовта.

14.10.2011, някъде около 8 сутринта, ОМГ, кабинет 307 (:D)
Доста е объркано и противоречиво (като мен), честно казано. Има и леко ироничен привкус (който се надявам, че се усеща), но в основата си е с романтична тематика.

вторник, 11 октомври 2011 г.

Когато пада звезда...

Тази да я наречем импресия е написана на 2.11.2009 г. Понеже в момента нямам много време да пиша, а не ми се иска да оставам безмълвна, пък и си я харесвам, реших днес да я споделя с вас. Цитатите са от песни на Респект. Писана е за един друг мой блог, станал свидетел на този себеопознаващ период от живота ми.

Спри да бъдеш горе, слез, седни до мен,
нека ти разкажа за какво се моля три пъти на ден.
Не е дълго, няма да отнеме време,
искам две минути да си поседя до тебе.
Не се оплаквам, не слизам, катеря се,
със това, което правя, гордея се!
Със това, което дал си ми, живея,
целта ми е една и винаги ще съм застанал зад нея...
Нямам нищо, а все едно всичко е мое,
създаде ме да искам много,
а сега желая твойто за мое.
И знай, че няма да спирам, защото дал си ми цвете,
когато дал си ми болка в ръцете.
Може би ти знаеш какво ще ми се случи,
остави ми сърце да уча какво да получа.
Когато вземат ми всичко, кажи къде да ида?
Може би ти знаеш, но аз не мога да го видя.
Господи, позволи ми да погледна в утрешния ден,
защото може би ти знаеш какво ще се случи със мен.
Моля те, ти прости ми, че желая да съм съвършен,
защото може би ти знаеш какво ще се случи със мен.
Ставаме сутрин, деня сме си планирали,
уви... става друго и не сме го подозирали.
Защо плановете винаги излизат грешни?
Защото сме грешни или защото сме смешни?
Живеем във заблудата колко сме големи,
отчаяно предвиждаме бъдещи проблеми.
Работим като луди за нещастните си цели.
За бъдещето мислим - в настоящето сме спрели.
Но живеем добре, а сме пълни нещастници.
Правим се на вярващи, а всичките сме грешници.
Ходим на църква и все по-силно се молим
с надежда да успеем, но нещем да се борим.
А Господ ни гледа като актьори в пиеса
с ясен сценарий и спуска завеса.
И аз си отивам и не ми е нужна воля
и друг на мое място идва със нова роля...

Виждали ли сте някога падаща звезда? Питали ли сте се защо пада и къде отива след това? Дали е изгубила пътя си? Или пък стремглаво се е запътила към целта си? Дали ще загине, когато изчезне от погледа ви? Или ще заблести на ново място, още по-красива от преди? Дали ще се сблъска с препятствия по пътя си? Дали ще ги победи или те ще я унищожат? На всеки човек се е случвало поне веднъж в живота си да види падаща звезда. Още по-красиво е, когато наблюдаваш звезден дъжд. На мен ми се случи това лято. Нямаше по-красиво място на Земята, на което можех да се намирам по това време. Там, на стадиона, който пази толкова спомени, посред нощ, с приятели, легнала на влажната трева, съзерцаваща безкрайното небе. Нищо друго на света нямаше значение там... където можех да прекарам целия си живот, чувствайки, обичайки безкрая... Там, където няма болка и тъга. Там, където спокойствието и любовта, изпълваща сърцето ти, са вечни.
Хубаво е да видиш на живо тази красота, да я почувстваш през собственото си сърце, да я пречупиш през собствения поглед. Да я обикнеш.
Но малко от вас сигурно са го виждали и насън - вечер след дългия ден, след многото сълзи от отчаяние, след студените погледи, след като някой реши, че вече някакси просто не му липсваш по същия начин... Какво бихте почувствали, ако ви се присъни падаща звезда? Аз имах такъв сън преди две-три нощи. Сън, вдъхващ надежда, даващ онова, което студеният ден беше безсилен да ми даде. А какво значи, ако отчаяно викаш приятел да я види и той? Дали значи, че искате да споделите щастието, че искате и този човек да е щастлив, както вие? А ако звездата пада бавно... Дали щастието ще дойде бавно или пък ще е дълготрайно? А може би и двете...
Всъщност вярвате ли въобще в тези неща? Казват, че падащите звезди сбъдват желания. А ако ти се присъни, дали е знак за още по-голямо щастие? Хората се вълнуват от такива неща... А ти? Вярваш ли? И какво си пожела последният път, когато видя падаща звезда? Получи ли го? А оцени ли го така, че наистина да го заслужиш? Благодарен ли си всеки ден за това, което имаш до теб? Или в забързаното ежедневие просто "забравяш" да благодариш на Господ и разбираш какво си имал чак след като го загубиш? А страдаш ли по изгубеното?
Последното, което си пожелах, беше да намеря сродна душа, човек, който да ме обича такава каквато съм... Повече от приятел. Да ме обича с онази чиста любов, за която винаги бях мечтала. Получих го. И благодарих... веднъж. А всеки ден беше нова възможност да кажа "Благодаря!" ... Загубих това нещо, което исках. Сигурно така е било писано.
А ти колко пъти благодари за това, което имаш до теб? А вярваш ли в Господ? Или смяташ, че всичко на тази Земя е безсмислено - "Животът е гаден и после умираш."?! Или може би си привърженик на тезата за съдбата, която прецаква всеки? И докъде ще стигнеш, ако мислиш така песимистично? Или може би ще кажеш, че това е реалния поглед върху нещата?
А ако ти кажа, че съдбата ти е в твоите ръце, това не отрича Господ, но той просто ти е дал избор, нали?! Нали знаеш, че всеки ден имаш два избора - да се намръщиш и да ти върви наопаки цял ден, или да се събудиш с усмивка и да се радваш на новия ден и възможностите, които носи със себе си? За себе си винаги избирам второто. Защо се будиш с мисълта "Уф, пак ли трябва да ходя на даскало?!", когато можеш да станеш с "Хей.. Днес може би е най-щастливият ден в живота ми.."
Помисли си... За какво мечтаеш точно в момента? Кое е нещото, което искаш да имаш до себе си точно сега? И нужно ли е да чакаш падаща звезда, за да го поискаш? Всеки ден е една нова възможност да пожелаеш с цялото си сърце нещо или някого, ако си сигурен, че това е, което искаш. Всеки ден е възможност да благодариш, че имаш шанса да мечтаеш. А правиш ли го или когато загубиш нещо, се отдаваш на отчаянието?
Как разбираш, че си загубил някого? Когато започваш да усещаш, че не получаваш това, което преди си получавал от него? Или когато вече няма на кого да дадеш това, което искаш да дадеш? Или пък тогава, когато този някой ти каже, че вече няма нужда да те вижда до себе си, че вече не му липсваш по онзи начин? Какво чувстваш в онзи миг? Празнота... Безнадеждност? Когато до теб вече го няма този, чиито лоши страни знаеш, но преглътваш, и продължаваш да държиш на него? Питаш ли се тогава защо този някой не е можал да преглътне твоите лоши черти? Дали не е държал достатъчно на теб, дали е имал твърде високи критерии? А може би е държал на теб и е искал да си до него, докато не е видял, че просто не е твоята сродна душа, и точно като падаща звезда се е отделил и е поел по друг път, за да срещне половинката си?
А падащите звезди някога връщат ли се? Имам предвид, те бъркат ли? Разбират ли някога, че всъщност са избягали от мястото, към което принадлежат? И има ли връщане назад? А хората? Те могат ли да се връщат и да поправят грешките? Кога получават онзи мечтан втори шанс? И получават ли го всъщност... Някой ми беше казал, че ако получи втори шанс, няма да го пропилее за нищо на света. Какво казвам аз? Ако някога получа втори шанс за нещо, което искам, дори това да е най-мъничкия, най-нищожния шанс да изпълня мечтите си, ще го хвана и ще го стисна толкова силно, че да не може да си отиде. И няма само да го стискам, а ще го използвам максимално до предела на възможностите си. Най-важното обаче е да не загубваш себе си в този шанс... Да не се самозабрвиш и да се погубиш.
А какво за теб е ревността? Някой казват, че е доказателство за любов. Така е... Но любов към кого? В ревността има 1 % любов към този, който е до теб... и 99 % самовлюбие.. Така че помисли си следващия път, когато обичаш, дали ще проявиш тази черта...
Понякога не се замисляме какво причиняваме на хората около нас, задушавайки ги с ревността си.. И ако го проумеете, мислите ли, че ще искате да го поправите? Но ако нямате шанса? Ако звездата вече е паднала, ще чакате следващата или ще продължите да търсите старата? И има ли шанс нещата да се преобърнат, да стане невъзможното и звездата да се върне по обратния път?
Ако можеш да се бориш до край. "Ти си машина, човече." Само повярвай в себе си. :)
Вярно е, че хората понякога си тръгват, вярно е, че мечтите понякога се сбъдват само за да причинят по-голяма болка, когато си отидат... Но всеки ден е една нова възможност да пожелаем отново и да благодарим за това, което имаме.. И странно е, че на света има почти 7 милиарда души, а понякога всичко, от което се нуждаеш, е само един, за да преобърне света ти завинаги. За колко време става това преобръщане? Минута, час? Един ден? Седмица? Месец? Година? Когато си млад, дори секундата може да преобърне всичко.. Мечтай!
Питал ли си се дали мечтаейки ще направиш добър избор, дали мечтата няма да се превърне в крах? В такива случаи си казвам "Just do it". А ти какво мислиш? Ще направиш ли крачка напред, за да надхвърлиш възможностите си? Хората понякога те изненадват, а понякога те разочароват.. Животът е способен да те притисне доста силно, но ако се вгледаш внимателно, ще откриеш надежда - в думите на децата, в стиховете на някоя песен или в очите на някой, който обичаш. И ако имаш късмет, искам да кажа - ако си най-големия късметлия в цялата планета - човекът, когото обичаш, ще реши да отвърне на чувствата ти...

"Стъпка по стъпка, сбъдваш своите мечти, погледни нагоре, виж най-ярките звезди..."

петък, 7 октомври 2011 г.

Срещата очи в очи - проблем!


        Понякога се чудя защо реагираме различно при срещата с различни хора? Защо едни хора са ни така приятни, с тях можем да говорим на дълго и широко за всичко, докато други ни отблъскват и предпочитаме да избягваме комуникацията с тях? Не, аз нямам предвид случая, когато сме се опознали - тогава вече причините може да са много и най-разнообразни. Когато обаче влезем в нова среда, подсъзнателно определяме с кого ще ни е приятно да общуваме и някакси игнорираме другите, или поне при мен е така.
       Има хора, които виждам всеки ден (или почти), но присъствието им по-скоро ме смущава, отколкото да ми развързва езика. Това не са хора, които виждам за пръв път, с някои се познаваме от години, но не мога да говоря с тях. Дори си признавам, че съвсем умишлено и неподсъзнателно ги избягвам, за да не ми се налага да им говоря.
       В мен ли е грешката? Не съм чак толкова срамежлива (поне пред приятели). Може би пък съм неуверена. А не давайки на хората достъп до себе си, не получавам и до тях. Следователно - не ги опознавам. Следователно - подсъзнателно се страхувам от тях.
       Когато обаче се срещна с приятели, в мен като че ли се събужда един досега спящ човек. Докато пред не-толкова-близки съм винаги леко усмихната, пред приятелите и по-близките познати се показвам истинска - може да съм в еуфория, може и да съм тъжна. Мога да говоря с часове и, въпреки че понякога съм като развалена грамофонна плоча, повтаряйки нещо по 100 пъти, не ми дреме особено. Ще кажете: "Логично е. По-близки са." Да, ама при мен много малко хора могат да станат по-близки. Дори със съученичките си не съм близка, или поне най-много с 1-2 от тях. Избягвам да говоря с доста хора, съзнавам, че това ме прави в техните очи далечна и отвлечена, а може би и надута.
        Чудя се дали имам проблем или това съм аз. За мен, честно казано, не е болка за умиране, но може ли вечно да живея така? Мога, докато не се наложи да говоря с някого. Знам си - ако можеше да пиша, вместо да говоря, животът ми щеше да е сто пъти по-добър. :~)

събота, 1 октомври 2011 г.

Да живееш в собствен свят...


            Много пъти ми се е случвало да не разбирам хората и техните светове, но още повече пъти те не са разбирали мен. Казвала съм, че някой живее в свой собствен измислен свят, но вероятно и за мен някой си е мислил такова нещо. И какво от това?
            Всеки от нас живее в собствен свят. Всеки избира кого да обича, кого да мрази, с кого да излиза, кого да избягва, къде да ходи, какво да прави... Уж имаме почти пълна свобода да избираме тези неща. Няма двама напълно еднакви човека на света, дори близнаците не са еднакви. Тогава защо за по-различните да казваме, че живеят в друг свят. Ние всички живеем в различни въображаеми светове. Всеки изгражда своя си по свой вкус и той не е идентичен с никой друг. Изграждаме го от музиката, която слушаме, филмите, които гледаме, най-вече и от собствените си преживелици.
            Това, което ни пречи, са единствено закостенелите предразсъдъци - че това и онова не е разумно, не е правилно, не е логично. Много пъти съм се ядосвала, когато някой ми каже: „Този щял да прави това и това. Според мен е нелогично - кога ще стане това, как ще стане, за какво му е.“ И тем подобни. Извинявайте, ама всеки сам избира. Карала съм се и на много близки за мен хора за това. Ами то не е ваша работа. Всеки си решава дали може да направи нещо и дали има смисъл да го прави. Дори и да се окаже с последствие на времето неправилно, нали въпросният индивид сам ще си обере последствията (друго е ако и вие сте замесени, но в случая не говорим за това). Най-интерсно ми става, когато ми говори за такива неща някой, който има сумати нерешени въпроси, свързани със собствената му личност. Лично аз като че ли предпочитам да реша какво ще правя със собствения си живот, да премисля дали изборите ми са правилни, защото сега ми е времето да дам всичко от себе си, за да постигна максималното, вместо да анализирам поведението на другите и защо тоя така, пък оня онака, ама дали било правилно. Ами ако ще да е правилно. Всеки да си мисли за собствения му свят, зарежете ги тия, че в собствен свят живеели само ненормалните. ;)

Картинка: Буквар