сряда, 29 февруари 2012 г.

Истинска


          Днес си спомних за старите времена, за всичко онова, което някога ми помогна да се превърна в това, което съм сега. И знаете ли - за всичко си има причина. Понякога оставам насаме с мислите си и се връщам назад в миналото. Обожавам такива пътешествия. Показват ми колко съм пораснала и напреднала. Връщам се не само към доброто, но и към лошото. Влизам в ролята на страничен наблюдател на собствения си живот и мога да го оценя. Виждам заблудите и разочарованията, но най-приятно ми става, когато в контекста на последвалото отлича до какво са довели те. В много от случаите се радвам, че лошото се е случило, защото след себе си е повлякло хиляди добри неща. Сега, когато ми се случи нещо, си казвам „Всяко зло за добро.“ и най-хубавото е, че наистина вярвам в тези думи, защото има случки, върху които да се опра. Просто стискам зъби и си казвам „Може би сега ти се иска да умреш, но помни, че когато всичко това свърши, ще обичаш живота още повече.“
          Стискам зъби и се боря, харесва ми, защото знам, че така прогресирам, а съм дошла на тази Земя не за да пропилявам време, а да натрупвам опит. Само че някои събития отново ме накараха да се съмнявам, че с честност и труд може да се стигне далече. Не ми се иска да ставам от онези досадни и често срещани скептици, които разправят наляво и надясно, че в живота щастливата звезда огрява само някои, а други колкото и да се мъчат няма да стигнат кой знае колко далеч. Но защо, по дяволите, измамата пак успява да си пробие път и да победи каквито и да е величави идеали. И как някои хора могат да бъдат достатъчно безскрупулни, че да постигнат успехите в живота си по този начин? На мен не би ми дало мира. Винаги съм искала да успявам сама. Удоволствието от тази победа не може да се сравни с никое друго усещане на света. Защо гордостта ми е толкова голяма, че не бих позволила някои друг да постигне нещо за мен, да ми помогне с нещо... Никога не съм обичала хората да ми се бъркат. Може би просто трябва да поема по по-лесния път. За какво са ми всички книги, всички неща, които искам да науча за света? С какво ще ми помогнат те? Явно не се оценяват подобни неща. Но знаете ли - не ми пука. Аз няма да продам душата си на дявола. Няма да му падна на колене и да го моля за помощ. Харесва ми играта на живота, затова не мисля да заобикалям препятствията й, а да ги прескоча със собствени усилия - тогава, когато съм готова за това. А дотогава ми остава само да се боря, за да си кажа един ден, че съм била достатъчно силна да прескоча поредното препятствие. Не искам на смъртния си одър да си мисля, че съм измамила себе си, че някога съм живяла... Не! Аз живея истински!

четвъртък, 9 февруари 2012 г.

Да бъда или да не бъда?

Имам нужда да пиша. Да експериментирам. Да дишам. Да живея. Да бъда. Да мога. Да искам. Да обичам. Да чувствам. Да копнея. Да плача. Да се боря. Да постигам. Да тръпна. Искам нова лудост. Искам животът да кипи във вените ми.
Искам да се разтопя от поглед. Искам ударите на сърцето ми да достигнат 1000 в минута. Искам онези забранени усмивки, които просто правят деня ти.
Просто искам да избягам от цялото това скучно еднообразие, което съпътства деня ми. Вече съм намразила всяко задължение до мозъка на костите си. Колкото и да обичам математиката, ми писна тя да ми е вечен любовник - и денем, и нощем. Очите ми са уморени. Душата ми е отегчена. Копнея да живея сега - когато съм на 18, когато не ми пука за нищо, когато още имам сили да повярвам. Страхувам се, че един ден просто ще порасна, ще стана една от всички онези възрастни, които са боят да погледнат по-надалече от носа си. Преди се борех за сигурност, за спокойствие, но и това има своите лоши черти - понякога скуката идва и си навира носа в лицето ти, навлиза в аурата ти и разваля всичко. Сега искам опит, живот, динамичност. И пак всички онези неща, които обичам. Просто наистина 24 часа са прекалено малко...
Но докато пиша тези редове, вече не съм сигурна в нищо. По точно не съм сигурна какво искам. Дали да си остане така... или да го променя? Този прилив на енергия, който ме кара да копнея за различен живот е моментен проблясък, който идва, подлудява ме, кара ме да мисля за него и изведнъж си отива. Но може би аз това и искам. Това е като в любовта. Винаги съм искала това, което нямам. Обичам предизвикателствата. Обичам момчета, които ме подлудяват и ме карат да се чувствам несигурна - с мен ли са, или не. Такъв беше и той. Затова се влюбих в него.
Но сега... просто наистина не знам какво искам. Да бъда или да не бъда?!

Кукувица
Ходиш, гледаш, сякаш обезсвесен,
залудо пилееш дни и нощи,
божий свят ти станал, казваш, тесен.
Не видя ли, не разбра ли още?
Неведнъж те рекох и повторих:
не помагат билки и магии,
кой каквото иска да говори -
няма нивга аз гнездо да свия,
рожби румени да ти отгледам,
в къщи край огнището да шетам.
Мен ме е родила сякаш веда
и ми е прокобила несрета. -
Дай ми мене по света да скитам,
дай ми сборове, хора, задевки -
другите да слушам без насита
и сама да пея на припевки.
Моите очи се ненаглеждат,
моито уши се ненаслушват.
Не допридам свилената прежда,
недогаснал огъня потушвам...
И така живота ще премина
ненаситена, ненаживяна.
А кога умра, сама, в чужбина,
кукувица-бродница ще стана.

Елисавета Багряна

вторник, 7 февруари 2012 г.

Завръщането

Не, не си мислете, че съм забравила блога и съм се отказала да пиша. Аз от това едва ли някога ще се откажа, след като то ме разведрява от изморителното ми ежедневие и дава възможност на душата ми да подиша. Просто наистина напоследък ежедневието е доста напрегнато. Всичко около мен се е превърнало в цифри и триъгълници, математиката ме е превзела и не ми дава да повдигна нос от нея. Лошото е, че между мен и нея има някакво взаимодействие, което мен лично ме превръща в по-агресивен човек. Сякаш, когато й се отдам, ме превръща в по-логична, по-рационална и убива хуманното и любовта в мен. Съжалявам, но просто наистина нямам друг избор в следващите няколко месеца. А ми се иска за миг да подишам, да пусна душата си на воля да пише и да пише... Да освободи негативизма. Да се рее заедно със свободата си...
Само че след последните събития, които бяха сполетели лаптопа ми, това се превърна в още по-невъзможна мисия. Сега обаче всичко с него вече е наред и се надявам, че ще се отдам на повече писане, за да балансирам дейността на лявата и дясната половина на мозъка си, защото когато едната вземе превес над другата наистина не се получават добри неща. :) Съвсем скоро обещавам и да продължа историята, която започнах в предишните две публикации. Дотогава - чао! :)