Bad mood time

         Тази сутрин, обикновено доброто ми настроение, се е скрило в някое отдалечено кътче на сърцето ми, защото колкото и да се опитвам, не мога да го уловя. Едно чувство на безтегловна безперспективност, една тежест, една неопределена болка... всичко, което чувствам в момента. Вън грее слънце, но ми се струва, че светът сякаш е заспал... Като че ли е затишие пред буря.
         Бях написала доста по-дълга публикация, но се отказах... Нека просто го оставя така, завършвайки с една песен...

Един слънчев ден :)

        Времето днес беше чудесно и никак не беше за стоене вкъщи и учене. Предвид че утре имам два изпита никак не можех да си го позволя, но не издържах и си подарих разходка извън града сред природата. Дестинацията поне на мен ми е известна като Мраморното езеро, а ето и снимки, за да споделя с вас приятното усещане от прекия досег с красотата на природата. :)

Едва ли фотоапаратът е способен да улови цялата красота, която имах шанса да зърна със собствените си очи, особено отблясъците, които слънцето придаваше на водата с лъчите си. Колкото и да се опитвах, така и не можах да предам чрез снимка цялото очарование на тази гледка, която изпълни и направи следобеда ми прекрасен... :)

Танграми

        Преди няколко хиляди години китайският учен Та-нг много остроумно разрязал квадрат на 7 части. От начало с тези части на квадрата демонстрирали различни геометрични фигури. С течение на времето забелязали, че с тях могат да се съставят различни силуети на животни и други предмети.
        Съставянето на силуети от геометрични фигури, наречени още танграми, е една твърде разпространена игра в Китай. Устройват се специални състезания за съставяне на най-голям брой силуети (танграми), за най-кратко време. Победителите в тези състезания получават награди.
        Преди няколко публикации ви показах мои произведения, свързани с това изкуство. Днес под влияние на малко по-негативни емоции, реших отново да се отдам на това развлечение, за да изкарам негативизма от себе си. Ето какво сътворих: {1}, {2}, {3}, {4}.
        Използвам публикацията да се похваля за изкараната 5.00 на изпита по математика II на Софийския университет. ^^ Честно казано, можеше и повече, като се има предвид каква беше темата, но нищо - и това е достатъчно за влизане, пък и има втори опит юли месец. :)

С рогата напред...

        В последно време съм си типичен Овен - право напред с рогата през стената, пък каквото ще да става. Върша и говоря неща, за които не съм сигурна дали няма да съжалявам след време, но все пак животът ни е даден, за да поемаме рискове, а не постоянно да претегляме плюсове и минуси. Стъпка по стъпка руша всичко, за което съм се борила, може би защото не го искам вече. Не е като да не знам какво искам (макар че и в това почвам да се съмнявам вече), просто в определен период от живота си човек се нуждае от нещо, а в някой от следващите започва да се нуждае от по-различно... И това не е лекомисленост и безотговорност, то си е просто... човешка природа. Така сме устроени.

         Като си помисля само, че с един замах, с една дума само дори мога да унищожа цялата хармония, в която живея, и да тръгна да гоня дивото. Искам ли го наистина? Бих ли могла да кажа „Сбогом“ на сигурността и спокойствието, за да преследвам отново предизвикателството, което може и да не догоня, което може дори да се окаже не това, което съм очаквала? Освен това, щом все пак тези въпроси се прокрадват в ума ми, имам ли право на избор? Не е ли очеизвадно, че трябва да довърша започнатото - да разруша оковите на хармонията и да започна да гоня други идеали, да изграждам нови светове? Докога ще се самозалъгвам и достатъчно силна ли съм, за да спра да го правя?

         Понякога си задавам тези въпроси... Друг път, въпреки онова тихичко гласче в главата ми, което казва „Недей“, напук съвсем по овенски пак правя скок към разрухата на това, което сама съграждах. Само дано не ми се налага да събирам останките му със сълзи...

Heartbreaker

Той е силен...

Като парфюм остава!

Пробвах всичко да го забравя...

Оригами

Стресът и напрежението са постоянни спътници на ежедневието ни. Има дни, в които не ни остават сили да свършим нищо друго освен рутинните задължения, да хапнем нещо междувременно и едва да откраднем няколко часа за сън. Последните няколко месеца ми взеха не толкова здравето, колкото времето и съня - изцедиха ги до дупка. След като най-важната стъпка мина обаче, реших, че е време да започна да си подарявам приятни мигове, защото почивката идва съвсем скоро. Макар че предстоят още няколко изпита - матури и държавен, все пак смятам, че трябва да отделям повече време за себе си и за удоволствието си. Именно затова вчера реших да порисувам и потворя това-онова и точно заради това в момента, вместо да уча за последната класна работа по литература, се навъртам из блог-пространството. :)
Когато върши нещата, които му доставят удоволствие, човек си отпочива и се зарежда с нови сили за следващия си удар (при мен - матурите). Както споменах вчера възстановявах силите с рисуване, но рисунките няма да споделям, тъй като не са нищо особено и впечатляващо (въпреки че за мен са едно малко постижение). Другата дейност, с която се разнообразих, беше правенето на оригами. Далеч съм от мисълта, че те са кой знае колко впечатляващи. По принцип правя за първи път и въобще не съм навлязла в тайните японското изкуство. Моите оригами не са от онези великолепни хартиени структури. Те не са нищо повече от изрязани геометрични форми, подредени и залепени върху лист хартия, но пък самият процес на направата им ми донесе огромно удоволствие и разтуха. А сега ги споделям и с вас: 1 2 3 4 5
За направата им използвах ето този разграфен куб, който сама пречертах и изрязах от картон. Готови идеи за оригами има в Интернет, а освен това може да се отдадете и на собственото си въображение.

Eighteen again :)

Или поне така ми се иска... :)

Тази година си пожелавам отново достатъчно упоритост, за да мога да преследвам целите си безкомпромисно, както досега! =) И на есен да мога да се видя като студентка! :)

От първата секунда го ра

Неизживяна лудост - [1]

          Ако не мога да изживея една история, не ми остава нищо друго освен да я разкажа. Да разкажа ли за първия път, когато те видях и не почувствах нищо? Да, нетипчно начало, но това не е любовна история. Ако му поставя този етикет, ще го разваля и оскверня. Дори в сърцето си и пред себе си не мога да го нарека любов. Това е лудост. Но красива. Много по-красива от блудкава любовна история. Да разкажа ли за присъствието ти, което не смущаваше моето ежедневие дори минамално? Да разкажа ли за думите, които никога не си казахме? Не, няма да разказвам за това, защото всичкото е без значение.
          Ще разкажа за мига, когато целият ни свят се преобърна, когато първите искри на лудостта удариха главата ми. За времето, когато денят се превърна в нощ, а нощта в безкрайно лутане. За копнежа, за онова задушаващо усещане, че те няма, за онази силна тръпка. Ще разкажа, да, за всичко, което не последва, а трябваше. Всичко, заради което си заслужава да се съжалява, че не стана истина.
           Ще посветя това на една неизживяна лудост, но желана повече от всичко на света. За предизвикателството, което така и не приех, за пропиления шанс. За това, за което копнеех, но не трябваше да имам. Защото ако го имах дори за минута, неговата красота щеше умре и да се прероди във всичко онова, което вече съм имала и ми е омръзнало.
           Именно то се превърна в историята на живота ми. Историята, от която имах нужда, на която да се крепят стиховете ми, защото истинските поети пишат само в момент на болка, а точно това усещам аз, когато си мисля за теб. Ще разкажа това, което не се случи... Това, което никога не спрях да желая...

От себе си да се спася

          Иска ми се да съм мъж. Или поне да мисля като мъж. Стига съм се вманиачавала и самонавивала на разни глупости. Броят на бръмбарите в главата ми нараства с бързината на геометрична прогресия, след като изпита по математика на СУ вече е назад в историята. Отдавна съм казала, че аз без работа не бива да оставам. Всеки път си мисля, че ще е различно, но явно човек от себе си не може да избяга. В момента като че ли е по-добре да оставя нещата в личния ми живот да се развиват от само себе си, вместо да ги насилвам. Пък ако нещо е писано да стане, ще стане. Не съм такава, но за момента ще живея на този принцип. На есен в София ще имам време за други неща. Дано само след години да не се питам... какво би станало, ако... :)

Изпепеляващо желание

Това беше много по-силно от мен. Не знам как стана изведнъж. Обещах си да не полудявам отново, но сега не мога да спра да искам точно това. Искам да се случи, да бъде... Разумът ми се бунтува, сърцето ми се задушава от този начин на живот. Когато веднъж пожелаеш нещо, не можеш да спреш да го искаш, докато не го получиш. Поне аз съм устроена така. Мислех, че всичко ще е нормално. Но това... то разстройва психиката ми, пречи ми да водя нормално ежедневие, цялата идилия пропадна... Желанието е като наркотик, впил се в кръвта ми... Не ми дава мира. Не мога да мисля за друго. Никога не съм искала нещо толкова силно. А казват, че когато цялото ти същество желае нещо, Вселената ти съдейства. Дано е така... Защото няма да съм спокойна, докато  не го получа... А колко ли сърца и души ще останат разбити по пътя към целта? Дори това не може да ме спре... Безкомпромисна съм. Искам и трябва да имам!

Най-красивият пожар...

       Отдадох себе си на тази кауза. Позволих да ме разпънат на кръста и да кажа онова, което знаех, че не бива да казвам - „Никога“, защото съдбата обича да си играе с нас, хората, така както аз обичам да си играя с думите, така че никой да не разбере конкретно за какво говоря.
      „Никога“ изведнъж се трансформира в „искам“ или „може би след време“, а желанието все по-силно започваше да пари в сърцето ми, направо да ме изгаря. Като мрачен делник, който мечтаех да бъде разкъсан от слънчев уикенд. Бях безсилна, а може би и не желаех да се боря с това, което се случваше в цялото ми същество. Като прераждане. Винаги съм обичала това чувство. Превръща ме в едно щастливо кълбо от нерви и жар. Като си помисля за готовността си да се откажа от него завинаги...
      Може би имам грешна представа за себе си. Може би не съм създадена да се отдам само на една кауза за цял живот. Вероятно не съм толкова перфектна. Защото слънчев лъч се появи... Заслепи погледа ми, замъгли разсъдъка ми, разтърси ме из основи... Само че твърде дълго беше мрачен вторник и аз не можех да позволя на някакъв си непокорен лъч да развали цялата идилия... Обърнах се с гръб, така че да не го виждам, бягах, но той беше навсякъде, преследваше ме в дните ми, понякога изпълваше мислите ми, но беше там... Защото от слънчевата светлина човек не може да избяга. Дори в най-тъмната килия да се затвори, тя пак ще си провре път до сърцето му. Такива сме хората - създадени да обичат свободата, слънцето и неговата дързост да идва най-неочаквано и да стопля сърцата ни, да ни показва колко сме нищожни пред неговата мощ и да ни кара да го обичаме... А това точно в този миг беше моята лъч, моето слънце, моето желание - толкова дълго потискано и отхвърляно. Само че системата се скапа - колкото и дълго да го удържах съзнателно далеч от главата си, то като че ли навлизаше по-дълбоко в душата ми и цялото ми светоусещане... Изби на повърхността и догони сънищата ми... А сега? Ще го гоня или ще го приема? Честно казано и в двете няма смисъл...

Напоследък

            В последните няколко месеца не пиша. Спрях всякаква творческа дейност, за да се отдам на изграждането на „бъдещето“ си. Не мога да кажа, че по-свободните времена не ми липсват. Напротив - искам да захвърля всички синуси, функции, производни и теореми в кошчето и да отворя прозореца, за да нахлуе в стаята ми вятърът на промяната - на творческото начало, на красотата.
           Напоследък сънувам толкова ясни сънища, чувствата ми в тях са толкова реални, че, когато се събуждам, трудно осъзнавам, че всичко е било само плод на подсъзнанието ми. Любов, омраза, страх - всичко преплетено в една невероятна игра на потисканото в дълбините на душата ми. Чувствата ми се борят да излязат на бял свят, да бъдат изречени, написани. Откакто започнах да пиша ми е трудно да ги задържам в себе си.
           Остава им само да почакат да мине и тази седмица и после всичко ще бъде по-спокойно (а, дано!). Следващата неделя е изпитът ми по математика в Софийския. Искрено се надявам, че с оценката, която ще изкарам, ще мога на есен спокойно да се подвизавам в столицата. Когато остава толкова малко време, чакането се превръща в още по-мъчително. Но след това - пей, сърце! Е, стискайте палци! Дано скоро да мога да пиша по-често... :)