петък, 27 декември 2013 г.

да бъдеш себе си?

Въобще не ми разправяйте, че за да успееш в любовта, трябва да си себе си. Защото, ако не си играч, изобщо не е печеливш вариант да бъдеш себе си.
Не че грешиш, може би някой търси точно теб. Обаче този някой със сто процента сигурност търси повече интригата, тръпката и интереса. А ако ти не му ги дадеш, изгаряш. Дори да си най-стойностния човек на света, дори да си всичко, което той би желал да има до себе си... Няма ли го онова пламъче, което уж гори тихичко в теб, но те изгаря до основи, просто няма смисъл. А пламъчето - то понякога идва от поглед, от усмивка. Друг път трябва сам да го запалиш - с думи, с игри, с бягане, с преструвки. Не знам как точно, но трябва да го запалиш така, че да изгори другия. Да го изгори така, че да му пари дълго време след това. И ако не си играч, определено не го постигаш бъдейки себе си.
Не, не трябва да си себе си. В началото ако не умееш да играеш, оставаш изиграния.
Може да е разочароващо, но такава е истината в повечето случаи.

сряда, 18 декември 2013 г.

Без любов

Без любов - Блага Димитрова

Без любов от днес нататък ще живея.
Независима от телефон и случай.
Няма да боли. И няма да копнея.
Ставам вързан вятър и замръзнал ручей.
Няма да съм бледна подир нощ безсънна -
но и няма да ми запламти лицето.
Няма вдън-земя от мъка да потъна -
но и няма да политна към небето.
Няма да съм лоша - но и няма вече
жест като безкраен хоризонт да сторя.
Няма да ми притъмнява - но далече
няма да ми се отваря цял простора.
Няма вечерта да чакам изморена -
но и утрото за мен не ще изгрява.
Няма от слова да зъзна вкочанена -
но и няма да изгарям над жарава.
Няма да заплача на жестоко рамо -
но и няма от сърце да се засмея.
Няма да умирам аз от поглед само -
но и всъщност няма вече да живея.

***

Успях. Станах „вързан вятър и замръзнал ручей“. Мислех, че е невъзможно да съм безчувствено-добре. Но бях. За един кратък спокоен период от живота си. Сутрин се събуждах и мислех единствено за себе си. Вечер заспивах доволна, ако бях свършила дневните си задължения. Това ми стигаше. Спокойствието беше завладяло с всичките си нюанси душата ми. Не копнеех за очи, за ръце, за поглед. Не копнеех за думи, които събуждаха у мен всякакви чувства - ту ме разсмиваха и хвърляха на седмото небе от щастие, ту ме пращаха под земята с жестокостта си. Всичко това не ме вълнуваше. За кратко, много кратко. Сега не знам кое е по-добре. Да съм спокойна, но пък безкопнежна, или да съм постоянно на тръни от неизвестност, но пък да имам едни очи и едни ръце, за които да копнея.

неделя, 15 декември 2013 г.

Ако някой обича истински...

Ако някой те обича истински, няма да те пита защо се връщаш, след като веднъж си си тръгнал и си го сринал. Ако някой те обича истински, няма да задава въпроси. Ако някой те обича истински, просто ще те прегърне и ще се разплаче от радост, че цялото чакане си е заслужавало. Ако някой те обича истински, след миг вече няма да си спомня болката, която си му причинил, тръгвайки. Ако някой те обича истински, ще ти каже. Ако някой те обича истински, ще те обича и след година, и след вечност дори. А някой те обича истински, когато въпреки времето, което е минало, без да си говорите и да се виждате, когато отново се видите и говорите - всичко си е по-старому, все едно едва вчера сте говорили за последно. И щом този някой те обича истински, ще те пуска да си тръгваш и да се връщаш, да се изгубваш и да се намираш... И няма да казва, че го боли. Защото знае, че ако обичаш едно нещо, трябва да го пуснеш на свобода, а то, ако те обича, ще се върне само. Ако ти обичаш някого истински, няма да позволиш да изпита цялата тази болка заради теб.

неделя, 1 декември 2013 г.

Нищо хубаво не трае вечно... (една равносметка)


Каквото и да кажа за изминалата година, все ще бъде малко. Имаше моменти, в които бях убедена, че е най-хубавата досега в живота ми и моменти, в които я заклеймявах като най-лошия си провал. Единственото сигурно е, че настроенията ми пак се сменяха като светлините на коледни лампички. А още по-сигурното е, че всяко хубаво нещо си има край. Всичко! И макар за някои краища да обвинявах себе си, макар доста одеала да се опитвах да закърпя, след като веднъж се бяха скъсали, може би точно те са довели до едни други по-хубави начала. Защото като ти се скъса старото одеало, щеш не щеш си купуваш ново, като ти е студено през зимата. А като си купуваш ново - все гледаш да е по-добро от онова старото, дето колкото и да ти беше любимо, не успя да остане с теб през всички ония студени зимни нощи.
Такива са одеалата. И те като хората. Привързваме се към тях, с тях сме в най-съкровените си моменти, когато се усмихваме по време на сладък сън или пък плачем по време на бурен кошмар. Приличат на любимите ни хора, понякога дори са по-добри към нас от тях. Винаги са там - и в хубаво, и в лошо. Винаги са ни обгърнали в прегръдката си. Обаче... идва момент да се скъсат. Когато настъпи, за някои от тях си заслужава да се потрудим да ги закърпим и да не обръщаме внимание на студенинката, която ни лъха от малките дупчици, където е била Дупката. Други обаче, колкото и да ги кърпим, вече не са същите като преди - все ни е студено под тях. Тогава разбираме, че май е крайно време да ги оставим и да ги заменим... Защото и те ще са по-спокойни без нас, няма да се опитват да правят нещо, на което вече не са способни (да ни стоплят). Единственото сигурно е - нищо хубаво не е вечно...

четвъртък, 28 ноември 2013 г.

Главната цел


Скоро тази лепенка ще виси на стената до леглото ми и ще ме стимулира всеки ден да поддържам и забързвам темпото, за да постигна целта, която съм си поставила. Ще се събуждам и ще заспивам с тази цел, защото това е, което съм избрала за себе си и това, което наистина искам да постигна в професионален аспект! Ще стискам зъби, защото знам, че има хора, които вярват в мен. Ще стискам зъби, защото знам, че има висша цел, която съм си поставила, а това да бъда добър програмист е една огромна крачка към осъществяването й. Тази висока цел за едно щастливо бъдеще, където всички, които обичам, сме пак заедно на едно място, а не разпръснати по-различните координати на картата, тя ми дава сили, когато е най-трудно, да си кажа „Но все пак си заслужава!“ и да продължа. Тази цел си обещавам да изпълня, независимо от необходимите средства и усилия! <3

вторник, 29 октомври 2013 г.

Words - unnecessary

И ако изведнъж замълчиш, осъзнаваш всъщност колко много говорят хората. Не мислят, не спират, а само говорят и говорят. Досадно, скучно, монотонно, вглъбено, фъфлещо, но си говорят и сякаш целият свят се върти около собствената им персона. Не питат как си, не питат защо въобще им обръщаш внимание. Те са убедени, че им се полага. Говорят. Без да ги питаш, без да се интересуваш, без да си ги молил. Не искат съвети. И да ги искат, не ги слушат. Просто друг начин да направят себе си значителни и драматични в очите на слушателя.
Споделяш им нещо, отговарят ти набързо с половин уста и пак говорят. За своите сметки, за своите планове, за своите грижи „от световно значение“. Не спират дори за минута да помислят какво са казали, има ли смисъл и с какво моят живот ще се промени от това. Като приключат със себе си, почват да бълват злъч за другите и пак не млъкват. По някое време изтъкват себе си и колко са по-добри от онези - простолюдието.
И как понякога ми се иска да изкрещя „млъкнете!“, така че да ме чуят всички седем милиарда егоцентрици на света. Вместо да увърташ и да пълниш главите на слушателите си с грижите, проблемите, притесненията си, половината измислени, само от желание животът да е по-драматичен, излез и ги реши. Ако за миг млъкнете и вместо устата почнете да използвате мозъка си, ще разберете колко енергия сте похабили да се правите на интересни, вместо да решите „проблемите“ си.
Ума ми е пълен -  с думи, със смях - фалшиви, скучни и дразнещи. Колко по-хубаво е някой да чува мислите ти, да говори с очите ти, да действа без да има нужда от думи... Cause they can only do harm.

вторник, 8 октомври 2013 г.

Защо избяга..

Времето навън и в душата ми пак е в синхрон. Може би единствено то ми съчувства. Съчувства ми, че за пореден път не улових правилните думи, правилния тон, правилните действия. Вали... и сълзите се стичат по бузите ми, а изражението ми е безразлично. Безразлично като думите ти, безразлично като отношението ти към разговорите с мен, безразлично като теб към мен.
Невероятно е колко бързо се променят хората и отношенията им. И дори не говорим за години, месеци. Говорим за дни, часове. Или може би винаги са били такива, криейки се зад маска. Не мога да те обвинявам, че не ме обичаш, макар и да мислех, че не съм ти съвсем безразлична. Но мога да те обвинявам за начина, по който се отнасяш към чувствата ми. Смачкваш ги и ги захвърляш като нещо ненужно, след като вече не са ти необходими. Бяха... когато имаше нужда да споделиш, когато винаги бях там да слушам, когато се опитвах да направя деня ти малко по-усмихнат. След първия спор...
Избяга. Отиде отново там, където беше лесно. Където щеше да ти е добре, забавно... Да няма драма. Защото тя нямаше да каже, че иска връзка, нямаше да спори с теб. Би била готова на всичко, само и само да те има. Но дали може да ти даде това, което аз? Дали може да те изслуша, да те разбере... Дали може да те накара да се смееш и да те научи на нови неща?
Какво има тя? Хубави снимки, визия... Все преходни неща. И нищо, което да те задържи и накара да останеш... Защо си толкова глупав? Може би пък е добре, че бягаш от мен. Може би ако останеш би ме дърпал само надолу. Но толкова държа на теб... Защо избяга от човека, който те разбираше..

петък, 20 септември 2013 г.

No victory comes without price

Любовта е странно нещо. Сполита те внезапно, неочаквано, някои много по-често от други... За щастие или нещастие. Не се привързваме към някого с цел, не се влюбваме с причина, не обичаме по сметка (когато чувствата са истински!).
В какви хора се влюбваме в крайна сметка, какви хора обичаме и защо, а как успяваме в края на краищата да се докоснем до сърцата им?
Чудя се защо се привързах толкова към теб. Имам безкраен списък от критерии, които не покриваш. Никога не съм била строга последователка на някакви правила, нито съм се опитвала да се поставям в рамки, но в крайна сметка нали всеки човек си има нужди, които изисква човекът до него да покрива. Достатъчна ли ми е минималната част, която покриваш и защо? Ами дългият списък от неща, които вероятно никога няма да си? Може би не е нужно. Ще цитирам по спомени една сцена от „Отчаяни съпруги“, разговор между Габриел и градинаря.

- Защо си със съпруга си?
- Защото обеща да ми даде всичко, което пожелая.
- И направи ли го?
- Да.
- Тогава защо не си щастлива?
- Изглежда винаги съм искала грешните неща.

И аз може би винаги съм искала грешните неща. Защото никога досега не съм намирала верния човек. Вярно, покриваха огромна част от критериите ми. Минималното беше незначително (дали?)
Първият беше влюбен с цялото си сърце, даваше ми всичко - обаждаше ми се, можехме да говорим с часове, можехме да си разказваме сума ти интересни истории, разбирахме се и бяхме спокойни един с друг. Но той не задоволяваше никак физическите нужди, които всяко нормално момиче има.
С втория имахме всичко, цялото време на света, място за срещи, физическо желание, общи познати/приятели и възможност за изграждане на страхотна връзка. Само едно липсваше - не можехме да си говорим, така и не намерихме общ език, въпреки противоположните очаквания.
С третия можехме да говорим с часове, имахме и времето, и мястото, и желанието. Единственото, което заставаше между нас - безкрайното му его, което надхвърляше по размери и възможностите, и желанията, които му бях дала. И когато най-накрая се отърсих от чувството, че трябва да го имам, той за момент прекрачи всякаква гордост, за да ме върне, и в миговете ми на колебание - отново се завръщаше в света си, където цялата вселена се въртеше около него...
Ти... Странна смесица от всички тях и съвсем различен. Аз и ти сме различни светове. Интересите ни са на двата противоположни полюса. Докато аз съм готова да науча нещо за твоите, ти далеч не си толкова заинтересуван от моите. Не мога да ти разкажа за любимата си книга, защото няма да ме разбереш, нито ще запомниш казаното. Може и да се присмееш, ако ти кажа, че пиша. Не си впечатлен от амбициите ми и не вярваш в тях, докато всички те ме подкрепяха и ми даваха кураж да ги преследвам. Нямаме никакво време за срещи, през повечето време 200 километра стоят между нас. Нямаме място за срещи. Нямаме шанс за нищо истинско и сериозно. Но ти изпълняваш точно тези три неща, в които те тримата сбъркаха. Физическото в мен никога не е било по-доволно, разговорите ни са безкрайни, всеки ден от сутрин до вечер и далеч не обичаш да говориш само за себе си и колко си велик, даже трудно те карам да говориш, свързани с теб и ежедневието ти. Какво ме дърпа към теб? Може би това, което нямах с тях. От него ли се нуждаех така усилено? Общи интереси ли съм искала, подкрепа ли съм искала, да впечатлявам? Явно не, щом си тръгнах от всичко и спомените за тях бързо избледняха? Сега искам теб. Не знам защо. Често пъти те мразя, че не ми даваш тези неща, често пъти ми се иска да те променя, да те направя като мен, да те въведа в моите битки, да те развълнувам с моите победи. Но дали и тогава ще те искам, както те искам сега? Плаша се от това, че вероятно няма. Може би и аз винаги съм искала грешните неща... Може би това е цената, която трябва да платя, за да съм обичана...

четвъртък, 19 септември 2013 г.

Фантазията на мъжа

„Най-ценното притежание на една жена е фантазията на мъжа.“ - Беате Узе

Въпросът, който тормози много жени - как да спечелим вниманието на даден мъж и да го накараме да се влюби в нас. Истината е повече от жестока - понякога просто е невъзможно, а когато е възможно по-скоро не би трябвало да влагаме усилия отколкото обратното. Замислете се - как мъжете, с които почти не говорите и не им отделяте особено голямо внимание, обикновено са тези, които тичат дълго време след вас. Обратното с другите, които получават по-голяма доза от вниманието ни. Защо се получава така? Не мога да отговоря точно... Може би отговорът е съвсем простичък - природа.
Мъжът е създаден, за да преследва. И не винаги най-харесваните и преследвани жени са най-ценните, просто те са тези, които успяват да избягат и да събудят интереса на преследвача си.
Думите по-горе са на създателката на първия секс шоп в света. Това, което трябва да направи жената е да събуди фантазията на мъжа, да му позволи сам да изгради нейния образ в ума си, да му дава малко по-малко, на лъжички, истината такава, каквато е. А жестовете, думите, погледът й уж да дават отговор на въпросите му, а винаги да остават малко загадъчни и неразбираеми, за да има възможност той да развихри фантазията си и да напълни ума си с нея. Да мисли, да анализира какво ли се е опитала да каже, да фантазира как отговорът на неговите желания е скритият смисъл на думите й. Може би постигнем ли това - тогава завоюваме истински ума и сърцето на мъжа... Може би. Защото май не сме открили още точната формула.

неделя, 15 септември 2013 г.

Най-страшния кошмар

Запитах се днес кой е най-страшния ми кошмар, най-лошото, което ми се е случвало насън, най-неприятното, най-дълго оставилото следи в съзнанието ми. Истината е, че съм щастлив човек и няма много такива. Редки са случаите, може би един-два в живота ми, в които съм се събуждала и целият ми ден е бил съпроводен от лошо чувство, останало от сънувано нещо. Още си спомням един сън от детството ми и говорейки за кошмари винаги той изскача първо пред очите ми - как съм вкъщи и един крадец ме гони по стълбите. Други мои кошмари са свързани със смърт на близки хора, със скачане от високи места, но като че ли нищо толкова обременяващо, завладяващо, задъхващо... не ми идва на ума. А щом не се сещам, може би не е имало. Сънувала съм и десетте от най-често сънуваните кошмари от жените, според едно проучване, данните от които намерих в книгата, която чета в момента - „Всичко, което трябва да знае една жена“. Нито един не ми се струва достатъчно страшен.
Най-страшният кошмар - той е в ума ми. Представям си го понякога, не го сънувам. Най-страшният е да си помисля, че някога това между нас ще приключи. Какво ако някой ден се събуждам и първото нещо, което ще направя, не е да ти кажа „добро утро“, какво ако дойде вечер, в която няма да ми пожелаеш „лека нощ“? Какво ако мине цял месец, в който да не съм вкусила от целувките ти или година без топлината на прегръдките ти? Какво ако не ми споделяш всеки детайл от ежедневието си, какво ако не се лигавим, караме, спорим, смеем заедно вече? Какво ако телата ни вече никога не се слеят? Какво? Не знам какво. Не искам да се налага да отговарям на тези въпроси. И всеки път, когато будна засънувам кошмара, се моля час по-скоро да се събудя и отново да потъна в поредния, пък дори и празен, разговор с теб, само за да знам, че те има и че все още това между нас съществува...

Потъналата истина

Понякога избирам да спя, за да избягам от реалността. Понякога ми се иска да не се налага да заспивам никога, защото реалността е била по-хубава от съня и се страхувам, че събудя ли се или ще се окаже, че е било просто сън, или всичко ще се е развалило и изчезнало, така както е дошло - с тихи бързи стъпки.
Мразя колко приливно-отливни са настроенията ми. Ту на дъното, ту на три метра над небето. Но съм такава.
Събуждайки се миналата сутрин, целият свят ми беше крив. Той беше някъде горе, прекрасен за всички останали, а аз бях смачкана някъде в дъното му, в някой ъгъл. И се молех реалността да не настъпва, бягайки в сънищата. Не исках да мърдам от леглото цял ден, за да не се налага да се срещам очи в очи с нещото, наречено с дума, сама по себе си предизвикваща болка от време на време - реалност.
Но реалността, от нея колкото и да бягаш, като че ли все към нея тичаш. Често пъти я потискаме, скриваме я от очите си, обръщаме й гръб и се правим, че никога не я е имало. Заспиваме, само и само да затворим умовете си за нея. Но тя ни настига дори и там. Няма за истината недостижими кътчета от съзнанието ни. И понякога, точно там, уж в най-доброто ни скривалище, уж в най-затънтеното кътче, се оказва, че тя е там преди нас и ни чака. Може да е маскирана, може да носи друго име и лице, може да е скрита сред милиони от символи и знаци, но знаем - тя е. И е там, за да ни накара да я приемем, да я осъзнаем, осмислим, разберем... Дали за да ни е лошо, дали за наше добро... За истината  значение няма. За нея е най-важно да е там, на повърхността, изплувала, а не затулена и потискана. И ни намира точно там, където си мислим, че най-сетне сме избягали... В сънищата.

„Ала тъкмо когато сме в покой, когато сънуваме, потъналата истина понякога може да изплува.“ - Вирджиния Улф

четвъртък, 5 септември 2013 г.

„Ако не знаеш нещо, трябва да вярваш на всичко.“ - Мари фон Ебнер-Ешенбах

Проклятието на незнанието. Най-лошото от всичко за мен е да не знам нещо, което искам, и да тъна в догадки. Развихреното ми въображение не рядко само попада в капаните си, защото страда от страстта си към сценариите с неприятна развръзка. При него нещата са все по към черното. Страхува се, че няма да бъде оценено подобаващо, но и само не си дава висока оценка, не си вярва... Макар и привидно да не е така. Вътрешно се разкъсва от критики и всичко това - плод на незнанието.
Иска ми се да можех да надникна в чуждите глави. Не във всички. Но в някои по-специални. Да ги изследвам и да намеря отговорите на въпросите, на които те нарочно не ми дават отговор, може би нямайки смелост да го дадат, а понякога - нямайки и желание. За хората е ужасно трудно да са искрени - къде от учтивост, къде поради други причини, свързани с тяхното удобство. Тъжната истина - на всеки му е по-удобно да премълчава истината и да си измисля други причини за действията си.
А тя остава там в дебрите на съзнанията, в малкото пространство, в което всеки е човек - тъжна, самотна, неоценена, отхвърлена и приспана. Само от време на време ридае тихичко, молейки се някой да я чуе и да и помогне да излезе наяве. Но колко често това се случва? Колко често някой й подава ръка? За какво? След като така явно всички са по-добре...
Не ми остава да вярвам на нищо друго, освен на това, което ми се предлага, това, което чувам и виждам... Въпреки копнежът да търся, да намеря... Невъзможността да докажа винаги ще е там преди мен.
А съмнението, така наречено „копнеж да търся“, то винаги ще е живо и ще ме подтиква отново и отново към нея. Безсмислено, защото едва ли ще я открия. Ще ме гложди и разяжда отвътре, ще разплаква дните ми и ще оставя следи по листовете, върху които слагам мислите си, ще се кара с приятелите ми и ще разваля настроения... Но какво да правя... Този път наистина не знам.

сряда, 31 юли 2013 г.

Лятната ми визия



Знам, че обичам да говоря за себе си до досада, но това все пак си е моя блог и ако не тук, къде другаде? :D
Във вчерашната си публикация споменах в колко любимо мое занимание се превърна фитнеса, но не задълбах много в подробности. Истината е, че се чувствам страшно щастлива от факта, че се захванах с това. Тренировките са си трудоемки засега, още съм в началото все пак, но удоволствието, което изпитвам след като приключа с програмата си всеки следващ ден, е неописуемо. Горда, доволна, щастлива, знаейки, че върша нещо добро за тялото и самочувствието си. Целта на фитнеса при мен е не толкова сваляне на излишни килограми, защото нямам чак толкова много такива, тя е да се науча на дисциплина и да създам и поддържам добра форма на тялото си.
За съжаление още обаче не мога да се похваля със завидни резултати, все пак едва започнах третата си седмица. Но докато тренирам за перфектното тяло, исках да разкажа какво друго правя, за да поддържам самочувствието си.
Косата ми винаги ми е била голям проблем - дълга е и понякога минават часове, докато я накарам да изглежда и стои добре, а и самата аз да се чувствам комфортно с гривата на главата си. Доскоро за мен беше абсолютно невъзможно да изляза с естествената си коса, без да съм пипала и косъмче от нея. Държа много на обема в корените, а никога не съм имала такъв, затова го постигах чрез преси, лакове и подобни неща, които още повече увреждаха гривата ми. Дори сега го правя от време на време, не отричам. Но все по-често започвам да залагам само на пресата за изправяне, която създава гладък вид на косата ми. Друг плюс, който открих, е, че се образува лек обем в корените и се намаля обема надолу към върховете, което предотвратява вида тип „триъгълник“, какъвто е често вида на естествената ми коса.
Никога не съм обичала да си слагам прекалено грим. Когато го правя е, за да подчертая единствено погледа си или да залича някой и друг недостатък на кожата на лицето си. Заради горещините напоследък обаче съм изключила фон дьо тена от ежедневна употреба и прибягвам до него единствено в специални случаи. Голяма фенка съм обаче на силно подчертания с черен молив и спирала поглед. Превърнал се е в задължителна част от грима ми, когато излизам. Моето мнение е, че придава по-голяма изразителност на погледа. :) Ето тези две любими вещи са неразделна част от ежедневието ми:


Прекрасно лято на всички! :) И се чувствайте красиви и добре в кожата си, където и да сте, каквото и да правите! :)

вторник, 30 юли 2013 г.

Аз и почивката от блог пространството

Има такива моменти в живота, в които човек има нужда от почивка, да се откъсне от нещата, които са се превърнали в ежедневие, да прекъсне за известно време връзката си с дейности, които са заемали голяма част от дните му, за да се отдаде на нещо друго, без значение дали това нещо друго е задължение или ново и по-интересно за момента занимание.
Така се случи и с мен и липсата ми от блог пространството може би за няколко месеца. Животът на едно момиче на 20 години е толкова непостоянен и променлив, че няма как да кажа къде ще съм утре и дали ще продължа да се занимавам с това. Нещата се променят толкова бързо, още повече след като започна животът ми в градът с големи темпове - София. Наложи се да се науча да правя много неща за малко време и макар и да успявам уж да съчетая полезното с приятното, стресът наистина си беше в повече. В интерес на истината няма и да свърши скоро, защото къде от небрежност, къде от други, независещи от мен, обстоятелства, не можах да се справя с голяма част от изпитите. Ще излъжа, ако кажа, че не съм до известна степен разочарована от себе си. Но в никакъв случай не бих се определила като отчаяна. Да, има моменти, в които се чудя защо въобще продължавам и дали ще се справя по нататък. Но след това си казвам, че човек е създаден, за да се бори с трудностите, а не да се отказва при най-малкото съпротивление. Пък и това сигурно е най-малкото, с което трябва да се справя с живота си.
Поне не ми е скучно. Ежедневието ми е повече от заето. Влюбвания, разлюбвания, книги, приятели, излизания, дискотеки, фитнес, учене за изпити и нови езици. Получава се една спираща дъха комбинация, която поне ми позволява да давам максималното от себе си и да взема максималното, което ми се дава.
Фитнесът е най-новото занимание, което ми позволява на първо място да пооправя и поддържам формата си и на второ място да изхвърлям напрежението и нервите някъде. Доста хора напоследък се опитват да влияят пагубно на доброто ми настроение. Не казвам, че всички успяват, дори напротив. Много малка част се справят успешно със задачата. Да си кажа честно мисленето и това лято, както всяко минало, ми идва в повече. Хем съм ангажирана с други дейности, но докато ги извършвам не мога да не мисля и за разни неща, които ми липсват и които са причина за лошото ми настроение. Мисля много и за себе си и за цялостното си поведение и отношенията ми с хората, които ме обкръжават. Не мога да съдя никого, че няма отношение към мен, каквото на мен би ми се искало, но пък от друга страна, ако липсва такова, се чудя дали в мен не е причината и къде съм сбъркала. 
Споменах, че освен фитнеса, с който вече почти свикнах и се е превърнал в неразделна част от ежедневието ми, уча и нови езици. Това го реших спонтанно. Заобиколена съм от няколко човека, които са едва ли не полиглоти, а са на моята възраст. Знам, че всеки език е богатство и все идва момент, в който ти влиза в полза. Реших, че ако знам поне основни неща по някои непознати за мен досега езици, няма да ми е излишно. И знам, че ще има вълна от недоволни погледи, но първият език, с който започнах е турският. Не знам защо. По принцип гледам да нямам расистки възгледи към турците, защото имам и приятели от тази националност, за които не бих могла да кажа нищо лошо, наистина добри приятели. Пък и езикът е език. Не знам защо всичките ми приятели, на които споделих, че уча турски ме погледнаха лошо и ме попитаха защо точно турски. Ами защо не? Вярно, че докато бях в Турция миналото лято без проблем се разбирах с населението и на български, но пък е интересно да научиш нов език и да се опиташ да се справиш и на него. Не знам защо. Няма конкретна причина. Пък и мисля да науча и поне още няколко нови езика, за да се обогатя. Никога не е в минус да знаеш да попиташ къде е гарата или колко е часа. Така че напук на всички лоши погледи, мисля да продължа да си уча езика. Пък и не е чак толкова сложен като граматика, единственото трудно за мен е произнасянето на по-дългите думи. Но и това не е болка за умиране, тъй като малко по-малко почвам да свиквам с произношението. :)
Та тези дейности горе-долу запълват ежедневието ми. Заради това се бях откъснала и от писането, макар че ми липсваше много. На няколко пъти подхващах и спирах. Може и да съм загубила „способностите“ си, ако някога съм имала кой знае какви, но малко по-малко мисля да се връщам все по-често и по-често към това свое хоби, което също доста ми помага да изкарвам напрежението от себе си. :) See u soon!

неделя, 2 юни 2013 г.

Нови летни придобивки 2013

Ето че зимата отново се изниза и сме на прага на най-обичания от всички сезони - лятото. Свикнали сме да го свързваме със  пробуждане, с повече енергия, с повече емоционални и приятни моменти, с много новости, разнообразие, вълнения и разбира се... красиви попълнения на гардероба.

Живеем 5 за 4 дните летни,
носим новите си дрехи и сме цветни.

Ето с какво обнових аз гардероба и тоалетката си с козметика напоследък.


Цикламен каскет. Доста подходящ аксесоар за летния сезон, когато трябва да сме особено внимателни за опасните слънчеви лъчи, които въобще не ни щадят и това лято. Изисква обаче добре подбрана комбинация с подходящ спортен или спортно-елегантен тоалет.



Спирала. Незаменим аксесоар за супер изразителен поглед през лятото. Понякога погледът в очите е много по-важен от думите. А приятното розово създава още по-добро настроение.





Но когато все пак и думите имат значение е добре да разполагаме с тези леки летни нюанси. Новите ми червило и гланц за устни правят устните ми неустоими.


Ризката с къс ръкав също е много приятна и лека лятна дрешка. Комбинирана правилно създава една леко небрежна визия.



Червените дънки са по-нестандартни и по-изненадващи от обикновените, но пък са и по-взискателни към комбиниране.


И лятно шалче. Създава много стилна визия, поставено правилно. Само едно шалче би могло да превърне обикновения ви тоалет в много елегантен и изпипан.

Ето с тези неща обнових летния си запас от аксесоари и дрешки и започнах лятото с много усмивки, макар и да съм на прага на една изглежда-ще-бъде-мъчителна сесия. :)) Пожелавам и на вас много летни усмивки, емоции и да носите новите си дрехи и аксесоари! :) :*

петък, 8 март 2013 г.

Women and Twitter


Социални мрежи в днешно време - бол. Коя от коя по-заинтригуващи и интересни, крадящи все повече часове от деня ни. Днес ще спра вниманието си върху Twitter и това, което отличава тази социална мрежа от всички останали. По-специално ще обърна внимание на жените и Twitter - как им въздейства социалната мрежа и какво интересно намират, за да имат причина да прекарват времето си там.
Проведох около едноседмично проучване на предимствата и недостатъците, на функциите и възможностите на Twitter. Честно казано, не останах разочарована. За любопитен човек като мен имаше достатъчно интересен материал за четене и преглеждане.
Какво отличава Twitter от Facebook? Като за начало Twitter все още поне за мен, а и за повечето българи не се е превърнал в необходимост. Докато Фейсбук е сравнително неделима част от ежедневието ми - там получавам новини, свързани с университета, свързвам се с хора, които ми трябват... Изобщо - превърнал се е в нещо като телефона, без него не може. Може, но би било доста по-трудно. Така че по-добре да го има.
С Twitter не е така. Далеч не е толкова обвързващ и може да бъде използван повече за забавление или за научаване на нова и полезна информация.
Какво интересно открих за себе си като жена във Twitter? Първото, което ми направи основно впечателение, е възможността за смяна на дизайна, като има избор между страшно много красиви бекграунди, кой от кой по-красиви и сладки. Едва успях да си избера един и то със сигурност няма нищо общо с окончателния. Пък и едва ли някога ще имам окончателен. (Промяната е хубаво нещо. Но това е тема на друг разговор.)
Друго интересно за мен са линковете и снимките. Понеже Twitter има ограничение откъм брой символи на tweet (за разлика от Фейсбук и сравнително еквивалентните на tweet-овете статуси, където лимита беше доста по-висок, а в момента мисля, че дори е премахнат.) Харесват ми тези кратки и ясни съобщения. От една страна могат да те научат да казваш много неща с малко думи (способност, която всички жени трябва да владеем). От друга страна малкото съдържание определено заинтригува вниманието и в повечето случаи без дори да се замислям кликам върху линковете, към които пренасочва. А там мога да открия наистина интересни неща.
Интернет пространството е безрайно. Нямаме толкова време на тази Земя, че да го обходим цялото и никога няма да видим и да научим всичко (добре, признавам, че този факт действа леко депресиращо на любопитното ми аз), но пък колкото повече възможности имаме да се запознаем с нови и интересни неща, толкова по-добре. Трябва да захапем всяка от тях и да вземем най-доброто от нея. :)

четвъртък, 28 февруари 2013 г.

Какъв човек?


Какъв човек съм аз, запитах се днес. Обикновено избягвам да поставям себе си в рамки. Днес съм една, утре съм другата й крайност. Мога да обичам безумно и да мразя унищожително в едно и също време, един и същи човек. Харесва ми това, че съм гъвкава и умея да се приспособявам към ситуацията, ако е крайно наложително. В други случаи пък приспособявам ситуацията към себе си. Факта, че нямам крайно определени качества, прави ли ме по-малко добър човек? Пък и представата за добро е изключително размито понятие. Понякога ми се иска да съм като другите - една и съща, последователна. Друг път си мисля - защо пък да съм толкова скучна? Това, че всеки ден се събуждам с различно лице прави животът ми доста по-интересен, изненадвам и самата себе си. Надхвърлям възможностите си, постигам неща, за които не съм и мечтала.
Не харесвам изпадането в крайности. Как може човек да реши, че мрази нещо и да го мрази цял живот? Аз съм устроена така, че и в най-омразните си неща да намирам нещо, в което да се влюбя, нещо, което да обичам. И ако днес съм ядосана на целия свят и на слънцето, което свети през прозореца ми, утре за мен то ще е най-красивото нещо на Земята и ще го обичам безумно.
Такъв един човек съм... Не мога да се сложа в шаблон. Веднъж съм последователна, друг път разхвърляна, понякога съм лоша, добра, импулсивна, сдържана, смела, плаха, на седмото небе, някъде между деветте кръга на Ада. На моменти съм мълчалива, в други не могат да ми затворят устата, смея се и след момент плача, сякаш никога не е имало усмивка на устата ми. Но се обичам такава! Винаги ми е интересно да не знам какво да очаквам от самата себе си.
Не държа винаги да съм права, обичам да ме оборват, но да го правят правилно и вярно, но когато съм права, съм права и се бия до кръв да докажа, че това е така. Относно победата имам друго мнение - там винаги трябва да съм победител. Но самата загуба отново е вид победа за мен, защото умея да се уча от грешките си.
Не държа никой да ме харесва такава. Но ако не ме харесват такава каквато съм, не бих направила компромис, за да се променя, поне не драстично. Защото такава съм аз - първо тиха и спокойна пролет, после студена и жестока зима. И да, някой ден някой ще ме обуздае и ще направи свои тези качества, които притежавам, ще се влюби в моята странност, в моите пролетно-зимни настроения и, да, заради него ще си заслужава да направя компромис, защото той няма да го иска от мен.
Такъв човек съм.

сряда, 27 февруари 2013 г.

I gotta make you mine


понеделник, 25 февруари 2013 г.

Една идея щастие.



Кой да повярва, че само преди известно време (да речем в близките месец-два) пишех в статиите си изречения от вида „Имаме толкова малко време на тази Земя. А още по-малко е времето, в което си позволяваме да бъдем щастливи. Кога ще си го позволя и аз?“
Оказа се, че не е толкова трудно да си позволиш да бъдеш щастлив и да събереш цялата радост на Земята в собственото си тяло и душа. Проблемът идва след това. Дали си готов да бъдеш щастлив? И дали когато най-сетне имаш всичко, което някога си искал, ще благодариш за това или отново ще недоволстваш, че не си си го представял точно така? Защо сме така просто устроени винаги да сме недоволни от това, което имаме, и вместо да се радваме от сърце и на малкото, ние го погребваме под милионите недостатъци, които имаме таланта да откриваме дори в почти перфектните неща.
Напоследък убеждавам себе си, че всяко нещо, и най-лошото, има своите добри страни, своите положителни последствия. Опитвам се да намеря капчицата добро във всяка ситуация, във всеки човек, стремя се да нарисувам отрицателното с положителна багра. И някакси успявам да направя света по-розов за себе си и за хората, които са решили да вървят заедно с мен в определен участък от пътя ми. Обаче пълно щастие няма. И въпреки това - не е ли по-добре чашата да е наполовина пълна, отколкото наполовина празна? И защо вместо „Ами ако НЕ стане...?“ не си задаваме въпроса „Ами ако стане...?“ Защо сме готови да се откажем пред първия провал и да си кажем, че нищо няма да излезе и по-добре да спрем, за да избегнем разочарованията? Може би именно заради този страх от разочарование. Този инстинкт за самосъхранение - дали ни е помощник или враг? Дали не пропускаме хиляди възможности заради него?
Ако допуснем, че болката е най-нормалното нещо в живота, редом с щастието, и я приемем като неразделна част от живота, може би ще станем една идея по-щастливи. Ако не се жалим толкова и отворим сърцето си, въпреки че винаги има шанс да допуснем грешка и да си изпатим от нея, ще получим освен това и възможността да направим правилен избор и да се радваме на плодовете му. Ако просто можехме да препрограмираме мозъците си да генерират повече положителни изходи от всяка ситуация, бихме живели в по-добър свят. Не мисля, че е нужно да слагаме розови очила и да забравим за реалността, не говоря за фантастични идеи и мечти, като за начало нека просто започнем с най-обикновени човешки ежедневни въпроси. Вярно, може би щяхме да изживеем много повече разочарования, но пък от друга страна нали точно те ни помагат да отличим хубавото в живота от лошото и да му се радваме. Ще завърша с цитат от една моя любима песен... I believe you can't appreciate real love 'til you've been burned.

неделя, 24 февруари 2013 г.

Неприкрито небрежен


Харесваш ми, все по-близък ми ставай...
Харесваш ми неприкрито небрежен...
Не че ще те искам винаги, но те искам сега. Не че очаквам нещо повече от хубава компания, но пък държа да я имам. Не че не мога да продължа и без да те има в живота ми, но предпочитам засега да те имам. Преля ми чашата от прекалено мислене и впрягане, от прекалено влагане на сърце и душа във всичките ми взаимоотношения с хората и най-вече мъжете. С теб се чувствам свободна, необременена от мисли тип „дали... или...“. Просто мога да съм себе си и да правя каквото си искам. Харесвам се, когато съм около теб. Не ме превърна във влюбена глупачка, някакси успях да запазя силното си, независимо и самоуверено Аз покрай теб, без да имам проблем да си призная, че ми харесваш и че бих искала да те видя. Там е разликата между теб и другите. С тях се чувствах глупаво и неприлично-зависима, когато трябваше да направя самопризнания от този вид. С теб се чувствам дръзка и още по-самоуверена. Чудя се за теб каква е разликата между мен и другите, защото е почти невъзможно да ме убедиш, че няма такава... Знам го, и аз ти харесвам.

петък, 22 февруари 2013 г.

unbreakable.


Понякога, когато сме наранени, изпитваме някаква горчива радост от това да нараняваме и хората около нас, които се опитват да прекъснат тъгата ни и да я превърнат в усмивка.
На моменти се чувствам жестока, егоистка, безсърдечна. Понякога до толкова жестока, че се възхищавам от себе си. Друг път започвам да се страхувам от чувствата си. От тази хладнина. Не я чувствам твърде свойствена. Знам, че колкото и да се преструвам, всъщност съм най-чувствителното същество, което имам удоволствието да познавам (може би?). А от това май се страхувам повече. Затова слагам маската и се старая да държа сърцето си далечно и безучастно в ежедневието си.
И губя много. Защото шапката с мечтите ми всъщност далеч не е толкова празна, колкото изглежда да е празна съвестта ми (а май и тя не е такава?). Човек, като печели, не знае колко губи. Печеля прекрасното право да бъда „ненаранима“. Но и губя същото - да бъда наранена. Защото може и да има смисъл в това да те наранят. Може и да има смисъл в това да намериш сърцето си счупено на хиляди парченца. И само този, който никога не го е изпитвал не познава сладката болка от поражението, парливото чувство да страдаш, но да знаеш, че поне си способен на някакви чувства, желания, че си готов да дадеш всичко от себе си на друго човешко същество. Какво е една жена без силна подкрепа до себе си, какво е един мъж без жена, която да го поощрява и вдъхновява да върши подвизи (и съвсем нямам предвид някакви приказни „подвизи“. Смисълът е на чисто съвременни подвизи - да напредва в целите, които си е поставил, да преследва амбициите и талантите си и т.н.)?!
В някои безсънни нощи си мисля точно за това - че се обрекох на безчувствие. Сега и да искам трудно успявам да накарам сърцето си да излезе от парализата. Но се чудя не е ли точно това най-голямото поражение за един млад човек, който тепърва се сблъсква с живота - да иска да даде всичко от себе си, а да не може заради някакви собствени ограничения и предубеждения.
За една жена е голямо удоволствие да знае, че може да има, ако не цялото, то поне голяма част от мъжкото си обкръжение. Признание най-вече за ума й, защото вниманието на мъжа се улавя с външността, но се задържа с ум. Но това изглежда съвсем не било достатъчно. За какво са й мъже, които са готови да преобърнат света за нея, а всъщност не успяват да накарат и една струна на душата й да тръпне от удоволствие при среща или разговор с тях? За какво са й мъже, толкова жадни за женско внимание и толкова незаслужаващи го, скучни мъже в комплект с техните изтъркани клишета? И дали всъщност мъжете, които ме нараниха, ме отблъснаха от любовта, или тези вторите - невпечатляващите, незаинтригуващите, тези, с които не бих излязла дори да са последните на Земята? Отговорът май е очеваден. Първият вид - те ме накараха да се чувствам жива. Вторият - за тях се сещам само като пиша статии като тази, минават през ума ми и не се задържат там, защото я няма интригата в думите им... Страхопочитанието някакси не ме впечатлява. И защо по дяволите срещам толкова малко от първия вид и съм зарината от познанства с индивиди от втория? Ако не друго, поне това ме прави ненаранима (behind blue eyes.)

вторник, 19 февруари 2013 г.

The artist and the muse that got away


         Стоях сама в полутъмната стая и отново бях забила поглед в една от любимите си книги. Напоследък чета доста - много повече от преди, и мисля доста, но не чак толкова колкото преди. Но книгите, които четях ме караха да се замислям, понякога се улавях, че бях забравила за сюжета и се бях впуснала в собствените си мисли, въпреки че думите една по една пробягваха пред очите ми и уж ги бях изчела. Връщах се отново, за да видя какво всъщност бях пропуснала и да го наваксам, но това мое отклонение и тези асоциации със ситуации от живота ми пък ме побутваха към едни други разсъждения - дали всъщност сюжета е важен или това, че само дума или изречение от него съм свързала със себе си. И го мисля, мисля... Overthinking-a винаги ми е бил пречка номер едно. Ако мислиш прекалено много, нещата винаги започват да изглеждат по-лоши отколкото действително са. Ако мислиш прекалено много, забравяш да живееш за момента. Понякога си мечтая за поне един ден, в който отключвам катинара, с който съм поставила ума си в окови, заставяйки го да обмисля всяко нещо поне две пъти - като че ли рядко ми се случва да правя прибързани действия, ако не съм мислила за нещо поне две нощи, някакси не е на дневен ред. А често пъти забелязвам, че ако имам идея и не я осъществя веднага (от желание да я обмисля добре), след време просто изглежда изкуствено, не си личи, че ми идва отвътре. Това пусто мислене ме е спъвало много пъти и ще продължава да го прави, докато не сваля оковите му от плещите си. „Колко прегръдки на тоя свят не са се осъществили от прекалено много мислене.“ Този цитат ми направи  силно впечатление, докато привършвах една от вече любимите си книги „Стъклен дом 2“. И ме накара да се спра... и поне веднъж да бъда лекомислена в действията си. Но сякаш не съм такъв човек. Провалям се отново и отново в това да не придавам прекалено голямо значение на всяка дума, всеки поглед, всеки жест. Не ми е присъщо да не търся скрито послание и в най-простото изречение. А хората рядко оставят такова. Колко неща са се случвали само в ума ми, заради това мое качество. Но пък понякога е хубаво да вярваш в измислици, току виж толкова си повярвал, че вземат и се случат. Казват, че хубавите неща ставали бавно, но днес си мисля, че не е така. Едно нещо, ако се точи продължително, преди да стане хубаво, няма никога да е истински хубаво. Хубавите неща идват от лекомислието. От изпускането на задръжките. Прекаленото мислене никога не е и никога няма да води до нещо хубаво. Но предполагам на мен ми е вродено да бъда drama queen. Нали такива трябва да са хората на изкуството, за да могат да пресътворяват тъгата си в изкуство.Няма по-трудно нещо от това да твориш, когато си в добро настроение. За щастието не се пише. То се изживява, то се разлива по вените ти, то изгаря съществото ти и те държи буден нощем, но по по-различен начин от тъгата. Заспиваш с усмивка на лице и се събуждаш само няколко часа по-късно, защото нямаш търпение да погълнеш всеки следващ миг живот.
          Предполагам тези разсъждения ме изправят на кръстопът - между щастието и изкуството, между усмихнатото безсъние и overthinking-a късно нощем. Кое си заслужава повече да бъде избрано? Като че ли не могат едно без друго. Едното ме води към другото и обратно. Но мисля, че имам нужда от много свобода на ума. So I guess, the artist and the muse will be soon getting away...

събота, 9 февруари 2013 г.

Through the heartbreak



        Да кажа „не мога“? Никога вече.
За пореден път, преминавайки през тъмната нощ си казвах, че слънцето никога няма да изгрее отново, че тунела, в който се намирам, е безкраен, а пропастта, в която пропадам ден след ден - бездънна. Чувствах безпътието като неразделна част от ежедневието си. Беше трудно и безсмислено. От върха се падало най-болезнено. За пореден път се убеждавах. Имах цялото щастие на Земята, което ми беше отнето за един само миг. Нямах време да свикна с липсата му, трябваше да го приема и да се върна към обичайния си начин на живот възможно най-бързо, иначе рискувах да не мога да изляза от тази бездна дълго време. Както всъщност и стана. Но не за толкова дълго, колкото се опасявах. Да надвия себе си - това беше най-трудната битка, най-оспорваната, най-жестоката. Но бях по-непримирима, по-агресивна и по-решителна отколкото в която и да било друга битка досега. Защото знаех, че съм по-силна отколкото ми казваха, че съм. Знаех, че мога и сама. Винаги съм го знаела. Едно не разбирам - защо постоянно съм заобиколена от хора, които ми казват, че „не мога“? За момент дори успяват да ме убедят, да ме накарат да се замисля, да им повярвам, че имам нужда от подкрепа, от помощ. Може би имам, но не от такава помощ - не искам някой да ми помага в битките ми, войната със себе си си е лично моя. Тя е в кръвта, във вените ми и се случва всеки миг. Не спира, но е между мен и себе си. Само ние знаем за какво става въпрос. От какво имам нужда? От някого, който да ми каже - „можеш“, защото вярата, че можеш е половината битка. Защото вместо „не можеш да си сама“ можеха да ми кажат „аз искам да съм до теб в това“. Не знаем собствените си възможности, а се опитваме да оценяваме тези на другия. Никога не можем да бъдем сигурни какво може и какво не може той. Може далеч да надхвърли очакванията ни, както аз всеки ден сама надхвърлям своите.
       Но този път надминах дори себе си. Не можех да повярвам какво се случваше и то се случи в рамките на броени дни, дори понякога си мисля, че секунди само ми бяха необходими. Да преглътна, да премина, да преживея една тежка фаза от живота си, която мислех, че няма да отмине скоро, ако въобще някога отминеше. Животът често може да ни изненадва, поставяйки ни в различни ситуации. Понякога дори не сме и подозирали на какви неща сме способни. Как чувства, които сме смятали и намирали за адски силни, изчезват за ден? Просто се събуждаш някоя сутрин и осъзнаваш, че някой не ти липсва по същия начин, че може би днешния ден ще можеш да го прекараш и без него, без да е част дори и от един миг. Желанието изчезва, изпарява се и дори вече не можеш да си спомниш горчивия му привкус, който си усещал едва вчера. Ще се върне ли някога отново, питаш се? Или е време да продължиш? Или пък е просто заблуда, мираж... като в пустинята... когато си ужасно жаден, ти се струва, че виждаш пред себе си оазис, но скоро осъзнаваш, че гледката е била само оптическа илюзия и се изправяш отново пред неизбежната реалност.
        Сега обаче не беше. Наистина го бях преживяла, изстрадала, изписала... Всички мои чувства и емоции се превърнаха в синьо мастило върху бял лист, в петна от сълзи по възглавницата, оставяни късно вечер, докато всички останали спят, в тоновете шоколад, които погълнах, за да убият депресията ми. Дали тези неща помогнаха с времето или пък ми трябваше само едно пътуване във влака, насаме с мислите си, няколко прочетени книги и готовност да обичам себе си отново, да живея пак пълноценно и да се чувствам щастлива? Още не мога да разкрия тази мистерия... Какво ми помогна, какво ме спаси? И всъщност има ли значение за някого? Нещо, което болеше ужасно, отмина, тръгна си накрая и ме остави намира. Сърцето ми почувства отново свободата и този път нямаше да я пусне толкова лесно.
       Важното е, че го разбрах. Има лек. Няма нелечима болест, дори любовта не е такава. Всичко се преглъща, отива си един ден и идва време, в което дори не си го спомняме. Щастлива съм, че можах да се завърна в собствената си кожа. Тази мъчителна любов ме караше да се раждам в едно собствено Аз, което не харесвах - подчинено на едни очи, едни устни, един ум... но не бяха моите.
       Спасението? Както казах и аз още не съм го нарекла с конкретно име, но предположенията ми са - добра литература, смях, нови запознанства, шоколад... и писане. Последното ми помага особено много да изхвърля емоционалния товар от себе си. Изведнъж, когато отхвърлих всичко, нещата като че ли започнаха да изглеждат много по-розови. Отиде си сивотата на ежедневието, отвориха се нови врати и хоризонти, пак имах нови тръпки и вълнения. Всичко зависеше от мен, а аз знаех, че имам правото да съм щастлива със или без него. :)

неделя, 27 януари 2013 г.

Something About Adele

Невероятна харизма и чар, неотразими музикални възможности.. Какво повече мога да кажа? Трябва да я оставя да говори сама за себе си.
Отскоро харесвам доста Adele. Не можах да се добера до цялата статия за нея от мартенски Vogue 2012, която имах желание да прочета, но ето какво открих. Останах очарована от начина й на мислене. :) Красива и талантлива... Какво друго й трябва да бъде на една жена?



About having to undergo surgery:
“I knew my voice was in trouble and obviously I cried a lot. But crying is really bad for your vocal cords, too! Some [insert expletives] spread a rumor that I had throat cancer. Everyone thinks it’s worse than it is. I stopped for a bunch of builders today at the office who wanted a photograph, and they were like, ‘How’s your throat?’ Everyone is so worried.”

What it was like not being able to speak after surgery:
“I think I just needed to be silenced. And when you are silent, everyone else around you is silent. So the noise in my life just stopped. It was like I was floating in the sea for three weeks. It was brilliant. It was my body telling me to fix me. I had so much time to kind of go over things and get over things, which is amazing. I think if I hadn’t had my voice trouble, I would never have broached those subjects with myself. Now I just feel really at peace. And really proud of myself. I’ve never fully appreciated the things that I’ve achieved until now. In fact, my entire life has changed in the last ten weeks. I’ve never been so happy, and I love it.”

Adele’s thoughts on her fame:
“I hate the red carpet. I don’t feel insecure, I just feel like, Oh, I don’t want to do this. I literally get a stomach cramp. At the VMA’s last year I felt really out of my comfort zone because there were so many superstars there. But that’s been the case from day one. I never feel like, Oh, yeah, I should be here. And I was missing my best friend’s hen night. So I was a bit bitter that I wasn’t there, to be perfectly honest.”

Why she gave up drinking last May:
“Don’t like drinking anymore. I think I got it out of my system. D’yaknowhaImean?”

On her vocal troubles:
“I’ve been singing properly every day since I was about fifteen or sixteen and I have never had any problems with my voice, ever. I’ve had a sore throat here and there, had a cold and sung through it, but that day it just went while I was onstage in Paris during a radio show. It was literally like someone had pulled a curtain over it. That was a hemorrhage… a burst blood vessel on my vocal cord. That healed, I did a tour, and then it happened again at my best friend’s wedding on October 1.”

On getting support through her surgery from other artists:
“John Mayer had it done at the same time as I did and he really helped me be chilled out about it. Roger Daltrey’s had loads of stuff done; Steven Tyler reached out; Elton John. Lots of artists have had problems with their voices, but you don’t know about it. And they are still singing incredibly well in their 50s and 60s.”

Regarding her ‘big’ personality:
“I am quite loud and bolshie, I’m a big personality. I walk into a room, big and tall and loud.” “If people are more than an arm’s length away, you shouldn’t talk to them. But I am like, Wah! Wah! Wah!, It’s really bad.”

On her six Grammy nominations:“I burst into tears when I found out. And I would love, absolutely love, to win. This record is coming to an end, and that would be the final brick on it.” Since the interview was done before last night’s big win, we can see that Adele’s hopes were fulfilled!

Just Adele <33

Нов моден блог


Отърсих се. От чувства, мисли, емоции. Overthinking-a е сведен до минимум. И това не е просто поредния фейк пост, с който искам да се почувствам по-добре в кожата си. Това просто е. Може би изписах цялата си болка по белите листове, може би я изслушах и изпях в песните, които препускаха в главата ми по цял ден, може би я погълнах заедно с тоновете шоколад, може би я изпих със сълзите, а може би дойде моментът да си тръгне и да спре да мъчи душата ми. Казват, че никога не получаваме повече от нея от това, което можем да понесем. Може би достигнах границата, предела на възможностите си в настоящия момент. Или пък имаше някакъв вълшебен бутон, който трябваше просто да натисна? Мина. За секунди. Вечерта болеше, на сутринта вече нямаше и следа от раната. Може би пък наистина трябва да си запълниш времето и мислите с нещо друго, за да се пречистиш.
Както може би правилно сте се досетили става въпрос за поредната ми нова страст/мания. Обичам и се интересувам от всичко в живота. Точно в момента съм се насочила към Tumblr пространството. В тази публикация искам да хвърля светлина върху новия си моден блог в Tumblr. Там публикувам Outfits, колекционирани от Фейсбук и Tumblr в продължение на известно време. Към момента може да се радвате на над 130 outfit-а. Някои ми допадат, други - не чак толкова. Въпреки това смятам, че съм заложила основно на собствения си стил, но трябва да има по нещичко за всеки вкус, нали така? So... enjoy.
Блогът засега ще се обновява всеки ден с известно количество снимки, тъй като има някакво ограничение за броя снимки на ден в Tumblr. :)

www.606looks.tumblr.com

петък, 11 януари 2013 г.

606 Spring Looks - Part 1

Покрай регистрацията ми в Pinterest се вманиачих по outfits. Знам, че има доста време до пролетта, но пък ми се иска зимата вече да си отива, затова избрах да направя поредица от публикации със spring looks/outfits, които са ми харесали. Pinterest може да се окаже неизчерпаем източник на вдъхновение. :)

Силата на позитивното обличане


Има дни, в които просто каквото и да правиш се чувстваш добре в кожата си. Забелязвали ли сте, че в такива дни сякаш всичко ви идва отръки? Къде се крие тайната? Това е умението да се обличаш в настроение. Факт е, че удобството и красотата на дрехите ни са едни от основните фактори, които определят настроението ни. Често обаче не обръщаме внимание на това. В стремежа си да бъдем красиви, разнообразни, интересни залагаме на дрехи, които въпреки заинтригуващия си външен вид, далеч не са така удобни. За да имате страхотен ден обаче, трябва определено да се чувствате добре в кожата си, иначе желанието да вършите каквото и да било, доста би снишило нивото си. Ето защо когато сме си вкъщи в любимия анцуг и пуловер чувстваме, че можем да покоряваме върхове.
Често ми се е искало вместо да се налага да обличам неудобни дънки и обувки, да мога да изляза с любимия си анцуг и кецове. Само че тази комбинация далеч не е подходяща за всеки случай. Затова трябва да избираме всичките си дрехи така че да са ни максимално удобни и красиви. Забравете за модните тенденции. Важното е да се чувствате добре с това, което имате на гърба си. Само така ще можете да бъдете неотразими в очите на останалите. Защото, повярвайте, когато човек не се чувства удобно в кожата си, това се забелязва и никак не е красиво, нито пък привлекателно.
На какви дрехи залагам аз? Дънки и тениска са любимата ми комбинация. С няколко аксесоара към тях, става доста по-интересен и удобен тоалет от по-екстравагантни такива. С удобни ботушки или пък маратонки - без значение, всякак върви. Така се чувствам в свои води. Готова да покорявам върхове. Спортния анцуг, има ли нужда да го коментирам, незаменим е за вкъщи. Имам много и най-различни. Обичам да ги нося. А освен това се чувствам ужасно секси в тях. Момчета са ми казвали, че дори съм много по-хубава, отколкото с дънки.
Стилът ми? Уж е спортно-елегантен. Обичам да експериментирам, единственото правило е - винаги да ми бъде удобно. :)

четвъртък, 10 януари 2013 г.

Най-добрите...



Аз и ти - винаги ще е странно това нещо, което съществува между нас. Нашите отношения са едни такива странни. Уж не сме заедно, а сме неразделни. Но това сега е без значение. Това, което има значение, са онези, единствените обещания, които си дадохме и няма да нарушим. Онези, че заедно ще се борим и ще постигнем много, ще покоряваме върхове и ще стигнем далеч, далеч... Аз и ти - ръка за ръка. Можем да покорим света и да му покажем, че сме най-добрите. Пък чувствата... те ще си останат най-обърканото нещо, което е заставало между нас. Тях може би никога няма да ги подредим. Ще се загубваме милиони пъти в емоциите си, те ще се превръщат във все по-мъглява зона, никога няма да ги разберем напълно. Но поне за света ще сме най-добрите, пък макар и изгубени малки същества, непознаващи собствените си сърца...

The Best Days With You



Хората, които винаги са до нас - в добро и лошо. Защо никога не ги оценяваме подобаващо навреме? Хората, които правят дните ни хубави. Но изглежда отделяме повече време и внимание на тези, които ни карат да страдаме, отколкото на онези, които винаги са там, за да споделят сълзите ни. Човешката природа винаги ме е изумявала и ще продължава да ме изумява...
Просто исках да кажа на моето семейство и истински приятели колко много значат за мен и че винаги ще ги обичам, макар понякога да не го показвам, макар понякога цялата горчивина, която се е насъбрала на края на гърлото ми да се излива върху тях... Имам нужда от вас и ви благодаря, че винаги сте там, когато имам нужда от рамо, над което да поплача... :)

Forever and always?



Е, пропусна да споменеш завинаги, но доста често правеше дългосрочни планове с мен. Не трябваше да допускам толкова лесно да нарушиш хилядите си обещания. Трябваше да те спра, както героинята от „Захир“ спря мъжа до себе си да я напусне. Защо пък да не мога да ти кажа „Не, няма да те пусна. Заедно можем.“? Защо пък ти да трябва да решаваш да сме разделени? Защо го реши, след като съдбата недвусмислено ни подчерта, че иска да играем заедно, един екип?
Доскоро си задавах тези въпроси. Но днес вече не. И не съм те преживяла. Не мога да го твърдя, няма кого да залъгвам. Колкото повече бягаме от истината, толкова по-голяма става тя и толкова по-главозамайващо ни смазва с чудовищните си размери. Но ако я приема един ден може и да боли по-малко. Толкова хубави моменти имахме заедно, че е невъзможно да ги превъзмогна и спомняйки си за тях, да не изпитвам нищо. Прекрасен, но болезнен спомен. Няма да спра да изпитвам това към теб, няма да те намразя, просто защото си човек, достоен за обичане. Forever and always, но може би това не е означавало, че трябва да сме заедно по онзи начин. Може би грешно сме разчели знака на съдбата. Винаги ще си мой партньор. Както ти каза можем да бъдем чудесен тандем. Но няма да се моля за любовта ти. Не мога да я имам насила. Някой ден ще намеря моя сърцеразбивач, чието сърце ще отнема. Някой ден някой ще ме обича повече от себе си, както и аз него. Някой ден всичко, което изпитвам към теб, умножено по много, ще е за Него. Но никога няма да те забравя и оставя. Винаги ще значиш много за мен, първи мой сърцеразбивачо. И винаги ще съм там, ако ти трябвам. Тази част от сърцето ми, която отне, завинаги ще ти принадлежи. (:

събота, 5 януари 2013 г.

Този, който ме ранява..



Или както го е изпяла една българка  - „Влече ме този, който ме ранява.“

Невероятно е колко много момчета има покрай мен. Днес си преглеждах съобщенията във Фейсбука и видях, че само за последната седмица съм говорила с 34 различни момчета. После пак ми кажете да общувам с повече момчета и съм щяла да го забравя. Друг път. Не са ми интересни, използвам ги да си запълвам времето. В един не открих неговия сърказъм, неговия поглед върху нещата, неговия начин да ме дразни и да ме привлича едновременно, неговия начин да ме провокира. Да, ще кажете - няма като него, но може да има по-добър. Но няма! Търсих! И не съм заслепена. Просто те са скучни. Може би защото мога да ги имам, мислех си. Но и това не е. Просто нямам желание да им се обадя в 3 през нощта да им кажа, че не мога да заспя, нямам желание да стана сутрин, за да ги видя, или пък да остана до късно посред нощ пред екрана, за да им пиша. А някои от тях биха преобърнали и света, ако поискам.
А той - той ми търси заместнички и вероятно успешно. Коя ли изобщо му е казвала някога „не“?
С него искам толкова много неща. И не ме интересува, че ще ме нарани, защото ако не ме нараняваше, щеше да е един от тях. The way he hurts me is making me falling for him. И не ме интересува, че съм му безразлична. Щом искам да споделя с него как е минал денят ми, ще го направя. Ще му звъня в 3, ако искам. Ще го карам да ми споделя и да иска да прекарва времето си с мен. Не ме интересува колко други има в живота му. Щом аз го искам, ще бъда най-добрата за него. И ще бъда тази, която той иска. Ще му пиша и ще го разпитвам. Дори да ме намрази, няма да се отделя от него. Нека ми казва пак, че съм пристрастена. Да не би да е лошо? Мисля, че ще му хареса дори...

Нямам граници...



Знам, че не съжаляваш. Никога не би го казал, още по-малко пък показал. Гордостта ти е нещото, което най-силно ме привлича и отблъсква от теб. Като двуполюсен магнит е. Жалко за мен - не ми остана и частица от моята. Влюбеността ми я погълна. Готова съм да те последвам и на край света, ако искаш. А ти си готов да ме заведеш там и да ме изоставиш, без да ти мигне окото. Не би съжалил, не би те заболяла съвестта, всъщност доста често се съмнявам да имаш такава. Но ми харесваш. И не ми пука за гордостта, нямам граници... Когато искам нещо, винаги става мое...

петък, 4 януари 2013 г.

What I want is what I got...



Yes, I remember what you said last night
And I know that you see what you're doing to me
Tell me why..

Знам го, защото ти го каза - наясно си с това, което ми причиняваш, и го правиш нарочно всеки ден. Знаеш за чувствата ми и умишлено подчертаваш приятелските си такива. Сякаш за да ми кажеш, че никога няма да те имам, че не съм достатъчно добра да бъда повече от приятелка. Но ти не знаеш, че когато искам нещо, винаги го получавам. Е, казвала съм ти, но си си направил усилието да го забравиш и добре да избледнее сред и без това не особено ярките ти спомени за мен.
Кога ще спреш да ми даваш зелена светлина и после рязко да се обръщаш на 180 градуса? Знам, че мога да имам интереса ти, ако пожелая. Случи се два пъти, от което следва, че ще има и трети... и така нататък. Понякога мисля, че чакам подходящия момент. Което е глупаво, безсмислено и разочароващо. Подходящия момент не се чака - той се създава. Още нямам смелост, но знаеш ли - тя идва изненадващо и пада от небето (за разлика от теб) и тогава няма сила на Земята, която да може да ме спре. Не съм луда, просто знам какво искам и как да го постигна. Не съм се отчаяна. Не съм се предала. Целите ми - това съм аз. А по-амбициран преследвач на постигането им не си виждал..

четвъртък, 3 януари 2013 г.

Дишай...



I can't breathe without you but I have to...

„Дишайте, издишайте...“ - Така команда инструкторката в упражненията, които всеки ден правя. - „Хайде, лесно е.“ Практически е така. Но на теория и в действителност - не е съвсем лесно. А за мен - за мен е още по-трудно, защото с всяко мое вдишване, в дробовете ми влиза още от болезненото „безтебие“. Как можа да си тръгнеш? Защо реши да ме изоставиш, а не опита да ми дадеш шанс, не опита да Ни дадеш шанс да създадем нещо красиво? Ти ли избяга? Или просто аз никога не се върнах, за да взема полагащия ми се втори шанс? Или пък всеки ден ми даваш нов шанс, който аз не успявам да сграбча? Дали трябва да продължавам да пълня дробовете си с теб или трябва да те издишам веднъж завинаги?

You Belong With Me



Мислил ли си си някога, че може би аз и ти сме направени един за друг? Че аз съм тази, която те разбира и споделя мечтите ти?

Всички тези неща, които правим заедно постоянно... Понякога ми се иска да сме малко по-близки, но вярвам, че и това ще стане с времето, просто трябва да съм малко по-смела, а често го забравям или просто нямам смелост да бъда по-смела. Не мога да ревнувам нещо, което не е мое, но често си те представям с други, по-добри от мен, които може би те разбират по-добре, които те заслужават повече. Тогава се спирам и се питам - защо цялата енергия, която изразходвам за измислянето на подобни сюжети, не я използвам, за да те спечеля, за да те накарам да се влюбиш в мен, да споделяш мечтите си с мен?.. И аз не знам. Защото съм глупачка, която стои със скръстени ръце, чакайки те да паднеш от небето и да ми кажеш, че искаш да съм твоя. Казвам си „Някой ден ще го накарам да се влюби...“, но този ден така и не идва, а кой знае - може би някоя друга в този момент те кара да се влюбваш и си готов да обърнеш света заради нея... И пак си казвам - Действай! После го отлагам... Имало време. А колко малко е времето ни на тази Земя... Още по-малко е това време, в което си позволяваме да бъдем щастливи. Кога ще си го позволя и аз накрая?

Да действам вместо да мечтая...

Cause I'm not your princess, this ain't a fairytale..
I should have known, I should have known..

Думите вече попривършват, но образът ти в ума ми не избледнява. Сякаш всичко е казано и направено, а още мозъкът ми е настроен на твоите честоти и не иска да те изтрие. Трябваше да знам и може би го знаех, но затворих очите си, за да изживея това вълшебство с теб, трябваше да знам, че пак ще съм наранена. Бях затворила сърцето си за всички. От него имаше само изход, входът отдавна бе запечатан. Защо ти беше да го отваряш отново? Може би ми се иска някой ден да се върнеш и да поискаш да бъдеш обратно в сърцето ми. Но в приказки спрях да вярвам. И ако все пак има искрица надежда, искаше ми се да знаех, че ще мога да ти кажа, че е вече късно за теб и белия ти кон. Но и ти, и аз знаем, че не бих го направила. Бих отваряла сърцето си отново и отново, стига да се връщаш в него. Може би и това е причината ти никога да не го направиш.. Това не е приказка. Ако беше, щях да съм убедена, че накрая ще съм с моя принц. Защо тогава понякога наивно вярвам в това, че си за мен, въпреки че сме в реалността? Има моменти, в които съм толкова сигурна, че разтърся ли се от мисълта, се питам „Кое ме убеждава в правотата ми? И какво ако не стане?“ Но се спирам, защото нали и приказките са взели действителността си от реалния живот. Ако сега не е приказка, може би някой ден, когато спра да философствам и мечтая и започна да действам вместо това, ще мога да сбъдна мечтите си. Докога ще чакам денят да настъпи?!

Всеки има своя Стивън



All those other girls,
well, they're beautiful.
But would they write a song for you?
I can't help it if you look like an angel

Can't help it if I wanna kiss you in the rain so
Come feel this magic
I've been feeling since I met you
Can't help it if there's no one else
Mmm, I can't help myself...

Случвало ли ви се е да чуете песен, която сякаш е писана за вас, и всяка дума идеално пасва на мястото си, всичко да е така както сърцето ви го чувства? За Тейлър Суифт и музиката й сякаш няма тайни от моя любовен живот.
Знам, че в живота ти, Стивън, има много момичета/жени, коя от коя по-красиви. Не мога да им го отрека, на черното не казвам бяло. Те се борят за мястото до теб, а ти можеш да имаш всяка. Понякога се питам - не ти ли доскучава да знаеш, че само да пожелаеш някоя и тя ще е твоя след миг? Никоя не би ти се опряла, не би ти противостояла. Преди време си мислех, че аз ще устоя на чара ти, поне дотолкова, че ти да се влюбиш безпаметното в единствената, която е успяла да ти кажа „не“. Но и аз се оказах безпомощна като всички други. Мислех се за нещо специално, но не можах да стана. И въпреки това - нашепва ми вътрешния глас, който по цели нощи не ми позволява да спя, говорейки ми само и единствено за Стивън - никога не е късно да видиш моето Аз и да се влюбиш в него. Имам цялото време на Земята, а и коя друга би писала толкова много за теб, коя друга би те превърнала в свое лилаво вдъхновение, коя би пяла с цяло гърло за теб, въпреки че далеч не притежава гласовите способности на Суифт, например. Хей, Стивън, а какво ли би казал ти, ако някога прочетеш хилядите думи, които вече изписах за теб?

Love Story Like In The Fairytales



I got tired of waiting wondering if you were ever coming around...

Винаги съм си мечтаела за любов като в приказките. Разтърсваща, истинска, необичайна, странна, всепоглъщаша и завършваща с хепи енд. И странното е, че когато я получа, никога не я осъзнавам като такава. Когато си вътре в нещо, не можеш да го видиш, да го определиш, ти просто го чувстваш и се вливаш в него. Но когато всичко приключи и го гледам отстрани е по-лесно да му лепна етикет, да  отлича плюсовете от минусите му и да отбележа в дневника си до колко съм се приближила до мечтата си този път. А всеки път напредъкът е по-голям и по-голям. Наскоро изживях „Съвременната история за Пепеляшка“, осъзнавайки го едва вчера, когато отново изгледах филма и си припомних сюжета му. Беше най-хубавата любов в живота ми, макар и една от най-кратките. Но нали ако няма препятствия по пътя, бързо бихме изгубили желание да го извървим. Затова все още продължавам да търся своята приказка - да се върна в предишна такава или може би да продължа да я изживявам, не знаейки, че още не е завършила... или пък да се впусна в нов сюжет с нови и още по-разтърсващи герои и преживявания. Единственото, което знам е, че моя Ромео идва, а аз няма да стоя на балкона, за да го чакам, нито пък ще позволя на обстоятелствата да ми забраняват да съм с него. Като една съвременна Жулиета, ще продължавам да вървя към своя принц и дори да се боря за него, защото знам, че щастието не пада от небето и не е цел, а посока. :)

Наивна като на петнайсет


 


Когато си на петнайсет и някой ти каже, че те обича, ти ще му повярваш...

Защо аз продължавам да вярвам, след като отдавна съм минала 15? Осъзнавам, че все още пазя детската наивност в себе си, макар и да го отричам, макар и да се правя на безразлична - обикновено ми пука повече отколкото трябва. Макар да се правя на безсърдечна, често чувствата ми са по-големи и от мен, по-неразбираеми и от целия хаос от мисли в главата ми.
Осъзнавам, че имам по-големи мечти, несвързани с любов, но когато нямам любов, нямам желание да ги преследвам. Осъзнавам, че има по-важни неща в живота (или пък няма?).
Понякога си казвам да спра да мисля за приказки и да преследвам големите цели. Но какво са големите постижения, когато няма с кого да ги споделиш, когато няма някой, който да те нарича „моето момиче“? Когато няма на кого да се обадиш, за да изплачеш мъката си при поражение, и кой да сподели радостта ти от победата? Какъв е смисълът, когато не сме готови да отдадем цялото си Аз на един човек, когато не сме готови да бъдем едно цяло с някого? И защо да искам да изградя кариера пред това да съм безнадеждно и споделено влюбена? Нима това е повече? Друг път. Какво ни носи кариерата? Пари. А те не могат да ни дадат щастие.
Другият въпрос, който ме терзае, е защо, когато някой не отвръща на чувствата ни, непременно го обвиняваме за това и дори го мразим? Нима той е виновен? Нима човек може да заповядва на сърцето си? Един човек не може да се влюби, без да му бъде дадена причина за това. Не можеш да обичаш само защото на някого му се иска да споделиш чувствата му. Можеш да обичаш, ако този някой се постарае да влее „отровата“ си в сърцето ти. Няма невъзможни неща. Има хора, които не знаят как да накарат някого да се влюби в тях, а има и други... в които просто не си заслужава да се влюбиш.
И нека съм наивна като на 15. Важното е, че ако искам мога да постигна всичко с наивността и лекотата, с която би го направило дете. А още по-важното е, че си заслужава да се влюбиш в мен.

Fearless



Не знам защо, но с теб бих танцувала под бурята в най-хубавата си рокля... безстрашно.

Не мога да си го обясня, но когато съм с теб, нищо друго няма значение. Готова съм да се изключа за целия свят. Дрехите, прическите и гримът ме интересуват само до там, че да съм хубава за теб. Бих излязла сред най-поройния дъжд без чадър само с теб (и съм доволна, че съм го правила вече). Когато си до мен, не се страхувам. Не знам дали съм влюбена, но ми харесва да си наблизо, да знам, че те има, да си говоря с теб, макар и да не си мой. По-важното е, че въпреки това си част от живота ми, а най-важното, че заради теб бих извършила много лудости.

сряда, 2 януари 2013 г.

Безразличие в лилаво

Когато ти трябвам, звънни ми
и пак към теб приближи ме...
Разбъркани думи кажи ми
на сантиметри близо до мене...
 
 
Денят, в който се появи в живота ми, не предвещаваше с нищо, че предстои бедствие. Обикновен летен ден, в който имах планове с приятелки. Сложих си красиви дрехи, обичайния черен молив и спирала и завърших с любимия си парфюм в лилаво. Излязох, чувствайки се прекрасно в кожата си, повече от неотразима. Излъчвах онази самоувереност, която по-късно щеше да те вбесява, но и да те привлича към мен като магнит.
И тогава, докато скучаех в любимото ми кафене, реших да проверя любимия си Фейсбук. 17 часа и 5 минути и един бутон „Потвърди“. Така започна всичко. Неочаквано, но приятно. Не знаех какво ми предстои, тъй както не знаеш, че по пътя си ще срещнеш люляково дърво и ще те лъхне пленяващия му аромат.
Това им харесвам на люляковите дървета, че не знаеш кога и къде ще ги срещнеш и колко време ароматът им ще държи наострени сетивата ти. Не знаеш дали ще се пристрастиш към него или ще свикнеш дотам, че ще те приспи в лилаво безразличие. Дали ще запазиш спомена за люляковия цвят в сърцето си или ще го забравиш, потънал в равнодушието и сивотата на ежедневието си.
В този случай се оказа наркотик. Неочакван. Неподозиран. Но пристрастяването стана бързо и с неукротима сила. Бягах и с всяка крачка се пропадах повече под въздействието му. Нямах такива планове, но те така или иначе винаги излизат грешни. И както бъдещ наркоман, който си казва „Този път е за последно.“ вземах всяка поредна доза. Започна да запълваш нощите ми и да ме караш да забравя за всички неща, за които не исках да мисля. Нали точно такова е въздействието и на наркотиците.
Толкова бързо свикнах да си част от живота ми и да имам вниманието ти, предадох се на опиянението и потънах в бездната, без да се замислям. Повтарях си, че мога да спра, когато поискам, без да чувствам вина или огорчение, но нима не си казва такива думи всеки зависим от нещо?
И точно тогава, когато започнах да имам най-голяма нужда от дозата си, дрогата свърши. Нямаше я вече и нямаше откъде да си я набавя, защото тя не се купуваше. Можеше да ми я даде само черно-лилавия ти поглед. А той нямаше такива намерения. Подмамваше като мираж в пустиня да го следвам, таейки искрица надежда, че може би ще получа още една доза, но така и не ми я даваше. Знаех го, но имаше някаква горчиво-сладка болка в това да се надявам безрезултатно. „Безтебието“ растеше с всеки изминал ден, черпейки от енергията ми. Играеше си с чувствата ми и ги посипваше с лилавото си безразличие. Сега дрогата ми имаше нужда от мен, но само понякога. А аз живеех за тези мигове. Показвах й слабостта си, а тя се хранеше от нея. Колкото по-слаба ставах аз, толкова по-силен ставаше той и толкова по-равнодушен. Изпари се онази самоувереност, която харесваше в мен, погълната от непукизма му. И с всеки следващ ред, който пиша, го осъзнавам по-ясно. С всеки следващ ред се отдалечавам от поредната доза, която така или иначе няма да получа никога, пък не се и надявам. Защото също като осъзнал се наркоман този път търсех спасението. И търсех това, което ми е дала зависимостта - нали уж всяко зло било за добро.
Харесваше ми сладката лилава болка от безразличието ти, което ти не ми спестяваш никога, харесваше ми искреността, която разбиваше на хиляди парченца сърцето, което си мислеше, че никога няма да бъде счупено. Харесваше ми как ме търсиш само като ти трябвам и не се стараеше по никакъв начин да го прикриеш. Но осъзнах, че не можеш да обичаш като наркоман. Когато обичаш, просто обичаш, а не си зависим. Бях захвърлила три години изградено доверие с лекота, а тичах след нещо, което бях имала само за миг. Не бях се научила да обичам, бях се научила да гоня недостижимото. Не е любов, но аз го знаех от първата целувка, дори и преди нея. Винаги е било нещо по-различно от любов, винаги е било лудост, ако мигът може да бъде наречен вечност. Лудост, която прерасна в безразличие. Какво ли не бих дала го заменя с омраза във всички нюанси на лилавото? Бих изгорила всички мостове, бих превърнала дните ти в кошмар, бих те ранявала само за да знам, че ме мразиш, а не съм ти безразлична. По-лесно ще ми е да го приема. Но докато омразата порасне в сърцето ти, не ми остава нищо друго освен да се наслаждавам на лилавото ти безразличие и да посветя на него вдъхновението си. Ако не друго, поне ме караш да пиша.
 
Не си направен, за да ме обичаш. Създаден си, за да ме вдъхновяваш.