Какъв човек?

Какъв човек съм аз, запитах се днес. Обикновено избягвам да поставям себе си в рамки. Днес съм една, утре съм другата й крайност. Мога да обичам безумно и да мразя унищожително в едно и също време, един и същи човек. Харесва ми това, че съм гъвкава и умея да се приспособявам към ситуацията, ако е крайно наложително. В други случаи пък приспособявам ситуацията към себе си. Факта, че нямам крайно определени качества, прави ли ме по-малко добър човек? Пък и представата за добро е изключително размито понятие. Понякога ми се иска да съм като другите - една и съща, последователна. Друг път си мисля - защо пък да съм толкова скучна? Това, че всеки ден се събуждам с различно лице прави животът ми доста по-интересен, изненадвам и самата себе си. Надхвърлям възможностите си, постигам неща, за които не съм и мечтала.
Не харесвам изпадането в крайности. Как може човек да реши, че мрази нещо и да го мрази цял живот? Аз съм устроена така, че и в най-омразните си неща да намирам нещо, в което да се влюбя, нещо, което да обичам. И ако днес съм ядосана на целия свят и на слънцето, което свети през прозореца ми, утре за мен то ще е най-красивото нещо на Земята и ще го обичам безумно.
Такъв един човек съм... Не мога да се сложа в шаблон. Веднъж съм последователна, друг път разхвърляна, понякога съм лоша, добра, импулсивна, сдържана, смела, плаха, на седмото небе, някъде между деветте кръга на Ада. На моменти съм мълчалива, в други не могат да ми затворят устата, смея се и след момент плача, сякаш никога не е имало усмивка на устата ми. Но се обичам такава! Винаги ми е интересно да не знам какво да очаквам от самата себе си.
Не държа винаги да съм права, обичам да ме оборват, но да го правят правилно и вярно, но когато съм права, съм права и се бия до кръв да докажа, че това е така. Относно победата имам друго мнение - там винаги трябва да съм победител. Но самата загуба отново е вид победа за мен, защото умея да се уча от грешките си.
Не държа никой да ме харесва такава. Но ако не ме харесват такава каквато съм, не бих направила компромис, за да се променя, поне не драстично. Защото такава съм аз - първо тиха и спокойна пролет, после студена и жестока зима. И да, някой ден някой ще ме обуздае и ще направи свои тези качества, които притежавам, ще се влюби в моята странност, в моите пролетно-зимни настроения и, да, заради него ще си заслужава да направя компромис, защото той няма да го иска от мен.
Такъв човек съм.

I gotta make you mine

Една идея щастие.

Кой да повярва, че само преди известно време (да речем в близките месец-два) пишех в статиите си изречения от вида „Имаме толкова малко време на тази Земя. А още по-малко е времето, в което си позволяваме да бъдем щастливи. Кога ще си го позволя и аз?“
Оказа се, че не е толкова трудно да си позволиш да бъдеш щастлив и да събереш цялата радост на Земята в собственото си тяло и душа. Проблемът идва след това. Дали си готов да бъдеш щастлив? И дали когато най-сетне имаш всичко, което някога си искал, ще благодариш за това или отново ще недоволстваш, че не си си го представял точно така? Защо сме така просто устроени винаги да сме недоволни от това, което имаме, и вместо да се радваме от сърце и на малкото, ние го погребваме под милионите недостатъци, които имаме таланта да откриваме дори в почти перфектните неща.
Напоследък убеждавам себе си, че всяко нещо, и най-лошото, има своите добри страни, своите положителни последствия. Опитвам се да намеря капчицата добро във всяка ситуация, във всеки човек, стремя се да нарисувам отрицателното с положителна багра. И някакси успявам да направя света по-розов за себе си и за хората, които са решили да вървят заедно с мен в определен участък от пътя ми. Обаче пълно щастие няма. И въпреки това - не е ли по-добре чашата да е наполовина пълна, отколкото наполовина празна? И защо вместо „Ами ако НЕ стане...?“ не си задаваме въпроса „Ами ако стане...?“ Защо сме готови да се откажем пред първия провал и да си кажем, че нищо няма да излезе и по-добре да спрем, за да избегнем разочарованията? Може би именно заради този страх от разочарование. Този инстинкт за самосъхранение - дали ни е помощник или враг? Дали не пропускаме хиляди възможности заради него?
Ако допуснем, че болката е най-нормалното нещо в живота, редом с щастието, и я приемем като неразделна част от живота, може би ще станем една идея по-щастливи. Ако не се жалим толкова и отворим сърцето си, въпреки че винаги има шанс да допуснем грешка и да си изпатим от нея, ще получим освен това и възможността да направим правилен избор и да се радваме на плодовете му. Ако просто можехме да препрограмираме мозъците си да генерират повече положителни изходи от всяка ситуация, бихме живели в по-добър свят. Не мисля, че е нужно да слагаме розови очила и да забравим за реалността, не говоря за фантастични идеи и мечти, като за начало нека просто започнем с най-обикновени човешки ежедневни въпроси. Вярно, може би щяхме да изживеем много повече разочарования, но пък от друга страна нали точно те ни помагат да отличим хубавото в живота от лошото и да му се радваме. Ще завърша с цитат от една моя любима песен... I believe you can't appreciate real love 'til you've been burned.

Неприкрито небрежен

Харесваш ми, все по-близък ми ставай...
Харесваш ми неприкрито небрежен...
Не че ще те искам винаги, но те искам сега. Не че очаквам нещо повече от хубава компания, но пък държа да я имам. Не че не мога да продължа и без да те има в живота ми, но предпочитам засега да те имам. Преля ми чашата от прекалено мислене и впрягане, от прекалено влагане на сърце и душа във всичките ми взаимоотношения с хората и най-вече мъжете. С теб се чувствам свободна, необременена от мисли тип „дали... или...“. Просто мога да съм себе си и да правя каквото си искам. Харесвам се, когато съм около теб. Не ме превърна във влюбена глупачка, някакси успях да запазя силното си, независимо и самоуверено Аз покрай теб, без да имам проблем да си призная, че ми харесваш и че бих искала да те видя. Там е разликата между теб и другите. С тях се чувствах глупаво и неприлично-зависима, когато трябваше да направя самопризнания от този вид. С теб се чувствам дръзка и още по-самоуверена. Чудя се за теб каква е разликата между мен и другите, защото е почти невъзможно да ме убедиш, че няма такава... Знам го, и аз ти харесвам.

unbreakable.

Понякога, когато сме наранени, изпитваме някаква горчива радост от това да нараняваме и хората около нас, които се опитват да прекъснат тъгата ни и да я превърнат в усмивка.
На моменти се чувствам жестока, егоистка, безсърдечна. Понякога до толкова жестока, че се възхищавам от себе си. Друг път започвам да се страхувам от чувствата си. От тази хладнина. Не я чувствам твърде свойствена. Знам, че колкото и да се преструвам, всъщност съм най-чувствителното същество, което имам удоволствието да познавам (може би?). А от това май се страхувам повече. Затова слагам маската и се старая да държа сърцето си далечно и безучастно в ежедневието си.
И губя много. Защото шапката с мечтите ми всъщност далеч не е толкова празна, колкото изглежда да е празна съвестта ми (а май и тя не е такава?). Човек, като печели, не знае колко губи. Печеля прекрасното право да бъда „ненаранима“. Но и губя същото - да бъда наранена. Защото може и да има смисъл в това да те наранят. Може и да има смисъл в това да намериш сърцето си счупено на хиляди парченца. И само този, който никога не го е изпитвал не познава сладката болка от поражението, парливото чувство да страдаш, но да знаеш, че поне си способен на някакви чувства, желания, че си готов да дадеш всичко от себе си на друго човешко същество. Какво е една жена без силна подкрепа до себе си, какво е един мъж без жена, която да го поощрява и вдъхновява да върши подвизи (и съвсем нямам предвид някакви приказни „подвизи“. Смисълът е на чисто съвременни подвизи - да напредва в целите, които си е поставил, да преследва амбициите и талантите си и т.н.)?!
В някои безсънни нощи си мисля точно за това - че се обрекох на безчувствие. Сега и да искам трудно успявам да накарам сърцето си да излезе от парализата. Но се чудя не е ли точно това най-голямото поражение за един млад човек, който тепърва се сблъсква с живота - да иска да даде всичко от себе си, а да не може заради някакви собствени ограничения и предубеждения.
За една жена е голямо удоволствие да знае, че може да има, ако не цялото, то поне голяма част от мъжкото си обкръжение. Признание най-вече за ума й, защото вниманието на мъжа се улавя с външността, но се задържа с ум. Но това изглежда съвсем не било достатъчно. За какво са й мъже, които са готови да преобърнат света за нея, а всъщност не успяват да накарат и една струна на душата й да тръпне от удоволствие при среща или разговор с тях? За какво са й мъже, толкова жадни за женско внимание и толкова незаслужаващи го, скучни мъже в комплект с техните изтъркани клишета? И дали всъщност мъжете, които ме нараниха, ме отблъснаха от любовта, или тези вторите - невпечатляващите, незаинтригуващите, тези, с които не бих излязла дори да са последните на Земята? Отговорът май е очеваден. Първият вид - те ме накараха да се чувствам жива. Вторият - за тях се сещам само като пиша статии като тази, минават през ума ми и не се задържат там, защото я няма интригата в думите им... Страхопочитанието някакси не ме впечатлява. И защо по дяволите срещам толкова малко от първия вид и съм зарината от познанства с индивиди от втория? Ако не друго, поне това ме прави ненаранима (behind blue eyes.)

The artist and the muse that got away

         Стоях сама в полутъмната стая и отново бях забила поглед в една от любимите си книги. Напоследък чета доста - много повече от преди, и мисля доста, но не чак толкова колкото преди. Но книгите, които четях ме караха да се замислям, понякога се улавях, че бях забравила за сюжета и се бях впуснала в собствените си мисли, въпреки че думите една по една пробягваха пред очите ми и уж ги бях изчела. Връщах се отново, за да видя какво всъщност бях пропуснала и да го наваксам, но това мое отклонение и тези асоциации със ситуации от живота ми пък ме побутваха към едни други разсъждения - дали всъщност сюжета е важен или това, че само дума или изречение от него съм свързала със себе си. И го мисля, мисля... Overthinking-a винаги ми е бил пречка номер едно. Ако мислиш прекалено много, нещата винаги започват да изглеждат по-лоши отколкото действително са. Ако мислиш прекалено много, забравяш да живееш за момента. Понякога си мечтая за поне един ден, в който отключвам катинара, с който съм поставила ума си в окови, заставяйки го да обмисля всяко нещо поне две пъти - като че ли рядко ми се случва да правя прибързани действия, ако не съм мислила за нещо поне две нощи, някакси не е на дневен ред. А често пъти забелязвам, че ако имам идея и не я осъществя веднага (от желание да я обмисля добре), след време просто изглежда изкуствено, не си личи, че ми идва отвътре. Това пусто мислене ме е спъвало много пъти и ще продължава да го прави, докато не сваля оковите му от плещите си. „Колко прегръдки на тоя свят не са се осъществили от прекалено много мислене.“ Този цитат ми направи  силно впечатление, докато привършвах една от вече любимите си книги „Стъклен дом 2“. И ме накара да се спра... и поне веднъж да бъда лекомислена в действията си. Но сякаш не съм такъв човек. Провалям се отново и отново в това да не придавам прекалено голямо значение на всяка дума, всеки поглед, всеки жест. Не ми е присъщо да не търся скрито послание и в най-простото изречение. А хората рядко оставят такова. Колко неща са се случвали само в ума ми, заради това мое качество. Но пък понякога е хубаво да вярваш в измислици, току виж толкова си повярвал, че вземат и се случат. Казват, че хубавите неща ставали бавно, но днес си мисля, че не е така. Едно нещо, ако се точи продължително, преди да стане хубаво, няма никога да е истински хубаво. Хубавите неща идват от лекомислието. От изпускането на задръжките. Прекаленото мислене никога не е и никога няма да води до нещо хубаво. Но предполагам на мен ми е вродено да бъда drama queen. Нали такива трябва да са хората на изкуството, за да могат да пресътворяват тъгата си в изкуство.Няма по-трудно нещо от това да твориш, когато си в добро настроение. За щастието не се пише. То се изживява, то се разлива по вените ти, то изгаря съществото ти и те държи буден нощем, но по по-различен начин от тъгата. Заспиваш с усмивка на лице и се събуждаш само няколко часа по-късно, защото нямаш търпение да погълнеш всеки следващ миг живот.
          Предполагам тези разсъждения ме изправят на кръстопът - между щастието и изкуството, между усмихнатото безсъние и overthinking-a късно нощем. Кое си заслужава повече да бъде избрано? Като че ли не могат едно без друго. Едното ме води към другото и обратно. Но мисля, че имам нужда от много свобода на ума. So I guess, the artist and the muse will be soon getting away...

Through the heartbreak

        Да кажа „не мога“? Никога вече.
За пореден път, преминавайки през тъмната нощ си казвах, че слънцето никога няма да изгрее отново, че тунела, в който се намирам, е безкраен, а пропастта, в която пропадам ден след ден - бездънна. Чувствах безпътието като неразделна част от ежедневието си. Беше трудно и безсмислено. От върха се падало най-болезнено. За пореден път се убеждавах. Имах цялото щастие на Земята, което ми беше отнето за един само миг. Нямах време да свикна с липсата му, трябваше да го приема и да се върна към обичайния си начин на живот възможно най-бързо, иначе рискувах да не мога да изляза от тази бездна дълго време. Както всъщност и стана. Но не за толкова дълго, колкото се опасявах. Да надвия себе си - това беше най-трудната битка, най-оспорваната, най-жестоката. Но бях по-непримирима, по-агресивна и по-решителна отколкото в която и да било друга битка досега. Защото знаех, че съм по-силна отколкото ми казваха, че съм. Знаех, че мога и сама. Винаги съм го знаела. Едно не разбирам - защо постоянно съм заобиколена от хора, които ми казват, че „не мога“? За момент дори успяват да ме убедят, да ме накарат да се замисля, да им повярвам, че имам нужда от подкрепа, от помощ. Може би имам, но не от такава помощ - не искам някой да ми помага в битките ми, войната със себе си си е лично моя. Тя е в кръвта, във вените ми и се случва всеки миг. Не спира, но е между мен и себе си. Само ние знаем за какво става въпрос. От какво имам нужда? От някого, който да ми каже - „можеш“, защото вярата, че можеш е половината битка. Защото вместо „не можеш да си сама“ можеха да ми кажат „аз искам да съм до теб в това“. Не знаем собствените си възможности, а се опитваме да оценяваме тези на другия. Никога не можем да бъдем сигурни какво може и какво не може той. Може далеч да надхвърли очакванията ни, както аз всеки ден сама надхвърлям своите.
       Но този път надминах дори себе си. Не можех да повярвам какво се случваше и то се случи в рамките на броени дни, дори понякога си мисля, че секунди само ми бяха необходими. Да преглътна, да премина, да преживея една тежка фаза от живота си, която мислех, че няма да отмине скоро, ако въобще някога отминеше. Животът често може да ни изненадва, поставяйки ни в различни ситуации. Понякога дори не сме и подозирали на какви неща сме способни. Как чувства, които сме смятали и намирали за адски силни, изчезват за ден? Просто се събуждаш някоя сутрин и осъзнаваш, че някой не ти липсва по същия начин, че може би днешния ден ще можеш да го прекараш и без него, без да е част дори и от един миг. Желанието изчезва, изпарява се и дори вече не можеш да си спомниш горчивия му привкус, който си усещал едва вчера. Ще се върне ли някога отново, питаш се? Или е време да продължиш? Или пък е просто заблуда, мираж... като в пустинята... когато си ужасно жаден, ти се струва, че виждаш пред себе си оазис, но скоро осъзнаваш, че гледката е била само оптическа илюзия и се изправяш отново пред неизбежната реалност.
        Сега обаче не беше. Наистина го бях преживяла, изстрадала, изписала... Всички мои чувства и емоции се превърнаха в синьо мастило върху бял лист, в петна от сълзи по възглавницата, оставяни късно вечер, докато всички останали спят, в тоновете шоколад, които погълнах, за да убият депресията ми. Дали тези неща помогнаха с времето или пък ми трябваше само едно пътуване във влака, насаме с мислите си, няколко прочетени книги и готовност да обичам себе си отново, да живея пак пълноценно и да се чувствам щастлива? Още не мога да разкрия тази мистерия... Какво ми помогна, какво ме спаси? И всъщност има ли значение за някого? Нещо, което болеше ужасно, отмина, тръгна си накрая и ме остави намира. Сърцето ми почувства отново свободата и този път нямаше да я пусне толкова лесно.
       Важното е, че го разбрах. Има лек. Няма нелечима болест, дори любовта не е такава. Всичко се преглъща, отива си един ден и идва време, в което дори не си го спомняме. Щастлива съм, че можах да се завърна в собствената си кожа. Тази мъчителна любов ме караше да се раждам в едно собствено Аз, което не харесвах - подчинено на едни очи, едни устни, един ум... но не бяха моите.
       Спасението? Както казах и аз още не съм го нарекла с конкретно име, но предположенията ми са - добра литература, смях, нови запознанства, шоколад... и писане. Последното ми помага особено много да изхвърля емоционалния товар от себе си. Изведнъж, когато отхвърлих всичко, нещата като че ли започнаха да изглеждат много по-розови. Отиде си сивотата на ежедневието, отвориха се нови врати и хоризонти, пак имах нови тръпки и вълнения. Всичко зависеше от мен, а аз знаех, че имам правото да съм щастлива със или без него. :)