петък, 20 септември 2013 г.

No victory comes without price

Любовта е странно нещо. Сполита те внезапно, неочаквано, някои много по-често от други... За щастие или нещастие. Не се привързваме към някого с цел, не се влюбваме с причина, не обичаме по сметка (когато чувствата са истински!).
В какви хора се влюбваме в крайна сметка, какви хора обичаме и защо, а как успяваме в края на краищата да се докоснем до сърцата им?
Чудя се защо се привързах толкова към теб. Имам безкраен списък от критерии, които не покриваш. Никога не съм била строга последователка на някакви правила, нито съм се опитвала да се поставям в рамки, но в крайна сметка нали всеки човек си има нужди, които изисква човекът до него да покрива. Достатъчна ли ми е минималната част, която покриваш и защо? Ами дългият списък от неща, които вероятно никога няма да си? Може би не е нужно. Ще цитирам по спомени една сцена от „Отчаяни съпруги“, разговор между Габриел и градинаря.

- Защо си със съпруга си?
- Защото обеща да ми даде всичко, което пожелая.
- И направи ли го?
- Да.
- Тогава защо не си щастлива?
- Изглежда винаги съм искала грешните неща.

И аз може би винаги съм искала грешните неща. Защото никога досега не съм намирала верния човек. Вярно, покриваха огромна част от критериите ми. Минималното беше незначително (дали?)
Първият беше влюбен с цялото си сърце, даваше ми всичко - обаждаше ми се, можехме да говорим с часове, можехме да си разказваме сума ти интересни истории, разбирахме се и бяхме спокойни един с друг. Но той не задоволяваше никак физическите нужди, които всяко нормално момиче има.
С втория имахме всичко, цялото време на света, място за срещи, физическо желание, общи познати/приятели и възможност за изграждане на страхотна връзка. Само едно липсваше - не можехме да си говорим, така и не намерихме общ език, въпреки противоположните очаквания.
С третия можехме да говорим с часове, имахме и времето, и мястото, и желанието. Единственото, което заставаше между нас - безкрайното му его, което надхвърляше по размери и възможностите, и желанията, които му бях дала. И когато най-накрая се отърсих от чувството, че трябва да го имам, той за момент прекрачи всякаква гордост, за да ме върне, и в миговете ми на колебание - отново се завръщаше в света си, където цялата вселена се въртеше около него...
Ти... Странна смесица от всички тях и съвсем различен. Аз и ти сме различни светове. Интересите ни са на двата противоположни полюса. Докато аз съм готова да науча нещо за твоите, ти далеч не си толкова заинтересуван от моите. Не мога да ти разкажа за любимата си книга, защото няма да ме разбереш, нито ще запомниш казаното. Може и да се присмееш, ако ти кажа, че пиша. Не си впечатлен от амбициите ми и не вярваш в тях, докато всички те ме подкрепяха и ми даваха кураж да ги преследвам. Нямаме никакво време за срещи, през повечето време 200 километра стоят между нас. Нямаме място за срещи. Нямаме шанс за нищо истинско и сериозно. Но ти изпълняваш точно тези три неща, в които те тримата сбъркаха. Физическото в мен никога не е било по-доволно, разговорите ни са безкрайни, всеки ден от сутрин до вечер и далеч не обичаш да говориш само за себе си и колко си велик, даже трудно те карам да говориш, свързани с теб и ежедневието ти. Какво ме дърпа към теб? Може би това, което нямах с тях. От него ли се нуждаех така усилено? Общи интереси ли съм искала, подкрепа ли съм искала, да впечатлявам? Явно не, щом си тръгнах от всичко и спомените за тях бързо избледняха? Сега искам теб. Не знам защо. Често пъти те мразя, че не ми даваш тези неща, често пъти ми се иска да те променя, да те направя като мен, да те въведа в моите битки, да те развълнувам с моите победи. Но дали и тогава ще те искам, както те искам сега? Плаша се от това, че вероятно няма. Може би и аз винаги съм искала грешните неща... Може би това е цената, която трябва да платя, за да съм обичана...

четвъртък, 19 септември 2013 г.

Фантазията на мъжа

„Най-ценното притежание на една жена е фантазията на мъжа.“ - Беате Узе

Въпросът, който тормози много жени - как да спечелим вниманието на даден мъж и да го накараме да се влюби в нас. Истината е повече от жестока - понякога просто е невъзможно, а когато е възможно по-скоро не би трябвало да влагаме усилия отколкото обратното. Замислете се - как мъжете, с които почти не говорите и не им отделяте особено голямо внимание, обикновено са тези, които тичат дълго време след вас. Обратното с другите, които получават по-голяма доза от вниманието ни. Защо се получава така? Не мога да отговоря точно... Може би отговорът е съвсем простичък - природа.
Мъжът е създаден, за да преследва. И не винаги най-харесваните и преследвани жени са най-ценните, просто те са тези, които успяват да избягат и да събудят интереса на преследвача си.
Думите по-горе са на създателката на първия секс шоп в света. Това, което трябва да направи жената е да събуди фантазията на мъжа, да му позволи сам да изгради нейния образ в ума си, да му дава малко по-малко, на лъжички, истината такава, каквато е. А жестовете, думите, погледът й уж да дават отговор на въпросите му, а винаги да остават малко загадъчни и неразбираеми, за да има възможност той да развихри фантазията си и да напълни ума си с нея. Да мисли, да анализира какво ли се е опитала да каже, да фантазира как отговорът на неговите желания е скритият смисъл на думите й. Може би постигнем ли това - тогава завоюваме истински ума и сърцето на мъжа... Може би. Защото май не сме открили още точната формула.

неделя, 15 септември 2013 г.

Най-страшния кошмар

Запитах се днес кой е най-страшния ми кошмар, най-лошото, което ми се е случвало насън, най-неприятното, най-дълго оставилото следи в съзнанието ми. Истината е, че съм щастлив човек и няма много такива. Редки са случаите, може би един-два в живота ми, в които съм се събуждала и целият ми ден е бил съпроводен от лошо чувство, останало от сънувано нещо. Още си спомням един сън от детството ми и говорейки за кошмари винаги той изскача първо пред очите ми - как съм вкъщи и един крадец ме гони по стълбите. Други мои кошмари са свързани със смърт на близки хора, със скачане от високи места, но като че ли нищо толкова обременяващо, завладяващо, задъхващо... не ми идва на ума. А щом не се сещам, може би не е имало. Сънувала съм и десетте от най-често сънуваните кошмари от жените, според едно проучване, данните от които намерих в книгата, която чета в момента - „Всичко, което трябва да знае една жена“. Нито един не ми се струва достатъчно страшен.
Най-страшният кошмар - той е в ума ми. Представям си го понякога, не го сънувам. Най-страшният е да си помисля, че някога това между нас ще приключи. Какво ако някой ден се събуждам и първото нещо, което ще направя, не е да ти кажа „добро утро“, какво ако дойде вечер, в която няма да ми пожелаеш „лека нощ“? Какво ако мине цял месец, в който да не съм вкусила от целувките ти или година без топлината на прегръдките ти? Какво ако не ми споделяш всеки детайл от ежедневието си, какво ако не се лигавим, караме, спорим, смеем заедно вече? Какво ако телата ни вече никога не се слеят? Какво? Не знам какво. Не искам да се налага да отговарям на тези въпроси. И всеки път, когато будна засънувам кошмара, се моля час по-скоро да се събудя и отново да потъна в поредния, пък дори и празен, разговор с теб, само за да знам, че те има и че все още това между нас съществува...

Потъналата истина

Понякога избирам да спя, за да избягам от реалността. Понякога ми се иска да не се налага да заспивам никога, защото реалността е била по-хубава от съня и се страхувам, че събудя ли се или ще се окаже, че е било просто сън, или всичко ще се е развалило и изчезнало, така както е дошло - с тихи бързи стъпки.
Мразя колко приливно-отливни са настроенията ми. Ту на дъното, ту на три метра над небето. Но съм такава.
Събуждайки се миналата сутрин, целият свят ми беше крив. Той беше някъде горе, прекрасен за всички останали, а аз бях смачкана някъде в дъното му, в някой ъгъл. И се молех реалността да не настъпва, бягайки в сънищата. Не исках да мърдам от леглото цял ден, за да не се налага да се срещам очи в очи с нещото, наречено с дума, сама по себе си предизвикваща болка от време на време - реалност.
Но реалността, от нея колкото и да бягаш, като че ли все към нея тичаш. Често пъти я потискаме, скриваме я от очите си, обръщаме й гръб и се правим, че никога не я е имало. Заспиваме, само и само да затворим умовете си за нея. Но тя ни настига дори и там. Няма за истината недостижими кътчета от съзнанието ни. И понякога, точно там, уж в най-доброто ни скривалище, уж в най-затънтеното кътче, се оказва, че тя е там преди нас и ни чака. Може да е маскирана, може да носи друго име и лице, може да е скрита сред милиони от символи и знаци, но знаем - тя е. И е там, за да ни накара да я приемем, да я осъзнаем, осмислим, разберем... Дали за да ни е лошо, дали за наше добро... За истината  значение няма. За нея е най-важно да е там, на повърхността, изплувала, а не затулена и потискана. И ни намира точно там, където си мислим, че най-сетне сме избягали... В сънищата.

„Ала тъкмо когато сме в покой, когато сънуваме, потъналата истина понякога може да изплува.“ - Вирджиния Улф

четвъртък, 5 септември 2013 г.

„Ако не знаеш нещо, трябва да вярваш на всичко.“ - Мари фон Ебнер-Ешенбах

Проклятието на незнанието. Най-лошото от всичко за мен е да не знам нещо, което искам, и да тъна в догадки. Развихреното ми въображение не рядко само попада в капаните си, защото страда от страстта си към сценариите с неприятна развръзка. При него нещата са все по към черното. Страхува се, че няма да бъде оценено подобаващо, но и само не си дава висока оценка, не си вярва... Макар и привидно да не е така. Вътрешно се разкъсва от критики и всичко това - плод на незнанието.
Иска ми се да можех да надникна в чуждите глави. Не във всички. Но в някои по-специални. Да ги изследвам и да намеря отговорите на въпросите, на които те нарочно не ми дават отговор, може би нямайки смелост да го дадат, а понякога - нямайки и желание. За хората е ужасно трудно да са искрени - къде от учтивост, къде поради други причини, свързани с тяхното удобство. Тъжната истина - на всеки му е по-удобно да премълчава истината и да си измисля други причини за действията си.
А тя остава там в дебрите на съзнанията, в малкото пространство, в което всеки е човек - тъжна, самотна, неоценена, отхвърлена и приспана. Само от време на време ридае тихичко, молейки се някой да я чуе и да и помогне да излезе наяве. Но колко често това се случва? Колко често някой й подава ръка? За какво? След като така явно всички са по-добре...
Не ми остава да вярвам на нищо друго, освен на това, което ми се предлага, това, което чувам и виждам... Въпреки копнежът да търся, да намеря... Невъзможността да докажа винаги ще е там преди мен.
А съмнението, така наречено „копнеж да търся“, то винаги ще е живо и ще ме подтиква отново и отново към нея. Безсмислено, защото едва ли ще я открия. Ще ме гложди и разяжда отвътре, ще разплаква дните ми и ще оставя следи по листовете, върху които слагам мислите си, ще се кара с приятелите ми и ще разваля настроения... Но какво да правя... Този път наистина не знам.