вторник, 29 октомври 2013 г.

Words - unnecessary

И ако изведнъж замълчиш, осъзнаваш всъщност колко много говорят хората. Не мислят, не спират, а само говорят и говорят. Досадно, скучно, монотонно, вглъбено, фъфлещо, но си говорят и сякаш целият свят се върти около собствената им персона. Не питат как си, не питат защо въобще им обръщаш внимание. Те са убедени, че им се полага. Говорят. Без да ги питаш, без да се интересуваш, без да си ги молил. Не искат съвети. И да ги искат, не ги слушат. Просто друг начин да направят себе си значителни и драматични в очите на слушателя.
Споделяш им нещо, отговарят ти набързо с половин уста и пак говорят. За своите сметки, за своите планове, за своите грижи „от световно значение“. Не спират дори за минута да помислят какво са казали, има ли смисъл и с какво моят живот ще се промени от това. Като приключат със себе си, почват да бълват злъч за другите и пак не млъкват. По някое време изтъкват себе си и колко са по-добри от онези - простолюдието.
И как понякога ми се иска да изкрещя „млъкнете!“, така че да ме чуят всички седем милиарда егоцентрици на света. Вместо да увърташ и да пълниш главите на слушателите си с грижите, проблемите, притесненията си, половината измислени, само от желание животът да е по-драматичен, излез и ги реши. Ако за миг млъкнете и вместо устата почнете да използвате мозъка си, ще разберете колко енергия сте похабили да се правите на интересни, вместо да решите „проблемите“ си.
Ума ми е пълен -  с думи, със смях - фалшиви, скучни и дразнещи. Колко по-хубаво е някой да чува мислите ти, да говори с очите ти, да действа без да има нужда от думи... Cause they can only do harm.

вторник, 8 октомври 2013 г.

Защо избяга..

Времето навън и в душата ми пак е в синхрон. Може би единствено то ми съчувства. Съчувства ми, че за пореден път не улових правилните думи, правилния тон, правилните действия. Вали... и сълзите се стичат по бузите ми, а изражението ми е безразлично. Безразлично като думите ти, безразлично като отношението ти към разговорите с мен, безразлично като теб към мен.
Невероятно е колко бързо се променят хората и отношенията им. И дори не говорим за години, месеци. Говорим за дни, часове. Или може би винаги са били такива, криейки се зад маска. Не мога да те обвинявам, че не ме обичаш, макар и да мислех, че не съм ти съвсем безразлична. Но мога да те обвинявам за начина, по който се отнасяш към чувствата ми. Смачкваш ги и ги захвърляш като нещо ненужно, след като вече не са ти необходими. Бяха... когато имаше нужда да споделиш, когато винаги бях там да слушам, когато се опитвах да направя деня ти малко по-усмихнат. След първия спор...
Избяга. Отиде отново там, където беше лесно. Където щеше да ти е добре, забавно... Да няма драма. Защото тя нямаше да каже, че иска връзка, нямаше да спори с теб. Би била готова на всичко, само и само да те има. Но дали може да ти даде това, което аз? Дали може да те изслуша, да те разбере... Дали може да те накара да се смееш и да те научи на нови неща?
Какво има тя? Хубави снимки, визия... Все преходни неща. И нищо, което да те задържи и накара да останеш... Защо си толкова глупав? Може би пък е добре, че бягаш от мен. Може би ако останеш би ме дърпал само надолу. Но толкова държа на теб... Защо избяга от човека, който те разбираше..