сряда, 5 ноември 2014 г.

Или просто си такъв...

Иска ми се да проникна в ума ти. Да видя дали съм там. Да видя какво изпитваш, защото ти никога не го казваш. Вярно е, има моменти, в които е повече от видимо. Но има и такива, в които изглежда съмнително. Такива моменти, в които не знам на каква вълна си, дали все още аз вълнувам съзнанието ти. Дали няма нещо друго. Дали не се мъчиш нещата да изглеждат хубави, а за теб да не са такива. Ами ако полагаш усилия, за да ме харесваш, за да държиш на мен, за да си до мен... Просто някои неща постоянно ме карат да се съмнявам. Или просто си такъв...

вторник, 4 ноември 2014 г.

Момента, в който не знаеш...

Сигурно всички ние имаме тези моменти, в които не знаем какво да правим. Какво да правим с загорялото пиле във фурната, какво да правим с наближаващия изпит по предмет, от който нямаме понятие, какво да правим с досадните съседи, какво да правим с любовта, какво да правим въобще с живота си. Стигаме до там, че уж всичко е перфектно, но не сме съвсем сигурни, че е така. Ами ако под перфектната покривка е скрито нещо грозно, някаква пречка, някакви прикрити чувства или липса на такива? Ако се чувстваме щастливи, но не подозираме, че щастието ни се гради върху въздушни кули? Ако всичко се срути изведнъж без предупреждение? Ето от това се страхувам. Дали правя нещата правилно? Дали не съм твърде настойчива, твърде влюбчива, твърде раздаваща се, твърде обсебваща, твърде дръпната или твърде незаинтересована? Уж се опитвам да не съм „твърде“, ама дали успявам?
Кога идва момент да се отдръпнем, за да бъдем пожелани силно? Кога идва момент да се раздадем, без да искаме нищо в замяна? Кога идва момент да покажем чувствата си, такива каквито са без маски и лъжи? Кога идва момента да поставим границата и да чакаме другия да отвърне, преди да сме дали още от себе си? Кога, кога, кога... Толкова въпроси стоят в главата ми без отговор и само чакат някоя самотна вечер, някоя тъжна балада, някое неотговорено съобщение или незаинтересован поглед, за да почнат да алармират, че те са още там, а все още нямат отговор. Не мога да им помогна. Единствено времето може... То ще покаже как са били нещата в действителност. И никъде никой не е написал гаранция, че няма да боли... Но пък защо да не опитаме, ако може да спечелим цялото щастие на Земята? :))

петък, 31 октомври 2014 г.

Какво ме терзае напоследък...

Опитвайки се да призова волята си, изведнъж осъзнавам, че целият свят почва да застава срещу нея. Хубавите упражнения, които намирам, изискват време, за да пригодя собственото си свободно към тях, но през това време вкъщи има всевъзможни вкусотии, на които няма как да откажа. Отгоре на това точно когато реших да се ограничавам малко от нездравословно, започнах отчаяно да се нуждая от кола (която съм отказала от няколко години) и от шоколад, защото кръвното ми точно в този период решава да падне в недопустими граници и да се задържи там няколко седмици непрекъснато. Превърна се в немислимо за известен период да се храня здравословно и дори килограмите ми веднага го отразиха - 50 кг. Това не ми е такъв голям проблем, защото знам, че всичко ще си дойде по местата. Но в съвкупност с другите неща, които може би въображението ми създава, става някак си тегаво.
Подозренията ми отново се изострят и се чувствам доста напрегната. Знам, че може би отново всичко се дължи на моята параноя, но все пак какъв беше онзи номер и разни други въпроси... Кога най-сетне ще се успокоя и ще си повярвам?! Кога раните, които са ми нанасяли в миналото, ще спрат да влияят на настоящето ми? Въпроси, които засега остават без отговор.
Напрежението расте прогресивно и от наближаващите контролни, но се чувствам амбицирана да се справя превъзходно и едновременно с това в мен има някакъв лек разяждащ страх, че въпреки че в момента полагам постоянни усилия, някак си не правя точно това, което трябва да правя. Изобщо... винаги ли трябва да живея в някакви съмнения?
От друга страна, много искам да започна работа, само че и не искам да оставам в София. Разкъсана съм между него тук и между възможността за развитие там и се опитвам някакси да комбинирам нещата. Ще мога ли да се справя? Ще мога ли тук да започна развитието си и да върша това, което ми харесва, а в същото време да не се разделям с хората, които са ми нужни. Надявам се, че това ще се случи в най-скоро време, защото върша толкова много неща на ден, че ако ми плащаха за тях, досега може би университета вече нямаше да ми е нужен. Трябва ми идея. Идея, която да преобърне всичко и да ми даде изтрелващ старт. Толкова мечти бих осъществила...
Толкова се надявам, че съвсем скоро ще мога да се похваля с нещо ново и хубаво... :)

неделя, 19 октомври 2014 г.

Доза позитивизъм, открит в прашното минало...

Вчера се върнах там, където отдавна не бях ходила, място, което времето отдалечи достатъчно, че да не е болезнено. Място, на което не искам да бъда сега, но за което винаги ще е приятно да си спомня. Замислих се дали е правилно да ходя там, макар и само със следите, оставени като спомен, дали не е предателство, дали не е грешка, дали няма да ме накара отново да искам да бъда там, откъдето успях да избягам, да се откъсна.
Спомените бяха приятни, освежаващи, интересни, вълнуващи. Но, противно на очакванията, не исках да се върна. Не ми се ходеше там, където сърцето ми се разби не веднъж, не ми се ровеше в стари рани, просто исках да запомня това време само с доброто. И успях. Заличих всички петна от сълзи, останали от тогава, запомних само усмивките и смеха, излекувах старите рани и съм доволна, че продължих напред. Мястото ми е в настоящето, в бъдещето, но не и там. Едно е хубаво - не мразя мястото, не мразя човека, успях да събера волята си, за да запомня само добрите мигове, а те не са били никак малко. Това място, това време е било едно от най-хубавите мигове в живота ми, но вече е прах от миналото.
Сега съм щастлива тук, където се намирам. Тук намирам настоящето си и надявам се бъдещето. Това е, което съм търсила, макар и не всичко. Недостатъците са част от красотата на любовта. Не искам да си тръгвам. Искам да остана възможно най-дълго тук, където съм, защото осъзнах, че съм щастлива, истински щастлива и винаги съм била. И в миналото, и в настоящето и си обещавам да бъда и в бъдещето. Защото знам правилния път, защото се научих да оставям погрешните, пък макар и хубави неща, в миналото, да се радвам на това, което получавам в настоящето и да стоя със затаен дъх, очаквайки какво хубаво нещо ми е приготвило бъдещето. А то никога не ме разочарова... :)))))))

неделя, 12 октомври 2014 г.

Едно истинско постижение...

Харесва ми усмивката му и да гледам как ми се усмихва. Харесва ми блясъка в очите му, когато ме гледа. Харесва ми да го усещам как се усмихва или смее по телефона. Харесва ми. Кара ме да се чувствам цяла, истинска, значима, нечия, важна. Това е всичко. И толкова ми се иска да знам, че и моя смях значи толкова много за него, че и моя блясък в очите е забелязван, че и моите усмивки го стоплят, че прегръдката ми е спокойствие, а целувката ми - извънземно удоволствие. Това е истинско постижение в живота на един човек...

вторник, 30 септември 2014 г.

My HTML5 & CSS3 progress

Може би напоследък не ми върви във всичко друго, но има едно нещо, в което прогресирам и което ме кара да се усмихвам. Прогресът ми в Web технологиите. Най-големият проект, който съм правила е този, който завърших днес - копие на Windows калкулатора без функционалност, само с HTML и CSS. По-нататък може би ще го накарам да заработи с JavaScript. Ето я и моята гордост:
http://aneliya-html.free.bg/WindowsCalculator.html

Кодът не е най-добрият възможен. Сигурно има доста неща за доизкусуряване, но важното е, че поне на външен вид е доста приемлив. Остава ми само да прогресирам и да правя все по-добри и добри неща. ^^

четвъртък, 25 септември 2014 г.

Думите ми се изплъзват

Вече не мога да пиша. Все бързам, пръстите ми преминават през бутоните набързо, умът ми блуждае, а хубавите идеи идват все във неподходящи моменти. Искам да разкажа много. За последната книга, която прочетох, за последната песен, която чух, за последното нещо, което ме накара да се усмихна. И все бързам, бързам през живота, та нямам време да седна и да го разкажа. Понякога плувам в драма, друг път в безобразно спокойствие, на моменти пък не си намирам мястото от щастие. И все живот и живот с пълни шепи да гребеш. Купчинката ми с книги за четене се трупаше заплашително и при толкова много как човек да седне да пише собствените си мисли. Все ми се иска да имам повече време да се дълбая в чуждите умове и случки. И се възхищавам. Как са били толкова добри, че да го измислят така с всеки детайл и подробност?! Колко спокойни са били, че да се отдадат изцяло на това? Или пък са били погълнати от страст към тази книга, към историята, която са писали? Кой знае...
Но аз не мога. Нещо все ме възпира. От години почвам и спирам да пиша книга и някакси все историята ми става чужда, спира да ме вълнува и отказвам да я донапиша. Или пък собствения ми живот се оплита до толкова, че не мога да седна и спокойно да пиша.
Може би пък призванието ми е другаде. Може би друго трябва да правя. А ми се иска да пиша, както дишам. Да мога да разкажа за всичко, но думите все по-често ми се изплъзват или просто аз не се старая да ги уловя...

сряда, 24 септември 2014 г.

Не е както трябва

Мисля го, мисля и не е както трябва. Въобще не е. Нищо не си е на мястото. Липсата на желание да ме чуеш, липсата на желание да говорим. Ако е минал цял ден, без да чуеш гласа ми, ти не правиш нищо, за да го чуеш възможно по-бързо. Плаче ми се. Но не мога да те обвинявам. Не си виновен за липсата на чувства. Не си виновен и ако ги имаш, но не умееш да ги показваш. Не бива да обвиняваме човек за това какъв е. Тъжно ми е, че го няма онзи пламък, онова желание да ме чуеш, да ме видиш. И най-тъжното е, че не мога да се боря срещу това, защото не е нарочно. Ти го правиш, без да искаш. Може би искаш да ме обичаш, но не ме обичаш. Може би искаш да го покажеш, но как да покажеш нещо, което го няма. Липсваш ми. Постоянно. Особено когато си до мен. Защото чувствам, че си някъде другаде и дори и да искаш не можеш да дойдеш насила там, където не те влече. Остана ми само мъката и дано имам силата да те забравя...

вторник, 23 септември 2014 г.

Да си тръгна ли...

Отиваш си с усмивката на лятото и хубавия вкус на сладолед. Отиваш си и спомена изгаря ме, можеше да е било и по-добре. Ти казваш, че си тук, държиш на мен, притискаш ме и казваш ми, че няма друга. Вярвам, вярвам, но и сърцето ти не е при мен, може би изгубено е без посока. Искам да чувствам, че държиш на мен, не да го знам, не да ми го казваш и повтаряш. Да го чувствам. Но ти все още имаш много приоритети преди мен. И е нормално. Не искам да съм центъра на вселената ти. Но когато ме изместват такива неща като игри, не мога да се почувствам истински желана. Да си тръгна ли, за да разбереш дали ме искаш, да си тръгна ли, за да поискаш да остана, да си тръгна ли, за да ме потърсиш и да кипне кръвта ти от лудост, че ме нямаш...

понеделник, 22 септември 2014 г.

Оная голяма любов

Ако няма да е истинско, пусни ме. Ако няма да си луд по мен, отивай си. Ако не искаш само мен и не полудяваш от мисълта, че ме няма, за какво си още тук? Ако не искаш да прекараш нощта само гледайки очите ми и слушайки думите ми, значи не заслужаваш нищо от тях. Ако можеш да започнеш деня, без да чуеш гласа ми, значи можеш и да го приключиш така. Ако за теб любовта е „филм“, значи още не си се влюбвал истински, значи в мен не си влюбен истински. Защо да ти давам цялото си сърце? Ако, когато си сам и си мислиш за мен, не се усмихваш, какъв е смисълът да продължаваме? Ако, когато не си ме виждал с дни, не стоиш вечер в леглото, чудейки се къде да ме заведеш на другия ден, значи тъгата, с която посрещам утрото не е безпричинна.
Аз искам огън. Искам любов от онзи вид „can't sleep, can't breath without your love“. Искам себеотдаване от двете страни. И не искам да чакам. За любовта трябва ли да се чака? Ако не се случва веднага, то защо да сме заедно? Искам да е задушаващо, всепоглъщашо, само твоя, само мой, къде си, търсих те цял ден, пред вас съм, излез веднага. Ей такъв тип любов! Какво щях да правя ако те нямаше, а аз какво щях, добре че най-накрая те открих... Ей такава любов искам, ей такъв огън, такова чудо, дето случи ли се, забравяш всичко останало... Дали можеш да изпиташ към мен и капчица от нея или вече съм прочетена безинтересна книга с предсказуем край... Обич...

петък, 12 септември 2014 г.

Plans for September

Бях забравила какво е да си свободен от задължения, денят да е твой, всичко да е спокойно и да се чудиш на коя страна да легнеш или на кое кафе да излезеш. Тези двайсет дни ще се отразят добре на психиката и физическото ми състояние.
Плановете са за много тренировки, много книги, филми, музика и много време за наваксаване с HTML, защото нямам търпение да се пробвам някъде за стаж.
Междувременно има хора, които сериозно ми лазят по нервите, но се опитвам да ги игнорирам и да обръщам внимание само на хората, за които ми пука.
Мотивирана и амбицирана съм да взема най-доброто от предстоящите дни и колкото и хората да се опитват да ми развалят плановете и настроението, няма да им отдам вниманието, което си мислят, че заслужават.
Книгата „Парижката Света Богородица“ най-накрая сериозно грабна вниманието ми, видях интригата и заплетеното и се захласнах, та нямам търпение да си я допрочета.
С него гледаме „Game of Thrones“. Намирам го за доста брутален филм и честно да си призная още не ме е грабнал кой знае колко, но ще се изглежда, пък дано се зарибя малко по-малко.
Други промени, които смятам да направя е да отделям малко време за програмиране, защото разбрахме, че ми е слаба страна. Иначе от 5 изпита, 3 са взети, а 1 е още в неизвестност.
Тренировки смятам да правя всеки ден, поне йога за сега, а от 29 септември реших да се включа в предизвикателството на Fitnesinstruktor.
Йогата е нещо страхотно, отпуска ме изцяло и ме кара да се чувствам добре, да забравя за негативните емоции и да избягам от напрежението и стреса. <3

четвъртък, 4 септември 2014 г.

just a bad day

Болящо ми е. Все другите имат повече, все другите чувстват повече, все другите ги обичат повече и ги ценят, търсят, гонят. А аз хем давам, хем не стига и чакам да получа, а получавам по лъжичка на час, раздавайки цялото си сърце и душа. И после ме питат „Добре ли си?“ Как да съм добре, като за вас сърцето ми нищо не струва. Мачкате го, после пак го искате. Не осъзнавате какво му причинявате и го питате защо страда. Все едно да ви забия нож в гърба и да ви питам защо кървите.
...

(it's just a bad day, not a bad century)

сряда, 3 септември 2014 г.

Парещи съмнения

Тези дни нещо ми става. Подозрителна съм, несигурна съм. Нещо отвътре ме е стегнало здраво и не пуска, а не знам какво е и защо ме мъчи така. Привидно нямам повод, но има нещо във въздуха, което ме тормози. Нещата са хубави, но не точно толкова хубави колкото трябва. Изглежда, че са много добре, но има някакви мънички камъчета, които са ми влезли в обувката и ми бодат на стъпалото, не ми дават да се отпусна. Когато си кажа, че всичко е перфектно и някое от тях се забива по-надълбоко. Съвсем мънички неща, които са тук, за да нарушат равновесието и баланса. Душичката ми се е опънала като струна и смята, че има нещо нередно някъде по трасето. Но не го откривам. Големите и хубави неща, които се случват, се опитват да замъглят съзнанието ми, но аз го усещам, така дори още по-болезнено усещам малките камъчета. Или може би не вярвам, че всичко може да е толкова хубаво и си ги въобразявам? Перфектна картина, в която, ако не се вгледаш внимателно, не би забелязал едно забравено съобщение, едно няколкоминутно закъснение, едно „не искам още“ или „рано е“, едно изчезване без обяснение. И ако беше само това щеше да е явно, щеше да е болезнено. Но то е смесено с безброй целувки, „липсваш ми“ и „само твой съм“, срещи посред нощ и „не искам да си тръгвам“, „кога ще се видим пак“ и „надявам се ти да си добре“. Но отвътре ми пари и нещо ми казва, че е раздвоен, някъде, някога. Че част от него иска да е тук, другата част иска да бяга с всички сили, че може и да има друга, че може и да няма друга. Че всичко е възможно, а може и да си въобразявам. И защо нищо никога не е идеално и перфектно?!...

петък, 22 август 2014 г.

Стрес, стрес...

Снощи направих грешката да се поддам на моментни емоции и да кажа неща, които не трябваше. Напрежението ескалира и доведе до спор, който не ми се искаше да се случва. Не знам защо съм такава. Твърде бързо разстройваща се за глупости. Може би напрежението, което получавам заради изпитите напоследък си казва думата, но като си помисля, че след 4-5 дни трябва да взема едни от най-важните си изпити и всичко ми рухва отвътре. Чувствам се твърде неподготвена, твърде назад, твърде, твърде, твърде... Оказва влияние на отношението ми към хората наоколо и силно се надявам това напрежение, което миналата година си каза думата, тази да не дава същите жертви, каквито даде тогава. Крайно време е да се науча на сдържаност и да не съдя прибързано. И, докато миналата година всичко беше основателно, мисля, че този път не е, просто се поддавам на влияние на отминали събития и на твърде много умора и стрес, които ми се струпаха. Още двайсетина дена и сесията ще е свършила. Трябва да стискам зъби дотогава...

четвъртък, 21 август 2014 г.

Само за себе си

Понякога щастието ни прави по-подозрителни, по-предпазливи, по-дръпнати... Не вярваме, че можем да сме толкова щастливи и гледаме със съмнение на всяко хубаво нещо, което ни се случва, търсим и най-малкото камъче,в което да се спънем, или трънче, забодено в петата. Понякога толкова се вглеждаме в малките несъвършенства, че можем да ги превърнем в големи камъни, които да преобърнат каруцата. Страхувам се да не се поддам отново на фалшиви съмнения, които да разрушат всичко чисто и истинско. Страхувам се и от обратното - от връзка без никакви съмнения и тревоги, която би довела до скука и загуба на желанието. Сега имам всичко - и желание, и тръпка, и спорове, и сълзи, и вълнение. Толкова отдавна не съм имала всичко това на куп, че е странно. Все едно отново е едно ново усещане, с което трябва да свикнеш. Знам, че говоря само за това, но тук единствено се чувствам свободна да споделя. Сред хора, които не ме познават. Преди постоянно говорех за връзките си с всеки - близък, далечен, обичах да споделям и да се хваля. Това сега си го пазя вътре за мен си. Рядко говоря за него дори с най-близките си приятелки. Споделям само отгоре-отгоре, да не кажат, че крия. Искам да си го запазя чисто и истинско само за себе си. Честно казано някои хора се учудиха, че не искам да говоря за него, мислят, че не е толкова важен за мен. Но аз не говоря точно защото е важен. Просто не искам хорската завист да развали това между мен и него. Виждам как времето го задълбочава, ставаме си все по-близки, хубаво е и искам да го запазя. А затова не са нужни хора, нужни сме си само ние двамата.

сряда, 20 август 2014 г.

Да споделя...

Доволна съм от себе си и от ежедневието ми. Вярно, че съм затрупана с много учене, с което почнах да се притеснявам дали ще смогна, но като цяло нещата се нареждат добре. Не излизам много, но не ми се и излиза особено в тази жега. Като дойде септември хем ще е по-хладно, хем ще имам повече свободно време. Междудругото неофициалната програма за следващия семестър е страхотна. Понеделник ми е официално почивен, но при малко по-добра организация, мога да ходя само във вторник и сряда. Така че, ако все пак успея да си взема изпитите и да запиша семестъра, няма да имам никакво оправдание да не си намеря някаква работа по специалността. Трябва да започна да получавам някакви доходи, защото имам твърде големи планове за себе си, осъществяването на които е възпрепятствано по чисто финансови причини.
Ученето на HTML5 ми спори. Проектите ми за сега стават бързо и без много главоблъсканици, но все пак съм още в началото. Разбрах обаче, че само с него няма да мина. Трябва да науча поне и C#, за да правя истински модерно-технологични сайтове. Септември отново ще мога да отделя повече време за това и се надявам да напредна значително. Засега съм поизоставила проекти като писане на книга, понеже съм празна откъм идеи, а започнатите ми неща някак си не са ми на сърце в момента. Иначе когато имам време чета, за да не се откъсна съвсем от това удоволствие. В момента чета „Парижката Света Богородица“ и се мъча да изгледам филма „С дъх на канела“, защото това ми беше последната прочетена книга, но като цяло не ми остава много време. Довечера започвам сериала „Game of Thrones“ и дано да има късмета да е толкова интересен, колкото го хвалят.
Като цяло в такива неща преминава ежедневието ми. В събота и неделя ще разпусна на вила и в понеделник заминавам за една мъчителна седмица в София. Не е като да ми е скучно...

За личното пространство, от което всеки има нужда

Не мисля, че да си с някого, означава да го притежаваш. Това означава да му даваш цялата свобода на света, но той сам да избира да не се ползва от част от нея. Понякога е трудно да заставиш волята си да действа по този начин. Но, ако държиш на човека до себе си, трябва да го направиш въпреки всичко.
Не може да имаш цялото време на някого. Всички ние имаме нужда от лично пространство и свобода, от неща, които да вършим сами със себе си или пък с други хора, различни от партньорите ни. Докато пиша това, убеждавам не друг, а себе си. И макар и да се справям за сега, знам, че ги има онези моменти, които замъгляват ума ми.
Тази седмица обаче ми е особено напрегната. Трябва да свърша с ученето за три от изпитите. Другата седмица е поправката. Да е в сесия е сигурно най-лошото нещо, което може да се случи на един студент, но и най-вниманиеотнемащото. През другото време, в което си почивам от учене, гледам да се занимавам и с други неща - уча си HTML-а, че трябва вече да се почва някаква работа, чета книги и от време на време, ако остане време, ходя да тичам. С нетърпение чакам септември, за да си почина от учене, но пък тогава ще имам повече свободно време да мисля глупости, което не е много добре. :D

понеделник, 18 август 2014 г.

Светът е различен

Откакто го открих, светът е различен - по-красив, толкова красив колкото никога не е бил. А аз съм щастлива толкова, колкото отдавна не бях била. Има си своите недостатъци, но кой човек няма?! И, знаете ли, ако трябва да избирам между неговите и тези на предишните, стотици пъти избирам неговите. Много пъти му се ядосвам, викам му, водя борба с ревността си, която често е проваляла много красиви неща. Но знам, че ще ме разбере, ще ме подкрепи, ще е там за мен, ако поискам. Толкова отдавна никой не беше правил това за мен. Благодарна съм, че точно той се появи в моя живот и че точно аз бях на правилното място във правилното време! :))))))

Да си си на мястото


Преминах през много. Сълзи, болка, страдания. Падания и ставания. Фалшиви усмивки, фалшиви приятели, фалшива любов. Държах се и стисках зъби, защото знаех, че някой ден щастието ще ми се усмихне. Вярвах, че тези, които преминават през най-голямата болка, са тези, на които им предстои най-голямото щастие. Вярвах също че Господ няма да ми даде повече отколкото бях способна да понеса.
В живота има добри и лоши периоди. Имало е времена, в които не съм вярвала в нищо и съм се молела да свърши, моменти, в които нещата, които обожавам, са ми били безинтересни. Но стиснах зъби и продължих. Някак си. Не вярвах, че ще го направя. Не вярвах в себе си и в силите си. Често съществото ми беше на ръба. Всичко се струпваше наведнъж и беше от трудно по-трудно.
И когато след трудностите изгрее слънце, няма по-голяма радост, няма по-приятно чувство на облекчение. Когато най-накрая се чувстваш пълноценен, истински, когато си на мястото си. Сърцето на врата ми е знак, че май открих мястото си. (:

сряда, 30 юли 2014 г.

Изкуство се пише, когато си тъжен

       Писането май го зарязах отдавна. Не много, но поне два-три месеца. Вече май имам нужда повече да споделям с хора. Не с всички, а с точно определен човек. Когато човек е щастлив, не му е до изкуство. Казано е, че изкуството се създава от тъжните хора. Ще се опитам от време на време да пресъздавам мислите си, но няма нужда от насилване. Това би било подигравка с изкуството. :))))

сряда, 28 май 2014 г.

Десет неща, които да направя преди да стана на 40

Да направя такъв списък няма да е никак лесно. Но ще се опитам малко по малко да изброя тези десет неща.

1. На първо място определено е да съм с истинския. Независимо къде и как. Независимо. Просто да знам, че е той и да сме отдадени напълно един на друг. Най-голямата ми мечта. Нещото, което съм преследвала през целия си живот. Истинската любов. Дано на 40 вече съм я открила и съм щастлива.

2. Да съм посетила поне веднъж на екскурзия друга страна - Италия, Англия, Германия... няма значение.

3. Да съм написала поне една собствена книга.

4. Да съм пътувала поне веднъж със самолет.

5. Да съм се научила на търпение и на отговорност. Да не съдя хората, да не говоря зад гърба им. Да съм по-потайна и по-добър слушател. Да научавам повече, отколкото казвам.

6. Да имам собствен самостоятелен дом и изградена удовлетворяваща кариера.

7. Да съм горда притежателка на тялото мечта.

8. Да отида веднъж на шопинг с неизвестно голяма сума пари и да си купувам каквото си искам, без да гледам цената.

9. Да работя в библиотека или книжарница поне за малко.

10. Да създам собствено магазинче за ръчно изработени изделия.

И като се замисля... Имам още толкова много мечти. ^^

сряда, 21 май 2014 г.

Десетте неща

1. Обичам да правя много неща на ден, не мога да огранича деня си  само до определена дейност. Гледам да чета поне по 50 страници на ден, да изгледам поне по един филм, да уча, да си пиша и да се чувам с хората, които ме интересуват. Междувременно гледам да не запускам себе си и да се поддържам винаги във форма.

2. Най-трудната ми борба винаги е била тази със себе си и най-вече с ревността ми. Хубавото е, че започнах да я побеждавам. Изисква невероятни усилия от моя страна, но съм си казала, че ще се излекувам от тази болест.

3. Друго нещо, което не харесвах, беше липсата ми на търпение. Но сега стискам зъби и знам, че проявите на силни емоции, без да са премислени, са изключително вредни и само развалят отношенията ми с важни хора.

4. Искам някой ден да напиша книга. Не знам какво ще разказвам, но предполагам, че ще е свързано с мен и многото ми размисли.

5. Искам да имам собствена фирма, да имам достатъчно пари да живея добре и същевременно време да се отдавам на безкрайно многото си хобита.

6. Искам някой да ме възприема за единствената, да мисли само за мен, да харесва и обича само мен. Пълно себеотдаване и от двете страни. Така съм го дефинирала в представите си.

7. Имам нужда от мигове само за себе си, да не говоря, да не слушам. Тези мигове обикновено са по-дълги от тези на другите хора. В такива мигове се улисвам и, ако ми принудят да кажа нещо, едва ли е много свързано. От тях има само по един човек, който може да ме извади. Човекът не винаги е бил един и същ, от време на време се променя. Но винаги съществува такава личност, с която бих говорила навсякъде и по всяко време.

8. Много обичам да искам и да ми дават съвети. И никога не приемам съвети. Винаги ми се струва не най-доброто това, което ми препоръчват да направя.

9. Винаги съм искала перфектни нокти и никога не съм ги имала. Никога не съм се харесвала чак толкова, иска ми се да поправя доста неща по себе си. Но идва момент, в който се чувствам толкова добре в кожата си, че не ги забелязвам.

10. Аз съм drama queen. Обичам драмата и проблемите сигурно (или те мен?) и винаги си ги търся дори в най-щастливите ми периоди.

Щастието и добрата стара драма

      ЩАСТЛИВА СЪМ! Откога чакам да напиша тези думи и истински да ги чувствам... Откога чакам нещо да промени ежедневието ми и да има смисъл? И сега, когато нямам повод за оплакване, отново се оглеждам за добрата стара драма, която ми избяга и се скри в някой ъгъл на съзнанието ми?
       Мразя я. Толкова много я мразя, а е част от съществото ми. И сякаш не мога да повярвам, че мога да живея и без нея, и без да я има, без да ме трови. Искам точно този живот, а не мога да повярвам в него. Защо съм такава глупачка?
       Щастлива съм, щастлива съм, щастлива съм и всичко е перфектно и хубаво, защото го заслужавам....

понеделник, 19 май 2014 г.

От мен зависи

       За Тайната съм говорила много пъти. За начините, по които е преобърнало живота ми позитивното мислене, съм писала, мислила и съм благодарна, че са се случили. Невероятно е как това, което си, това, което предстои да бъдеш, е просто едно отражение. Отражение на мисълта ти, на начина, по който си представяш живота. Вярваш ли в съдбата? Вярваш ли, че всичко е предначертано и не зависи от теб? Ако е така, единственото, което правиш в момента, е да съществуваш. Но не и да живееш истински.
        Убедих се хиляди пъти, че начина ми на мислене създава ситуациите в живота ми, свързва ме с хората, от които имам нужда, дава ми нещата, които ми трябват. Вярвам, че мога да имам най-прекрасния и най-кошмарния живот. Както го почувствам... Вярвам, че мога да се издигна в небесата и да се изравня със земята. И никой друг няма тази власт над мен. Единствено аз мога да сторя това с живота си. Не е ли хубаво да вярваш в тези неща? Не е ли по-добре, отколкото да се предадеш и да кажеш, че нищо не зависи от теб? Не е ли по-добре да имаш цел, когато станеш сутрин? По-добре е... И неслучайно всички около мен ми казват, че съм по-щастлива от тях. По-щастлива съм, да, защото знам какво правя с живота си и знам, че зависи от мен.

Въпреки пукнатините

     И научих, че всички ние сме тук с някаква цел. Тук сме, за да радваме някого. Тук сме, за да обичаме. Тук сме, за да вършим добро или зло. Тук сме, за да бъдем обичани, за да бъдем щастливи.
     Всички ние сме ранени на повърхността или някъде по-дълбоко в себе си, но все пак носим стойност, която няма никой друг на Земята. Носим уникалност по свой си начин. И можем много неща въпреки пукнатините. Въпреки това, че понякога си мислим, че сме прекалено счупени, за да можем да бъдем полезни, за да можем да бъдем обичани, за да имат нужда от нас. Не е така. Всеки има различни нужди, всеки има различни пролуки за запълване. И някой някъде днес се нуждае точно от мен, точно от теб...

За истинските хора или по-точно за липсата им

          Кога хората ще спрат да лицемерничат, да правят глупости зад гърбовете си, да говорят и лицемерничат? Кога ще се научат да бъдат добри един към друг или поне да си казват истината в очите? Колко рядко можете да видите нещо истинско, взаимоотношения, в които не е замесена лъжата? Чак е учудващо в тези дни. Някой да обича истински, някой да не лъже... Някой просто да бъде човекът, който е... без маски. Хубаво е и толкова ценно... като рядък диамант. Хората се страхуват от истината. Страхуват се да бъдат с тези, които искат, страхуват се да бъдат горди от това, което са, от мястото, където се намират, от нещата, които правят.
          И е толкова хубаво, когато срещнеш някого, който е искрен и не се страхува от себе си... Толкова, толкова хубаво.

Обичам моето тяло


      Когато бях с него, постоянно се стараех да променя нещо в себе си, най-вече в тялото си. Не се харесвах, исках да съм по-добра. Исках да няма повод да не ме харесва. Не се обичах, подценявах се и полагах неимоверни усилия да превърна всяко несъвършенство в неговата противоположност. Мразех всяко парченце шоколад и всяка мазна баничка, които си позволявах да изям. Защото той щеше да е разочарован.
       Сега се харесвам, да кажа дори и обичам. Тялото ми не се е променило, но с удоволствие си позволявам да си хапна мазна баничка и да й се насладя, макар че ми се лепва на коремчето веднага. Сега ме харесват такава, каквато съм. И аз също се харесвам. И когато тренирам - тичам или ходя на фитнес, е защото го искам, защото се чувствам така. Когато си забраня да изям нещо сладко е защото аз така съм си преценила, защото ми харесва да не го правя, защото самата аз ще се харесвам така. Не заради някого друг. Заради себе си. Защото харесвам тялото си всякак - както с леко закръглено коремче, така и с плосък корем.
        Всякак се харесвам. Защото щастливите хора са красиви. А това дали човек ти се струва красив е въпрос не само на външната му красота. Ако един човек ти допада като личност, той започва да ти се струва все по-красив външно. Ако един човек се държи мило с теб, няма как да не го харесваш външно. А аз се държа страхотно със себе си, обичам се и другите около мен също ме харесват. Научих се да бъда това, което съм. Да се стремя към съвършенство, без да изпадам в кризи на самобичуване, без да натъжавам това красиво момиче, което нося в себе си.
         Обичам тялото си! Спирам да го поправям! То никога не се е разваляло!

(инициатива Обичам моето тяло на Сайтът на Една Жена)

Your turn to cry


       Плакал ли си някога заради мен и ще плачеш ли, ако разбереш, че си отидох? Отидох си с вятъра и дъжда отми спомените за мен... Отидох си така неочаквано, както бях дошла. А ти може би все още си мислиш, че съм там някъде и те чакам... Ще плачеш ли, ако не срещнеш по-добра? Ще страдаш ли, че ме загуби? Ще псуваш ли онзи, който ме прегръща вместо теб? Ще мразиш ли себе си, че ме пусна? Някога ще съжалиш ли, ще поискаш ли да чуеш гласа ми? Ще заобичаш ли мен или някоя друга, както аз съм те обичала? Какво би направил, ако някой ден най-накрая осъзнаеш, че съм си тръгнала и никога повече няма да съм там, за да те чакам? Никога повече няма да те търся отчаяно и да се опитвам да върна нещата такива, каквито бяха преди? Какво ли, какво ли ще направиш? И ако аз се превърна в предишното ти Аз, ще можеш ли да продължиш, така както аз го направих? Ще можеш ли да преодолееш, да забравиш, да преглътнеш сълзите, да спреш мислите? Ще ме следиш ли, ще те вбесявам ли? Ще ти липсвам ли? Не знам, но май е време да поплачеш...

За онези страшилища

        Когато си момиче, мечтаеш да бъдеш принцесата на някого. От теб лъха на романтика и любов. Захласваш се по приказките и чакаш да дойде денят, в който и твоят принц ще слезе от белия си кон. И ако си достатъчно добра в това да бъдеш принцеса - да притежаваш необходимия инат и своеволие, да не се подчиняваш на многото прищевки на принца, наистина идва този ден. Превръщаш се в неговата принцеса и от този момент нататък светът става същото място, което познаваш от приказките.
         Почти всяко момиче си мечтае за това. С някои изключения.
         Онези страшилища с поглед по-невинен от този на всяка принцеса, но без грам от нейната наивност. Жени, способни да влязат в дома на мъжа и докато го гледат влюбено в очите, да го разрушат, а той да им е благодарен и да ги моли за повече. Ето това са истинските жени. От където и да я погледнеш - принцеса, но в ума - огън, дявол. Те са кралици.
          И докато повечето момичета мечтаеха да бъдат принцеси и чакаха своя принц, аз тайничко се надявах да се науча да бъда от тези страшилища, за да преобърна света и да разболея ума му.

четвъртък, 15 май 2014 г.

Да бъда...

      Аз сама съм се заробила в своите граници и вярвам, че нещата винаги трябва да се случват точно по този гаден начин. Вярвам в себе си до време. Вярвам, че мога да имам всеки, ама до време. Мисля си, че моите противоречия и това, което ме различава от останалите, могат да изгонят всеки. Понякога се страхувам от това, което съм. Страхувам се, че съм обсебваща, че не съм това, от което се нуждае един мъж. Страхувам се най-вече не защото това е истина, а защото човек се превръща в това, което мисли. Мислите ми изграждат личността ми. И ако мисля, че не съм, значи не съм. Границите ми са там, където сама си ги поставям.
      Осъзнавам, че за ден мога да преобърна света си и постоянно го правя. Но после се връщам към добрата стара драма, сякаш се страхувам да съм щастлива. Сама си мисля и очаквам предателства. Не вярвам в искреността, не вярвам, че някой държи на мен. Не вярвам, че някой иска само мен. Постоянно се терзая от мисълта, че може би разочаровам тези, на които им пука.
       Най-трудната битка - да победя ума си. Да преобърна границите и представите си. Да си повярвам. Да знам, че заслужавам и мога. Да знам, че им пука и че аз съм единствената. Да знам, че аз решавам. Да знам, че някой си умира да реша да съм с него. Да знам, че съм готова да си тръгна, когато ме нараняват и не се държат добре с мен. Да се науча да поставям всеки на мястото му и да не се страхувам да загубя никого, ако не умее да се държи добре с мен. Да бъда силна. Да съм желана. Да съм обичана. Да съм това, което съм и повече. Да надхвърля собствените си очаквания. Да запазя гордостта си. Да сбъдвам мечтите си. <3

Когато той си тръгна


       Откакто си тръгна мина много време. Много бури претърпях, много облаци. Беше една дълга есен. И после, като осъзнах, че няма да се върне, още по-дълга зима. Студена, лоша, всепоглъщаща. Нищо нямаше смисъл. Исках да приключа и да си тръгна някъде далече от тази болка. Не вярвах отново да изгрее слънце на моята улица. Дълго се опитвах да се скрия от облаците, опитвах се да ги изгоня и да върна лъчите, с които осветяваше душата ми. Питах се и него питах защо си тръгна. Защо избра това? Търсих отговорите, които никога не ми даде. Много, много дълго време.
        И после продължих. Не можеш вечно да живееш в зимата. Понякога ти се приисква да е лято или поне пролет. Продължих и оставих неотговорените въпроси зад гърба си. Преглътнах сълзите. Една сутрин просто станах и ги изпих със сутришното си черно кафе. Много дълго ме тровиха. Казах си, че е за последно.
        Представа нямах тогава той колко силно е желаел да ги има безкрайните ми въпроси, сълзи, болка. Все за него да са. Представа нямах, че обожава факта, че е забил отровните си тръни в сърцето ми. Когато се опомни и видя, че съм се освободила от хватката му, той се върна. Върна се и беше изненадан. Чудеше се къде е изчезнало онова уязвимо, само негово момиче. Как успя да избяга... Как успя да се скрие и спаси... Започна да иска въпросите ми обратно, започна да иска да си върне усмивките ми, искаше обратно с цялото си същество властта си над мен. Само че не можех да му го върна. Не можех да му върна всичко, което му бях дала, защото вече си го бях взела обратно. Трябваше навремето да си спомни, че само мъжете обичат да се връщат, но жените - ако продължат веднъж - никога отново не поглеждат назад... Болеше да видя болката в очите му, когато го осъзна. Лъжа. Заслужаваше си го. : )

за Него


         Много често стоя сама и си мисля за Него. Истинския. Той не е нито кестеняв, нито рус, не е със сини или кафяви очи, нито пък със зелени или пъстри. Той е всичко това. Няма име, а всъщност може да го наречеш по всякакъв начин. Може би не го познавам, но винаги е бил мой. Той - създадения за мен, който може би ме чака там някъде във времето и пространството. А може и да го познавам вече. Може да съм го целувала. Може пък и да не го понасям, защото още не сме разбрали, че аз съм аз и той е той. Може би някой ден ще погледна в очите му и ще кажа „Да, ти си.“ Ще стигна до това, което винаги съм търсила. Ще стигна мястото, към което винаги съм бързала. Дано го разпозная, дано го открия, дано го стигна, дано го намеря. О, да, знам - някой ден със сигурност ще знам кой е. Очите му ще имат неговия цвят, косите му - кестеняви или руси, ще носят точно неговия аромат. Името му ще е най-хубавия звук на света... ^^

Лунна диета


   
          Никога не съм спазвала никакви диети. По-простата причина, че не се е налагало особено, пък и обичам храната - едно от любимите ми малки удоволствия. Напоследък обаче започнах да изпитвам някаква нужда да я огранича леко или да я попроменя, защото ми се иска да поизчистя мазнините. Само че няма как да се случи - наречете го липса на воля или просто нежелание да се лиша от удоволствия. Затова реших да пробвам с нещо по-леко като за начало. Някои ще кажат, че не е от най-леките неща, но може да пробвам да тествам волята и издръжливостта си, пък ако не стане - майната му. Реших да пробвам лунната диета. Ядеш си каквото си поискаш, но един ден от седмицата си само на вода. За любител и ценител на храната като мен определено няма да е лесно, но може и да свикна. Плюс това помага за пречистване на токсините от организма. Да видим дали ще издържим. Ето го и графика ми до края на годината.

МАЙ 07 май 2014 06:16 сряда първа четвърт 14 май 2014 22:16 сряда пълнолуние 21 май 2014 16:00 сряда последна четвърт 28 май 2014 21:41 сряда новолуние   ЮНИ 05 юни 2014 23:40 четвъртък първа четвърт 13 юни 2014 07:12 петък пълнолуние 19 юни 2014 21:39 четвъртък последна четвърт 27 юни 2014 11:09 петък новолуние   ЮЛИ 05 юли 2014 14:59 четвъртък първа четвърт 12 юли 2014 14:25 петък пълнолуние 19 юли 2014 05:09 четвъртък последна четвърт 27 юли 2014 01:42 петък новолуние   АВГУСТ 04 август 2014 03:50 понеделник първа четвърт 10 август 2014 21:10 неделя пълнолуние 17 август 2014 15:26 неделя последна четвърт 25 август 2014 17:13 понеделник новолуние   СЕПТЕМВРИ 02 септември 2014 14:12 вторник първа четвърт 09 септември 2014 04:39 вторник пълнолуние 16 септември 2014 05:06 вторник последна четвърт 24 септември 2014 09:14 сряда новолуние   ОКТОМВРИ 01 октомври 2014 22:33 сряда първа четвърт 08 октомври 2014 13:51 сряда пълнолуние 15 октомври 2014 22:13 сряда последна четвърт 24 октомври 2014 12:57 петък новолуние 31 октомври 2014 04:49 петък първа четвърт   НОЕМВРИ 07 ноември 2014 12:23 сряда пълнолуние 14 ноември 2014 17:16 сряда последна четвърт 22 ноември 2014 14:33 петък новолуние 29 ноември 2014 00:07 петък първа четвърт   ДЕКЕМВРИ 06 декември 2014 14:27 събота пълнолуние 14 декември 2014 14:52 неделя последна четвърт 22 декември 2014 03:36 понеделник новолуние 28 декември 2014 08:32 неделя първа четвърт

Пролетта в душата ми



       Зимата в душата ми най-накрая свърши. Сега е пролет. Освобождаваща, красива, свежа, нова, възраждаща. Пролетта дойде с нови усещания и аромати и с много, много усмивки. Отдавна бях забравила какво е в съществото ти да се ражда нов сезон. Бях забравила какво е да преоткриваш, какво е отново да разтопиш ледовете си. Бях забравила какво е да си щастлив, да не можеш да се спреш да се смееш и на най-малката глупост. Бях забравила какво е някой да се интересува, някой да те чака. Много неща бях забравила. И за пореден път се убеждавам, че почти няма нещо по-добро от припомнянето на добре забравено старо удоволствие. За пореден път се убеждавам, че нищо не е незаменимо и че всеки край означава ново начало. А новото начало винаги е по-добро от всяко предишно. Понякога си казвам, че по-хубаво няма накъде. Само че всеки път ми се доказва, че винаги, винаги, ВИНАГИ може да стане по-хубаво, че има още за какво да се боря, за какво да живея, на какво да се радвам.
         Пролетта, която разцъфва в душата ми, отново ме кара да вярвам. Кара ме да благодаря, че не съм се предала пред студа на зимата, че не съм си отишла, че съм останала и съм я дочакала. Разбрах, че наистина - колкото по-студена е била зимата, толкова по-топла и красива е пролетта. Благодаря й, че винаги се завръща, за да ми припомни отново как обичам да живея и че наистина си заслужава. Наистина...

понеделник, 5 май 2014 г.

Дребните ми удоволствия

      В живота харесвам малките удоволствия. Онези дребни неща, които правя само за себе си и за никого друг и ме карат да се чувствам една идея по-щастлива в този момент. Онези малки неща, които ми идват отвътре, не изискват усилия, но непременно водят до усмивка на лицето ми.
       Когато живота поднася много нерадости на човек, порядъчно количество болка и липси, той започва да се сеща за малките неща, да търси нещо, което да го развесели, макар и за малко да забрави за това, което го наранява. Нова дреха, нова прическа, нова снимка, нова книга, нов сериал за гледане, няколко весели песнички, такива дребни неща, а преобръщат светове...

Възкръсналата надежда

Невероятно е как понякога съм била на косъм да се откажа от нещо. Казвам си, че щом не се е получило значи не е трябвало да стане. Предавам се без бой и си продължавам. Тогава изведнъж съдбата решава да ми докаже, че има защо да мечтая и да се надявам, защото мечтите се сбъдват - зависи колко силно си ги пожелал.
Никога няма да си обясня защо мечтите и желанията ни започват да се сбъдват точно когато се откажем от тях. За мен няма никаква логика. Обаче се случва. И понякога колкото и глупаво да си мислите, че е било едно желание, колкото и неразумно, първично, става така, че то се сбъдва и ви се иска да крещите от щастие, защото няма нищо по-добро от възкръсналата надежда там, където тя е отдавна умряла.

Циклотимия или за променливото настроение

       Наскоро започнах да чета една книга на Хорхе Букай и попаднах на приказка, в която се разказваше за цар, който страдал от циклотимия. Разбира се, веднага се диагностицирах. И при мен ги има тези моменти на абсолютна депресия, в които целия свят ми е апатичен, а няколко часа по-късно може да ме преследва луда еуфория и да не знам колко високо  мога да подскоча от щастие.
        Все се питам - нормално ли е? Не е ли вредно да не знаеш в какво настроение ще си след една минута? Не е ли вредно да има хора, които имат такова силно влияние върху това, хора, които могат да направят едно действие и да преобърнат всичко?
        Защо имам сутрини, в които се събуждам и съм безкрайно щастлива, без да знам и аз защо? Защо има сутрини, в които буреносен облак би ми завидял колко съм мрачна и потисната? И онези третите - най-лошите - когато се събуждам в добро настроение и за разнообразие реша да включа overthinking-a и да осъзная, че далеч не съм толкова добре колкото съм си мислела.
        Почвам да се замислям къде да си поставя и аз надписа „И това ще мине“, за да си го набивам в главата всеки път, когато настроението ми неволно се смени на сто и осемдесет градуса и от весела и безгрижна се превръщам в тъжен облак. Май на тавана с огромни букви ще е най-добре, че да мога да го чета всеки път, когато се събудя....

Тяло и душа

      Защо, когато се влюбя в тяло, не мога да се влюбя в душа? Защо, когато съм готова да дам своето тяло, душата ми не успява да се разкрие пред същия човек? Получава се положение - или едното, или другото. А търсим този, който ще успее да вземе и двете, да ги оцени еднакво по достойнство. Да не иска едното, а да се отказва от другото... Да приеме всичките ми странности, всичките ми качества, да оцени това, в което съм добра и да преглътне нещата, в които не ме бива. Но засега се влюбват или в тялото ми, или в душата ми, но на последните не съм готова да им дам тялото си. Неразумно, нали?! Но мога ли да се боря срещу естественото (не)желание...

неделя, 4 май 2014 г.

Можем ли да бъдем щастливи, наранявайки останалите?

     В безкрайни дефиниции на това какво представлява щастието сега няма да се впускам. Говорила съм и друг път за това. Мислила съм още повече пъти за него. Всеки познава онова чувство, когато всичко е наред и ти се струва прекрасно.
     Обаче, колкото и да съм била щастлива или пък нещастна, винаги съм си мислила едно - не може да съществува щастие, изградено върху чуждото нещастие. Просто вярвам, че на света властва някакъв такъв закон на справедливостта, който не го позволява. Поне не за дълго.
     Мисля, че ако аз съм щастлива с някого, но това нещо прави някого друг нещастен - едва ли ще продължи дълго. Нещо някъде ще се промени, така че всички да са доволни от ситуацията.
     Никоя част от мен не иска да вярва, че може да просъществува дълго щастие, някъде в основите на което е заложено нещо, което прави другиго нещастен. Просто не може. И не бива.
     Ако нараниш друго човешко същество с цел да направиш добро за себе си, колко добро може да е това? Доколко спокойна може да остане съвестта ти? Ще оцениш ли щастието по достойнство, знаейки по какъв път си го получил?
     И един последен контра въпрос - а трябва ли винаги преди всичко да се съобразяваме със щастието на останалите, че да можем да си позволим и ние да изпитаме нашето? Не е ли от друга страна всеки за себе си? Не е ли всеки на този свят, за да направи себе си щастлив и да се бори за собственото си щастие?

Спомените, не човека

      Единственото, което знаех до определен период от време, е, че исках него. Исках го с всичките му качества и недостатъци, с всичко, което ми даваше и отнемаше. Исках безкрайните ни разговори, исках споровете и караниците ни, исках безразличието му, исках начина, по който не можеше да се отдели от мен. Исках го. Такъв какъвто е. И само него. Бях зависима до мозъка на костите си. Мразех и обичах тази зависимост. Правеше ме най-щастливата и най-нещастната. И всеки път се питах как само един мъж може да постигне такава власт над сърцето на една жена.
       Когато си тръгна, всичките ми чувства бяха тъга. Отчаяна, заробваща, изпепеляваща тъга. Не можех да мисля за друго освен за това, че ми липсва и че искам да си го върна, независимо каква цена трябва да платя.
       И после дойде онзи изцеряваш миг, в който разбрах. Не беше той това, към което бях зависима. Бяха чувствата, които ми даваше, бяха болките и радостите, беше горчивото и сладкото. Всичко, всичко, което получавах от него в големи количества. Исках тези неща, исках тези спомени, исках такава любов. Това беше всичко. Понякога е тежко да стигнеш до такова заключение. Оказва се, че няма незаменим човек. Оказва се, че си живял в някаква заблуда, че си вярвал в нещо, че уж си държал на някого, а всъщност си държал на друго. Но от друга страна е дяволски освобождаващо. Започваш да откриваш тези чувства и на други места, от други хора. И тогава разбираш... Sometimes you miss the memories, not the person. Така зачеркваш от живота си хората, които не искат да бъдат там... И продължаваш. С нови хора, нови преживявания, понякога по-добри и от старите. ^^

сряда, 30 април 2014 г.

Без усилия : )

Преди няколко дни нали ви казах, че все се отказвам да се боря. Само че днес си мисля друго. Мисля си, че не си заслужава, когато полагаш толкова много усилия, а получаваш толкова малко в замяна. Просто няма смисъл. Живеем с мисълта, че за да оцениш нещо истински по достойнство трябва да си се борил за него, да си положил неимоверно много усилия, да си плакал, да си се мъчил. Е, да, ама не. Особено в любовта, особено в любовта. Нещата трябва да се случат от само себе си, да е хубаво. Трудности няма как да няма, но не може само единия да се бори за преодоляването им. Трябва да е взаимно. Ако ще страдаме, поне да страдаме заедно.
Затова от днес не търся трудната любов, не търся драмата, не търся възможно най-неподходящия, който да ми разбие сърцето. Търся лесното. Не е правилно да го дефинирам като лесно, но в случая с думата имам предвид друго. Лесно в смисъл на нещо случващо се от само себе си... Чакам моето нещо да се случи. И спирам да се тровя и да полагам усилия. Поне в любовта - не. Осъзнах, че цялата тази болка накрая не си е заслужавала... Не си е заслужавала! Защото никой не се върна. Никой не чакаше аз да се върна... Той продължи напред, време е из да го направя...

Аз ли си търся белята или тя сама ме намира?

Къде щях да съм сега, ако не бях тук, ако не бях направила тези избори, тези грешки? Ако не бях се борила упорито за една кауза? Ако не бях предала всички заради едно обсебващо желание? Къде щях да съм, ако не се бях излекувала? Къде щях да съм, ако не бях психически повредена? Къде щях да бъда, ако не бях царицата на драмата? Какво щях да правя сега, ако не приемах толкова тежко и навътре всичко?
Щях ли да съм с него? Щях ли да съм щастлива? Щях ли да имам толкова приятели? Щях ли... Щях ли... Къде щях да съм? Какво щях да правя в този момент? Щях ли да бъда обичана или отново разкъсвана от поредната глупост, която тормози ума ми? Щях ли да съм се оправила? Щях ли да пиша? Щях ли да те чета толкова? Щях ли да съм тук в това легло, с тези мисли, с тези проблеми, с тези болки и любови, с тези разочарования и радости? Щях ли да имам няколко страшно верни приятели? Щях ли да имам силата и желанието да съм нещо повече? Щях ли да се стремя към това повече?
Щях ли да съм това, което съм, ако бях с него? Нямаше ли да ме дърпа надолу? И всъщност аз горе ли съм? Щях ли да съм щастлива? Щях ли да го обичам? Щях ли да продължа да го искам толкова силно, когато го получа? Щях ли да го оставя и да гоня друго? Други болки? Родена ли съм за щастие? Или съм родена да пиша? Кога ще обичам този, който ме обича и кога ще спра да си търся неподходящ, за да се влюбя в него и да си страдам, както аз си знам?
Аз ли си търся белята или тя сама ме намира?

вторник, 29 април 2014 г.

Вечния компромис

      Понякога съм изградена от един вечен компромис, състоящ се от много други малки компромиси, които правя спрямо себе си и за които ме е яд само на себе си. Толкова борбена личност като мен има периоди на отчаяние, в които е готова с лека ръка да се откаже от всяка цел, която си е поставила, просто защото в момента изглежда, че конкуренцията е по-силна. Вярно е, че някои ситуации са безсмислени, но не можеш да отхвърлиш нещо преди дори да си опитал. Да изчакваш, за да не пречиш, да изчакваш по-подходящ момент, да чакаш твоят час да удари, а той все да не удря и да не удря. Докога тази безумна доброта? Докога ще си казвам „Е, и този път няма да е, нищо, ще опитам нещо друго.“ Ако постоянно се предаваш, защото някой друг е там преди теб, няма ли да свикнеш дотолкова, че никога да не се научиш да се бориш за правата си и за това, което искаш?... Винаги съм се отказвала твърде лесно, твърде лесно... Не за друго. Защото ме е страх да вложа всичко от себе си, цялата си душа в някаква цел и накрая да загубя. Това не го приемам. А, докато не съм действала, винаги ще знам, че имам шанс да действам. Може би един ден този шанс ще е пропилян, но поне известно време ще живея с мисълта, че имам още ходове и не съм изиграла всичко, с мисълта, че имам още един опит за правене... И, ако този опит е последният ми шанс, как бих могла да го пропилея... Ами, ако не успея... Но все пак... какво ако успея?!

Не мога... А всъщност мога ли?

        Не мога. Казала съм си, втълпила съм си и все до тази задънена улица стигам. Нещо още преди години се е повредило в мен. Обичам се, но не се чувствам за достатъчно добра, че да бъда единствена за някого. Все има някой преди мен или след мен - по-добър, по-красив, по-специален. Не мога да повярвам, че мога да бъда света на някого. Не мога да повярвам, че мога да вляза под кожата на някого, така че сън да не знае от мисли за мен, нощта му ден в да превърна и обратно. Всъщност мога. Но не и при тези, които аз искам. Преобръщам светове, подлудявам, руша, погубвам... Но не и там, където ми се иска. Там съм безсилна. Там съм страхлива. Там съм изгубена. Там не знам какво да правя. Там не мога да отговоря на въпросите, но не мога и да мълча. Заплитам се и се изгубвам в дълбини, с които нямам силите и уменията да се справя.
       И знам, че всичко е в ума ми. Ако почна да си мисля, че съм достойна за тези, които пожелая, ако почна да подлагам под съмнение дали те са достойни за мен, ако вместо да ги обожествявам като съвършени същества... Ако поне веднъж забравя за морала си и открадна приятеля на друго момиче, ако поне веднъж повярвам в себе си, в него и запазя мъжа до себе си, без да го ревнувам от жените, които му обръщат внимание, ако почна да приемам това като комплимент за избора си... Ако... Ако... Мога ли? Може и да опитам. Защо да не съм по-добра от другите? Какво ми е сбърканото? Надявам се, че е само в ума ми.

понеделник, 28 април 2014 г.

Генезис



      Има ли ме? Съществувам ли наистина? Какво всъщност е да съществуваш? Кое е истинско? Къде е границата между реалност и въображение или е твърде размита, за да бъде определена? Човек ли създава съдбата си и до колко има властта да я променя? Има ли паралелни светове, други реалности и как избираме в кой от тях да съществуваме? И всъщност дали имаме някакъв избор?

Eames: They come here every day to sleep?
Elderly Bald Man: [towards Cobb] No. They come to be woken up. The dream has become their reality. Who are you to say otherwise, son?
                                                                                                         Inception

      Генезис - филмът, който ме накара да се замисля. За сънуването, за идеите, за съзнанието и подсъзнанието на човека, за реалността ни. Винаги съм искала да вярвам, че има нещо повече, нещо по-необикновено, нещо по-силно, по-могъщо. Искала съм да вярвам, че нищо не е толкова просто колкото изглежда, но вглеждайки се по-надълбоко дори най-малките неща не са прости. Велик е самият факт, че съществуваме, но това е друга тема, в която сега няма да задълбавам.
      Колко пъти сте подлагали на съмнение света, в който живеете? Колко пъти сте се усъмнявали, че нещата, в които винаги сте вярвали, може да са само плод на въображението и ума ви? И как ще се почувствате, ако се окаже така? Ако един ден се събудите и сте с 50 години по-млад, ако се окаже, че целият ви живот, всичко, което сте постигнали и направили, е било просто един сън? Разочаровани, натъжени, предадени? Или ще успеете да внедрите изживения опит от изсънувания живот в настоящия, уж реалния? Кое ще бъде по-реално? Онова, което сами сте създали в ума си? Или това, което е? Дали пък и двете не са игра на въображението ни, свойство на мозъка ни да създава? Дали всичко около нас не е една черна бездна, в която виждаме само това, което мозъците ни сами са изградили? Дали хората и приятелите ни не са само наши проекции? Разколебавала ли се е вярата ви в истинското и въображаемото дотам, че да започнете да си задавате тези въпроси?
      Моята - не е. Имам ясна граница между сънуването и реалното. Но понякога това, което наричаме реално, дотолкова не ми харесва, че единственото ми спасение е там в леглото при мечтите ми, при сънищата ми, при моята реалност, такава каквато искам да бъде. Веднъж обичах много, но не можех да бъда с този човек и съзнанието ми всяка вечер ме караше в един свят, където въпреки всичко и въпреки всички - бях. И всяка вечер бях щастлива. Това беше моята реалност, в която нямах търпение да избягам. Това беше истинското. And who are you to say otherwise?

четвъртък, 24 април 2014 г.

Винаги ми се е искало...

       Казват, че е хубаво да мечтаеш, защото понякога мечтите се сбъдвали. Казват, че е хубаво да внимаваш какво си пожелаваш, защото понякога желанията ставали реалност. Също така казват, че понякога това, че НЕ си получил желаното от теб, е най-големият подарък на съдбата.
       Факт е, че всички ние или поне повечето от нас имаме мечти, желания, някакви цели, които сме си поставили и искаме да осъществим в живота си, за да се чувстваме добре и удовлетворени от това, че живеем, че ни има. Да докажем на себе си, че не случайно сме на тази Земя и че има смисъл в нашия живот. Дори и да отречете, че мечтаете, не може подсъзнателно да няма неща, които много ви се иска да се случат по точно определен начин. Самото споменаване на думите „Ех, сега да беше...“ или „Ех, сега да имах...“ си е вече мечта.
       Колко от нас обаче знаят какво наистина желаят и как да го постигнат. Хубаво е понякога човек да си зададе този въпрос...
       Винаги ми се е искало да съм силна и самостоятелна млада жена, да съм наясно с желанията си, да съм толкова горда, че да не позволявам на никого да стъпче достойнството ми, но и да уважавам хората, да обичам приятелите си и те да ме обичат. Винаги съм искала думата ми да значи нещо, да има тежест пред хората, които ме заобикалят. Винаги съм искала да ме приемат на сериозно като силна личност с големи амбиции и воля. Винаги съм искала независимост, да не завися от никого и по никакъв начин, да съм роб единствено на себе си и собствените си желания. Винаги ми се е искало да обичам - силно, дяволски, истински, искрено и чисто. Да обичам по този начин и да ми отвръщат със същото. Винаги съм искала да ме подкрепят. Да стоят до мен, без да задават въпроси, но да вярват, че аз мога и ще се справя.
      Винаги ми се е искало да си изградя принципи и навици, винаги ми се е искало да имам твърд характер, който не се пречупва лесно и да съм безобразен инат, който винаги постига своето. Винаги ми се е искало да имам вечери и дни за себе си, някакви мои неща, които правя за удоволствие и напълно сама със себе си.
      Винаги ми се е искало да имам страхотна и голяма компания от приятели, където всички ме обичат и разчитат на мен и на които и аз мога да разчитам. Винаги ми се е искало да излизам и да се смея и забавлявам по цяла нощ, докато му е времето.
       Винаги ми се е искало да печеля доста и да съм шеф на голяма фирма. Да мога да си позволя да ходя в офиса, когато намеря за добре. Да нося костюми и сака като истинска елегантна бизнес дама. Винаги ми се е искало и да стана писател. Все пак шефовете имат доста свободно време. :) 
       Винаги ми се е искало да живея с цялото си семейство и приятели на близо, в един град, да няма вече разстояния и пречки. Винаги ми се е искало завинаги да остана на 21, щастлива и влюбена в живота, в книгите, в хората, в шоколада и всичко останало.
       Винаги ми се е искало... И някои неща наистина са се случили вече. : )

вторник, 22 април 2014 г.

Българското лекарство против рака

http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=1900444 Тъжно. Много тъжно.

Да си пазим Земята...

     Хора, вижте какво правим със земята си. Тук живеем ние, не извънземните. Тук предстои да живеят нашите деца, тук оставяме тленните си останки, тук оставяме всичко, което сме градили през живота си, когато си идем. Тук оставяме себе си. А рушим „тук“ с всеки изминал ден. Направете поне минималното. Загасете лампите, когато не сте вкъщи. Изхвърляйте си боклука в кошчето (още се шашардисвам, когато видя човек просто да го хвърли на улицата). Използвайте градския транспорт, когато можете. Дори най-малките неща, ако всички започнем да ги правим, ефектът ще е огромен. Защо само се оплакваме от начина си на живот, от средата, в която живеем, а не правим нищо, за да го променим или поне малко да намалим вредните влияния? Защото всеки си казва „Ако аз пазя поне малко, другите седем милиарда няма да го направят... Една птичка пролет не прави. Затова дай и аз да съм като другите.“ Ами защо не започнат да го правят другите седем милиарда?

За смешното

     Един въпрос си задавам отдавна и мисля, че е логично да се обърна към повече хора с него. Струва ми се, че вече няма нищо смешно. Струва ми се, че се смея искрено веднъж в месеца. Наистина усещам кога нещо е наистина смешно и ме развеселява искрено. Има разлика. През другото време, ако се смея, е доста фалшиво и насилено в определени моменти. Нито смешните филми струват, нито смешните картинки в 9gag вече са смешни. Нито вицовете се смешни. Изчерпахме ли се? Изтъркахме ли се? Не сме забавни вече ли? Или просто в мен нещо е сбъркано, че е толкова трудно да се смея искрено на нещо и наистина да ме забавлява? Къде ми е проблемът? Понякога се чувствам като в приказката с принцесата, която нищо не можело да развесели и режели главата на всеки, който се опита, но не успее... Хм.

Господарят

      Президент и господар на сърцето ми. Ти си написал конституцията и ти раздаваш правата и задълженията. Ти решаваш кога подчинената ти да е щастлива и кога да е меланхолично-тъжна, кога да е безумно влюбена и кога безразлична към света и всички.
      Ставам изваяна от ридания от една твоя лоша дума, умирам при всяко твое безразличие. А само поглед, усмивка (даже небрежно помръдване на ъгълчетата на устните ти) раждат нови светове и вълнения у мен. Всемогъщ си и, колкото и да се мразя за това, нямам воля. Нямам сила да се изправя срещу това. Някой ден ще ме довърши. Така и не се научих да не се къпя в морето, в което веднъж едва не съм се удавила.
       А ти вместо да ставаш все по-благосклонен, ставаш все по-жесток към жертвата си, към подчинената, която не смее да противоречи на волята ти. Мразя това, в което ме превърна. Мразя човека, който съм. Мразя това завладяващо пленничество, което не ми дава покой, дори когато ти вече не искаш да командваш. Това, че се отказваш от мен, е още по-убийствено. Още по-тежко. Наказа ме да съм тъжна сутрин в четири. Наказа ме да не спя по цяла нощ и да се моля. Да се моля да изгрее слънце, защото, когато ми обърна гръб, и то залезе заедно с усмивките ти.
      Искам си обратно волята, усмивките, сърцето... Искам си свободата  и независимостта, а съм подчинена на един жесток господар, който няма намерение да ми ги върне...

(btw, не съм толкова отчаяна и депресирана. просто ми харесва да пиша по този начин, макар и времето почти да излекува всичко.)

Любов по телефона

    Откакто ти си естествен израстък в сърцето ми, телефонът ми се превърна в естествено продължение на ръката ми. В него откривам теб - значи целият си свят държа в ръката си. Не отделям поглед и сърцето ми трепери, преди екранът да светне и да издаде - имам ли ново съобщение, нов sms или пък случайно си решил да ми се обадиш.
    Всяка вечер преди да заспя, изключвах компютъра и държах телефона в ръце и пишех съобщения, докато пръстите ми не се отпуснеха и не го изпускаха. После се събуждах посред нощ и отговарях на последното неотговорено. Заспивах и сутрин с трепет очаквах да видя дали си го прочел и какво си ми писал. Не мога да ти опиша чувството, когато видех, че имам по 3-4 нови съобщения във Фейсбук от теб. Първата ми работа беше да ти отговоря и отново да започне един дълъг ден с размяна на безброй съобщения и емоции.
    Понякога се ядосваше, че заспивам по средата на разговора ни. Как можех да ти обясня, че е защото съм дала и последните си сили само за да си говоря още малко с теб?! Сутрин, когато се събудех и се опомнех виждах телефона си залят от ядосани съобщения, че никога няма да ми простиш. Ставаше ми смешно, весело и влюбено. Караше ме да се влюбвам с всеки ред, с всяка буква. Просто беше толкова.. ти. Представях си как се ядосваш, нервираш, някакси несвойствено за самочувствието си ми казваш „Ядосваш ме, спри.“, както когато ме ревнуваше.
    Най-голямата ми тръпка... Най-неразумното чувство. Една телефонна и интернет любов... Редки срещи на живо. Една изгубена студентка, която се чувстваше на гости в собствения си град, но винаги бързаше да се върне, защото беше забравила сърцето си някъде там. Редки срещи през уикенда, набързо разменени целувки и телефонни номера... А после огън. И всичко изгоря до основи... Какво очаквах?! Колко ли можеше да продължи това...

сряда, 16 април 2014 г.

Клетви черни

Черна чума пак ти пращам.
Ах, нещастнико! Защо
толкова жестоко ме наказа,
къде сгреших и със какво?
Знам за твоята любима,
онова нещастно същество,
моята любов несподелена
което ще наказва, макар
и невиновно да е то.
Тя ще страда както страдам,
да не би и повече от мен,
клетви хвърлям аз по нея
всяка нощ и всеки ден.
Може би се връщат, знам ли,
не се страхувам аз от тях.
Няма болка по-голяма с грам,
нека съм наказана за този грях.

Черна чума

Черна чума аз ти пратих,
да е винаги след теб,
взор във нея щом вторачиш
да замръзваш притеснен.
Моите очи да виждаш
влюбиш ли се някой ден,
всяка пък да ти отказва,
да си смъртно наранен.
Да не можеш да погледнеш
женско, хубаво лице,
без да те полазват тръпки,
а протягаш ли ръце
да прегърнеш с обич силна
някое любимо същество,
чумата да те проклина
и да те спохожда зло -
как по бузите ми нежни
стичаха се две сълзи
ти да чуеш и усетиш
и да съжалиш дано...

Може би е прекалено. Но така ме споходи вдъхновението.....

вторник, 15 април 2014 г.

Странно.. но всеки има право да няма вкус.

      Един въпрос ме измъчва откакто започна да се проявява женското в мен и да има някакви притенции върху определени мъже. Чувствам се лично засегната, защото това правило за странните вкусове на хората, винаги ми е докарвало, ако не сърдечни болки, то поне порядъчно силно главоболие.
      Въпросът няма да ви изненада. Не е нито нов, нито ще остарее някога. Въпросът е защо винаги тичаме след невъзможното. Защо имаме критерии, търсим човек, който уж ги покрива, после откриваме, да речем, двама. Единият бие девет от десет в списъка ни и изглежда перфектния кандидат, другият едно-две с леко присвиване на очите едва-едва ги отбелязва. Всяка математическа и каквато и да била логика би отговорила на въпроса „Е, кого от двамата взимаме?“ с „Първия, естествено. Елементарно, Уотсън.“
      Е, да, ама не. Логиката на любовта, напук на всички си избира тъкмо втория. И какво се случва тогава? Ами нищо хубаво. Хубаво, харесваме си втория, изгаряме тъпия лист с малоумните си критерии и си казваме, че нещо такова не може да решава щастието ни. Е, да, ама не сме щастливи. Влюбени - загубени - със сигурност. Ама щастливи - от време на време. Даваме си вид на такива, казваме си, че всичко хубаво се постига трудно. Но докога можем да се залъгваме с такива изтъркани фрази? Докато си видим сърцето на земята, смачкано от крака на избранника ни? Някои твърдоглави като мен продължават и след това да се надяват и да държат на избора си, че да са сигурни, че след като всичко приключи окончателно, ще са тотално стъпкани и разбити.
       Тогава започваме да се чудим - какво, по дяволите, ни има, че ние не сме за този човек това, което е той за нас. Ако съм умна, красива, имам хубава работа, разбирам се с човека, освен това и тръпката и страстта ги е имало, защо да не съм перфектния човек, защо да не съм избраницата  на сърцето му? И тогава ме огрява единствения възможен отговор - че може би тъкмо това е причината... Аз съм перфектна по всякакви параграфи, а явно никой вече не търси перфектното за себе си. Всеки търси някаква грешка, опит, удоволствие, нещо, което да не е както трябва. Белята ли си търсим, склонност към драмата ли имаме, искаме да страдаме ли?
       Не знам. Тази логика ми е противно чужда и мъчително близка (от опит). Започвам да се питам как хората се влюбват един в друг? Или просто единия се примирява по някое време, че не трябва да търчи след грешния човек и се спира при правилния? Може ли любовта да е примирение? Не губим ли най-хубавото нещо в такъв случай? Случва ли се двама грешни да се заобичат и да са заедно? Как, защо, кога, какво... Не мога да спра да се питам. Ще се случи ли на мен някога нещо такова?

Робинзон Крузо или за силата на духа

       Последната книга, която прочетох, е добре известна на всеки интелигентен човек. Не че не съм я чела и преди това, но съм поддръжник на идеята, че при всеки следващ прочит на книга човек открива по нещо ново и по-различно, което при предишните не е успял да извлече от нея. Няма да излъжа, като кажа, че точно този тип книги не ми е сред любимите, но освен това съм широкоскроен човек, който смята, че на всяко нещо трябва да се даде шанс да се докосне до душата ти, ако съумее. Освен това фактът, че аз не харесвам нещо не означава по никакъв начин, че то не е стойностно и истинско.
       Че си беше мъка, мъка си беше. Рядко се случва да чета някаква книга повече от няколко дни, а този път четенето продължи две седмици (може би и повече), при положение, че  и книгата не е от най-дебелите. Но имаше някои моменти и разсъждения, заради които всичко това си заслужаваше. Мисля си, че донякъде беше заложена и идеята за силата на подсъзнанието, на вярата и на надеждата. Хареса ми вярата - в най-безнадеждната ситуация да не предаваш дух, а да вярваш, да вярваш до последно, че не си оставен, че нещо ще се случи, нещо  ще те спаси от безнадеждността и ще вдъхне смисъл на съществуването ти.
        Кара те да се замислиш пред какви неща се изправяме хората всекидневно и колко лесно се отчайваме. Предаваме се пред далеч по-лесни ситуации от тази, в която е бил поставен героят на романа. Казваме си, че нещата просто са такива и няма как да се борим с тях. Какво би се случило с един съвременен човек, ако попадне на самотен остров с ограничени провизии, изправен пред неподозирани опасности, най-голямата, от които не са дивите зверове, не са дори и тайните врагове - най-голямата опасност е самотата.
        Целият човешки живот е едно бягство от самотата. Затова създаваме приятелства, започваме връзки, правим си профили в социални мрежи, общуваме като цяло. Какво би се случило с нас обаче, ако въпреки всички усилия, които полагаме, за да избягаме, тя ни настигне най-неочаквано на едно самотно място, обградено с море, от което няма изход, освен един - но не особено желателен - и това е смъртта. Ще продължим ли да се надяваме? Ще запазим ли силата на духа си? Ще вярваме ли и ще се молим ли? Или ще се отчаяме и ще проклинаме съдбата си, че ни е довела дотам? Ще се разкайваме ли за греховете си или ще обвиняваме единствено обстоятелствата, без да се запитаме за собствения си пръст, забъркал кашата?
        Всеки изпада в такива ситуации, и да не всекидневно, то със сигурност в периоди от живота си. Не всички попадаме на самотен остров, но понякога се изправяме пред ситуации, които изпитват волята и силата на духа ни не по-малко. И начините, по които избираме да ги преживеем, надмогнем и победим показват какви сме ние като хора - силни хора с воля на победители или роби на обстоятелствата, готови да преклонят глава пред най-малката несполука. Силно се надявам да съм от първите, силно се надявам и вие да сте от тях... И силно се надявам надеждите на всички ни един ден наистина да са си заслужавали. :)

събота, 12 април 2014 г.

За шистовия газ

Попринцип съм човек, който държи себе си далеч от Новините в 19:00 и други подобни предавания с цел да не си пълня главата с безкрайните проблеми на света, които така или иначе никога няма да свършат. Опитвам се да се отдалечавам от лошото, колкото се може повече и да не се налага да не мога да спя от страх или пък да нямам смелост да си подам носа навън, след като се стъмни. Невежеството понякога е благословия.
Наскоро обаче се запознах с проблема за шистовия газ, който се оказва, че е актуален от няколко години насам. По-точно се запознах и с едно изказване на Ричард Ран, че България си вкарва автогол със забраната за добив на шистов газ. Почувствах се силно разгневена.
Намирам се във възраст, в която се води, че животът ми тепърва започва. Аз и връстниците ми сме определени като бъдещето. И след като предците ни са имали хубав живот на една чиста планета, защо ние да нямаме право на такъв? Примиряваме се с всичкото замърсяване, без да се замисляме каква щета оказва върху телата и умовете ни. Мечтаем за бъдеще, за семейства и деца, а не виждаме, че може въобще да не стигнем до тях. Човешкият род е на път да се самоунищожи.
И на какво основание въпросният господин заявява, че България си вкарва автогол? Всичко е заради пари, нали?! Никой не се замисля, че дори тези, които са застанали със „ЗА“ зад тази кауза един ден няма да имат чиста вода за пиене, децата им ще се разболяват от тежки болести... и никакви пари на земята няма да могат да им помогнат.
Къде изгубихте ума си, хора?!

Новогодишни обещания



Малко късно ще ги напиша тук, но като всяка година, макар и незаписани в списък, съм си набелязала някои желания, които силно се надявам да съм осъществила до края на годината, че поне тази да има смисъл... Честно, писна ми от безсмислено съществуване. Уж правя нещо, а нищо не правя. Няма да ви казвам колко щастлива бях в Новогодишната нощ, когато единственото ми желание се сбъдна. Имах кого да целуна на първи януари. Беше точно човекът, когото сърцето ми беше избрало отдавна. И както казват - както ти потръгне от Нова година, така ще е цяла година. Е, да, ама не. Хорската злоба ли беше, завистта ли, собствената ми глупост ли... Не знам защо го унищожих. Но го развалих, ако въобще някога е било истинско. И така, няколко дена след Новогодишната нощ ми потръгна на зле. Оттогава досега... Но понеже Април си е моя месец очаквам като подарък за рождения си ден просто да започна отново да се чувствам добре и щастлива. Освен това се надявам в следващите оставащи няколко месеца да успея да осъществява следващите желания.


  • Да вляза във перфектна форма. Да тренирам всеки ден - тичане и йога. Може и фитнес (ако евентуално имам пари за това). Да имам тялото, за което винаги съм си мечтала. Да пия по два литра вода на ден. И коремчето ми значително да понамалее.
  • Кхм. Не искам да казвам - да открия истинския мъж, истинската любов или нещо подобно. Засега е достатъчно просто да намеря някой, който да ме обича адски силно, както и аз него. Да се разбираме и да мислим по сходен начин. Да държим един на друг и да не се лъжем. Искам пълно себеотдаване и от двете страни.
  • Да се науча да бъда щастлива. Независимо от хората. Прекалено дълго щастието ми зависеше от други и от настроенията им. Да се науча във всяко лошо нещо да намирам доброто. Да се радвам на малките неща, на усмивките. Самата аз да се превърна в ходеща усмивка.
  • Да съм влюбена споделено цяла година.
  • Да успея да си взема всички изпити от втория семестър и после от поправителната сесия.
  • Да спра да се обяснявам на всеки срещнат. Да стана по-потайна и прикрита. Да открия истинските си приятели и тези, които заслужават наистина да им споделям. Освен това да стана по-добър слушател. Да се науча да давам хубави съвети.
  • Да  събера достатъчно материали за първата си книга и малко по-малко да заработя по издаването й.
  • Да се занимавам с колкото се може повече интересни и забавни неща, защото животът е твърде кратък, че да протакам. Да си започна някакъв свой бизнес със крафтс или някакви тортички. Ще го измисля.
  • Да запазя приятелството си с ценните хора до мен.
Искам много, да. Но всички сме тук, за да искаме, стига да умеем да го получаваме. :) Успешна година на всички... макар и по средата на април.

Прашни откровения



Трудно е да кажа какво искам точно в този момент. Наистина си мислех, че знам, че държа на желанието си, колкото и да е болезнен пътят за постигането му. Но... сега почна да става различно. Различно в смисъл на безсмислено. Обещавах си, каквото и да стане, да не се предавам. Но можеш ли да се бориш със течащата вода? Можеш ли да се противопоставиш на насрещния вятър? Да, можеш. Но не вечно. Не и когато той става още по-силен и те отблъсква.
Тогава по-скоро започваш да си задаваш въпроса - защо продължавам да стоя там, където съм нежелана, където не получавам това, което заслужавам? И решаваш, че най-добре да се отдръпнеш. Може пък вятърът да иска да те отнесе на по-добро за теб място. И не е като да си се предал. Знаеш, че си се борил до последно да останеш там. Знаеш, че си държал на своето. Но понякога хората имат други пътища, искат да опитат други неща. Не е вярно, че не могат да те оставят, колкото и хубави да са били нещата помежду ви. Та нима не сме го правили всички ние? Просто имаш нужда да се откъснеш, да избягаш, да вкусиш и усетиш други целувки и прегръдки. Може да е грешка, може да е опит. Никога няма да забравя, че ми каза, че това, което за мен е грешка, за теб е опит. Помня го и се опитвам да ти простя за тези думи, защото имаш право, което аз не мога да ти отнема. А и не искам. Имам нужда от човек със свободна воля, а не от роб.
Съжалявам само че желанията ти и моите не съвпадаха. Но, кой знае, може един ден аз да съм благодарна, че се е получило така, или пък ти да съжаляваш, че си го направил така. А може и нищо да не се промени. Не всичко е като на филм или като в книга.
А сега просто искам да съм щастлива. И щом си преценил, че не можеш да ме направиш, май е най-добре да стоиш далеч, за да не успееш и да го развалиш.

петък, 11 април 2014 г.

Замислената и Повърхностната



      Не, не беше двулична. Просто беше различна. В тялото й живееха двама души - пълни противоположности. Замислената и Повърхностната. Ненавиждаха се до смърт, но съжителстваха от време незапомнено в очите на едно самотно момиче, което просто искаше да бъде обичано.
      Не знам дали познавате чувството, при което цялото ви същество иска да извърши две тотално противоположни действия. Спор между две противоположни личности, но събрани в едно цяло по някакви неписани закони. Много по-страшно, от най-страшната война, която можете да си представите. Но много по-тихо и от най-тихата тишина на света - тътенът й беше само в главата ми, там, където никой друг освен мен дори нямаше желание да проникне.
      Повърхностната я познаваха всички. Тя беше весела, шумно смееща се, не взимаща нищо твърде на сериозно, коравосърдечна до мозъка на костите си. Излъчваща болезнена самодостатъчност. От погледа й струеше студ и недоверие. С пръстите си беше смачкала вече няколко сърца, без да чувства угризения.
      Тя говореше глупости, лигавеше се, не си мереше приказките, понякога обиждаше и нараняваше. Не й пукаше какво си мислят за нея, а то обикновено не беше много хубаво. Но за разлика от другата - тя беше щастливата. Може би, донякъде и поради факта, че знаеше за съществуването на Замислената. Развеселяваше я факта, че успяваше да скрие дълбоките си размисли и да заблуди всички, че е много по-глупава, отколкото беше в действителност. Не всички хора заслужават да знаят колко си умен всъщност и какви битки водиш вътре в себе си. Не всички хора биха се впечатлили от това. Напротив, някои дори би ги отблъснало.
      Но тези неща Повърхностната оставяше на Замислената. А тя определено вече имаше лавина от неща, които да обмисля по цяла нощ. Тя беше противоположността на безчувствена. Тя беше тази, която пише тези редове. Тя беше тази, която сама не познаваше себе си изцяло. Тя беше тази, която не знаеше как пръстите й изписват точно тези букви и изречения. Тя беше тъжна и умислена. Тя беше ранима. Едно странно същество от друга планета. Понякога мистериозна и потайна, понякога дяволски разкрита и искрена. Нея рядко я разбираха. Но, да си призная честно, понякога я обичах повече от другата. Поне имаше сърце. Тя би прекарала петък вечер в четене на книга, докато другата й се сърди, че не е излязла на дискотека.
     Но разговорите с нея не можеха да бъдат заменени по никакви параграфи с разговорите, които можеха да се водят с Повърхностната. Замислената знаеше много, говореше хубаво и увличаше, можеше да те разплаче с думи. Повърхностната се смееше на глупави шеги и изричаше думи, които в книги определено не можеш да прочетеш.
     И макар войната между тях никога да не клонеше към своя край, те и двете живееха вътре в мен. И никога, никога не бих се отказала от нито едната. Взаимно се допълваха и взаимодействаха, правейки живота ми по-интересен от живота на много други. Макар на моменти да съм мразила силно и двете - едната, защото действа прибързано, а другата - защото твърде много мисли, аз ги обичах - едната ме караше да сияя от щастие и да не мога да си кажа името от смях, другата ми позволяваше да знам, че никога няма да съм глупава и повърхностна, за каквато исках да ме мислят. Двете заедно, когато имаше какво да ги събира, изграждаха една пълна и цялостна личност... И замислиш ли се - нищо не е само черно или бяло, винаги има много и разнообразни нюанси на сивото.

сряда, 9 април 2014 г.

After that


Понякога нещата, които имат огромно значение в момента, много скоро го губят. Трудно ни е да си представим, че нещото, което ни кара да подскачаме от радост днес, утре няма да ни впечатлява особено, дори може да не желаем да ни се случва. Още по-трудно е да си представим, че нещата, които ни натъжават и ни причиняват безсъние, след време ще са само хубав отминал спомен. Но се случва - винаги. Просто има моменти, в които трябва да си зададем въпроса „След две години ще има ли значение?“.
И да си отговорим наистина честно. Е, няма как да знаем със сигурност, но можем да предположим. Интуицията не заблуждава толкова често, колкото си мислите.
Наистина ли след две години ще има значение, че един ден си се успал и си закъснял за работа или лекции? След две години ще има ли значение, че съботата е била дъждовна и всички планове са отишли по дяволите? Дали и тогава ще е толкова неприятно, че вечерята е загоряла? Дали въобще ще си спомняш след две години, че някой те е вбесил и развалил целия ти ден? След колко време ще спре да ти пука, че не си взел някакъв изпит? След две години ще имат ли значение думите, които си казал преди две години и дори не си ги мислел? Дали след две години ще има някакъв смисъл в това, което си искал и не си направил, или пък ще си благодарен, че не си? След две години ще има ли значение една безсънна нощ, една изпита чаша уиски, една прочетена книга и много размисли, които може би дори няма да си спомняш? Въобще, човекът, който си сега, ще има ли смисъл след две години? Действията му, думите му... ще останат ли актуални и след две и повече години? Ще остане ли верен на себе си?
И, честно казано, заслужава си човек да си мисли и да се притеснява само за тези въпроси, на които е отговорил с „да“... Другото просто ще изчезне. След две години. След месец. След час...

сряда, 2 април 2014 г.

Няма друга такава

Все ми липсваш, все те чакам. Все те търся. В чуждите очи. В чуждите мечти. В чуждите трепети и болки, да намеря доказателство, че и ти си там някъде - все ти липсвам, все ме чакаш. Че и ти малко за мене страдаш. Търся погледа ти в погледа на самотните момчета, които минават покрай мен. Дали и ти така се разхождаш по улиците и мислиш за мен...
Заслужавам го. Поне малко. Коя друга се събужда сутрин с мисълта за теб и заспива с липсата ти, която пари сърцето й? На коя друга сълзите се стичат за теб единствено? Коя, като погледне в очите ти, може да види толкова много спомени? На коя си се доверявал толкова, с коя си се сближавал толкова? С коя друга можеш да говориш от „Добро утро“ до „Лека нощ“, като никога не става скучно и винаги има какво още да се каже, за какво още да се смееш с нея? Коя друга те е молила да идеш да я видиш посред нощ и ти си се качвал в колата и си отивал? Коя друга беше съгласна на всички онези малки лудости, не защото ти ги искаш, а защото и тя самата си умираше за тях? С коя друга си се крил толкова? С коя друга сте се правили, че не се познавате дълго време, а когато никой не гледа сте потъвали в най-страстните целувки, които могат да съществуват? Коя друга би гледала с теб най-тъпите филми с удоволствие, на коя друга й е било хубаво само защото държиш ръката й? И, по дяволите, коя би те чакала толкова, коя би писала хиляди редове за теб? Къде е тази, която би написала само един ред за това, което чувства към теб? Покажи ми я. Кажи ми, ако друга такава някога се намери. Защото няма да има. Друга луда - не. Само аз съм. Само аз някога ще мога да изпитам целия този океан от чувства към теб.
Тогава ми кажи, че всичко това, което имахме, не ти липсва. Но ако не можеш. Ако един ден усетиш, че ти липсвам, въпреки всичко, което си казахме и направихме, тогава... Тогава не искам да ми пишеш във Фейсбук, не искам да ми харесваш снимките или пък статусите, не искам дори да ми се обаждаш. За Бога, блокирай ме, изтрий номера ми. Без това не обичам да те виждам на линия и да се чудя коя ли се опитва да те омае. Затвори смотания социален сайт, стани от тъпия стол, вземи ключовете, качи се в колата и измини глупавите двеста километра. Разбий вратата ми, ако не искам да я отворя, хвани ме и просто ме целуни... Няма нужда от думи. Аз ще разбера. Но само тогава ще ти повярвам наистина... И само тогава всичко ще е имало смисъл.

вторник, 1 април 2014 г.

За онези моменти


И, знаеш, има ги онези моменти, в които музиката не е достатъчно силна, разговорите не са твърде интересни, шума на улицата не е достатъчно заглушителен, за да не можеш да чуеш онези натрапчиви мисли в главата си. И, знаеш, понякога автобусът не се движи достатъчно бързо, краката ти не могат да стигнат темпото, с което ти се иска да тичат, за да избягаш от онези мисли в главата си. Сякаш каквото и да направиш те винаги ще са там, по-силни от всичко останало.
Слагам слушалките в ушите, volume: max, и излизам да тичам. Уж за да вляза във форма, но всъщност, за да избягам. Но колкото повече бягам, толкова повече взимат превес над мен. Гласът в слушалките всъщност ми разказва историята, която всичко в мен се опитва да забрави. Всяка моя стъпка, всяко място, на което отида, пази споменът за нещо отдавна отминало, но случило се... Дали беше мисъл или истина? Дали не си го представих само? Дали всичко е било толкова истинско, колкото разстоянието във времето го кара да изглежда? Дали бях щастлива или беше просто друг нюанс на самотата? Не знам. Единственото сигурно е, че това време ми липсва. И може би няма как да го върна. Но ми се струва, че няма  да спра да се надявам. Няма да изневеря на онези дни. Няма да бъда друга и с други желания. Продължавам да държа на тези, дори и да ме нараняват. Бягам от тях? Кого ли заблуждавам? Стоя на едно място и се наслаждавам на болката, която ми нанасят спомените... Музиката само я засилва.

събота, 29 март 2014 г.

Кой ще му каже, кой ще му каже колко нощи не спя от любов?
Толкова безумно тъжна и самотна съм... Никого не искам... Никого не търся. Очите ми не виждат никъде. Освен в един. Единственият, който не се интересува от това..

четвъртък, 27 март 2014 г.

Забравените усмивки :)

Някога, когато бяхме деца, всичко беше различно - по-лесно, по-красиво, по-усмихнато. Преди да се забъркаме в първите си неприятности, блясъкът в очите ни беше съвсем ярък и жив. Вярвахме и се надявахме. Усмихвахме се постоянно и обичахме истински.
Обожавахме да тичаме под дъжда и да се наслаждаваме на чистия въздух. Калните стъпала и ожулените колена бяха подвиг, а не повод да се мръщим. Вечер се прибирахме уморени от скитане и игри и бяхме доволни от себе си. Заспивахме щастливи и сънувахме как един ден ще пораснем. И за какво беше цялото това бързане? Защо очите ни все бяха загледани в това „вълшебно“ бъдеще, където сме големи и можем да имаме и правим всичко? Как сме се лъгали... Изпреварвахме хода на времето, за да дойде по-бързо този момент. Бързахме да получим, а не виждахме как по пътя губим повече с всяка следваща крачка.
Първо изгубихме рошавите си коси, които станаха спретнати и чисти и не пазеха вече спомена за игрите ни, после блясъка в очите, който показваше, че още вярваме в чудеса, започна да угасва като свещ... С него помръкнаха и усмивките, смеха. Станахме сериозни, започнахме да се интересуваме от света около нас под различен ъгъл. Всеки ден се срещахме с убийства, злоба, насилие, ужаси... и вече не забелязвахме слънцето, полъха на вятъра, аромата на кокичетата... По-лошото е, че дори спряхме да вярваме в тях. Струваше ни се, че сме били глупави и заблудени. Лепнахме си етикета „реалисти“ и забравихме, че докато вярвахме в чудесата, те ни се случваха. Сега пред нас се изправяше „грубата“ реалност, такава каквато я създавахме ние, „порасналите“. И се самоопределихме като разумни, защото виждаме какво се случва наистина около нас и защото не бяхме вече „толкова глупави“ да вярваме, че има и хубаво, че хубавите неща също продължават да се случват на тези, които са запазили усмивките си. :)
Колко много губехме, вървейки по пътя, по който си мислехме, че узряваме и порастваме... Колко много усмивки оставихме зад гърба си... Колко много смях... Тогава мечтаехме за сега, сега ни се иска да се върнем там... За всичко сме такива хората... Загледани с нетърпение в бъдещето, копнеещи по безвъзвратно отминалото и забравили да живеят и да се радват на настоящето...