вторник, 28 януари 2014 г.

Животът като игра с ластик

      Понякога си представям живота като игра на ластик. Не точно игра, но сякаш събираш цялото си обкръжение в кръг в един голям и еластичен ластик. Колко е голям твоя ластик и колко хора може да събере - зависи от теб самия, от собствените ти разбирания, допускания, ограничения. Кого ще поканиш да участва избираш единствено ти. Ако някой сам изяви желание, не би могъл да се вмъкне, ако не го допуснеш. Може да пробва, докато те убеди, но не и сам да проникне в кръга, който си създал.
      Понякога хората в кръга изпитват нужда да се разместят, да се опознаят, да се доближат повече до някого от другите. Тогава просто дърпат назад ластика, насочват го и се изстрелват към целта или пък без посока - където ги заведе, важното е нещо да се случва. Когато се изстрелят без посока, рядко остават разочаровани - тогава по-скоро с интерес изучават мястото и хората, на които са попаднали. Ако те не им доставят удоволствие, ако не ги карат да се чувстват добре - тогава лесно се напуска. Нещо, към което не си се стремил и за което не си влагал усилия, лесно се преглъща, когато се превърне в неуспех. Тогава или оставаш на същата позиция, търсейки нови цели и дестинации за изследване, до които да се изстреляш. Или пък се връщаш на старата, ако можеш. Защото в играта с ластика никога нищо не е сигурно.                      Понякога може да е малко сигурно. Тогава, когато смяташ, че имаш необходимите умения и опит, за да се изстреляш точно там, където искаш и когато там, където си искал - наистина е това, което си очаквал. Тогава си един от щастливците. Засилваш се и попадаш на целта си. Само че целите са променливи. Засилваш се, засилваш се и когато изведнъж се озовеш там - оказва се, че си се засилвал твърде дълго. Целта е изчезнала някъде, може би да преследва свои цели. Това е един от болезнените моменти в играта, защото се удряш в нищото там, където си очаквал да има някаква опора. Може да паднеш, да поохлузиш колене, но важното е да умееш да се изправяш и да продължиш да играеш, защото никой няма да те чака. Важното е да поемеш удара и да го приемеш като възможност за преследване на нова и по-добра цел, като този път ще си подготвен за евентуалните последствия.
      Има го и момента, когато попаднеш право в целта - очи в очи, пулс в пулс. Химическата реакция, която се случва в този момент, определя като победители в играта тези, които са успели да я достигнат. Е, няма да крия - пак има възможност да се разочароваш след време. Казах вече - в играта с ластика нищо не е сигурно. Можеш пък без да искаш да го опънеш и да се стрелнеш към друга цел, без сам да си го очаквал от себе си. Но умението, което трябва да запазиш до края е - да не се предаваш, защото колкото и битки да загубиш, важното е войната да е спечелена. Когато мракът се спусне на улицата и е време всеки да се прибере по къщите си, важното е - усмивката да е на лицето ти, защото си се оказал от тази страна на ластика, от която се чувстваш най-добре, до играча, който те кара да се чувстваш най-щастлив. Тогава целият сюжет преди това няма да има абсолютно никакво значение, щом при залеза си доволен от играта си. : )

понеделник, 27 януари 2014 г.

Само до победа...

В момента, в който решиш да се откажеш от нещо - спомни си причината поради която си стискал зъби толкова дълго време. Искаш да постискаш още малко и да се потрудиш или да пратиш всичко по дяволите? Понякога разсъждавам така - ако аз искам да се откажа от нещо, значи някой някъде го иска също, според Закона на привличането - получава го този, който го иска по-силно и вярва, че може да го получи. Ако аз се откажа сега - признавам, че този, който го е искал освен мен, е по-силен от мен. Отказвам се от битката и му го подарявам. Това ме амбицира още повече - няма да стане, няма да се откажа, дори да е последната ми битка. Войната - ще я спечеля! Може би най-голямата ми грешка в живота е, че винаги съм се предавала прекалено бързо, отказвам се без много усилия, при първата трудност. Само че сега ще се науча да се боря само до победа - това ще бъде единствения приемлив вариант на изход от войната. :))))))))))

понеделник, 6 януари 2014 г.

Better than drugs..

То е като с всички други зависимости - любовта. Казваш си, че ще спреш. Решаваш да се отказваш малко по-малко, намалявайки дозата, докато нуждата започне да изчезва. Само че постигаш обратното - малката доза засилва жаждата още повече. Чакаш, тръпнеш, надяваш се, че е за добро, за кратко, ще мине, обаче нямаш търпение да дойде време за следващата доза. Мислиш само за това. Не познавам друг такъв захир.
Истината е, че трябва да превърнеш вечната запетая във точка, че дори и в удивителен само с един размах! Да, зависимостта ти доставя наслада, кара те да се чувстваш най-великия човек на света, докато получаваш дозата. Но после.. липсата й те изравнява със земята, срива те емоционално, слива всичките ти чувства в едно - чувството на ненужност. Трябва да спреш изведнъж! Завинаги. Но кой ти има воля за това?!...
А спреш ли, трябва цял живот да се пазиш от него. Защото остава една леко погребана тръпка, един скътан спомен за чувството на наслада... и само веднъж да усетиш дори аромата му, цялата болест може да се завърне с нови сили... Не съм се докосвала до наркотик в живота си, но познавам чувството по-добре от някой зависим...