неделя, 23 февруари 2014 г.

Вината на обстоятелствата

Хората все обвиняват обстоятелствата и стечението на събитията. Все те са им виновни. Все те са „такива“. Но обстоятелствата не са такива. Хората са такива, характерите са такива, моралът е такъв, ценностната система е такава, но не и обстоятелствата. Те са само последствие и съвкупност от тези неща. Обстоятелствата ги създават хората. А това, че хората са лоши, че не са перфектни и че не обичат да рискуват, довежда до тези „обстоятелства“.
Все чакаме нещо - перфектния момент, перфектния човек, перфектните обстоятелства или пък определяме нещо като перфектно и все него гоним. А истината е, че се страхуваме да вземем момента и да го превърнем в перфектен или пък да му се насладим такъв какъвто е, макар да противоречи на представите ни за перфектното. Перфектно няма. Единственото, което имаме, е сегашния момент и един-единствен живот. В какво ще го превърнем - ние решаваме. Имаме право и на двете - да обвиняваме „обстоятелствата“ или да се възползваме от тях и да ги променим. Всичко, всичко зависи от нас. Но ние се страхуваме да рискуваме и да живеем.
Защо постоянно сте недоволни и търсите вината в нещо? Защо обвинявате обстоятелствата и стечението на събитията? Защо

събота, 22 февруари 2014 г.

Често, докато рисуваше, й казваше, че това, което за едни е грешка, за други е опит. А той искаше да бъде опитен художник, от най-добрите. Само че според нея не можеш да станеш от най-добрите. Ти просто се раждаш такъв. Или си, или не си. И колкото и опити да правиш, продължаваш да си такъв, какъвто си. Но той искаше да опитва... И, кажете й, че никой не може да спре човека да направи това, което е решил.

сряда, 19 февруари 2014 г.

Най-трудното

Най-трудното нещо е да сдържаш гнева си. Да броиш до десет, преди да кажеш нещо, да мислиш наистина всичко, което казваш. Да не допуснеш изблиците на ярост да разрушават приятелства, защото всеки прави грешки. Да се научиш да прощаваш и да даваш втори шансове. Да се научиш да си спомняш доброто, което някой е направил, вместо да му натякваш лошото. Най-трудното нещо е да се извиниш за грешките си.
Най-трудното нещо е да бъдеш победен. Друг да получи наградата, която ти искаш. Друг да е по-добър от теб в нещо. Да паднеш на бойното поле и да се изправиш с гордост след битката, която ти е донесла загубата.
Най-трудното нещо е да спечелиш. Да вложиш всички усилия, за да размажеш противника. Да използваш всички възможни средства и въпреки това да запазиш достойнството си. Да получиш наградата и да съумееш да я оцениш заради самата нея и заради положените усилия. Да не забравиш какво си инвестирал в постигането й. Но и да не забравиш хората, които са те подкрепили. Да не забравиш противника поразен на бойното поле, а да му подадеш ръка да се изправи.
Най-трудното нещо е да изградиш воля и дисциплина. Да забравиш за прищевките и да се придържаш към някакви принципи. Да си кажеш  „стига“ и наистина да е „стига“. Да решиш, че ще го постигнеш и реално да го направиш. Да държиш на думите си. Да знаеш, че си взел правилното решение в някаква ситуация и да се придържаш към него, каквото и да ти коства. Всеки път, в който си казваш „това е за последно“ или „още малко“, е саботиране на волята и постигнатото.
Най-трудното нещо е най-сладкото. Или пък не...
Понякога най-сладкото е да създадеш принципи и след това да ги нарушиш. : )

вторник, 18 февруари 2014 г.

Силата в слабостта

В днешния равнопоставен свят една жена не може да си позволи да бъде или да изглежда слаба. Тя трябва да се грижи за себе си, да работи за себе си, да изгради образование и кариера, както би трябвало да направи и мъжа.
Разбрала съм това отдавна. Всъщност никога не съм се противила, защото за мен няма по-голямо удоволствие от това сама да постигам успехите си, сама да се справям с проблемите си и сама да поставям правилата си. Не ми пречи дори това да бъда сама - и в двата смисъла - да съм необвързана или да съм сама в стаята, вкъщи, на разходка. Второто - защото в такива моменти мислите ми избълват като лава и мога да ги подредя и насоча. Първото - защото и така съм си самодостатъчна, и сама имам какво да правя, и сама ми е забавно, чувствам се добре със себе си и не бих позволила на никого да разруши това. Избирам дълго и бавно и не страдам от комплекса „трябва да си с някого, за да си пълноценен“. Не разбирам как хората са с някого само за да не са сами. Никога не е имало по-странно нещо на света.
Но понякога дори на силните жени, тръгнали да покоряват върховете си през морета и океани, им се иска да има бряг, на който да отседнат и поне за малко да забравят, че са силни. Вечер, когато токчетата и гримът са свалени, ти се иска да има две ръце, на които да се отпуснеш, глас, който да ти каже, че всичко ще бъде наред. Иска ти се някой да се интересува от деня ти и с нетърпение да чака да ти разкаже своя. Иска ти се този някой винаги да има две-три шеги в ръкава и сълзите от преумора да бъдеш силна да се превърнат в сълзи от смях. Иска ти се за миг да бъдеш слаба, защото той е по-силен от теб и можеш да си го позволиш.
А на сутринта, когато се събудиш отново с 24-каратова усмивка, да няма и следа от слабостта, защото той ти е дал от собствената си сила, а да си готова отново да покоряваш върховете на мечтите си.
Предполагам, че това си мислят силните жени вечер, преди да заспят.


неделя, 16 февруари 2014 г.

Май ще излезе, че теорията за ранното пиле, което пеело рано, не е чак толкова лоша. Въпреки че хич не обичам да съм недоспала, ранното ставане сутрин не би ми пречило, дори искам да ставам поне в 8 всяка почивна сутрин, а не да се излежавам до 10-11 (знам, че 8 за някои е късно, но аз ставам в 5 през останалата част от времето, така че ми е простено). Когато се събудя  по-късно от 10, ми се струва, че денят ми вече е пропилян. А започването на сутринта с тази нагласа, води тъкмо до това. Когато в 11 съм се изкъпала и закусила, се оказва, че имам някои позабравени задължения или пък неочаквано ми изникват непредвидени... и тъкмо когато съм си планирала какво да свърша през деня, се оказва, че всъщност въобще няма да имам време в графика си за това нещо. Ей на това понякога му казвам пропилян ден (зависи от непредвидените задължения и къде се намират по скалата на удоволствието).

събота, 15 февруари 2014 г.

Ефектът на пеперудата

Животът не е константа, животът е променлива. При това доста силно променлива. Полъх от крилете на пеперуда за миг преобръща нещата на другия край на света на сто и осемдесет градуса. Нарича се ефектът на пеперудата. Зависимост, при която малка промяна в нещо, предизвиква големи промени в крайния резултат.
Единствената пречка, която е способна да застане на пътя на ефекта, е страхът от промяната - най-често срещаният страх. В някакъв момент от живота си се оказваш в някакво положение - дали си влюбен, дали си нещастен, дали си загубил нещо скъпо или пък си получил това, което си искал дълго време - и започваш да се охарактеризираш с това нещо. Възприемаш, че това си ти и си казваш, че не можеш да го промениш. Но може би подсъзнателно се страхуваш. Познатото поне е сигурно. Непознатото е рисковано. Може да спечелиш, но наравно с това съществува и шансът да загубиш и да се сгромоляса дори и малкото, което си имал. Кой би поел такъв риск? А трябва. Всеки ден, всеки миг е един шанс да промениш обстоятелствата, наложени ти от предишните ти действия, и да превърнеш положението от неблагоприятно в благонадеждно.

„Мерилото за най-високата интелигентност е способността да се задържат в съзнанието две противоположни идеи едновременно и въпреки това да се поддържа неговото функциониране. Например, някой би могъл да вижда, че нещата са безнадеждни и въпреки това да бъде твърдо решен да ги промени в благоприятни.“ - Фицджералд

петък, 14 февруари 2014 г.

Понякога боли да те боли. Но няма по-болезнена болка от това всичко да ти стане безразлично. Докато те боли, търсиш начини. Още вярваш, че има как, има защо

четвъртък, 13 февруари 2014 г.

Цветната палитра...

Палитра от многоцветни тонове съм, чакаща своя художник да избере с кой от тях да рисува. Усмихвам му се  в различни цветове и нюанси, надявайки се да привлека вниманието му и да го накарам да използва багрите ми, нетърпеливо тръпнещи да му доставят насладата от превръщането на бялото платно в мисли и чувства, в един негов нов свят, създаден чрез мен. Но обикновено стоя в ъгъла на стаята, обхващаща с пъстроцветния си поглед неговия небосвод, чета зад помръкналия му поглед нещата, които той не ми позволява да видя, виждам и знам какво мисли и чувства, а той обикновено се опитва да го скрие от мен. Премрежените му очи рядко минават през ъгъла, където ме захвърли. Не смее дори с поглед да ме докосне, от страх да не се издаде, от страх да не би да ме вземе в ръце отново и целият свят да разбере онова, което аз - цветната палитра, само подозирам, срещайки сенките в очите му. Тези сенки отнеха удоволствието му от рисуването. Той го забрави и остави в миналото. Може би вече не съм същата красива палитра, каквато бях в началото. Сега имам белези от всичките му творби по себе си. Сега той е опознал всяка моя вдлъбнатина, знае всеки цвят каква мисъл е гонил. Може би не му е интересно да рисува вече с мен и върху мен. Може би иска нова и чиста, дървена палитра, върху която да нанася новите нюанси на живота си, на съществуването си, на мислите си.
А някога беше различно. С трепет и нетърпение ме поемаше всеки път, за да запамети в мен и чрез мен спомените и мислите, които го изгарят. Много точно пресъздаваше всеки детайл и ми харесваше да му помагам. Харесваше ми да съм инструмент в ръцете му дори, защото бях инструмента, в който сливаше всички нюанси на душата си. Помагах му да въдвори ред, там където беше хаос. Цялата единствено за него бях, за него създадена, на него принадлежаща. Чаках го да избере с кой тон да рисува и го превръщах в още по-красив отколкото беше в действителност. Понякога ми се искаше да тръгне в друга посока, други цветове да избере и му ги посочвах. Сливах баграта със слънчевите лъчи, проникващи през прозореца на малката му стаичка, тя светеше по-ярко от винаги и той се досещаше, че гори от желание да бъде точно тя следващата, която ще рисува по белите му платна.
Но ме захвърли. Ръцете ли му не му позволяваха, нежеланието ли? Или пък вече нямаше чувства и страсти, които да предава чрез мен и на мен? Мислите от главата му ли излетяха? Или просто аз остарях и завърших житейския си път, който го включваше? Може би при друг майстор беше моята съдба. А моят, любимият мой художник, може би имаше нужда от нова палитра, от нови багри, от нов начин на мислене. Все неща, за които може би бях твърде остаряла и ожулена. Но дори и така да е било - иска ми се да знаеше, да имах глас да му кажа, че всичките ми охлузвания се дължаха на прекомерното ми старание да угодя на художника си, да предам най-точно посланието му на света. Затова станах такава изнемощяла, разочароваща... Едно поне да можех да му кажа - било е от влюбеност към картините му и допира на ръцете му.

Зад стената

Никой човек не е това, което показва на света. Никой не се разкрива напълно пред хорските очи. Хората си мислят, че те познават, осъждат те и ти слагат прилагателни, които според тях пасват идеално на същността ти. А всъщност никой никого не познава истински. Почти. Дори ние самите рядко се познаваме напълно. Изпадаме в ситуации, в които собствените ни реакции ни изненадват, да не говорим за тези на хората около нас. Никога не познаваш предела на собствените си възможности и граници. Не знаеш къде би се спрял в ситуация, която никога не ти се е случвала, докато не попаднеш в нея наистина.
Пред света иначе показваш един друг, съвсем различен образ от реалния, който е дълбоко в сърцето ти - истинската ти същност и душевност. Пред света понякога изглеждаш повърхностен и безчувствен, само за да скриеш онова тъжното, дето е отвътре. Не искаш да го виждат, за да не те удрят тъкмо там, а жестоките хора - те са способни да го направят, без дори да се замислят. Преструваш се на непукист, прикриваш това, което знаеш и можеш, само за да си като другите. Да не им показваш уязвимостта си, да се предпазиш от укорите им, когато видят това различното.
Завиваш се малко по-малко в слоеве от тази черупка, докато тя не се превърне в непробиваема стена, зад която никой да не е способен да пробие. И всичко това в следствие на страха. И се питаш дали пък има някой толкова упорит на света, че да е готов да стои зад стената и да събаря камъче по камъче, слой след слой, докато стигне до това, което се е скрило зад нея - същността. Истинското.

четвъртък, 6 февруари 2014 г.

на лодката

От време на време се чувствам като наблюдател на собствения си живот. Сякаш всичко зависи от всеки друг, но не и от мен. Лодката ми я управляват хора, обстоятелства и събития. На моменти оставям греблата и просто я пускам по течението или пък накъдето последните три я поведат. Надявам се да не е към някой водовъртеж или скала, но пък когато виждам, че все пак го правят, не ги и спирам. Стоя си удобно и чакам сблъсъка да се случи. Всичко в мен иска да стана, да грабна греблата и да отплавам в правилната посока. Но просто не го правя (поне не винаги). Може би се страхувам, че не мога да ги измъкна от ръцете им или пък си мисля, че след сблъсъка те все пак ще я подкарат в правилната посока, без да е необходимо аз да правя усилия. Знаете ли защо хората не умеят да са щастливи? Защото просто им е много по-лесно да не бъдат. За да си щастлив, трябва да вземеш контрол над собствената си лодка. А това често не е лека работа. Гребането понякога те уморява и ти идва да захвърлиш всичко, пък ако ще и да се преобърнеш и да потънеш. Много по-удобно е да си стоиш спокойно, докато животът се нарежда покрай теб, да се радваш, когато слънцето реши да те погали с лъчите си, да се свиеш в някое ъгълче, докато чакаш поредната буря да премине или пък да се молиш следващия сблъсък със скалата да не разбие лодката ти. И щом това е толкова по-лесно, колко хора биха се осмелили да изберат първото и да насочат лодката си в собствена посока?

понеделник, 3 февруари 2014 г.

Мила сестричке, честит 18-ти рожден ден!
Казват, че когато човек навърши 18 вече би трябвало да е здравомислещ и разумен. Прекрачвайки тази граница във възрастта, ни определят като зрели и отговарящи сами за себе си хора. Само че ако е имало някога човек, на чиито съвети да разчитам и да се доверявам безрезервно, то това си ти. Именно поради тази причина, мога да кажа, че ти отдавна си един от най-разумните и зрели хора, които познавам. По-зряла дори от мен самата. Винаги си имала правилното чувство и разумната граница кое е правилно, къде трябва да спреш и каква е целта ти. Няма нужда да ти пожелавам да осъществиш всичките цели, които си си поставила в момента, защото с този хъс и амбиция, с които ги преследваш, е повече от ясно, че постигането им е въпрос на време. Единственото, което ще ти пожелая, е да те съпътстват през целия ти живот в покоряването на всеки един връх, който си си набелязала.
Пожелавам ти завинаги да останеш толкова здравостъпила на земята, толкова креативна, толкова красива, толкова обичлива и обичана, толкова невероятна личност, за която е трудно да се намерят толкова силни думи, че да бъде описана.
Искам да ти кажа, че за мен си най-прекрасният човек, когото познавам, и този, когото обичам най-много от всичко на света! <3 Ценя всеки миг, който прекарваме заедно, колкото и малко да са вече те. Ценя, че винаги си до мен - и в хубавите, и в лошите ми периоди. Ценя, че ме търпиш, колкото и да ти надувам постоянно главата за едно и също нещо. Ценя, че не се уморяваш да ми даваш съвети и да ме подкрепяш, както и това, че си жестока към мен, когато правя грешки, защото наистина ми помагаш много. <3
Да ти пожелавам разни неща е банално. Искам да ти пожелая само две неща - да умееш да пожелаваш правилните неща и да умееш да ги постигаш. Когато имаш цел, сграбчвай всеки шанс и я преследвай докрай! Животът понякога предлага неприятни изненади, но както си говорихме преди няколко дни - нещата се преобръщат за миг на 180 градуса (не на 360 :D ). Вярвам, че ще успееш да се справиш с всяко препятствие, което срещнеш по пътя си и че ще постигнеш много в живота си! Никога не съм те виждала да се предаваш и ти пожелавам да не го правиш и занапред - искам да те гледам винаги толкова силна, колкото си те познавам. Но знай, че каквото и да се случва, винаги ще бъда там за теб, както ти винаги си там за мен. :* С цяяяяялата любов, която е способно да събере сърцето ми, пръскайки се по шевовете. Обичам те! <3

Търпението

Толкова съм нетърпелива, че понякога се чувствам като малко дете, което тропа с краче, и трябва да има всичко на мига - без значение колко голямо е желанието. А истината е, че цялата магия е в търпението. Да умееш да даваш най-доброто от себе си, но и да имаш търпението да го пожънеш, а не да го заровиш и на другия ден с нетърпение да го извадиш, таейки глупавата надежда да е станало годно за ядене. Тогава просто всичките ти усилия отиват на вятъра. Знам го, но така и не го научих. Не научих да имам търпение. Не се научих да полагам всичките си грижи за посятото, докато се превърне в това, което трябва. Аз тропах с краче и му казвах „Трябва да пораснеш - сега!“ И му се ядосвах, че не ме слушаше. А то всъщност е растяло - бавно, но сигурно. Само че аз или обръщах гръб на усилията си и оставях някой друг да обере плодовете или пък го разравях и бях недоволна от резултата. А всичко, което трябва да правя, е да се науча на търпение.