сряда, 28 май 2014 г.

Десет неща, които да направя преди да стана на 40

Да направя такъв списък няма да е никак лесно. Но ще се опитам малко по малко да изброя тези десет неща.

1. На първо място определено е да съм с истинския. Независимо къде и как. Независимо. Просто да знам, че е той и да сме отдадени напълно един на друг. Най-голямата ми мечта. Нещото, което съм преследвала през целия си живот. Истинската любов. Дано на 40 вече съм я открила и съм щастлива.

2. Да съм посетила поне веднъж на екскурзия друга страна - Италия, Англия, Германия... няма значение.

3. Да съм написала поне една собствена книга.

4. Да съм пътувала поне веднъж със самолет.

5. Да съм се научила на търпение и на отговорност. Да не съдя хората, да не говоря зад гърба им. Да съм по-потайна и по-добър слушател. Да научавам повече, отколкото казвам.

6. Да имам собствен самостоятелен дом и изградена удовлетворяваща кариера.

7. Да съм горда притежателка на тялото мечта.

8. Да отида веднъж на шопинг с неизвестно голяма сума пари и да си купувам каквото си искам, без да гледам цената.

9. Да работя в библиотека или книжарница поне за малко.

10. Да създам собствено магазинче за ръчно изработени изделия.

И като се замисля... Имам още толкова много мечти. ^^

сряда, 21 май 2014 г.

Десетте неща

1. Обичам да правя много неща на ден, не мога да огранича деня си  само до определена дейност. Гледам да чета поне по 50 страници на ден, да изгледам поне по един филм, да уча, да си пиша и да се чувам с хората, които ме интересуват. Междувременно гледам да не запускам себе си и да се поддържам винаги във форма.

2. Най-трудната ми борба винаги е била тази със себе си и най-вече с ревността ми. Хубавото е, че започнах да я побеждавам. Изисква невероятни усилия от моя страна, но съм си казала, че ще се излекувам от тази болест.

3. Друго нещо, което не харесвах, беше липсата ми на търпение. Но сега стискам зъби и знам, че проявите на силни емоции, без да са премислени, са изключително вредни и само развалят отношенията ми с важни хора.

4. Искам някой ден да напиша книга. Не знам какво ще разказвам, но предполагам, че ще е свързано с мен и многото ми размисли.

5. Искам да имам собствена фирма, да имам достатъчно пари да живея добре и същевременно време да се отдавам на безкрайно многото си хобита.

6. Искам някой да ме възприема за единствената, да мисли само за мен, да харесва и обича само мен. Пълно себеотдаване и от двете страни. Така съм го дефинирала в представите си.

7. Имам нужда от мигове само за себе си, да не говоря, да не слушам. Тези мигове обикновено са по-дълги от тези на другите хора. В такива мигове се улисвам и, ако ми принудят да кажа нещо, едва ли е много свързано. От тях има само по един човек, който може да ме извади. Човекът не винаги е бил един и същ, от време на време се променя. Но винаги съществува такава личност, с която бих говорила навсякъде и по всяко време.

8. Много обичам да искам и да ми дават съвети. И никога не приемам съвети. Винаги ми се струва не най-доброто това, което ми препоръчват да направя.

9. Винаги съм искала перфектни нокти и никога не съм ги имала. Никога не съм се харесвала чак толкова, иска ми се да поправя доста неща по себе си. Но идва момент, в който се чувствам толкова добре в кожата си, че не ги забелязвам.

10. Аз съм drama queen. Обичам драмата и проблемите сигурно (или те мен?) и винаги си ги търся дори в най-щастливите ми периоди.

Щастието и добрата стара драма

      ЩАСТЛИВА СЪМ! Откога чакам да напиша тези думи и истински да ги чувствам... Откога чакам нещо да промени ежедневието ми и да има смисъл? И сега, когато нямам повод за оплакване, отново се оглеждам за добрата стара драма, която ми избяга и се скри в някой ъгъл на съзнанието ми?
       Мразя я. Толкова много я мразя, а е част от съществото ми. И сякаш не мога да повярвам, че мога да живея и без нея, и без да я има, без да ме трови. Искам точно този живот, а не мога да повярвам в него. Защо съм такава глупачка?
       Щастлива съм, щастлива съм, щастлива съм и всичко е перфектно и хубаво, защото го заслужавам....

понеделник, 19 май 2014 г.

От мен зависи

       За Тайната съм говорила много пъти. За начините, по които е преобърнало живота ми позитивното мислене, съм писала, мислила и съм благодарна, че са се случили. Невероятно е как това, което си, това, което предстои да бъдеш, е просто едно отражение. Отражение на мисълта ти, на начина, по който си представяш живота. Вярваш ли в съдбата? Вярваш ли, че всичко е предначертано и не зависи от теб? Ако е така, единственото, което правиш в момента, е да съществуваш. Но не и да живееш истински.
        Убедих се хиляди пъти, че начина ми на мислене създава ситуациите в живота ми, свързва ме с хората, от които имам нужда, дава ми нещата, които ми трябват. Вярвам, че мога да имам най-прекрасния и най-кошмарния живот. Както го почувствам... Вярвам, че мога да се издигна в небесата и да се изравня със земята. И никой друг няма тази власт над мен. Единствено аз мога да сторя това с живота си. Не е ли хубаво да вярваш в тези неща? Не е ли по-добре, отколкото да се предадеш и да кажеш, че нищо не зависи от теб? Не е ли по-добре да имаш цел, когато станеш сутрин? По-добре е... И неслучайно всички около мен ми казват, че съм по-щастлива от тях. По-щастлива съм, да, защото знам какво правя с живота си и знам, че зависи от мен.

Въпреки пукнатините

     И научих, че всички ние сме тук с някаква цел. Тук сме, за да радваме някого. Тук сме, за да обичаме. Тук сме, за да вършим добро или зло. Тук сме, за да бъдем обичани, за да бъдем щастливи.
     Всички ние сме ранени на повърхността или някъде по-дълбоко в себе си, но все пак носим стойност, която няма никой друг на Земята. Носим уникалност по свой си начин. И можем много неща въпреки пукнатините. Въпреки това, че понякога си мислим, че сме прекалено счупени, за да можем да бъдем полезни, за да можем да бъдем обичани, за да имат нужда от нас. Не е така. Всеки има различни нужди, всеки има различни пролуки за запълване. И някой някъде днес се нуждае точно от мен, точно от теб...

За истинските хора или по-точно за липсата им

          Кога хората ще спрат да лицемерничат, да правят глупости зад гърбовете си, да говорят и лицемерничат? Кога ще се научат да бъдат добри един към друг или поне да си казват истината в очите? Колко рядко можете да видите нещо истинско, взаимоотношения, в които не е замесена лъжата? Чак е учудващо в тези дни. Някой да обича истински, някой да не лъже... Някой просто да бъде човекът, който е... без маски. Хубаво е и толкова ценно... като рядък диамант. Хората се страхуват от истината. Страхуват се да бъдат с тези, които искат, страхуват се да бъдат горди от това, което са, от мястото, където се намират, от нещата, които правят.
          И е толкова хубаво, когато срещнеш някого, който е искрен и не се страхува от себе си... Толкова, толкова хубаво.

Обичам моето тяло


      Когато бях с него, постоянно се стараех да променя нещо в себе си, най-вече в тялото си. Не се харесвах, исках да съм по-добра. Исках да няма повод да не ме харесва. Не се обичах, подценявах се и полагах неимоверни усилия да превърна всяко несъвършенство в неговата противоположност. Мразех всяко парченце шоколад и всяка мазна баничка, които си позволявах да изям. Защото той щеше да е разочарован.
       Сега се харесвам, да кажа дори и обичам. Тялото ми не се е променило, но с удоволствие си позволявам да си хапна мазна баничка и да й се насладя, макар че ми се лепва на коремчето веднага. Сега ме харесват такава, каквато съм. И аз също се харесвам. И когато тренирам - тичам или ходя на фитнес, е защото го искам, защото се чувствам така. Когато си забраня да изям нещо сладко е защото аз така съм си преценила, защото ми харесва да не го правя, защото самата аз ще се харесвам така. Не заради някого друг. Заради себе си. Защото харесвам тялото си всякак - както с леко закръглено коремче, така и с плосък корем.
        Всякак се харесвам. Защото щастливите хора са красиви. А това дали човек ти се струва красив е въпрос не само на външната му красота. Ако един човек ти допада като личност, той започва да ти се струва все по-красив външно. Ако един човек се държи мило с теб, няма как да не го харесваш външно. А аз се държа страхотно със себе си, обичам се и другите около мен също ме харесват. Научих се да бъда това, което съм. Да се стремя към съвършенство, без да изпадам в кризи на самобичуване, без да натъжавам това красиво момиче, което нося в себе си.
         Обичам тялото си! Спирам да го поправям! То никога не се е разваляло!

(инициатива Обичам моето тяло на Сайтът на Една Жена)

Your turn to cry


       Плакал ли си някога заради мен и ще плачеш ли, ако разбереш, че си отидох? Отидох си с вятъра и дъжда отми спомените за мен... Отидох си така неочаквано, както бях дошла. А ти може би все още си мислиш, че съм там някъде и те чакам... Ще плачеш ли, ако не срещнеш по-добра? Ще страдаш ли, че ме загуби? Ще псуваш ли онзи, който ме прегръща вместо теб? Ще мразиш ли себе си, че ме пусна? Някога ще съжалиш ли, ще поискаш ли да чуеш гласа ми? Ще заобичаш ли мен или някоя друга, както аз съм те обичала? Какво би направил, ако някой ден най-накрая осъзнаеш, че съм си тръгнала и никога повече няма да съм там, за да те чакам? Никога повече няма да те търся отчаяно и да се опитвам да върна нещата такива, каквито бяха преди? Какво ли, какво ли ще направиш? И ако аз се превърна в предишното ти Аз, ще можеш ли да продължиш, така както аз го направих? Ще можеш ли да преодолееш, да забравиш, да преглътнеш сълзите, да спреш мислите? Ще ме следиш ли, ще те вбесявам ли? Ще ти липсвам ли? Не знам, но май е време да поплачеш...

За онези страшилища

        Когато си момиче, мечтаеш да бъдеш принцесата на някого. От теб лъха на романтика и любов. Захласваш се по приказките и чакаш да дойде денят, в който и твоят принц ще слезе от белия си кон. И ако си достатъчно добра в това да бъдеш принцеса - да притежаваш необходимия инат и своеволие, да не се подчиняваш на многото прищевки на принца, наистина идва този ден. Превръщаш се в неговата принцеса и от този момент нататък светът става същото място, което познаваш от приказките.
         Почти всяко момиче си мечтае за това. С някои изключения.
         Онези страшилища с поглед по-невинен от този на всяка принцеса, но без грам от нейната наивност. Жени, способни да влязат в дома на мъжа и докато го гледат влюбено в очите, да го разрушат, а той да им е благодарен и да ги моли за повече. Ето това са истинските жени. От където и да я погледнеш - принцеса, но в ума - огън, дявол. Те са кралици.
          И докато повечето момичета мечтаеха да бъдат принцеси и чакаха своя принц, аз тайничко се надявах да се науча да бъда от тези страшилища, за да преобърна света и да разболея ума му.

четвъртък, 15 май 2014 г.

Да бъда...

      Аз сама съм се заробила в своите граници и вярвам, че нещата винаги трябва да се случват точно по този гаден начин. Вярвам в себе си до време. Вярвам, че мога да имам всеки, ама до време. Мисля си, че моите противоречия и това, което ме различава от останалите, могат да изгонят всеки. Понякога се страхувам от това, което съм. Страхувам се, че съм обсебваща, че не съм това, от което се нуждае един мъж. Страхувам се най-вече не защото това е истина, а защото човек се превръща в това, което мисли. Мислите ми изграждат личността ми. И ако мисля, че не съм, значи не съм. Границите ми са там, където сама си ги поставям.
      Осъзнавам, че за ден мога да преобърна света си и постоянно го правя. Но после се връщам към добрата стара драма, сякаш се страхувам да съм щастлива. Сама си мисля и очаквам предателства. Не вярвам в искреността, не вярвам, че някой държи на мен. Не вярвам, че някой иска само мен. Постоянно се терзая от мисълта, че може би разочаровам тези, на които им пука.
       Най-трудната битка - да победя ума си. Да преобърна границите и представите си. Да си повярвам. Да знам, че заслужавам и мога. Да знам, че им пука и че аз съм единствената. Да знам, че аз решавам. Да знам, че някой си умира да реша да съм с него. Да знам, че съм готова да си тръгна, когато ме нараняват и не се държат добре с мен. Да се науча да поставям всеки на мястото му и да не се страхувам да загубя никого, ако не умее да се държи добре с мен. Да бъда силна. Да съм желана. Да съм обичана. Да съм това, което съм и повече. Да надхвърля собствените си очаквания. Да запазя гордостта си. Да сбъдвам мечтите си. <3

Когато той си тръгна


       Откакто си тръгна мина много време. Много бури претърпях, много облаци. Беше една дълга есен. И после, като осъзнах, че няма да се върне, още по-дълга зима. Студена, лоша, всепоглъщаща. Нищо нямаше смисъл. Исках да приключа и да си тръгна някъде далече от тази болка. Не вярвах отново да изгрее слънце на моята улица. Дълго се опитвах да се скрия от облаците, опитвах се да ги изгоня и да върна лъчите, с които осветяваше душата ми. Питах се и него питах защо си тръгна. Защо избра това? Търсих отговорите, които никога не ми даде. Много, много дълго време.
        И после продължих. Не можеш вечно да живееш в зимата. Понякога ти се приисква да е лято или поне пролет. Продължих и оставих неотговорените въпроси зад гърба си. Преглътнах сълзите. Една сутрин просто станах и ги изпих със сутришното си черно кафе. Много дълго ме тровиха. Казах си, че е за последно.
        Представа нямах тогава той колко силно е желаел да ги има безкрайните ми въпроси, сълзи, болка. Все за него да са. Представа нямах, че обожава факта, че е забил отровните си тръни в сърцето ми. Когато се опомни и видя, че съм се освободила от хватката му, той се върна. Върна се и беше изненадан. Чудеше се къде е изчезнало онова уязвимо, само негово момиче. Как успя да избяга... Как успя да се скрие и спаси... Започна да иска въпросите ми обратно, започна да иска да си върне усмивките ми, искаше обратно с цялото си същество властта си над мен. Само че не можех да му го върна. Не можех да му върна всичко, което му бях дала, защото вече си го бях взела обратно. Трябваше навремето да си спомни, че само мъжете обичат да се връщат, но жените - ако продължат веднъж - никога отново не поглеждат назад... Болеше да видя болката в очите му, когато го осъзна. Лъжа. Заслужаваше си го. : )

за Него


         Много често стоя сама и си мисля за Него. Истинския. Той не е нито кестеняв, нито рус, не е със сини или кафяви очи, нито пък със зелени или пъстри. Той е всичко това. Няма име, а всъщност може да го наречеш по всякакъв начин. Може би не го познавам, но винаги е бил мой. Той - създадения за мен, който може би ме чака там някъде във времето и пространството. А може и да го познавам вече. Може да съм го целувала. Може пък и да не го понасям, защото още не сме разбрали, че аз съм аз и той е той. Може би някой ден ще погледна в очите му и ще кажа „Да, ти си.“ Ще стигна до това, което винаги съм търсила. Ще стигна мястото, към което винаги съм бързала. Дано го разпозная, дано го открия, дано го стигна, дано го намеря. О, да, знам - някой ден със сигурност ще знам кой е. Очите му ще имат неговия цвят, косите му - кестеняви или руси, ще носят точно неговия аромат. Името му ще е най-хубавия звук на света... ^^

Лунна диета


   
          Никога не съм спазвала никакви диети. По-простата причина, че не се е налагало особено, пък и обичам храната - едно от любимите ми малки удоволствия. Напоследък обаче започнах да изпитвам някаква нужда да я огранича леко или да я попроменя, защото ми се иска да поизчистя мазнините. Само че няма как да се случи - наречете го липса на воля или просто нежелание да се лиша от удоволствия. Затова реших да пробвам с нещо по-леко като за начало. Някои ще кажат, че не е от най-леките неща, но може да пробвам да тествам волята и издръжливостта си, пък ако не стане - майната му. Реших да пробвам лунната диета. Ядеш си каквото си поискаш, но един ден от седмицата си само на вода. За любител и ценител на храната като мен определено няма да е лесно, но може и да свикна. Плюс това помага за пречистване на токсините от организма. Да видим дали ще издържим. Ето го и графика ми до края на годината.

МАЙ 07 май 2014 06:16 сряда първа четвърт 14 май 2014 22:16 сряда пълнолуние 21 май 2014 16:00 сряда последна четвърт 28 май 2014 21:41 сряда новолуние   ЮНИ 05 юни 2014 23:40 четвъртък първа четвърт 13 юни 2014 07:12 петък пълнолуние 19 юни 2014 21:39 четвъртък последна четвърт 27 юни 2014 11:09 петък новолуние   ЮЛИ 05 юли 2014 14:59 четвъртък първа четвърт 12 юли 2014 14:25 петък пълнолуние 19 юли 2014 05:09 четвъртък последна четвърт 27 юли 2014 01:42 петък новолуние   АВГУСТ 04 август 2014 03:50 понеделник първа четвърт 10 август 2014 21:10 неделя пълнолуние 17 август 2014 15:26 неделя последна четвърт 25 август 2014 17:13 понеделник новолуние   СЕПТЕМВРИ 02 септември 2014 14:12 вторник първа четвърт 09 септември 2014 04:39 вторник пълнолуние 16 септември 2014 05:06 вторник последна четвърт 24 септември 2014 09:14 сряда новолуние   ОКТОМВРИ 01 октомври 2014 22:33 сряда първа четвърт 08 октомври 2014 13:51 сряда пълнолуние 15 октомври 2014 22:13 сряда последна четвърт 24 октомври 2014 12:57 петък новолуние 31 октомври 2014 04:49 петък първа четвърт   НОЕМВРИ 07 ноември 2014 12:23 сряда пълнолуние 14 ноември 2014 17:16 сряда последна четвърт 22 ноември 2014 14:33 петък новолуние 29 ноември 2014 00:07 петък първа четвърт   ДЕКЕМВРИ 06 декември 2014 14:27 събота пълнолуние 14 декември 2014 14:52 неделя последна четвърт 22 декември 2014 03:36 понеделник новолуние 28 декември 2014 08:32 неделя първа четвърт

Пролетта в душата ми



       Зимата в душата ми най-накрая свърши. Сега е пролет. Освобождаваща, красива, свежа, нова, възраждаща. Пролетта дойде с нови усещания и аромати и с много, много усмивки. Отдавна бях забравила какво е в съществото ти да се ражда нов сезон. Бях забравила какво е да преоткриваш, какво е отново да разтопиш ледовете си. Бях забравила какво е да си щастлив, да не можеш да се спреш да се смееш и на най-малката глупост. Бях забравила какво е някой да се интересува, някой да те чака. Много неща бях забравила. И за пореден път се убеждавам, че почти няма нещо по-добро от припомнянето на добре забравено старо удоволствие. За пореден път се убеждавам, че нищо не е незаменимо и че всеки край означава ново начало. А новото начало винаги е по-добро от всяко предишно. Понякога си казвам, че по-хубаво няма накъде. Само че всеки път ми се доказва, че винаги, винаги, ВИНАГИ може да стане по-хубаво, че има още за какво да се боря, за какво да живея, на какво да се радвам.
         Пролетта, която разцъфва в душата ми, отново ме кара да вярвам. Кара ме да благодаря, че не съм се предала пред студа на зимата, че не съм си отишла, че съм останала и съм я дочакала. Разбрах, че наистина - колкото по-студена е била зимата, толкова по-топла и красива е пролетта. Благодаря й, че винаги се завръща, за да ми припомни отново как обичам да живея и че наистина си заслужава. Наистина...

понеделник, 5 май 2014 г.

Дребните ми удоволствия

      В живота харесвам малките удоволствия. Онези дребни неща, които правя само за себе си и за никого друг и ме карат да се чувствам една идея по-щастлива в този момент. Онези малки неща, които ми идват отвътре, не изискват усилия, но непременно водят до усмивка на лицето ми.
       Когато живота поднася много нерадости на човек, порядъчно количество болка и липси, той започва да се сеща за малките неща, да търси нещо, което да го развесели, макар и за малко да забрави за това, което го наранява. Нова дреха, нова прическа, нова снимка, нова книга, нов сериал за гледане, няколко весели песнички, такива дребни неща, а преобръщат светове...

Възкръсналата надежда

Невероятно е как понякога съм била на косъм да се откажа от нещо. Казвам си, че щом не се е получило значи не е трябвало да стане. Предавам се без бой и си продължавам. Тогава изведнъж съдбата решава да ми докаже, че има защо да мечтая и да се надявам, защото мечтите се сбъдват - зависи колко силно си ги пожелал.
Никога няма да си обясня защо мечтите и желанията ни започват да се сбъдват точно когато се откажем от тях. За мен няма никаква логика. Обаче се случва. И понякога колкото и глупаво да си мислите, че е било едно желание, колкото и неразумно, първично, става така, че то се сбъдва и ви се иска да крещите от щастие, защото няма нищо по-добро от възкръсналата надежда там, където тя е отдавна умряла.

Циклотимия или за променливото настроение

       Наскоро започнах да чета една книга на Хорхе Букай и попаднах на приказка, в която се разказваше за цар, който страдал от циклотимия. Разбира се, веднага се диагностицирах. И при мен ги има тези моменти на абсолютна депресия, в които целия свят ми е апатичен, а няколко часа по-късно може да ме преследва луда еуфория и да не знам колко високо  мога да подскоча от щастие.
        Все се питам - нормално ли е? Не е ли вредно да не знаеш в какво настроение ще си след една минута? Не е ли вредно да има хора, които имат такова силно влияние върху това, хора, които могат да направят едно действие и да преобърнат всичко?
        Защо имам сутрини, в които се събуждам и съм безкрайно щастлива, без да знам и аз защо? Защо има сутрини, в които буреносен облак би ми завидял колко съм мрачна и потисната? И онези третите - най-лошите - когато се събуждам в добро настроение и за разнообразие реша да включа overthinking-a и да осъзная, че далеч не съм толкова добре колкото съм си мислела.
        Почвам да се замислям къде да си поставя и аз надписа „И това ще мине“, за да си го набивам в главата всеки път, когато настроението ми неволно се смени на сто и осемдесет градуса и от весела и безгрижна се превръщам в тъжен облак. Май на тавана с огромни букви ще е най-добре, че да мога да го чета всеки път, когато се събудя....

Тяло и душа

      Защо, когато се влюбя в тяло, не мога да се влюбя в душа? Защо, когато съм готова да дам своето тяло, душата ми не успява да се разкрие пред същия човек? Получава се положение - или едното, или другото. А търсим този, който ще успее да вземе и двете, да ги оцени еднакво по достойнство. Да не иска едното, а да се отказва от другото... Да приеме всичките ми странности, всичките ми качества, да оцени това, в което съм добра и да преглътне нещата, в които не ме бива. Но засега се влюбват или в тялото ми, или в душата ми, но на последните не съм готова да им дам тялото си. Неразумно, нали?! Но мога ли да се боря срещу естественото (не)желание...

неделя, 4 май 2014 г.

Можем ли да бъдем щастливи, наранявайки останалите?

     В безкрайни дефиниции на това какво представлява щастието сега няма да се впускам. Говорила съм и друг път за това. Мислила съм още повече пъти за него. Всеки познава онова чувство, когато всичко е наред и ти се струва прекрасно.
     Обаче, колкото и да съм била щастлива или пък нещастна, винаги съм си мислила едно - не може да съществува щастие, изградено върху чуждото нещастие. Просто вярвам, че на света властва някакъв такъв закон на справедливостта, който не го позволява. Поне не за дълго.
     Мисля, че ако аз съм щастлива с някого, но това нещо прави някого друг нещастен - едва ли ще продължи дълго. Нещо някъде ще се промени, така че всички да са доволни от ситуацията.
     Никоя част от мен не иска да вярва, че може да просъществува дълго щастие, някъде в основите на което е заложено нещо, което прави другиго нещастен. Просто не може. И не бива.
     Ако нараниш друго човешко същество с цел да направиш добро за себе си, колко добро може да е това? Доколко спокойна може да остане съвестта ти? Ще оцениш ли щастието по достойнство, знаейки по какъв път си го получил?
     И един последен контра въпрос - а трябва ли винаги преди всичко да се съобразяваме със щастието на останалите, че да можем да си позволим и ние да изпитаме нашето? Не е ли от друга страна всеки за себе си? Не е ли всеки на този свят, за да направи себе си щастлив и да се бори за собственото си щастие?

Спомените, не човека

      Единственото, което знаех до определен период от време, е, че исках него. Исках го с всичките му качества и недостатъци, с всичко, което ми даваше и отнемаше. Исках безкрайните ни разговори, исках споровете и караниците ни, исках безразличието му, исках начина, по който не можеше да се отдели от мен. Исках го. Такъв какъвто е. И само него. Бях зависима до мозъка на костите си. Мразех и обичах тази зависимост. Правеше ме най-щастливата и най-нещастната. И всеки път се питах как само един мъж може да постигне такава власт над сърцето на една жена.
       Когато си тръгна, всичките ми чувства бяха тъга. Отчаяна, заробваща, изпепеляваща тъга. Не можех да мисля за друго освен за това, че ми липсва и че искам да си го върна, независимо каква цена трябва да платя.
       И после дойде онзи изцеряваш миг, в който разбрах. Не беше той това, към което бях зависима. Бяха чувствата, които ми даваше, бяха болките и радостите, беше горчивото и сладкото. Всичко, всичко, което получавах от него в големи количества. Исках тези неща, исках тези спомени, исках такава любов. Това беше всичко. Понякога е тежко да стигнеш до такова заключение. Оказва се, че няма незаменим човек. Оказва се, че си живял в някаква заблуда, че си вярвал в нещо, че уж си държал на някого, а всъщност си държал на друго. Но от друга страна е дяволски освобождаващо. Започваш да откриваш тези чувства и на други места, от други хора. И тогава разбираш... Sometimes you miss the memories, not the person. Така зачеркваш от живота си хората, които не искат да бъдат там... И продължаваш. С нови хора, нови преживявания, понякога по-добри и от старите. ^^