неделя, 6 март 2016 г.

Смисъл има ли, няма ли...

Сигурно на всеки един от нас се е случвало неведнъж да си задава въпроса - „Какъв е смисълът на живота, защо съм тук и какво се предполага, че трябва да направя на тази Земя?“ Някои предпочитат да се ограничат, смятайки, че няма особена причина освен чистата случайност. Прекарват живота си в забавления и в това няма нищо лошо. Всеки сам решава каква е неговата мисия на Земята и как да прекара предоставеното му време. Гледайки максимално глобално на нещата достигам до техния извод - смисъл няма. В крайна сметка какво ще се случи с всичките ни мечти, копнежи, цели, ако утре един метеорит реши да се забие в Земята и да я изпепели?! На такова глобално ниво наистина не виждам смисъл, но може би Великият замисъл е много по-голям и не можем да го прозрем, защото сме твърде малки. Ако обаче вечно живеем зад параван като „Ами ако утре нещо се прецака...“, никога няма да имаме забележителен живот. Може би краят ще настъпи след ден или след час, възможно е следващият миг да не съществува изобщо, но замисляли ли сте се, че това може и да не се случи? Може би ще доживеем до сто години и тогава ще си зададем въпроса „Защо, мамка му, не направих нещо по-интересно с живота си? Защо не пробвах всичко, което можех, защо не се изправях пред страховете си, а им позволявах да ме заставят да им се подчиня?“

И личното ми мнение е, че това би било много по-страшно преживяване от това животът да свърши след час...

Мисля си, че всеки един от нас трябва да гори от желание, от нетърпение да се събуди и да стане, да мисли, да действа, да рискува, да обича, да желае, да чете, да мисли, да пътува, да плаче, да чувства, да изгаря, да се разкъсва, да  се възнася.

Трябва да се научим да приемаме загубата като неразделна част от ежедневието си. Тя е там. Обаче никога не можем да кажем в момента на случването й със сигурност дали е загуба или е по-голяма от очакваната победа.

Не знаем какво печелим, когато губим. Не знаем и какво губим, когато печелим.

Но това, че сме загубили битката, никога не трябва да означава, че е време да се предадем и да загубим войната. Временното поражение е нищо. Може би то ни предпазва от истинската загуба. Но истинската загуба и тя е нищо в сравнение с плюсовете, които винаги носи след себе си.

Погледнете ли назад във времето, ако вземете всичките преживявания, които сте счели за загуби и ги анализирате, ще можете през призмата на отминалото време да видите колко повече добрини са ви причинили във времето.

Обратно на това, когато успеем, когато спечелим, не бива да се самозабравяме. Трябва да помним, че всяка победа си има цена и, за да получим, то първо сме дали нещо или предстои да го дадем. Трябва да знаем какво сме готови да загърбим, да оставим, каква цена сме в състояние да платим, за да можем да се придвижваме напред, да рискуваме да имаме нещо повече.

Човек като печели, не знае колко губи... Но това не е непременно нещо лошо. Някои неща не са ви необходими. Лошото е, че ще го прозрете едва след време.

Единственото важно, което трябва да помним е, че смисъл винаги ИМА. Дори да е на много локално ниво, дори на фона на глобалната картина, той да избледнява до невидимост... Има го. Има го във всяка победа, във всяка загуба, във всеки дъх. Има го, защото дори и ден да ни остава, защо той да не бъде най-добрият ден за Земята?!... :)

петък, 4 март 2016 г.

Телефонът си мълчи...


You used to call me on my cell phoneLate night when you need my love...


Сега е 2:15, а телефонът мълчи. Мълчи не само в 2:15. Това му е естественото състояние от известно време насам. Не ме търсиш не само ти. Не ме търси никой. И така ми беше добре. За известен период. Да се отърся, да се съвзема и... да се променя тотално. Казват, че човек, когато е бил истински влюбен, се променя неузнаваемо. Някои поемат погрешни пътища и посоки, смазани от тежестта на чувствата си, други решават да поправят сбърканото у себе си, което им е попречило да се насладят на любовта си докрай. Аз съм средното между двете. Пред теб успявам да запазвам дяволски самоконтрол и никога няма да разбереш какво всъщност се случва отвътре. Но той е резултат от това, че разбрах какви ми бяха грешките в нашите взаимоотношения и давам най-доброто от себе си, за да ги изчистя и никога повече да не проявявам някои неприятни черти от характера ми в следващите си връзки. Поздравявам се всеки ден, че все пак не ти пиша, че все пак не ми омекват колената, когато го направиш ти, и запазвам самообладанието в отговорите си. Когато ме разпитваш за толкова много неща, ми идва да ти изкрещя (иначе казано - да ти го напиша с Caps Lock On), че аз съм все още тук и имам чувства към теб, и не ми е минало. Докога ще се правиш, че всичко е просто приятелство? Ок, съгласна съм, през пеперудите е минало шествието на Смъртта и са избити до крак. Но защо у мен продължава да стои едно натрапливо чувство и да ми казва „Мамка му, искаш да си с този човек, майната им на другите“?
И пак си чакам нощите, в които си пишем само двамата и си говорим нашите си неща и нямаме търпение да се видим, а после си казваме по петнайсет пъти „лека нощ“, но продължаваме да  стоим и да си пишем...
Телефонът ми мълчи по странен начин. Колкото и други да ми пишат, единствената индикация на живот у него е, когато на екранът му светне твоето име. Другото го убивам с безразличен поглед. Не ми пука. Ако знам, че няма да ми пишеш цял ден, бих могла да оставя телефона в другата стая и просто да чета. Не ми трябва друг. В 2 през нощта не ми е нужно да слушам приказки на слаби разказвачи. Вместо това бих слушала цяла нощ как ми говориш за илюминатите, за любимия си футболен отбор и колко те е ядосал някой. Знаеш, че бих се мъчила да не заспя, стискайки здраво ръката ти, сякаш да ме пазиш от съня, който неминуемо настъпва и иска да ме отвлече далеч от приятния разговор с теб. Знаеш ли колко пъти в ума си отново се връщам на тази нощ, в която заспах в четири и после цял ден ме беше яд, че не съм стояла поне до седем да те слушам? Знаеш ли коя е любимата ми част от теб всъщност? Глупавото ъгълче на устните ти и начинът, по който се движи, докато говориш, и как премигваш, докато обясняваш нещо, и паузите, в които спираш, за да помислиш, и после пак продължаваш... Знаеше ли въобще, че съм го забелязала? Не знаеш. Влюбена съм в теб и само в теб и във всичко свързано с теб. Не знаеш.
И телефонът и той не знае, защото и тази нощ упорито си мълчи.