Божествеността

Преди известно време в някакво не-толкова-известно кътче в мрежата аз попаднах на статията, която разказваше за нашия мозък и неговите възможности. Като любител на темата, бях заинтересувана и се зачетох с любопитство.

Казах „възможностите“ на нашия мозък, но по-точно би било да ви кажа, че в статията се говореше за неговите невъзможности. Някакъв си известен учен от някаква известна страна бил доказал научно (твърде изтъркано понятие, а всъщност как точно го е доказал?), че нашия мозък е ударил лимита си. Демек – от това няма повече накъде. Всички хипотези за божествеността на човека, за огромния му капацитет, за телекинеза, телепатия, телепортация и други теле-неща, били захвърлени в кофата за боклук.
Твърде трудно бих могла да повярвам. Може би просто не искам да е така. Нима хората са създадени само за това, което имат дотук? Нима не могат да стигнат нови далечни хоризонти? Нима няма нищо, което вече биха могли да постигнат в развитието си? Не. Ако кажеш, че по-добре не може да стане, вече не си най-добрият. А по-добре и по-нагоре винаги може, вярвате или не. Във всеки един от нас трябва да е скрита дори по една малка, но искряща, божествена частичка. Дори и да я няма и този учен, чието име така и не запомних, се окаже прав, то поне трябва да вярвате, че я имате, и един ден наистина ще ви се стори, че я откривате – в погледите на хората, които обичате, в слънчевия залез, в успехите, които сте постигнали в живота си. J