Езикът на тялото

На всеки понякога му се е искало да може да прочете мислите на отсрещната страна, да разбере какво стои зад израза на лицето му, зад погледа му. Това, разбира се, засега е невъзможно, или поне така се говори. Но докато се научим да четем мисли, можем да използваме не по-зле езика на тялото, за да разчетем някои неизказани и скрити зад жестовете думи. Ето на какво попаднах тези дни в Интернет пространството, което може да ви се стори интересно и също така да ви бъде полезно в ежедневната комуникация. Как изразяваме чувствата си чрез разположение на поглед, вежди, нос и устни?

Ето линк към оригиналното изображение - http://dox.bg/files/dw?a=c8972dbec4

Магията на изкуството

        Напоследък прекаленото мислене и анализиране на милион ситуации, с които ме сблъскваше ежедневието, не ми се отразиха добре. Стресът от университета също си каза думата и реших, че просто трябва да се захвана с нещо, което да отвлече мислите ми и да ме изпълни с по-позитивна нагласа, защото бях натрупала твърде много негативи. Какво по-добро спасение от изкуството? Този път обаче не заложих на моето си изкуство - писането, може би защото чрез него не бягам от реалността, а я анализирам отново и отново. Имах някои идеи, но въпреки всичко не ги записах, защото ме натоварваха допълнително. Да, вярно, че в такива моменти съм най-продуктивна, но този път някакси нямах желание. Някои неща просто трябва да ги изживееш и да ги оставиш да се стекат между пръстите ти като пясък, вместо да се опитваш да ги задържиш в шепи. Така направих и този път. Може би някой ден ще се върна назад към тези идеи и ще ги превърна в изкуство, но засега просто ще ги оставя да преминат покрай мен, колкото и да е нетипично.
        Реших да се отдам на едно изкуство, което също беше много близко до сърцето ми преди няколко години. Изкуството на графичния дизайн и по-точно - Photoshop. Едно от любимите ми неща, които не бях вършила доста отдавна, е да се занимавам с тази програмка. И ето че попаднах на курс по Фотошоп и допълнително сама разработих някои простички проекти с помощта на официалния наръчник на Adobe за Photoshop. (: Отдавна не съм виртуоза, който бях, с тази програма, но се надявам, че с времето, с малко воля, упоритост и доста желание, ще успея да достигна и задмина способностите, които притежавах на времето. Ето и някои от най-новите ми проекти.

 

И последното, което ще ви покажа, е първото ми домашно за курса по Photoshop. Не е нищо особено и като цяло не съм доволна от резултата, но след толкова дълго време, в което не съм използвала програмата, се чувствам още като леко начинаеща. (:

Мразя миризмата на алкохол и цигари, пропита в тялото и дрехите ми... Напомня ми за нещо изгубено и забравено...

„Хаос от мисли“ във Фейсбук

Вече Фейсбук е неизменна част от деня на повечето хора, затова и моя блог вече се подвизава със страничка там, която можете да разгледате и харесате оттук http://www.facebook.com/ChaosOfThoughts :)

Субективната истина

Във вечери като тази ми се иска да пиша... Нямам нужда от друго освен от студена нощ, топла стая и горещ шоколад... А, да, и муза. В главата ми е хаос от мисли, който трябва да бъде изписан, но не подреден, защото това би отнело чара му. Хаос, който някой ден може би ще желая да споделя с друго човешко същество, което да ме разбере. В момента единственият ми слушател си остава белия лист, който никога не ме съди и винаги приема думите ми за чиста монета. Не че търся това. Напротив. Искам някой да ми противоречи, да ме съди, да ме оспорва. Та нали точно в спора се заражда истината. Макар че истината е субективно понятие. Пък и кому е нужна тя? Какво представлява? Нима истината са фактите? Те са просто стечение на обстоятелствата, следствие от взети решения. Какво ако решенията бяха противоположни? Тогава истината щеше да е изменена, пречупена през други огледала. Единственото истинско е това, което идва отвътре, на мига, на момента. Онзи прекрасен момент, когато просто се оставяш на сетивата ти да те водят, забравяш фактите, абстрахираш се от вредното им влияние и се доверяваш на полъха на вятъра. Да правиш винаги точно това, което искаш да направиш, е най-прекрасното чувство, най-истинската истина, да спреш да си поставяш граници и да действаш според инстинкта... Останалото е просто потискане на истинското аз... Не е ли странно, че най-истинското нещо на света е практически невъзможно? Не обичам да наричам нещата невъзможни, но винаги има момент, в който просто не можеш да действаш, както искаш - явно не поради липса на желание, нито поради липса на смелост... просто има камъче някъде по пътя, което те спъва и ти пречи. Понякога това камъче е в собствените ни глави, но го има. Нещо толкова обсебва мислите и дните ни, че е невъзможно да спрем да мислим за него. Премисляме го по цял ден, водим дебати в главите си и си задаваме въпроси, на които сами си отговаряме, правейки предположения как би отговорил другия. Вместо да се стараем да разберем хората, да достигнем до чувствата им, ние сами ги сътворяваме в един измислен собствен свят. И вярваме в неща, които никога не са се случили, нито пък ще се случат.
Колко по-хубаво би било да се опитаме да достигнем до хората, вместо да ги измисляме и създаваме образи, които не съществуват... Да дадем воля на мисълта и на чувствата си, да разтворим криле и да спрем да живеем в илюзии, да създаваме собствената си Вселена и да я преоткриваме...
Просто размишлявам...

Размисли във Пловдив...

 

Вървя по улиците на Стария Пловдив и си мисля... Толкова е красиво, оттук можеш да видиш целия свят... Колко ли крака са стъпили преди мен там, където днес стъпвам аз... Колко ли съдби са запомнили тези улици... Колко ли сълзи са ги стопляли!

По това време на годината обикновено се чувствах добре, завръщах се в този град и животът ми започваше пак да следва забързания си ход след лятната почивка... Само че не и тази година. Този път миговете, прекарани в Пловдив, ще бъдат доста по-кратки и доста по-редки.

Завръщам се за една последна разходка в този град, запазил в себе си толкова спомени. Тъжна съм. Колко беше хубав и спокоен животът, когато прекарвах дните си там. Защо животът изведнъж става толкова труден? Защо е необходимо да се изправя пред такива кръстопътища и да правим толкова важни избори... Иска ми се пак да се върне времето, когато най-трудното, което трябваше да направя, бе да преживея часа по програмиране. Тогава поне бях целеустремена, знаех коя съм и какво искам. Сега е трудно... Загубих себе си някъде в тълпата, отдавна не съм толкова невинна, ангелското в мен умря или поне потъна някъде дълбоко. Чувствам се лоша и омърсена с човешка суета, на която станах (не)волна жертва...

Умря детското в мен, умря красотата ми... Остана само външната обвивка... Не съм това, което бях, а искам да бъда отново. Защо животът ме изправи пред толкова трудни избори, които да ми попречат да запазя себе си... Или просто аз не бях толкова силна, че да го направя, въпреки това?

А може би е преход... Винаги съм знаела, че в мен спи феникс.

Ще се превърна в пепел и от пепел ще се възродя...

And all you need is one...

          How it feels like... да можеш да имаш всички и да искаш точно този, когото не можеш?

Веднъж да си вълна от радост и колело от цветове, когато благородността на този един реши да си поиграе с илюзиите ти, а после да си смачкан есенен лист, пропит от влагата на дъждовете и мъглите, когато му омръзне и не му се занимава вече с теб.

Всеки ден да получаваш обясненията им как не могат без теб, да виждаш погледите им, когато минаваш покрай тях, и да си представяш как той е на тяхното място... Да ти казват, че те искат, но да не можеш да отвърнеш на чувствата дори на по-красивите от него, на по-добрите... Защото в двете си шепи той е събрал всичките ти емоции и мисли.

Да лягаш вечер часове след полунощ, защото мисълта за него не ти дава покой да спиш, и да ставаш следобяд, пропилявайки първите безсмислени часове от събуждането си пред Фейсбук, надявайки се да откриеш някъде искрицата надежда, докато обясняваш на другите, че можеш да им бъдеш само приятелка, а те се опитват да те утешават, не разбирайки, дори не съчувствайки на болката ти.

Да чакаш дори най-малкия знак от него, че си мисли за теб и те иска. Да подскачаш от щастие само от една негова дума. Сутрините преди събуждането ти да са кълбо от халюцинации и сънища, в които той се прокрадва, карайки сърцето ти да тръпне. А появата на зеления ореол около името му във Фейсбук, да предизвиква ято от пеперуди в стомаха ти... И да чакаш да дойде деня, в който може би ще го видиш отново.

Едно безкрайно чакане, едно безумно искане...

Сметанов сладкиш с банани

          Ето какво приготвих, за да отпразнувам официалното си приемане в Софийския университет, специалност Computer Science. :)

Сметанов сладкиш с бишкоти и банани

Необходими продукти:
48 бр. бишкоти (за предпочитане по-меки)
500 мл сладкарска сметана
400-500 г. банани
1 ванилия
Захарни пръчици за украса (по желание)
Захар

Начин на приготвяне:
Сметаната се разбива, като по желание се добавят няколко супени лъжици захар и ванилията. В тавичка се нареждат 3 реда по 8 бишкоти на ред. Това е първият слой на сладкиша, който се покрива обилно със сметана, а след това се слагат нарязаните банани, които отново може да се покрият с тънък слой сметана. Отгоре се нарежда вторият слой на сладкиша от бишкоти и отново се покрива със сметана. Ако имате желание, можете да украсите със захарни пръчици или каквото друго ви дойда на ума. :)
Много лесен и приятен сладкиш се получи. :)

Попаднах на този въпросник във форума на СУ и реших да си го открадна. Отдавна имам желание за нещо такова, обичам да отговарям на въпроси. ^^

1. Как се казваш? Анелия
2. Откъде си? Раковски
3. Кога си роден? 16.04.1993
4. Дай линк със снимка. - Можете да видите тъкмо две на тази страница.
5. Какво и къде (ще) учиш? - СУ, Компютърни науки или Софтуерно инженерство
6. Защо точно това? Дълго се колебаех какво да е. Много исках и Журналистика. Но реших да оставя писателските наклонности като хоби, защото всяко нещо, което се превръща в професия, рано или късно бива намразено. Попринцип обичам математиката и компютрите, но доста намразих програмирането през тези години в гимназията, в които го учих, и реших, че няма накъде повече. Затова се престраших. Пък и е уместно решение, смятам, че имам бъдеще с тази специалност.
7. Какъв мечташе да станеш като малък? Ммм.. май учителка, макар че всички си мислеха, че искам да ставам модел... А аз никога не съм имала такива наклонности, струва(ше) ми се скучно да се разхождаш по цял ден по някакъв подиум с различни дрехи.
8. А какъв стана? Надявам се да стана уеб дизайнер/софтуерен инженер... или нещо от тоя сорт.
9. Какъв искаш да бъдеш СЕГА? Всъщност това, което наистина искам сега е да пиша книги.
10. Работиш ли? Какво? Не. В момента съм бъдеща студентка.
11. Коя своя мечта не си реализирал? Ами все още не съм влязла в СУ, но и това ще стане след 10-тина дни. :D Попринцип реализирам мечтите си. Голям инат съм и като си навия на пръста да направя нещо, го правя непременно.
12. Как смяташ да я изпълниш? Смятам да следвам същата схема за настоящите и бъдещите ми мечти - голямо упорство и инат.
13. Обичаш ли? Попринцип съм способна. Зависи за какво питате.
14. Обичан ли си? Смятам, че да. Всеки е обичан.
15. Имаш ли сериозна връзка? (Ако не, защо според теб?)
16. Каква е за теб идеалната връзка?
17. С какво се гордееш?
18. От какво се срамуваш?
19. На кого би искал да приличаш?
20. А на кого - не?
21. Опиши себе си с една дума.
22. Опиши приятелите си с една дума.
23. Какво те възхищава?
24. Какво те отблъсква?
25. В какво настроение си най-често?
26. Как смяташ, че те възприемат другите?
27. А как искаш да те възприемат?
28. Какво е за теб сексът?
29. А светът?
30. Как виждаш света след 10 години?
31. Къде би искал да живееш?
32. Какво би искал да притежаваш?
33. Опиши идеалния партньор.
34. Колко деца искаш да имаш?
35. От какво искаш да умреш?
36. Какво искаш да видиш преди да умреш?
37. А да направиш?
38. Най-хубавото нещо, което ти се е случвало?
39. Най-лошото?
40. Най-милото нещо което някой е правил за теб?
41. А най-подлото?
45. Мразиш ли някого? Кого? Защо?
46. Кое свое качество не понасяш?
47. Би ли убил човек, ако беше законно?
48. Какво ще кажеш за България?
49. Доволен ли си от живота си? Ако не, защо?
50. Какво би променил в света?
51. Любим цитат?
52. Любим исторически период? Защо?
53. Любима личност? Защо?
54. Любим сезон?
55. Любим цвят?
56. Любимо животно?
57. Каква музика предпочиташ?
58. Любим автор?
59. Любима книга, разказ и стихотворение?
60. Любим филм?
61. Любим актьор, актриса, режисьор?
63. Любимо ядинье?
64. Пийнье?
65. Имаш ли хоби? Какво?
66. Спортче, нещо?
67. Имаш ли братя и/или сестри?
68. Домашен любимец? Име?
69. Притежаваш ли пороци? Кои?
70. Съжаляваш ли за нещо? За какво?
71. Разкайваш ли се за греховете си?
72. В какво вярваш?
73. Какво искаш?
74. Твоето мото?
75. Какъв е смисълът на живота?
76. Сърдиш ли ми се за дългия въпросник?

Чаша горещо... кафе?

           Моят ден започва сутрин в седем точно с чаша горещо кафе...

         Е, не точно в 7, в момента е 8:12 и едва съм отворила очи. И не точно с чаша горещо кафе... но горчилката си я има и така. Тази лека тежест в сърцето може би ми напомня, че съм жива..., но повече ми харесваше, когато го правеше онази лекота, с която ставах до преди десетина дни. Тя ще се върне... защото най-хубавото винаги предстои, но... друг ден. Не точно днес и не точно сега.

Докрая на деня ще успея да убия всякакви подобни (не)желани усещания в себе си, но проклетите сутрини - те са най-лоши. Те са зли вещици, напомнящи ми какво съм правила вечерта... и по-миналата вечер... и по-миналата вечер... Аз искам да забравя. Викам, за да не чувам гласовете им. По дяволите, не искам да отварям очи, не искам слънчевата светлина да прониква в стаята ми... Не искам да ставам и да се усмихвам фалшиво. Искам да си страдам на спокойствие. Но кой ли би ми позволил... Затова ще викам. Поне това мога. Ще викам, докато заглуша гадното гласче в главата си, което ми повтаря, че пак съм направила, каквото не трябва, че пак съм оплескала работите, ще викам, за да не чувам, и ще се преструвам, че всичко е наред. Ще викам на инат, защото само ината ще ми помогне отново to make it through the day. Ще викам, че съм щастлива... Една лъжа, изречена сто пъти, става истина. Ще гледам комедии и ще се скъсвам от смях. Казват, че смехът изпращал положителни вибрации към Вселената и ти се случвали само хубави неща. Дано е така... си мисля и отпивам отново голяма глътка от горчилката.

София

Преди изпита до яйцето, което носи късмет

        С кандидатстуденстката кампания за този живот май приключихме. След петнайсет дни очаквам съдбата ми да бъде окончателно решена и да видя дали наистина ми е било писано да се занимавам с това, което реших в крайна сметка - програмиране. Честно казано, разчитам на добри резултати и на прием още от първо класиране. А на есен - големият град София да ме погълне в пазвата си и да стана една от безбройните му жертви. Ха-ха...
        Всъщност се надявам там измежду стотиците хиляди хора, пребиваващи в столицата, да не се погубя окончателно, а напротив - да намеря себе си. Идеята за големия град ме блазни, напук на очакванията. Обичам родния си град, но на този етап от живота ми е прекалено еднообразен и скучен. Знам, че някой ден с носталгия ще се завръщам в него, копнеейки за спокойствието и сигурността му. Но днес... имам нужда от живот с безброй възможности. Осъзнавам колко е глупаво всичко, което мисля в момента. Осъзнавам, че няма логика да искам нещо, от което много други се опитват да избягат. И все пак го искам, надявайки се в това ново нещо, в този нов, огромен и шумен град, изгубвайки се между тълпата, да открия истината за себе си и да реша какво ще правя с бъдещето си. :)

Горчиво като сутришно кафе...

           Не се отучих. Още съм такава. Влече ме този, който ме ранява.

         Защо ни е толкова трудно да харесваме хората, които ни харесват, а тези, които харесваме, макар и несигурни дали те отвръщат, преследваме като луди... Глупост? Хормони? Животински инстинкт? Не знам. Защо винаги дивото е по-вълнуващо от питомното? Защо сме готови да оставим месеци и дори години изградено доверие, за да тръгнем по неверния път на следващия си обект? Защо ни харесва тръпчивата горчивинка, която си доставяме, когато не сме сигурни какво се случва, желани ли сме там, където сме се насочили, или не? Защо предпочитаме да усещаме лек привкус на болка пред това да хванем ръката, която знаем, че никога не би ни пуснала, и не тръгнем с нея по пътя си? Дали има хора, които остават тръпка за цял живот? Или всичко рано или късно омръзва? Цял живот ли ще преследваме нови жертви, когато отминалите вече не са ни интересни? А мога да се влюбвам толкова чисто и истински... Тогава има ли някой, който да създаде и задържи това чувство у мен, някой, който редовно да ми доставя разумни количества от тръпчивата горчивинка, за да продължа да го искам... както аз си знам - безумно? Не. Не съм мазохист. Просто обичам да съм щастлива. И няма значение как наричам човека, който ми доставя това щастие, няма значение какво се случва между нас и как се нарича то, важно е да ни е интересно и хубаво, когато прекарваме времето си заедно, важно е да искам да го целувам, да го прегръщам, важно е усмивката да не слиза от лицето ми... Какво значение има дали ми е гадже или просто приятел? Какво значение има какво казват хората? Когато аз имам своето горчиво щастие... :) Захар? Не, моля. Удоволствието е в горчилката.

When you find another world...

         Интересно е как, когато се запознаваш с нов човек, откриваш цял един малък свят, който се върти около него. Защото дори и Слънцето да не се върти около един само човек, то всеки от нас е едно малко слънце, около което се върти вселена, създадена от него самия. Забавно е да надникваш в дебрите на този нов свят, да откриеш себе си в него, да го разгледаш дотам, докъдето имаш достъп. Да откриеш приятелите му, любимите неща, характера, мечтите му... Да го видиш в очите на другите... Да разбереш дали и те го възприемат като теб, дали има нещо по-различно, което откриват в него... Нима има по-голямо приключение от това?

Защо обичам математиката...

        Някога К. Ф. Гаус заявил „Математиката е царица на всички науки.“ Да отричаме очевидното е глупаво и нелогично. Математиката е тази, на чиито рамене се крепи целият природен свят. Без нея е немислимо съществуването на всичко това около нас, дори и нашето собствено.
        Имате ли някаква страст, от която не можете да се откажете, някакво хоби, което едва ли не тече във вените ви и изпълва кръвта ви, нещо, което ви прави щастливи, което и думите са безсилни да опишат? Е, точно такива чувства предизвиква у мен математиката. Просто я усещам. Между мен и нея има тънка сребърна нишка, тя е като част от съществото ми. Обичам предизвикателствата, а тя е едно от най-големите в живота ми. Дава храна на мозъка ми, раздвижва го и го прави по-гъвкъв, способен да се изплъзне от всяка ситуация. Затова обичам математиката. Обичам я с цялата й красота, обичам непознатото в нея, до което все още не съм се докоснала, обичам й познатото, с което съм се преборвала хиляди пъти и знам, че разбирам. Обичам тръпката и удоволствието от разрешаването на трудна задача. Обичам това, че ме обогатява откъм знания и умения. Обичам страстта, с която ме притегля към себе си и ме кара да потъвам в дебрите й...
        Всеки си има своята малка мания. Моята е математиката.

Кушадасъ 2012

       Отдавна се каня да ви разкажа за едно незабравимо пътуване до нашата южна съседка Турция, за докосването до една друга култура и обичаи, за първото ми прекрачване на границата на България, за досега с един друг свят на един друг континент... на около 1000 км оттук.
      За тази страна има доста противоречиви мнения - едни я харесват, други не искат да стъпят там, поради недобри чувства към населението. Аз съм от тези, които искат да опознаят света, всичките му кътчета и прелести, поради което съм много щастлива, че имах възможност да посетя Турция и в никакъв случай не останах разочарована. Не може да се каже, че съм имала кой знае какъв контакт с населението, повече комуникирах с българи, защото по времето, когато аз бях там беше пълно с такива като мен - абитуриенти. Но от малкото, което видях не съм останала с лоши впечатления от хората - веселяци и шегаджии са.
      Пътуването ми беше до Кушадасъ. Имах удоволствието да се насладя на четири невероятни нощувки в петзвездния хотел "Vista Hill", бившия "Cande Onura", намиращ се точно на брега на Егейско море. Хотелът е същинска приказка, по-хубав не бях виждала през живота си - абсолютно всичко, което си помислите, можеше да бъде открито вътре - спа, басейни, снек бар, дискотека... страхотен изглед към морето... Единственото, което не ми хареса беше храната, но аз и без това трудно харесвам храна. :D
     На втория ден имахме възможност да посетим град Ефес и домът на Дева Мария. Тези от нас, които се впуснаха в това приключение вече са „полухаджии“. В това число и моя милост.
Колкото до града - за него може много да се говори, но най-добре е да бъде посетен и всичко да бъде разказано на място от екскурзовода. Наистина е доста красив и автентичен, тръпката да вървиш по тези древни места е несравнима с нищо друго.
    Третият ден се организира екскурзия до Памуккале, където за съжаление не отидох, защото беше доста път от Кушадасъ до въпросната дестинация и се отказах. Тъкмо да имам повод да посетя Турция отново.
    Четвъртият ден пътувахме с яхта, не беше точно яхта, а по-точно нещо като корабче. Спирахме на два острова, където по-смелите имаха възможност да скачат и да се гмуркат. Разбира се, не трябва дори да си помисляте, че аз съм го направила. :D Така и никога не се научих да плувам, но все още имам надежда, че някой ден и това ще стане. За мен този ден на яхтата се състоеше в събиране на тен и точно тогава направих завидния загар, с който се прибрах в България.
     Освен това за пръв път в живота си влязох в сауна и още в първите 10 секунди имах намерение да изляза и повече никога да не стъпя на такова място, но учудващо издържах цели 10 минути. Не мога да кажа, че беше кой знае колко приятно, но най-вероятно е било полезно, и добре - може пък и да се навия да повторя.
     На петия ден отпътувахме за Айвълък, където щяхме да прекараме една последна пета нощувка в Турция. Там хотела не беше нищо особено - три звезди. Честно казано, нямах търпение да се махнем от това място, беше насред пустошта, морето беше пълно с водорасли точно там... Иии.. не, не ми хареса.
     Много ми хареса посещението на главната улица на Кушадасъ. Голяма, осветена и красива, навсякъде пълно с хора, музика и веселие. Е, вярно, скъпичко е, но пък разнообразието от стоки, които може да си купиш е наистина в пъти по-голямо от това в България, където навсякъде е едно и също.
     Красива е Турция! Интересен е нощният й живот, хората са забавни, хотелите са красиви, гледките са внушителни...! Но най-хубаво пак си остава у дома! :)
Още снимки от Турция можете да разгледате тук. Прекалено много са, за да ги публикувам всички тук. :)

Неизживяна лудост - [2]

Аз изглежда все за теб ще мисля,

с разни хора се залъгвам...

        Mr. Soulmate, някога много-много отдавна имаше шанс за теб и мен... Но той остана толкова назад в миналото, че вече е покрит с пластове прах, които трудно бихме могли да почистим. Макар и затрупани, чувствата ми още живеят, но се опитвам да не мисля за тях... Запълвам празнината с други и си мисля, че някой ден, някой щастлив слънчев ден, ще те забравя и няма да се питам докъде бихме стигнали заедно. Няма да търся нови светове, които да покорим с теб... Ще съм добре, без да те има в ежедневието ми. Но съм станала толкова безчувствена към всички останали, че трудно ще се влюбя в някого, който да ми помогне да те забравя, да забравя единствения път, когато те прегърнах... Това ми остана от теб. Спомен - неизживян, неизличим...

        Споделям дните и нощите, отредени за любовта ми към теб, с други... Разказвам им неща, които едва ли ги интересуват и които не разбират, усмихвам им се с усмивките, които само ти заслужаваш, и си мисля - как добре би ме разбрал моя Mr. Soulmate... как би впил поглед в мен, прочитайки в очите ми всичко, което бих му казала с думи... как би се усмихнал...

        Не, не съм безчувствена, както всички си мислят... Просто отдавна всичките ми чувства са обладани само от теб. За друг не ми останаха.

It's my life. Is it?

    Аз съм егоист. Абсолютен и безапелационен. Не знам дали не съм достатъчно зряла или просто мисля само за себе си. Дори не знам дали това е толкова лошо, колкото изглежда отстрани. А не бях такава, поне не в такива степени. Кое се пречупи в мен? Към добро ли вървя или това е деградация, разпад? Не мога да го определя. Ситуацията е сложна.

    От една страна, искам щастие за себе си. Пределно ясно ми е, че не мога и не бива да го изграждам върху чуждото нещастие. От друга страна, чуждото щастие, разбира се. Колкото и егоистично да се държа, винаги съм изпитвала респект към хората, които ме харесват/обичат, имам предвид дори и в случаите, в които аз не мога да отвърна на чувствата им. Никога, ама никога не съм искала да нараня такъв човек, изпитвала съм го върху себе си и знам какво е - затова не го правя. Само че понякога просто така се случва... Не знам дали главата ми прегря в последната година, не знам дали просто съм преуморена и объркана, не знам дали е период или просто е дошъл момент за промяна... Има моменти, в които дори не ми пука. Тогава е най-лошото. Тогава се мразя заради това, в което се превърнах. Мразя се, че напоследък на много хора не мога да кажа истината в очите - не говоря само за лошото, дори доброто, хубавото си премълчах и го скътах в себе си.

     Иска ми се да има на кого да разкажа моята история. Иска ми се да знам, че ще има някой, който да ме разбере, без да бърза да ме съди. Да види в очите ми това, което искам от живота, и това, което не желая... Да не ме обвинява за това, че съм човек и греша... и че мечтая, и че живея... Човек съм, веднъж съм се родила, не искам да правя планове за бъдещето, искам просто да уловя мига, да бъда щастлива, не искам спокойствие и сигурност, аз съм само на 19... Искам да се забавлявам сега, когато още съм млада и хубава... Искам да греша, за да се уча от грешките си. И ако съм щастлива по този начин... трябва ли да се променям заради хората, трябва ли да избера тяхното пред своето щастие, за да не бъда обвинявана и заклеймявана, заради начина, по който живея живота си?

Матури 2012

Да се изфукам... :)

Сбогом, клас...

         Вечерта и този път спусна тъмния си воал върху родния ми град и го приласка в прегръдките си. Красива е тази тяхна любов, в нея се раждат спокойствието и тишината, но и споменът по отминалото и желаното!
         Излязох да се поразходя по самотния площад, за да се порадвам на уединението. Улиците бяха умълчани, тук-таме някой окъснял гражданин бързаше да се прибере при семейството си. Някъде в далечината се чуваха гласовете на влюбено момче и момиче, които се смееха и радваха на любовта си. Вървях по каменния площад и си спомнях за хилядите пъти, когато съм била тук. Спомних си как като малка бързах по него към училище или пък към библиотеката. Като на филмова лента се завъртя краткия ми живот пред очите ми и ето ме отново...
         Косата ми отново е къса до над раменете. Облечена съм в червено костюмче с бяла ризка. В ръцете си държа букет, по-голям от мен самата, а на гърба ми е раницата с Гарфийлд. Много съм притеснена, но усмивката не слиза от лицето ми - знам, че предстои нещо хубаво и ново, вярвам в себе си и знам, че поемам по пътя към мечтите си. Знам, че това е първата крачка към върха, за който винаги съм се чувствала призвана. Отивам в първи клас. А колко много ученици имаше в училищния двор! Колко много цветя! Колко много усмихнати лица! Влизам в класната стая, треперейки. Но си обещавам - това да бъде едно страхотно приключение.
         Сълзите вече напират в очите ми при тези спомени. Толкова бях малка и наивна. Но толкова влюбена в живота. Толкова усмихната и готова да се бори.
         Но и това приключение завърши. Вече съм седмокласничка, осъзнала какво харесва и с много ясна цел какво ще се случи оттук нататък. Затворих вратата на класната стая и се отправих към по-високото стъпало - математическата гимназия...
         О, да, отидох там със съвсем ясно съзнание и устрем. Беше си моята мечта! Знаех, че ще бъде осъществена! Не се усъмних и за миг, докато другите все ми повтаряха, че от високо се падало най-болезнено. Само че аз си знаех, че трябва да вярвам, за да имам. И получих!
        Сега е 13.05.2012 - неделя. Утре е моят последен учебен ден. Тук вече не мога да се сдържа и сълзите потичат от очите ми. Колко ще ми липсва цялото това безгрижие! О, защо не мога да върна всичко отначало и да го изживявам отново и отново! Толкова е тъжно!... Никога отново няма да седна зад дървения чин и да слушам досаден урок. Как бързах да свършва учебният ден по-бързо, за да се прибирам вкъщи. А сега... ми се иска никога да не беше свършвало. Във вторник, на изпращането, за мен ще бие последният звънец... и след това животът ще ме поеме в обятията си... Най-хубавото предстои, но това - то никога няма да се върне! Колко ще ми липсват учителите, които по цял час мърмореха, ще ми липсват ненаучените уроци и забравените домашни работи, ще ми липсва дървения чин и свободните часове, намалените часове и кафетата... Спомени... единствено те остават.
        Минах покрай някаква къща, в която майка се караше на непослушното си дете, че пак не си е научило урока. Усмихнах се и осъзнах, че бяха минали часове. Забързах се - трябваше да се прибера и да се подготвя за последния учебен ден. Трябваше да си отида, така както и дойдох - усмихната и устремена, вярваща, че предстои едно чудесно приключение. :)

Mr. Soulmate

Мислех да напиша статия за перфектния мъж и тогава... видях това. Наистина, когато човек си мисли нещо, сякаш цялата вселена мисли за същото нещо с него... Не можах да не го споделя. Просто е толкова... вярно и близко до сърцето ми точно в този момент от живота ми.

"Хората мислят, че сродна душа е онзи, който идеално ти пасва, и всички искат това. Но истинската сродна душа е огледало — такъв човек ти показва всичко, което те задържа, насочва към теб собственото ти внимание, за да можеш да промениш живота си. Истински сродната душа е може би най-важният човек, който някога ще срещнеш, защото събаря стените ти и те шамаросва, за да се събудиш. Но да живееш със сродна душа завинаги? Нее. Твърде болезнено е. Сродните души идват в живота само за да ти разкрият нов пласт от теб самата, а после си тръгват..."

~ "Яж,моли се и обичай", Елизабет Гилбърт

Скоро и ти ще си тръгнеш... преди дори да си дошъл достатъчно близо.

Soulmate

          Стоя си у нас и слушам дъжда със солидна доза шоколад до себе си, точно както го обичам. В главата ми се върти все една и съща нота, но всеки път по по-различен и мелодичен начин улавям звуците й. Мисля си, че след двайсет години ще съжалявам повече за нещата, които съм направила, отколкото за тези, които не съм. Но смелостта отново я има само когато съм насаме с мислите си.
          Защо теб? Ти си Аз. Да, в теб понякога откривам себе си. Същото любопитство, същата жажда да знаеш, да можеш. Дори понякога си по-доброто копие - справяш се по-добре и от мен в стремежа си да уловиш всяка секунда живот. А казват, че противоположностите се привличали?... Не вярвам в това. Понякога всичко, от което се нуждаем, е вътре в нас самите или в някого като нас. :)

Bad mood time

         Тази сутрин, обикновено доброто ми настроение, се е скрило в някое отдалечено кътче на сърцето ми, защото колкото и да се опитвам, не мога да го уловя. Едно чувство на безтегловна безперспективност, една тежест, една неопределена болка... всичко, което чувствам в момента. Вън грее слънце, но ми се струва, че светът сякаш е заспал... Като че ли е затишие пред буря.
         Бях написала доста по-дълга публикация, но се отказах... Нека просто го оставя така, завършвайки с една песен...

Един слънчев ден :)

        Времето днес беше чудесно и никак не беше за стоене вкъщи и учене. Предвид че утре имам два изпита никак не можех да си го позволя, но не издържах и си подарих разходка извън града сред природата. Дестинацията поне на мен ми е известна като Мраморното езеро, а ето и снимки, за да споделя с вас приятното усещане от прекия досег с красотата на природата. :)

Едва ли фотоапаратът е способен да улови цялата красота, която имах шанса да зърна със собствените си очи, особено отблясъците, които слънцето придаваше на водата с лъчите си. Колкото и да се опитвах, така и не можах да предам чрез снимка цялото очарование на тази гледка, която изпълни и направи следобеда ми прекрасен... :)

Танграми

        Преди няколко хиляди години китайският учен Та-нг много остроумно разрязал квадрат на 7 части. От начало с тези части на квадрата демонстрирали различни геометрични фигури. С течение на времето забелязали, че с тях могат да се съставят различни силуети на животни и други предмети.
        Съставянето на силуети от геометрични фигури, наречени още танграми, е една твърде разпространена игра в Китай. Устройват се специални състезания за съставяне на най-голям брой силуети (танграми), за най-кратко време. Победителите в тези състезания получават награди.
        Преди няколко публикации ви показах мои произведения, свързани с това изкуство. Днес под влияние на малко по-негативни емоции, реших отново да се отдам на това развлечение, за да изкарам негативизма от себе си. Ето какво сътворих: {1}, {2}, {3}, {4}.
        Използвам публикацията да се похваля за изкараната 5.00 на изпита по математика II на Софийския университет. ^^ Честно казано, можеше и повече, като се има предвид каква беше темата, но нищо - и това е достатъчно за влизане, пък и има втори опит юли месец. :)

С рогата напред...

        В последно време съм си типичен Овен - право напред с рогата през стената, пък каквото ще да става. Върша и говоря неща, за които не съм сигурна дали няма да съжалявам след време, но все пак животът ни е даден, за да поемаме рискове, а не постоянно да претегляме плюсове и минуси. Стъпка по стъпка руша всичко, за което съм се борила, може би защото не го искам вече. Не е като да не знам какво искам (макар че и в това почвам да се съмнявам вече), просто в определен период от живота си човек се нуждае от нещо, а в някой от следващите започва да се нуждае от по-различно... И това не е лекомисленост и безотговорност, то си е просто... човешка природа. Така сме устроени.

         Като си помисля само, че с един замах, с една дума само дори мога да унищожа цялата хармония, в която живея, и да тръгна да гоня дивото. Искам ли го наистина? Бих ли могла да кажа „Сбогом“ на сигурността и спокойствието, за да преследвам отново предизвикателството, което може и да не догоня, което може дори да се окаже не това, което съм очаквала? Освен това, щом все пак тези въпроси се прокрадват в ума ми, имам ли право на избор? Не е ли очеизвадно, че трябва да довърша започнатото - да разруша оковите на хармонията и да започна да гоня други идеали, да изграждам нови светове? Докога ще се самозалъгвам и достатъчно силна ли съм, за да спра да го правя?

         Понякога си задавам тези въпроси... Друг път, въпреки онова тихичко гласче в главата ми, което казва „Недей“, напук съвсем по овенски пак правя скок към разрухата на това, което сама съграждах. Само дано не ми се налага да събирам останките му със сълзи...

Heartbreaker

Той е силен...

Като парфюм остава!

Пробвах всичко да го забравя...

Оригами

Стресът и напрежението са постоянни спътници на ежедневието ни. Има дни, в които не ни остават сили да свършим нищо друго освен рутинните задължения, да хапнем нещо междувременно и едва да откраднем няколко часа за сън. Последните няколко месеца ми взеха не толкова здравето, колкото времето и съня - изцедиха ги до дупка. След като най-важната стъпка мина обаче, реших, че е време да започна да си подарявам приятни мигове, защото почивката идва съвсем скоро. Макар че предстоят още няколко изпита - матури и държавен, все пак смятам, че трябва да отделям повече време за себе си и за удоволствието си. Именно затова вчера реших да порисувам и потворя това-онова и точно заради това в момента, вместо да уча за последната класна работа по литература, се навъртам из блог-пространството. :)
Когато върши нещата, които му доставят удоволствие, човек си отпочива и се зарежда с нови сили за следващия си удар (при мен - матурите). Както споменах вчера възстановявах силите с рисуване, но рисунките няма да споделям, тъй като не са нищо особено и впечатляващо (въпреки че за мен са едно малко постижение). Другата дейност, с която се разнообразих, беше правенето на оригами. Далеч съм от мисълта, че те са кой знае колко впечатляващи. По принцип правя за първи път и въобще не съм навлязла в тайните японското изкуство. Моите оригами не са от онези великолепни хартиени структури. Те не са нищо повече от изрязани геометрични форми, подредени и залепени върху лист хартия, но пък самият процес на направата им ми донесе огромно удоволствие и разтуха. А сега ги споделям и с вас: 1 2 3 4 5
За направата им използвах ето този разграфен куб, който сама пречертах и изрязах от картон. Готови идеи за оригами има в Интернет, а освен това може да се отдадете и на собственото си въображение.

Eighteen again :)

Или поне така ми се иска... :)

Тази година си пожелавам отново достатъчно упоритост, за да мога да преследвам целите си безкомпромисно, както досега! =) И на есен да мога да се видя като студентка! :)

От първата секунда го ра

Неизживяна лудост - [1]

          Ако не мога да изживея една история, не ми остава нищо друго освен да я разкажа. Да разкажа ли за първия път, когато те видях и не почувствах нищо? Да, нетипчно начало, но това не е любовна история. Ако му поставя този етикет, ще го разваля и оскверня. Дори в сърцето си и пред себе си не мога да го нарека любов. Това е лудост. Но красива. Много по-красива от блудкава любовна история. Да разкажа ли за присъствието ти, което не смущаваше моето ежедневие дори минамално? Да разкажа ли за думите, които никога не си казахме? Не, няма да разказвам за това, защото всичкото е без значение.
          Ще разкажа за мига, когато целият ни свят се преобърна, когато първите искри на лудостта удариха главата ми. За времето, когато денят се превърна в нощ, а нощта в безкрайно лутане. За копнежа, за онова задушаващо усещане, че те няма, за онази силна тръпка. Ще разкажа, да, за всичко, което не последва, а трябваше. Всичко, заради което си заслужава да се съжалява, че не стана истина.
           Ще посветя това на една неизживяна лудост, но желана повече от всичко на света. За предизвикателството, което така и не приех, за пропиления шанс. За това, за което копнеех, но не трябваше да имам. Защото ако го имах дори за минута, неговата красота щеше умре и да се прероди във всичко онова, което вече съм имала и ми е омръзнало.
           Именно то се превърна в историята на живота ми. Историята, от която имах нужда, на която да се крепят стиховете ми, защото истинските поети пишат само в момент на болка, а точно това усещам аз, когато си мисля за теб. Ще разкажа това, което не се случи... Това, което никога не спрях да желая...

От себе си да се спася

          Иска ми се да съм мъж. Или поне да мисля като мъж. Стига съм се вманиачавала и самонавивала на разни глупости. Броят на бръмбарите в главата ми нараства с бързината на геометрична прогресия, след като изпита по математика на СУ вече е назад в историята. Отдавна съм казала, че аз без работа не бива да оставам. Всеки път си мисля, че ще е различно, но явно човек от себе си не може да избяга. В момента като че ли е по-добре да оставя нещата в личния ми живот да се развиват от само себе си, вместо да ги насилвам. Пък ако нещо е писано да стане, ще стане. Не съм такава, но за момента ще живея на този принцип. На есен в София ще имам време за други неща. Дано само след години да не се питам... какво би станало, ако... :)

Изпепеляващо желание

Това беше много по-силно от мен. Не знам как стана изведнъж. Обещах си да не полудявам отново, но сега не мога да спра да искам точно това. Искам да се случи, да бъде... Разумът ми се бунтува, сърцето ми се задушава от този начин на живот. Когато веднъж пожелаеш нещо, не можеш да спреш да го искаш, докато не го получиш. Поне аз съм устроена така. Мислех, че всичко ще е нормално. Но това... то разстройва психиката ми, пречи ми да водя нормално ежедневие, цялата идилия пропадна... Желанието е като наркотик, впил се в кръвта ми... Не ми дава мира. Не мога да мисля за друго. Никога не съм искала нещо толкова силно. А казват, че когато цялото ти същество желае нещо, Вселената ти съдейства. Дано е така... Защото няма да съм спокойна, докато  не го получа... А колко ли сърца и души ще останат разбити по пътя към целта? Дори това не може да ме спре... Безкомпромисна съм. Искам и трябва да имам!

Най-красивият пожар...

       Отдадох себе си на тази кауза. Позволих да ме разпънат на кръста и да кажа онова, което знаех, че не бива да казвам - „Никога“, защото съдбата обича да си играе с нас, хората, така както аз обичам да си играя с думите, така че никой да не разбере конкретно за какво говоря.
      „Никога“ изведнъж се трансформира в „искам“ или „може би след време“, а желанието все по-силно започваше да пари в сърцето ми, направо да ме изгаря. Като мрачен делник, който мечтаех да бъде разкъсан от слънчев уикенд. Бях безсилна, а може би и не желаех да се боря с това, което се случваше в цялото ми същество. Като прераждане. Винаги съм обичала това чувство. Превръща ме в едно щастливо кълбо от нерви и жар. Като си помисля за готовността си да се откажа от него завинаги...
      Може би имам грешна представа за себе си. Може би не съм създадена да се отдам само на една кауза за цял живот. Вероятно не съм толкова перфектна. Защото слънчев лъч се появи... Заслепи погледа ми, замъгли разсъдъка ми, разтърси ме из основи... Само че твърде дълго беше мрачен вторник и аз не можех да позволя на някакъв си непокорен лъч да развали цялата идилия... Обърнах се с гръб, така че да не го виждам, бягах, но той беше навсякъде, преследваше ме в дните ми, понякога изпълваше мислите ми, но беше там... Защото от слънчевата светлина човек не може да избяга. Дори в най-тъмната килия да се затвори, тя пак ще си провре път до сърцето му. Такива сме хората - създадени да обичат свободата, слънцето и неговата дързост да идва най-неочаквано и да стопля сърцата ни, да ни показва колко сме нищожни пред неговата мощ и да ни кара да го обичаме... А това точно в този миг беше моята лъч, моето слънце, моето желание - толкова дълго потискано и отхвърляно. Само че системата се скапа - колкото и дълго да го удържах съзнателно далеч от главата си, то като че ли навлизаше по-дълбоко в душата ми и цялото ми светоусещане... Изби на повърхността и догони сънищата ми... А сега? Ще го гоня или ще го приема? Честно казано и в двете няма смисъл...

Напоследък

            В последните няколко месеца не пиша. Спрях всякаква творческа дейност, за да се отдам на изграждането на „бъдещето“ си. Не мога да кажа, че по-свободните времена не ми липсват. Напротив - искам да захвърля всички синуси, функции, производни и теореми в кошчето и да отворя прозореца, за да нахлуе в стаята ми вятърът на промяната - на творческото начало, на красотата.
           Напоследък сънувам толкова ясни сънища, чувствата ми в тях са толкова реални, че, когато се събуждам, трудно осъзнавам, че всичко е било само плод на подсъзнанието ми. Любов, омраза, страх - всичко преплетено в една невероятна игра на потисканото в дълбините на душата ми. Чувствата ми се борят да излязат на бял свят, да бъдат изречени, написани. Откакто започнах да пиша ми е трудно да ги задържам в себе си.
           Остава им само да почакат да мине и тази седмица и после всичко ще бъде по-спокойно (а, дано!). Следващата неделя е изпитът ми по математика в Софийския. Искрено се надявам, че с оценката, която ще изкарам, ще мога на есен спокойно да се подвизавам в столицата. Когато остава толкова малко време, чакането се превръща в още по-мъчително. Но след това - пей, сърце! Е, стискайте палци! Дано скоро да мога да пиша по-често... :)

Nonsense

            Когато се събудя, ще разтъркам очи и вероятно ще осъзная, че това всичко си е било чиста загуба на време. Че съм имала цял живот и не съм възроптала срещу това, което е прието за задължително, че не съм използвала времето си да действам, а съм го използвала да се подготвям за действието. Тази подготовка никога няма да бъде достатъчна, колкото и да си упорит (а аз съм много). Причината е проста - учителят е животът, учителят е опитът. Много по-склонна съм да започна да правя нещо, без да имам представа какво е, отколкото преди това да изчета куп учебници как да го използвам, но в крайна сметка никога да не се докосна до него.

           Пет години учих програмиране и, повярвайте ми, толкова много ненужна теория никога преди това не бях виждала. Всичко е толкова нелепо. Учим неща, които така и никога не разбрахме какво означават. Един ден просто трябва да се събудиш и докрая на деня просто да знаеш дума по дума определението за „конвейеризация“, без значение какво всъщност е това, къде е неговото приложение, без значение, че не знаеш за какво служат и половината думи от определението. И нима някога животът ще изисква от мен зазубрени понятия? Нима някой го интересува дали знам какво е конвейеризация дума по дума, или по-скоро дали знам къде и за какво ми е необходима или дали изобщо ми е необходима. Нима някой ще изисква от мен наизустени команди, нима някой ще има нещо против, ако за момент забравя нещо и просто погледна в справочника или в Уиндоус Хелп-а. Това, че не знам и нямам желание да научавам ненужната теория на програмирането и другите ни специални предмети, свързани с компютри, означава ли, че не мога да бъда добър програмист? Нелепостта стига до там, че трябва да науча наизуст интерфейса на Access за държавния изпит, за да може на листче да напиша действията, които следват при направата на конкретна база данни... Нима в реалния живот някой ще изключи компютъра и ще ме кара да визуализирам в паметта си интерфейси. Не, там всичко ще го има. Нужно да е знаеш само как да го използваш и, разбира се, да можеш да се ориентираш.

           Но не! Важното е да пропилеем най-хубавите години от живота си в учене на неща, които никога никой няма да скрие от нас и които в никакъв случай не е нужно да се знаят наизуст. Нелепостта носи името българско образование...

Истинска

          Днес си спомних за старите времена, за всичко онова, което някога ми помогна да се превърна в това, което съм сега. И знаете ли - за всичко си има причина. Понякога оставам насаме с мислите си и се връщам назад в миналото. Обожавам такива пътешествия. Показват ми колко съм пораснала и напреднала. Връщам се не само към доброто, но и към лошото. Влизам в ролята на страничен наблюдател на собствения си живот и мога да го оценя. Виждам заблудите и разочарованията, но най-приятно ми става, когато в контекста на последвалото отлича до какво са довели те. В много от случаите се радвам, че лошото се е случило, защото след себе си е повлякло хиляди добри неща. Сега, когато ми се случи нещо, си казвам „Всяко зло за добро.“ и най-хубавото е, че наистина вярвам в тези думи, защото има случки, върху които да се опра. Просто стискам зъби и си казвам „Може би сега ти се иска да умреш, но помни, че когато всичко това свърши, ще обичаш живота още повече.“

          Стискам зъби и се боря, харесва ми, защото знам, че така прогресирам, а съм дошла на тази Земя не за да пропилявам време, а да натрупвам опит. Само че някои събития отново ме накараха да се съмнявам, че с честност и труд може да се стигне далече. Не ми се иска да ставам от онези досадни и често срещани скептици, които разправят наляво и надясно, че в живота щастливата звезда огрява само някои, а други колкото и да се мъчат няма да стигнат кой знае колко далеч. Но защо, по дяволите, измамата пак успява да си пробие път и да победи каквито и да е величави идеали. И как някои хора могат да бъдат достатъчно безскрупулни, че да постигнат успехите в живота си по този начин? На мен не би ми дало мира. Винаги съм искала да успявам сама. Удоволствието от тази победа не може да се сравни с никое друго усещане на света. Защо гордостта ми е толкова голяма, че не бих позволила някои друг да постигне нещо за мен, да ми помогне с нещо... Никога не съм обичала хората да ми се бъркат. Може би просто трябва да поема по по-лесния път. За какво са ми всички книги, всички неща, които искам да науча за света? С какво ще ми помогнат те? Явно не се оценяват подобни неща. Но знаете ли - не ми пука. Аз няма да продам душата си на дявола. Няма да му падна на колене и да го моля за помощ. Харесва ми играта на живота, затова не мисля да заобикалям препятствията й, а да ги прескоча със собствени усилия - тогава, когато съм готова за това. А дотогава ми остава само да се боря, за да си кажа един ден, че съм била достатъчно силна да прескоча поредното препятствие. Не искам на смъртния си одър да си мисля, че съм измамила себе си, че някога съм живяла... Не! Аз живея истински!

Снимка: http://eliseenchanted.deviantart.com/

Да бъда или да не бъда?

Имам нужда да пиша. Да експериментирам. Да дишам. Да живея. Да бъда. Да мога. Да искам. Да обичам. Да чувствам. Да копнея. Да плача. Да се боря. Да постигам. Да тръпна. Искам нова лудост. Искам животът да кипи във вените ми.
Искам да се разтопя от поглед. Искам ударите на сърцето ми да достигнат 1000 в минута. Искам онези забранени усмивки, които просто правят деня ти.
Просто искам да избягам от цялото това скучно еднообразие, което съпътства деня ми. Вече съм намразила всяко задължение до мозъка на костите си. Колкото и да обичам математиката, ми писна тя да ми е вечен любовник - и денем, и нощем. Очите ми са уморени. Душата ми е отегчена. Копнея да живея сега - когато съм на 18, когато не ми пука за нищо, когато още имам сили да повярвам. Страхувам се, че един ден просто ще порасна, ще стана една от всички онези възрастни, които са боят да погледнат по-надалече от носа си. Преди се борех за сигурност, за спокойствие, но и това има своите лоши черти - понякога скуката идва и си навира носа в лицето ти, навлиза в аурата ти и разваля всичко. Сега искам опит, живот, динамичност. И пак всички онези неща, които обичам. Просто наистина 24 часа са прекалено малко...
Но докато пиша тези редове, вече не съм сигурна в нищо. По точно не съм сигурна какво искам. Дали да си остане така... или да го променя? Този прилив на енергия, който ме кара да копнея за различен живот е моментен проблясък, който идва, подлудява ме, кара ме да мисля за него и изведнъж си отива. Но може би аз това и искам. Това е като в любовта. Винаги съм искала това, което нямам. Обичам предизвикателствата. Обичам момчета, които ме подлудяват и ме карат да се чувствам несигурна - с мен ли са, или не. Такъв беше и той. Затова се влюбих в него.
Но сега... просто наистина не знам какво искам. Да бъда или да не бъда?!

Кукувица

Ходиш, гледаш, сякаш обезсвесен,

залудо пилееш дни и нощи,

божий свят ти станал, казваш, тесен.

Не видя ли, не разбра ли още?

Неведнъж те рекох и повторих:

не помагат билки и магии,

кой каквото иска да говори -

няма нивга аз гнездо да свия,

рожби румени да ти отгледам,

в къщи край огнището да шетам.

Мен ме е родила сякаш веда

и ми е прокобила несрета. -

Дай ми мене по света да скитам,

дай ми сборове, хора, задевки -

другите да слушам без насита

и сама да пея на припевки.

Моите очи се ненаглеждат,

моито уши се ненаслушват.

Не допридам свилената прежда,

недогаснал огъня потушвам...

И така живота ще премина

ненаситена, ненаживяна.

А кога умра, сама, в чужбина,

кукувица-бродница ще стана.

Елисавета Багряна

Завръщането

Не, не си мислете, че съм забравила блога и съм се отказала да пиша. Аз от това едва ли някога ще се откажа, след като то ме разведрява от изморителното ми ежедневие и дава възможност на душата ми да подиша. Просто наистина напоследък ежедневието е доста напрегнато. Всичко около мен се е превърнало в цифри и триъгълници, математиката ме е превзела и не ми дава да повдигна нос от нея. Лошото е, че между мен и нея има някакво взаимодействие, което мен лично ме превръща в по-агресивен човек. Сякаш, когато й се отдам, ме превръща в по-логична, по-рационална и убива хуманното и любовта в мен. Съжалявам, но просто наистина нямам друг избор в следващите няколко месеца. А ми се иска за миг да подишам, да пусна душата си на воля да пише и да пише... Да освободи негативизма. Да се рее заедно със свободата си...
Само че след последните събития, които бяха сполетели лаптопа ми, това се превърна в още по-невъзможна мисия. Сега обаче всичко с него вече е наред и се надявам, че ще се отдам на повече писане, за да балансирам дейността на лявата и дясната половина на мозъка си, защото когато едната вземе превес над другата наистина не се получават добри неща. :) Съвсем скоро обещавам и да продължа историята, която започнах в предишните две публикации. Дотогава - чао! :)

Моето семейство - Слънчогледите (2)

Познавах добре Пеги и подозирах какво може да ми каже. Най-вероятно някой „интересен“ за нея щеше да присъства. Това за мен не беше кой знае каква новина или някакъв стимул да отида на бала, но доброто приятелство изисква изслушване, затова и дадох възможност все пак да ми издаде голямата загадка. Не бях и подозирала обаче какво се беше случило.

- Мен ме поканиха. - каза тя, като едва сдържаше радостта си в рамките на нормалното.

- Знам. Цялото училище е поканено. - недоумявах. Всъщност в главата ми започна да се пробужда една мисъл, но не бях въобще убедена в нея. В такива моменти предпочитах да се правя на недоразбрала, за да дам възможност на хората да обяснят, макар че в повечето случаи разбирах много повече, отколкото си мислеха. Имах някаква странна способност да чета между редовете и да знам нещата, които те избягваха или забравяха да ми кажат.

- Ох! - нетърпеливо въздъхна Пеги. - Имам предвид, че вече си имам кавалер за бала.

- В такъв случай ставам излишна. - побързах да кажа. И веднага след това продължих по-ентусиазирано от преди (все пак Пеги ми беше добра приятелка и се радвах за нея). - Но това е страхотно! Да не би...?

- Точно така! Точно така! - ентусиазирано потвърди приятелката ми и започна да ми разказва цялата история.

След около час и половина в кафенето стана време да тръгваме. На прибиране към вкъщи не можех да спра да мисля за това каква късметлийка е Пеги - най-накрая! По принцип никога не й вървеше, но хубавото беше, че винаги се шегувахме с тази нейна склонност към неблагополучия. Сега обаче момчето, което харесваше (разбира се, от не много отдавна), я беше поканило на бала. Невероятно! Такива неща се случват рядко.

После мислите ми се отклониха в друга посока. Ами аз? Тя нямаше да ми позволи да не отида и да не я видя с него. Трябваше да преглътна и просто да прекарам гадния бал сама с красива рокля, в която обаче се чувствам извън кожата си, и да се чудя накъде да погледна. Какво ли щяха да кажат нашите? Най-вероятно нищо особено - обикновен училищен бал.

Отваряйки входната врата на дома ни, усетих приятния аромат, който идваше от кухнята. Майка ми явно беше приготвила нещо вкусно, а моят стомах къркореше. Рядко вечеряхме всички заедно, просто всеки го правеше, когато огладнее. Тази вечер обаче се наредихме всички около масата, за да опитаме вкусната мусака, която имахме за вечеря.

- Как мина училището? - попита майка ни мен и сестра ми.

- Имам 4 по химия и 6 по математика. - отговори Силви.

- Ха-ха, двойкаджийка! - пошегува се баща ми. Той беше човек с добре развито чувство за хумор - нещо, което в повечето случаи липсваше на майка ми. Беше с добро сърце и рядко ни забраняваше нещо, но когато кажеше „Не“, това означаваше точно това, в никакъв случай „Може би“ или „По-късно“.

Сестра ми се направи на обидена, но скоро и мина. Майка ми видимо не беше доволна и заяви, че не е  учила достатъчно. Тя започна да се оправдава, а аз, за да предотвратя заформящия се спор, реших, че е време да разкажа как е минало при мен.

- Нашето училище организира бал за Хелоуин. С Пеги смятаме да ходим.

- А да си питала дали може? - заяде се майка ми. По принцип не беше лоша, но ставаше прекалено параноична, което силно ме дразнеше.

- Не съм на 12. - отрязах я.

- Това не ти дава право да правиш, каквото си искаш. - уверено заяви тя.

- Но аз не ти казвам, че заминавам за един месец, а че ще бъда на бал в училището, който вероятно дори няма да продължи до задоволително късен час. - обясних полу-раздразнено.

- Това няма никакво значение...

- Стига! - прекъсна спора ни баща ми. - Не правете от мухата слон - каза спокойно.

- Аз се навечерях. - казах, почистих си мястото и се изнесох в стаята си.

Не чувствах някаква вина или притеснение, че майка ми ще ми се сърди. Това бяха едни от нормалните ни разговори с нея, беше напълно в реда на нещата. Сега ме терзаеха други мисли - тези за прословутия бал. Пеги нямаше да ме остави на мира. А мозъкът ми не можеше да побере мисълта какво щях да правя аз там. Потънала в тези мисли, неусетно се пренесох в страната на сънищата. Нощта обаче не беше спокойна...

Балът за Хелоуин - Слънчогледите (1)

         Последните слънчеви лъчи за това лято се отразяваха през прозорците на кафенето, в което стояхме с моята приятелка Пеги. Беше средата на септември. Учебната година току-що бе започнала и усещахме горчивия привкус на носталгията по лятото. Не че се беше случило нещо твърде грандиозно това лято, но все пак си беше лято. Тази година с Пеги щяхме да сме в различни смени, макар че посещавахме едно и също училище и срещите ни щяха далеч да намалеят. Говорехме си за разни скорошни случки и се смеехме. Изведнъж Пеги ме попита:

- Чу ли за бала, който организира училището по случай Хелоуин?

- Споменаха ми нещо... - отговорих безразлично. - Има доста време до Хелоуин.

- Да, тъкмо ще имаме достатъчно време да намерим кой да ни покани! - развълнувано допълни Пеги.

- Аз не смятам да ходя. Не обичам Хелоуин. Това са детинщини. - заявих твърдо и понечих да сменя темата, но тя отново ме прекъсна.

- Да си ги нямаме такива. Все пак ние ще сме най-хубавите там. Съвсем скоро трябва да си подготвим роклите.

- О, моля те...

- Никакво „о“. Пък и пропуснах да ти кажа нещо... - загадъчно добави тя.

Аз и спортът

      Спортът никога не ми е бил силна страна. Още от началното училище мразех физическото възпитание и това бяха единствените часове, в които се справях потресаващо зле. Във всичко друго бях перфектна. Мятането на топка от една страна на друга или опитите да се вкара в някакъв си кош, винаги са ми се стрували безсмислени усилия.
Преди няколко години бях започнала да харесвам баскетбола. Не бях никак добра, но все пак имам някои основни знания върху правилата на играта. Просто колкото и да ми харесваше баскета (това стана поради прекомерна доза OTH) никога не започна да ми върви - сякаш в мен има някаква бариера, която ме възпира да бъда добра, в който и да е спорт.
     Мечтата ми обаче винаги е била да се науча да плувам. Само че тази е все още в листа с неосъществените и, предвид опитите ми от миналите лета, няма скоро да премине в другата графа.
     Има някои неща, които просто не ни се отдават, не са за нас... Не съм типа човек, който лесно да се отказва пред предизвикателствата, но спорта години наред ми доказваше, че не сме един за друг. За мен засега няма проблем. И без това още нямам нужда от него...

Може би само си въобразявам, че знам какво искам, но всъщност никога няма да разбера.
Защо мечтите са мечти, докато не ги получим, а след време често стават безинтересни? Може би не умеем да ценим, имаме твърде много и всичко е въпрос просто на прищевки.
За тези и други подобни неща размишлявах в автобуса на прибиране от училище. Обожавах тези часове, в които пътувах. Можех да мисля за хиляди неща и винаги се опознавах по-добре и по-добре. Понякога се опитвах и да чета, но често малки неща ме карат да се замислям отново. Този път отново бях извадила книга пред себе си, но мисълта ми беше далеч от нея.
Дори не го бях забелязала, докато не чух дрезгавия му глас. До мен стоеше около двайсет годишно момче, което говореше по телефона на доста висок глас. Всъщност гласът му ми хареса много - обожавам леко дрезгави като неговия, но никога нямаше да си го призная, защото ме беше издразнил по най-лошия начин. Полудявам, когато някой наруши уединението ми.
- Извинявай, може би няма да е лошо да провеждаш този разговор друг път.
- Да не би да ти преча? - каза той и затвори телефона, без дори да каже „чао“. По изражението му личеше, че разговорът не му е бил особено приятен.
- Не, в никакъв случай, обожавам хората да ми натрапват личните си проблеми, докато се опитвам да чета.
- Ти дори не четеше.
- Ти пък откъде знаеш?
- Виждаш ли? Не отричаш.

Любов или земетресение?

Сладникавите любовни истории са за куклите. На мен ми трябва страст, пожар и окен от любов. На мен ми трябва тръпка, не звезди. Искам да живея на ръба, адреналина да тече бурно във вените ми. Трябва ми огън и жупел. Трябва ми непримирима омраза и страстна любов, съчетани в едно.

Трябва ми онази сладка болка, която причинява тръпката от целувката. Трябва ми онова присвиване на стомаха. Трябва ми онова непознатото, когато не знам какво ще последва оттук нататък.

„Искам нежност до безумие, искам диво лудо влюбване!“...

Не бих могла да го кажа по-добре. Сега искам просто да го изкрещя...

Онова, което трябваше някога да ме отблъсне от теб, е точно това, което ме накара да се влюбя завинаги! <3