Размисли във Пловдив...

 

Вървя по улиците на Стария Пловдив и си мисля... Толкова е красиво, оттук можеш да видиш целия свят... Колко ли крака са стъпили преди мен там, където днес стъпвам аз... Колко ли съдби са запомнили тези улици... Колко ли сълзи са ги стопляли!

По това време на годината обикновено се чувствах добре, завръщах се в този град и животът ми започваше пак да следва забързания си ход след лятната почивка... Само че не и тази година. Този път миговете, прекарани в Пловдив, ще бъдат доста по-кратки и доста по-редки.

Завръщам се за една последна разходка в този град, запазил в себе си толкова спомени. Тъжна съм. Колко беше хубав и спокоен животът, когато прекарвах дните си там. Защо животът изведнъж става толкова труден? Защо е необходимо да се изправя пред такива кръстопътища и да правим толкова важни избори... Иска ми се пак да се върне времето, когато най-трудното, което трябваше да направя, бе да преживея часа по програмиране. Тогава поне бях целеустремена, знаех коя съм и какво искам. Сега е трудно... Загубих себе си някъде в тълпата, отдавна не съм толкова невинна, ангелското в мен умря или поне потъна някъде дълбоко. Чувствам се лоша и омърсена с човешка суета, на която станах (не)волна жертва...

Умря детското в мен, умря красотата ми... Остана само външната обвивка... Не съм това, което бях, а искам да бъда отново. Защо животът ме изправи пред толкова трудни избори, които да ми попречат да запазя себе си... Или просто аз не бях толкова силна, че да го направя, въпреки това?

А може би е преход... Винаги съм знаела, че в мен спи феникс.

Ще се превърна в пепел и от пепел ще се възродя...

And all you need is one...

          How it feels like... да можеш да имаш всички и да искаш точно този, когото не можеш?

Веднъж да си вълна от радост и колело от цветове, когато благородността на този един реши да си поиграе с илюзиите ти, а после да си смачкан есенен лист, пропит от влагата на дъждовете и мъглите, когато му омръзне и не му се занимава вече с теб.

Всеки ден да получаваш обясненията им как не могат без теб, да виждаш погледите им, когато минаваш покрай тях, и да си представяш как той е на тяхното място... Да ти казват, че те искат, но да не можеш да отвърнеш на чувствата дори на по-красивите от него, на по-добрите... Защото в двете си шепи той е събрал всичките ти емоции и мисли.

Да лягаш вечер часове след полунощ, защото мисълта за него не ти дава покой да спиш, и да ставаш следобяд, пропилявайки първите безсмислени часове от събуждането си пред Фейсбук, надявайки се да откриеш някъде искрицата надежда, докато обясняваш на другите, че можеш да им бъдеш само приятелка, а те се опитват да те утешават, не разбирайки, дори не съчувствайки на болката ти.

Да чакаш дори най-малкия знак от него, че си мисли за теб и те иска. Да подскачаш от щастие само от една негова дума. Сутрините преди събуждането ти да са кълбо от халюцинации и сънища, в които той се прокрадва, карайки сърцето ти да тръпне. А появата на зеления ореол около името му във Фейсбук, да предизвиква ято от пеперуди в стомаха ти... И да чакаш да дойде деня, в който може би ще го видиш отново.

Едно безкрайно чакане, едно безумно искане...

Чаша горещо... кафе?

           Моят ден започва сутрин в седем точно с чаша горещо кафе...

         Е, не точно в 7, в момента е 8:12 и едва съм отворила очи. И не точно с чаша горещо кафе... но горчилката си я има и така. Тази лека тежест в сърцето може би ми напомня, че съм жива..., но повече ми харесваше, когато го правеше онази лекота, с която ставах до преди десетина дни. Тя ще се върне... защото най-хубавото винаги предстои, но... друг ден. Не точно днес и не точно сега.

Докрая на деня ще успея да убия всякакви подобни (не)желани усещания в себе си, но проклетите сутрини - те са най-лоши. Те са зли вещици, напомнящи ми какво съм правила вечерта... и по-миналата вечер... и по-миналата вечер... Аз искам да забравя. Викам, за да не чувам гласовете им. По дяволите, не искам да отварям очи, не искам слънчевата светлина да прониква в стаята ми... Не искам да ставам и да се усмихвам фалшиво. Искам да си страдам на спокойствие. Но кой ли би ми позволил... Затова ще викам. Поне това мога. Ще викам, докато заглуша гадното гласче в главата си, което ми повтаря, че пак съм направила, каквото не трябва, че пак съм оплескала работите, ще викам, за да не чувам, и ще се преструвам, че всичко е наред. Ще викам на инат, защото само ината ще ми помогне отново to make it through the day. Ще викам, че съм щастлива... Една лъжа, изречена сто пъти, става истина. Ще гледам комедии и ще се скъсвам от смях. Казват, че смехът изпращал положителни вибрации към Вселената и ти се случвали само хубави неща. Дано е така... си мисля и отпивам отново голяма глътка от горчилката.

София

Преди изпита до яйцето, което носи късмет

        С кандидатстуденстката кампания за този живот май приключихме. След петнайсет дни очаквам съдбата ми да бъде окончателно решена и да видя дали наистина ми е било писано да се занимавам с това, което реших в крайна сметка - програмиране. Честно казано, разчитам на добри резултати и на прием още от първо класиране. А на есен - големият град София да ме погълне в пазвата си и да стана една от безбройните му жертви. Ха-ха...
        Всъщност се надявам там измежду стотиците хиляди хора, пребиваващи в столицата, да не се погубя окончателно, а напротив - да намеря себе си. Идеята за големия град ме блазни, напук на очакванията. Обичам родния си град, но на този етап от живота ми е прекалено еднообразен и скучен. Знам, че някой ден с носталгия ще се завръщам в него, копнеейки за спокойствието и сигурността му. Но днес... имам нужда от живот с безброй възможности. Осъзнавам колко е глупаво всичко, което мисля в момента. Осъзнавам, че няма логика да искам нещо, от което много други се опитват да избягат. И все пак го искам, надявайки се в това ново нещо, в този нов, огромен и шумен град, изгубвайки се между тълпата, да открия истината за себе си и да реша какво ще правя с бъдещето си. :)

Горчиво като сутришно кафе...

           Не се отучих. Още съм такава. Влече ме този, който ме ранява.

         Защо ни е толкова трудно да харесваме хората, които ни харесват, а тези, които харесваме, макар и несигурни дали те отвръщат, преследваме като луди... Глупост? Хормони? Животински инстинкт? Не знам. Защо винаги дивото е по-вълнуващо от питомното? Защо сме готови да оставим месеци и дори години изградено доверие, за да тръгнем по неверния път на следващия си обект? Защо ни харесва тръпчивата горчивинка, която си доставяме, когато не сме сигурни какво се случва, желани ли сме там, където сме се насочили, или не? Защо предпочитаме да усещаме лек привкус на болка пред това да хванем ръката, която знаем, че никога не би ни пуснала, и не тръгнем с нея по пътя си? Дали има хора, които остават тръпка за цял живот? Или всичко рано или късно омръзва? Цял живот ли ще преследваме нови жертви, когато отминалите вече не са ни интересни? А мога да се влюбвам толкова чисто и истински... Тогава има ли някой, който да създаде и задържи това чувство у мен, някой, който редовно да ми доставя разумни количества от тръпчивата горчивинка, за да продължа да го искам... както аз си знам - безумно? Не. Не съм мазохист. Просто обичам да съм щастлива. И няма значение как наричам човека, който ми доставя това щастие, няма значение какво се случва между нас и как се нарича то, важно е да ни е интересно и хубаво, когато прекарваме времето си заедно, важно е да искам да го целувам, да го прегръщам, важно е усмивката да не слиза от лицето ми... Какво значение има дали ми е гадже или просто приятел? Какво значение има какво казват хората? Когато аз имам своето горчиво щастие... :) Захар? Не, моля. Удоволствието е в горчилката.

When you find another world...

         Интересно е как, когато се запознаваш с нов човек, откриваш цял един малък свят, който се върти около него. Защото дори и Слънцето да не се върти около един само човек, то всеки от нас е едно малко слънце, около което се върти вселена, създадена от него самия. Забавно е да надникваш в дебрите на този нов свят, да откриеш себе си в него, да го разгледаш дотам, докъдето имаш достъп. Да откриеш приятелите му, любимите неща, характера, мечтите му... Да го видиш в очите на другите... Да разбереш дали и те го възприемат като теб, дали има нещо по-различно, което откриват в него... Нима има по-голямо приключение от това?

Неизживяна лудост - [2]

Аз изглежда все за теб ще мисля,

с разни хора се залъгвам...

        Mr. Soulmate, някога много-много отдавна имаше шанс за теб и мен... Но той остана толкова назад в миналото, че вече е покрит с пластове прах, които трудно бихме могли да почистим. Макар и затрупани, чувствата ми още живеят, но се опитвам да не мисля за тях... Запълвам празнината с други и си мисля, че някой ден, някой щастлив слънчев ден, ще те забравя и няма да се питам докъде бихме стигнали заедно. Няма да търся нови светове, които да покорим с теб... Ще съм добре, без да те има в ежедневието ми. Но съм станала толкова безчувствена към всички останали, че трудно ще се влюбя в някого, който да ми помогне да те забравя, да забравя единствения път, когато те прегърнах... Това ми остана от теб. Спомен - неизживян, неизличим...

        Споделям дните и нощите, отредени за любовта ми към теб, с други... Разказвам им неща, които едва ли ги интересуват и които не разбират, усмихвам им се с усмивките, които само ти заслужаваш, и си мисля - как добре би ме разбрал моя Mr. Soulmate... как би впил поглед в мен, прочитайки в очите ми всичко, което бих му казала с думи... как би се усмихнал...

        Не, не съм безчувствена, както всички си мислят... Просто отдавна всичките ми чувства са обладани само от теб. За друг не ми останаха.

Сбогом, клас...

         Вечерта и този път спусна тъмния си воал върху родния ми град и го приласка в прегръдките си. Красива е тази тяхна любов, в нея се раждат спокойствието и тишината, но и споменът по отминалото и желаното!
         Излязох да се поразходя по самотния площад, за да се порадвам на уединението. Улиците бяха умълчани, тук-таме някой окъснял гражданин бързаше да се прибере при семейството си. Някъде в далечината се чуваха гласовете на влюбено момче и момиче, които се смееха и радваха на любовта си. Вървях по каменния площад и си спомнях за хилядите пъти, когато съм била тук. Спомних си как като малка бързах по него към училище или пък към библиотеката. Като на филмова лента се завъртя краткия ми живот пред очите ми и ето ме отново...
         Косата ми отново е къса до над раменете. Облечена съм в червено костюмче с бяла ризка. В ръцете си държа букет, по-голям от мен самата, а на гърба ми е раницата с Гарфийлд. Много съм притеснена, но усмивката не слиза от лицето ми - знам, че предстои нещо хубаво и ново, вярвам в себе си и знам, че поемам по пътя към мечтите си. Знам, че това е първата крачка към върха, за който винаги съм се чувствала призвана. Отивам в първи клас. А колко много ученици имаше в училищния двор! Колко много цветя! Колко много усмихнати лица! Влизам в класната стая, треперейки. Но си обещавам - това да бъде едно страхотно приключение.
         Сълзите вече напират в очите ми при тези спомени. Толкова бях малка и наивна. Но толкова влюбена в живота. Толкова усмихната и готова да се бори.
         Но и това приключение завърши. Вече съм седмокласничка, осъзнала какво харесва и с много ясна цел какво ще се случи оттук нататък. Затворих вратата на класната стая и се отправих към по-високото стъпало - математическата гимназия...
         О, да, отидох там със съвсем ясно съзнание и устрем. Беше си моята мечта! Знаех, че ще бъде осъществена! Не се усъмних и за миг, докато другите все ми повтаряха, че от високо се падало най-болезнено. Само че аз си знаех, че трябва да вярвам, за да имам. И получих!
        Сега е 13.05.2012 - неделя. Утре е моят последен учебен ден. Тук вече не мога да се сдържа и сълзите потичат от очите ми. Колко ще ми липсва цялото това безгрижие! О, защо не мога да върна всичко отначало и да го изживявам отново и отново! Толкова е тъжно!... Никога отново няма да седна зад дървения чин и да слушам досаден урок. Как бързах да свършва учебният ден по-бързо, за да се прибирам вкъщи. А сега... ми се иска никога да не беше свършвало. Във вторник, на изпращането, за мен ще бие последният звънец... и след това животът ще ме поеме в обятията си... Най-хубавото предстои, но това - то никога няма да се върне! Колко ще ми липсват учителите, които по цял час мърмореха, ще ми липсват ненаучените уроци и забравените домашни работи, ще ми липсва дървения чин и свободните часове, намалените часове и кафетата... Спомени... единствено те остават.
        Минах покрай някаква къща, в която майка се караше на непослушното си дете, че пак не си е научило урока. Усмихнах се и осъзнах, че бяха минали часове. Забързах се - трябваше да се прибера и да се подготвя за последния учебен ден. Трябваше да си отида, така както и дойдох - усмихната и устремена, вярваща, че предстои едно чудесно приключение. :)

Най-красивият пожар...

       Отдадох себе си на тази кауза. Позволих да ме разпънат на кръста и да кажа онова, което знаех, че не бива да казвам - „Никога“, защото съдбата обича да си играе с нас, хората, така както аз обичам да си играя с думите, така че никой да не разбере конкретно за какво говоря.
      „Никога“ изведнъж се трансформира в „искам“ или „може би след време“, а желанието все по-силно започваше да пари в сърцето ми, направо да ме изгаря. Като мрачен делник, който мечтаех да бъде разкъсан от слънчев уикенд. Бях безсилна, а може би и не желаех да се боря с това, което се случваше в цялото ми същество. Като прераждане. Винаги съм обичала това чувство. Превръща ме в едно щастливо кълбо от нерви и жар. Като си помисля за готовността си да се откажа от него завинаги...
      Може би имам грешна представа за себе си. Може би не съм създадена да се отдам само на една кауза за цял живот. Вероятно не съм толкова перфектна. Защото слънчев лъч се появи... Заслепи погледа ми, замъгли разсъдъка ми, разтърси ме из основи... Само че твърде дълго беше мрачен вторник и аз не можех да позволя на някакъв си непокорен лъч да развали цялата идилия... Обърнах се с гръб, така че да не го виждам, бягах, но той беше навсякъде, преследваше ме в дните ми, понякога изпълваше мислите ми, но беше там... Защото от слънчевата светлина човек не може да избяга. Дори в най-тъмната килия да се затвори, тя пак ще си провре път до сърцето му. Такива сме хората - създадени да обичат свободата, слънцето и неговата дързост да идва най-неочаквано и да стопля сърцата ни, да ни показва колко сме нищожни пред неговата мощ и да ни кара да го обичаме... А това точно в този миг беше моята лъч, моето слънце, моето желание - толкова дълго потискано и отхвърляно. Само че системата се скапа - колкото и дълго да го удържах съзнателно далеч от главата си, то като че ли навлизаше по-дълбоко в душата ми и цялото ми светоусещане... Изби на повърхността и догони сънищата ми... А сега? Ще го гоня или ще го приема? Честно казано и в двете няма смисъл...

Напоследък

            В последните няколко месеца не пиша. Спрях всякаква творческа дейност, за да се отдам на изграждането на „бъдещето“ си. Не мога да кажа, че по-свободните времена не ми липсват. Напротив - искам да захвърля всички синуси, функции, производни и теореми в кошчето и да отворя прозореца, за да нахлуе в стаята ми вятърът на промяната - на творческото начало, на красотата.
           Напоследък сънувам толкова ясни сънища, чувствата ми в тях са толкова реални, че, когато се събуждам, трудно осъзнавам, че всичко е било само плод на подсъзнанието ми. Любов, омраза, страх - всичко преплетено в една невероятна игра на потисканото в дълбините на душата ми. Чувствата ми се борят да излязат на бял свят, да бъдат изречени, написани. Откакто започнах да пиша ми е трудно да ги задържам в себе си.
           Остава им само да почакат да мине и тази седмица и после всичко ще бъде по-спокойно (а, дано!). Следващата неделя е изпитът ми по математика в Софийския. Искрено се надявам, че с оценката, която ще изкарам, ще мога на есен спокойно да се подвизавам в столицата. Когато остава толкова малко време, чакането се превръща в още по-мъчително. Но след това - пей, сърце! Е, стискайте палци! Дано скоро да мога да пиша по-често... :)

Истинска

          Днес си спомних за старите времена, за всичко онова, което някога ми помогна да се превърна в това, което съм сега. И знаете ли - за всичко си има причина. Понякога оставам насаме с мислите си и се връщам назад в миналото. Обожавам такива пътешествия. Показват ми колко съм пораснала и напреднала. Връщам се не само към доброто, но и към лошото. Влизам в ролята на страничен наблюдател на собствения си живот и мога да го оценя. Виждам заблудите и разочарованията, но най-приятно ми става, когато в контекста на последвалото отлича до какво са довели те. В много от случаите се радвам, че лошото се е случило, защото след себе си е повлякло хиляди добри неща. Сега, когато ми се случи нещо, си казвам „Всяко зло за добро.“ и най-хубавото е, че наистина вярвам в тези думи, защото има случки, върху които да се опра. Просто стискам зъби и си казвам „Може би сега ти се иска да умреш, но помни, че когато всичко това свърши, ще обичаш живота още повече.“

          Стискам зъби и се боря, харесва ми, защото знам, че така прогресирам, а съм дошла на тази Земя не за да пропилявам време, а да натрупвам опит. Само че някои събития отново ме накараха да се съмнявам, че с честност и труд може да се стигне далече. Не ми се иска да ставам от онези досадни и често срещани скептици, които разправят наляво и надясно, че в живота щастливата звезда огрява само някои, а други колкото и да се мъчат няма да стигнат кой знае колко далеч. Но защо, по дяволите, измамата пак успява да си пробие път и да победи каквито и да е величави идеали. И как някои хора могат да бъдат достатъчно безскрупулни, че да постигнат успехите в живота си по този начин? На мен не би ми дало мира. Винаги съм искала да успявам сама. Удоволствието от тази победа не може да се сравни с никое друго усещане на света. Защо гордостта ми е толкова голяма, че не бих позволила някои друг да постигне нещо за мен, да ми помогне с нещо... Никога не съм обичала хората да ми се бъркат. Може би просто трябва да поема по по-лесния път. За какво са ми всички книги, всички неща, които искам да науча за света? С какво ще ми помогнат те? Явно не се оценяват подобни неща. Но знаете ли - не ми пука. Аз няма да продам душата си на дявола. Няма да му падна на колене и да го моля за помощ. Харесва ми играта на живота, затова не мисля да заобикалям препятствията й, а да ги прескоча със собствени усилия - тогава, когато съм готова за това. А дотогава ми остава само да се боря, за да си кажа един ден, че съм била достатъчно силна да прескоча поредното препятствие. Не искам на смъртния си одър да си мисля, че съм измамила себе си, че някога съм живяла... Не! Аз живея истински!

Снимка: http://eliseenchanted.deviantart.com/

Да бъда или да не бъда?

Имам нужда да пиша. Да експериментирам. Да дишам. Да живея. Да бъда. Да мога. Да искам. Да обичам. Да чувствам. Да копнея. Да плача. Да се боря. Да постигам. Да тръпна. Искам нова лудост. Искам животът да кипи във вените ми.
Искам да се разтопя от поглед. Искам ударите на сърцето ми да достигнат 1000 в минута. Искам онези забранени усмивки, които просто правят деня ти.
Просто искам да избягам от цялото това скучно еднообразие, което съпътства деня ми. Вече съм намразила всяко задължение до мозъка на костите си. Колкото и да обичам математиката, ми писна тя да ми е вечен любовник - и денем, и нощем. Очите ми са уморени. Душата ми е отегчена. Копнея да живея сега - когато съм на 18, когато не ми пука за нищо, когато още имам сили да повярвам. Страхувам се, че един ден просто ще порасна, ще стана една от всички онези възрастни, които са боят да погледнат по-надалече от носа си. Преди се борех за сигурност, за спокойствие, но и това има своите лоши черти - понякога скуката идва и си навира носа в лицето ти, навлиза в аурата ти и разваля всичко. Сега искам опит, живот, динамичност. И пак всички онези неща, които обичам. Просто наистина 24 часа са прекалено малко...
Но докато пиша тези редове, вече не съм сигурна в нищо. По точно не съм сигурна какво искам. Дали да си остане така... или да го променя? Този прилив на енергия, който ме кара да копнея за различен живот е моментен проблясък, който идва, подлудява ме, кара ме да мисля за него и изведнъж си отива. Но може би аз това и искам. Това е като в любовта. Винаги съм искала това, което нямам. Обичам предизвикателствата. Обичам момчета, които ме подлудяват и ме карат да се чувствам несигурна - с мен ли са, или не. Такъв беше и той. Затова се влюбих в него.
Но сега... просто наистина не знам какво искам. Да бъда или да не бъда?!

Кукувица

Ходиш, гледаш, сякаш обезсвесен,

залудо пилееш дни и нощи,

божий свят ти станал, казваш, тесен.

Не видя ли, не разбра ли още?

Неведнъж те рекох и повторих:

не помагат билки и магии,

кой каквото иска да говори -

няма нивга аз гнездо да свия,

рожби румени да ти отгледам,

в къщи край огнището да шетам.

Мен ме е родила сякаш веда

и ми е прокобила несрета. -

Дай ми мене по света да скитам,

дай ми сборове, хора, задевки -

другите да слушам без насита

и сама да пея на припевки.

Моите очи се ненаглеждат,

моито уши се ненаслушват.

Не допридам свилената прежда,

недогаснал огъня потушвам...

И така живота ще премина

ненаситена, ненаживяна.

А кога умра, сама, в чужбина,

кукувица-бродница ще стана.

Елисавета Багряна

Завръщането

Не, не си мислете, че съм забравила блога и съм се отказала да пиша. Аз от това едва ли някога ще се откажа, след като то ме разведрява от изморителното ми ежедневие и дава възможност на душата ми да подиша. Просто наистина напоследък ежедневието е доста напрегнато. Всичко около мен се е превърнало в цифри и триъгълници, математиката ме е превзела и не ми дава да повдигна нос от нея. Лошото е, че между мен и нея има някакво взаимодействие, което мен лично ме превръща в по-агресивен човек. Сякаш, когато й се отдам, ме превръща в по-логична, по-рационална и убива хуманното и любовта в мен. Съжалявам, но просто наистина нямам друг избор в следващите няколко месеца. А ми се иска за миг да подишам, да пусна душата си на воля да пише и да пише... Да освободи негативизма. Да се рее заедно със свободата си...
Само че след последните събития, които бяха сполетели лаптопа ми, това се превърна в още по-невъзможна мисия. Сега обаче всичко с него вече е наред и се надявам, че ще се отдам на повече писане, за да балансирам дейността на лявата и дясната половина на мозъка си, защото когато едната вземе превес над другата наистина не се получават добри неща. :) Съвсем скоро обещавам и да продължа историята, която започнах в предишните две публикации. Дотогава - чао! :)

Любов или земетресение?

Сладникавите любовни истории са за куклите. На мен ми трябва страст, пожар и окен от любов. На мен ми трябва тръпка, не звезди. Искам да живея на ръба, адреналина да тече бурно във вените ми. Трябва ми огън и жупел. Трябва ми непримирима омраза и страстна любов, съчетани в едно.

Трябва ми онази сладка болка, която причинява тръпката от целувката. Трябва ми онова присвиване на стомаха. Трябва ми онова непознатото, когато не знам какво ще последва оттук нататък.

„Искам нежност до безумие, искам диво лудо влюбване!“...

Не бих могла да го кажа по-добре. Сега искам просто да го изкрещя...

Онова, което трябваше някога да ме отблъсне от теб, е точно това, което ме накара да се влюбя завинаги! <3

Малко рисуване и други ненужности

            Напоследък в мен се пробуди някаква креативност. Тя винаги си е била тук, но просто в последната седмица е по-действена. Успявам да свършва страшно много работи за кратко време, че и време за забавление ми остава, което е най-важното. Засега от нищо не се лишавам, но април месец наближава, а с него вероятно и пробния за Софийския. Време беше да съобщя новината, че най-накрая твърдо съм се решила да уча там - Софтуерно инженерство или Компютърни науки. Но за да не отсвиря съвсем от математика от време на време позволявам и на дясната половина от мозъка си да се изяви - с писане и напоследък с рисуване (не че ми се отдава). Другото важно нещо е, че вече си имаме чудесна коледна елха - естествена! Може би съм споделяла, че без мириса на елхата за мен Коледата не е Коледа. Що се отнася за подаръците - май вече са измислени и тази седмица трябва окончателно да приключа с тях.

Коледа е! :)

ПП: Освен това пускам една картинка с напредъка ми в рисуването. Или по-скоро в оцветяването. Говоря за качествено оцветяване - със светлосенки и всичките му там ефекти, които го правят да изглежда естествено. Аз съм още в самото начало, както ще видите от простите картинки, които имах да оцветя, пък и съвсем не се справям толкова добре, но все пак -> тук.

Добре че е Интернет... ;)

Пак ще си говорим за Интернет. Понеже е нашумелица. И понеже се чудя дали и вие сте пристрастени...
Винаги главицата ми е била вълнувана от въпроса „Абе аз как живеех, преди да го има това и това?“ Понеже технологичният процес е изключително засилен през последните години и като че ли се ускорява още и още, а ние учудващо бързо се приспособяваме към неговите темпове, е нормално да си задаваме въпроси от този характер.
Аз без Интернет - не мога. Или поне не искам - това вече е въпрос на избор, а не на зависимост. Понеже той е като прозорец към един по-друг свят, където хората са такива каквито искат да са, но пък и доста по-често им е по-лесно да изразят истинската си самоличност в Интернет, отколкото на живо. Когато нямам Интернет, се чувствам все едно затворена в празна стая, в която трябва да прекарам няколко дни. Не че нямам други хобита или интереси - о, напротив, имам! Но така, докато ги върша, мога да наблюдавам какво правят и хората (чрез Фейсбук), без да бъда забелязана или заподозряна в каквото и да било. Чудесна технологична мантия невидимка, а? :)
Освен това добре че е Мрежата, иначе сигурно щях да си остана неизслушана. Просто никога на глас не бих могла да кажа повечето от нещата, които пиша тук. И може би тези, които ме познават, смятат, че съм съвсем различна на живо. Но аз съм същата, просто мисля твърде много, преди да кажа нещо пред някого - дали ще прозвучи добре, какво ще си помисли, как ще го приеме. Защото клавиатурата никога не остава наранена от моите думи, а мониторът ги отразява всичките до една. Съзнавам, че това е глупаво. Може би страх, може би липса на увереност, а най-вероятно - стремеж към перфекционизъм.
Обикновено пиша, надявайки се определени хора някога някак си да попаднат на написаното и да се досетят, че е писано за тях. Само че това е твърде наивно, от една страна, и неразумно - от друга. Защото, ако те някога разберат, означава, че моят шифър ще бъде разкодиран, а това би скъсало душевната ми струна. Добре, че е Интернет, та поне надежда да има да ме чуят (... прочетат)...

Дали аз закъснях или времето бързаше?

Дали аз закъснях или всичко бе сън?

Отшумя като приказка, каквото ни свързваше...

Отшумя като празничен звън...

       А как бързо минава и се мени времето... Опиташ ли се да го хванеш в шепи, ще осъзнаеш, че всъщност току-що си изгубил цяла вечност. Необуздаемо и неразгадано. Вечно, но и непостоянно... Илюзия и истина. Никой не знае какво представлява. Дали си го въобразяваме или реално го има? Дали не е постоянна величина? Дали всяко нещо, случило се някъде назад във времето, не продължава да се случва и сега, просто някъде там във времето, в паралелен свят?

Не знам, но факт е, че пораснах. Времето и през мен мина на бърза ръка. Разроши детските ми плитки и вля в наивния ми поглед истината за живота. Даде ми любовта, за която само бях чела в книгите, и ме провокира към нови върхове. Захвърли куклите от стаята ми и ги замени с дрехи и гримове, които самата мен да превърнат в кукла. Детските книжки отдавна са скрити там, където могат да ги четат само мишки, а на тяхно място в библиотеката ми са книгите за живота. Колко бързо пораснах! И колко е трудно да осъзная, че това няма да се върне! Никога отново няма да мога да стана в 7 часа сутринта в събота, за да отида да купя вестник, който да изчета от край до край, без да разбирам повече от половината неща... Никога отново няма да въртя обръч с безгрижието на детството, а колко бях добра в това... И никога, никога отново няма да слушам с очудване приказки, които баба да ми чете вечер, преди да заспя... Колко е лошо времето! Колко е тъжно порастването!...

Друга?

Не живях на друг живота, смелите сами се борят...

           Прекрасна песен. Мога да я слушам по цял ден и да си въобразявам, че и аз мога да я запея. Звуковете и думите й се преплитат в душата ми и като меч прорязват сърцето ми. Дори да я изкрещя, не мога да накарам сърцето си да я последва. Разумът също е безсилен пред доводите на чувствата. И този път... наистина не съм смела. Всъщност кога съм била? Дори да се опитвам да се възвися чрез писане за върховни човешки идеали, моето сърце отново си е влюбено и подвластно на магията, а това неминуемо пречи на разума да следва верния път.

        Аз, напук на лирическата героиня на песента, се готвя да заживея нечий друг живот... Приготвям се да постигна това, за което знам, че силите ми стигат, но не и да ги надхвърля и да си докажа за пореден път, че мога и повече. За това се иска много смелост и никога досега не е било толкова важно. Нито пък толкова трудно...

За моментите, когато наистина ми се иска да бях по-смела отколкото съм... Просто да бях друга...

Връхлитащ хаос от музи

         Отдавна не съм сядала да попиша като хората в блога си, но пък затова сега кипя от енергия и потенциал. Напоследък ми се случват все хубави работи и въобще не мога да се оплача. Доволна съм и се радвам на живота. От време на време имам своите моменти на недоволство и депресивно състояние, но те бързо избледняват на фона на цялото щастие, което ме облива постоянно. С какво ли го заслужих? (mm) Като се замисля, това няма значение, важното е да съумея да го запазя. За сметка на това пък почти непрекъснато трябва да уча (или по-точно да решавам задачи и да разучавам смахнати езици за програмиране), но пък нали „който се учи, той ще сполучи“. Няма начин да ме контра-аргументирате. Нито пък трябва да оставате с впечатлението, че говоря за безвкусни и скучни уроци в даскало или пък за некадърни учители (защото другите са малко). Просто, когато наистина държиш да постигнеш и научиш нещо в живота, трябва да го постигнеш съвсем сам и на никого да не разчиташ. Хората са доста преходни елементи и е глупаво да чакаш на някого да му дойде настроението, животът просто ще мине покрай теб. А старанието невинаги остава невъзнаградено. Пък и в крайна сметка го правиш за себе си, не за някой друг. Не знам как някои хора живеят, без да правят нищо съществено. Аз, например, съм готова да стана и в пет сутринта, за да почета хубава книга или нещо интересно от Интернет, или..., или... Иначе обичам да си поспивам, затова и проспах един голям шанс за безплатно обучение по журналистика, но ще сменя темата, че иначе ще си изям ушите. :D Явно 1000 стипендии са ми достатъчни за сега. Междудругото е доста интересно да си част от тях. Нямам търпение да се възползвам от възможността за консултация с учени и специалисти. Каквато съм си любопитна, сигурно ще ги засипя с въпроси. Да живее любопитството! ^^ Предполагам то ме доведе дотук и искрено се надявам да ме води и занапред, защото е изключително вдъхновяващо! :) Е, толкова засега. Надявам се скоро пак да пиша.

Крачка нагоре

      Най-накраят дългоочакваните резултати излязоха! Нямам думи, с които ми се иска да опиша цялата щастлива вълна, която премина през мен за част от секундата, когато видях името си в списъка на класираните! Още ме боли гърлото от толкова викане и подскачане! :)
      Най-голямата ми победа до момента и най-хубавото признание и стимул да продължавам натам, накъдето съм тръгнала! :)
      А есето - обещавам някой път (скоро) да го споделя и тук... :)

Picture: www.nutsa85.deviantart.com