Телефонът си мълчи...

You used to call me on my cell phoneLate night when you need my love...

Сега е 2:15, а телефонът мълчи. Мълчи не само в 2:15. Това му е естественото състояние от известно време насам. Не ме търсиш не само ти. Не ме търси никой. И така ми беше добре. За известен период. Да се отърся, да се съвзема и... да се променя тотално. Казват, че човек, когато е бил истински влюбен, се променя неузнаваемо. Някои поемат погрешни пътища и посоки, смазани от тежестта на чувствата си, други решават да поправят сбърканото у себе си, което им е попречило да се насладят на любовта си докрай. Аз съм средното между двете. Пред теб успявам да запазвам дяволски самоконтрол и никога няма да разбереш какво всъщност се случва отвътре. Но той е резултат от това, че разбрах какви ми бяха грешките в нашите взаимоотношения и давам най-доброто от себе си, за да ги изчистя и никога повече да не проявявам някои неприятни черти от характера ми в следващите си връзки. Поздравявам се всеки ден, че все пак не ти пиша, че все пак не ми омекват колената, когато го направиш ти, и запазвам самообладанието в отговорите си. Когато ме разпитваш за толкова много неща, ми идва да ти изкрещя (иначе казано - да ти го напиша с Caps Lock On), че аз съм все още тук и имам чувства към теб, и не ми е минало. Докога ще се правиш, че всичко е просто приятелство? Ок, съгласна съм, през пеперудите е минало шествието на Смъртта и са избити до крак. Но защо у мен продължава да стои едно натрапливо чувство и да ми казва „Мамка му, искаш да си с този човек, майната им на другите“?
И пак си чакам нощите, в които си пишем само двамата и си говорим нашите си неща и нямаме търпение да се видим, а после си казваме по петнайсет пъти „лека нощ“, но продължаваме да  стоим и да си пишем...
Телефонът ми мълчи по странен начин. Колкото и други да ми пишат, единствената индикация на живот у него е, когато на екранът му светне твоето име. Другото го убивам с безразличен поглед. Не ми пука. Ако знам, че няма да ми пишеш цял ден, бих могла да оставя телефона в другата стая и просто да чета. Не ми трябва друг. В 2 през нощта не ми е нужно да слушам приказки на слаби разказвачи. Вместо това бих слушала цяла нощ как ми говориш за илюминатите, за любимия си футболен отбор и колко те е ядосал някой. Знаеш, че бих се мъчила да не заспя, стискайки здраво ръката ти, сякаш да ме пазиш от съня, който неминуемо настъпва и иска да ме отвлече далеч от приятния разговор с теб. Знаеш ли колко пъти в ума си отново се връщам на тази нощ, в която заспах в четири и после цял ден ме беше яд, че не съм стояла поне до седем да те слушам? Знаеш ли коя е любимата ми част от теб всъщност? Глупавото ъгълче на устните ти и начинът, по който се движи, докато говориш, и как премигваш, докато обясняваш нещо, и паузите, в които спираш, за да помислиш, и после пак продължаваш... Знаеше ли въобще, че съм го забелязала? Не знаеш. Влюбена съм в теб и само в теб и във всичко свързано с теб. Не знаеш.
И телефонът и той не знае, защото и тази нощ упорито си мълчи.