сряда, 25 януари 2012 г.

Моето семейство - Слънчогледите (2)


Познавах добре Пеги и подозирах какво може да ми каже. Най-вероятно някой „интересен“ за нея щеше да присъства. Това за мен не беше кой знае каква новина или някакъв стимул да отида на бала, но доброто приятелство изисква изслушване, затова и дадох възможност все пак да ми издаде голямата загадка. Не бях и подозирала обаче какво се беше случило.
- Мен ме поканиха. - каза тя, като едва сдържаше радостта си в рамките на нормалното.
- Знам. Цялото училище е поканено. - недоумявах. Всъщност в главата ми започна да се пробужда една мисъл, но не бях въобще убедена в нея. В такива моменти предпочитах да се правя на недоразбрала, за да дам възможност на хората да обяснят, макар че в повечето случаи разбирах много повече, отколкото си мислеха. Имах някаква странна способност да чета между редовете и да знам нещата, които те избягваха или забравяха да ми кажат.
- Ох! - нетърпеливо въздъхна Пеги. - Имам предвид, че вече си имам кавалер за бала.
- В такъв случай ставам излишна. - побързах да кажа. И веднага след това продължих по-ентусиазирано от преди (все пак Пеги ми беше добра приятелка и се радвах за нея). - Но това е страхотно! Да не би...?
- Точно така! Точно така! - ентусиазирано потвърди приятелката ми и започна да ми разказва цялата история.
След около час и половина в кафенето стана време да тръгваме. На прибиране към вкъщи не можех да спра да мисля за това каква късметлийка е Пеги - най-накрая! По принцип никога не й вървеше, но хубавото беше, че винаги се шегувахме с тази нейна склонност към неблагополучия. Сега обаче момчето, което харесваше (разбира се, от не много отдавна), я беше поканило на бала. Невероятно! Такива неща се случват рядко.
После мислите ми се отклониха в друга посока. Ами аз? Тя нямаше да ми позволи да не отида и да не я видя с него. Трябваше да преглътна и просто да прекарам гадния бал сама с красива рокля, в която обаче се чувствам извън кожата си, и да се чудя накъде да погледна. Какво ли щяха да кажат нашите? Най-вероятно нищо особено - обикновен училищен бал.
Отваряйки входната врата на дома ни, усетих приятния аромат, който идваше от кухнята. Майка ми явно беше приготвила нещо вкусно, а моят стомах къркореше. Рядко вечеряхме всички заедно, просто всеки го правеше, когато огладнее. Тази вечер обаче се наредихме всички около масата, за да опитаме вкусната мусака, която имахме за вечеря.
- Как мина училището? - попита майка ни мен и сестра ми.
- Имам 4 по химия и 6 по математика. - отговори Силви.
- Ха-ха, двойкаджийка! - пошегува се баща ми. Той беше човек с добре развито чувство за хумор - нещо, което в повечето случаи липсваше на майка ми. Беше с добро сърце и рядко ни забраняваше нещо, но когато кажеше „Не“, това означаваше точно това, в никакъв случай „Може би“ или „По-късно“.
Сестра ми се направи на обидена, но скоро и мина. Майка ми видимо не беше доволна и заяви, че не е  учила достатъчно. Тя започна да се оправдава, а аз, за да предотвратя заформящия се спор, реших, че е време да разкажа как е минало при мен.
- Нашето училище организира бал за Хелоуин. С Пеги смятаме да ходим.
- А да си питала дали може? - заяде се майка ми. По принцип не беше лоша, но ставаше прекалено параноична, което силно ме дразнеше.
- Не съм на 12. - отрязах я.
- Това не ти дава право да правиш, каквото си искаш. - уверено заяви тя.
- Но аз не ти казвам, че заминавам за един месец, а че ще бъда на бал в училището, който вероятно дори няма да продължи до задоволително късен час. - обясних полу-раздразнено.
- Това няма никакво значение...
- Стига! - прекъсна спора ни баща ми. - Не правете от мухата слон - каза спокойно.
- Аз се навечерях. - казах, почистих си мястото и се изнесох в стаята си.
Не чувствах някаква вина или притеснение, че майка ми ще ми се сърди. Това бяха едни от нормалните ни разговори с нея, беше напълно в реда на нещата. Сега ме терзаеха други мисли - тези за прословутия бал. Пеги нямаше да ме остави на мира. А мозъкът ми не можеше да побере мисълта какво щях да правя аз там. Потънала в тези мисли, неусетно се пренесох в страната на сънищата. Нощта обаче не беше спокойна...

сряда, 18 януари 2012 г.

Балът за Хелоуин - Слънчогледите (1)

         Последните слънчеви лъчи за това лято се отразяваха през прозорците на кафенето, в което стояхме с моята приятелка Пеги. Беше средата на септември. Учебната година току-що бе започнала и усещахме горчивия привкус на носталгията по лятото. Не че се беше случило нещо твърде грандиозно това лято, но все пак си беше лято. Тази година с Пеги щяхме да сме в различни смени, макар че посещавахме едно и също училище и срещите ни щяха далеч да намалеят. Говорехме си за разни скорошни случки и се смеехме. Изведнъж Пеги ме попита:
- Чу ли за бала, който организира училището по случай Хелоуин?
- Споменаха ми нещо... - отговорих безразлично. - Има доста време до Хелоуин.
- Да, тъкмо ще имаме достатъчно време да намерим кой да ни покани! - развълнувано допълни Пеги.
- Аз не смятам да ходя. Не обичам Хелоуин. Това са детинщини. - заявих твърдо и понечих да сменя темата, но тя отново ме прекъсна.
- Да си ги нямаме такива. Все пак ние ще сме най-хубавите там. Съвсем скоро трябва да си подготвим роклите.
- О, моля те...
- Никакво „о“. Пък и пропуснах да ти кажа нещо... - загадъчно добави тя.

вторник, 17 януари 2012 г.

Аз и спортът


      Спортът никога не ми е бил силна страна. Още от началното училище мразех физическото възпитание и това бяха единствените часове, в които се справях потресаващо зле. Във всичко друго бях перфектна. Мятането на топка от една страна на друга или опитите да се вкара в някакъв си кош, винаги са ми се стрували безсмислени усилия.
Преди няколко години бях започнала да харесвам баскетбола. Не бях никак добра, но все пак имам някои основни знания върху правилата на играта. Просто колкото и да ми харесваше баскета (това стана поради прекомерна доза OTH) никога не започна да ми върви - сякаш в мен има някаква бариера, която ме възпира да бъда добра, в който и да е спорт.
     Мечтата ми обаче винаги е била да се науча да плувам. Само че тази е все още в листа с неосъществените и, предвид опитите ми от миналите лета, няма скоро да премине в другата графа.
     Има някои неща, които просто не ни се отдават, не са за нас... Не съм типа човек, който лесно да се отказва пред предизвикателствата, но спорта години наред ми доказваше, че не сме един за друг. За мен засега няма проблем. И без това още нямам нужда от него...

понеделник, 9 януари 2012 г.

Може би само си въобразявам, че знам какво искам, но всъщност никога няма да разбера.
Защо мечтите са мечти, докато не ги получим, а след време често стават безинтересни? Може би не умеем да ценим, имаме твърде много и всичко е въпрос просто на прищевки.
За тези и други подобни неща размишлявах в автобуса на прибиране от училище. Обожавах тези часове, в които пътувах. Можех да мисля за хиляди неща и винаги се опознавах по-добре и по-добре. Понякога се опитвах и да чета, но често малки неща ме карат да се замислям отново. Този път отново бях извадила книга пред себе си, но мисълта ми беше далеч от нея.
Дори не го бях забелязала, докато не чух дрезгавия му глас. До мен стоеше около двайсет годишно момче, което говореше по телефона на доста висок глас. Всъщност гласът му ми хареса много - обожавам леко дрезгави като неговия, но никога нямаше да си го призная, защото ме беше издразнил по най-лошия начин. Полудявам, когато някой наруши уединението ми.
- Извинявай, може би няма да е лошо да провеждаш този разговор друг път.
- Да не би да ти преча? - каза той и затвори телефона, без дори да каже „чао“. По изражението му личеше, че разговорът не му е бил особено приятен.
- Не, в никакъв случай, обожавам хората да ми натрапват личните си проблеми, докато се опитвам да чета.
- Ти дори не четеше.
- Ти пък откъде знаеш?
- Виждаш ли? Не отричаш.

събота, 7 януари 2012 г.

Любов или земетресение?

Сладникавите любовни истории са за куклите. На мен ми трябва страст, пожар и окен от любов. На мен ми трябва тръпка, не звезди. Искам да живея на ръба, адреналина да тече бурно във вените ми. Трябва ми огън и жупел. Трябва ми непримирима омраза и страстна любов, съчетани в едно.
Трябва ми онази сладка болка, която причинява тръпката от целувката. Трябва ми онова присвиване на стомаха. Трябва ми онова непознатото, когато не знам какво ще последва оттук нататък.

„Искам нежност до безумие, искам диво лудо влюбване!“...
Не бих могла да го кажа по-добре. Сега искам просто да го изкрещя...
Онова, което трябваше някога да ме отблъсне от теб, е точно това, което ме накара да се влюбя завинаги! <3

понеделник, 2 януари 2012 г.

Подаръци

               Честита Нова година, приятели! :)
       Като по поръчка последният ден от старата година беше приказно снежен, сякаш за да измие цялата мръсотия и да възроди чистотата и красотата на живота. :) Празниците обаче свършиха вече и скоро ще трябва да се върнем към обичайния си ритъм на живот, само че дотогава мога да хвърля последен поглед към Коледно-новогодишни празници 2011 и да ви се похваля с подаръците, които получих тази година.




Съжалявам, че не мога да покажа съдържанието на кутийката (в момента е за скъсяване), но и самата тя е много красива.


Снимките сами говорят за себе си. Мога само да кажа, че съм безкрайно доволна и много щастлива от всички подаръци! :)
И, разбира се, не може да мине без сама да се наградя по някакъв начин. Ето го и моят скромен подарък от мен за мен :)