Защо мечтите са мечти, докато не ги получим, а след време често стават безинтересни? Може би не умеем да ценим, имаме твърде много и всичко е въпрос просто на прищевки.
За тези и други подобни неща размишлявах в автобуса на прибиране от училище. Обожавах тези часове, в които пътувах. Можех да мисля за хиляди неща и винаги се опознавах по-добре и по-добре. Понякога се опитвах и да чета, но често малки неща ме карат да се замислям отново. Този път отново бях извадила книга пред себе си, но мисълта ми беше далеч от нея.
Дори не го бях забелязала, докато не чух дрезгавия му глас. До мен стоеше около двайсет годишно момче, което говореше по телефона на доста висок глас. Всъщност гласът му ми хареса много - обожавам леко дрезгави като неговия, но никога нямаше да си го призная, защото ме беше издразнил по най-лошия начин. Полудявам, когато някой наруши уединението ми.
- Извинявай, може би няма да е лошо да провеждаш този разговор друг път.
- Да не би да ти преча? - каза той и затвори телефона, без дори да каже „чао“. По изражението му личеше, че разговорът не му е бил особено приятен.
- Не, в никакъв случай, обожавам хората да ми натрапват личните си проблеми, докато се опитвам да чета.
- Ти дори не четеше.
- Ти пък откъде знаеш?
- Виждаш ли? Не отричаш.
Няма коментари:
Публикуване на коментар