Кой ще му каже, кой ще му каже колко нощи не спя от любов?

Толкова безумно тъжна и самотна съм... Никого не искам... Никого не търся. Очите ми не виждат никъде. Освен в един. Единственият, който не се интересува от това..

Забравените усмивки :)

Някога, когато бяхме деца, всичко беше различно - по-лесно, по-красиво, по-усмихнато. Преди да се забъркаме в първите си неприятности, блясъкът в очите ни беше съвсем ярък и жив. Вярвахме и се надявахме. Усмихвахме се постоянно и обичахме истински.

Обожавахме да тичаме под дъжда и да се наслаждаваме на чистия въздух. Калните стъпала и ожулените колена бяха подвиг, а не повод да се мръщим. Вечер се прибирахме уморени от скитане и игри и бяхме доволни от себе си. Заспивахме щастливи и сънувахме как един ден ще пораснем. И за какво беше цялото това бързане? Защо очите ни все бяха загледани в това „вълшебно“ бъдеще, където сме големи и можем да имаме и правим всичко? Как сме се лъгали... Изпреварвахме хода на времето, за да дойде по-бързо този момент. Бързахме да получим, а не виждахме как по пътя губим повече с всяка следваща крачка.

Първо изгубихме рошавите си коси, които станаха спретнати и чисти и не пазеха вече спомена за игрите ни, после блясъка в очите, който показваше, че още вярваме в чудеса, започна да угасва като свещ... С него помръкнаха и усмивките, смеха. Станахме сериозни, започнахме да се интересуваме от света около нас под различен ъгъл. Всеки ден се срещахме с убийства, злоба, насилие, ужаси... и вече не забелязвахме слънцето, полъха на вятъра, аромата на кокичетата... По-лошото е, че дори спряхме да вярваме в тях. Струваше ни се, че сме били глупави и заблудени. Лепнахме си етикета „реалисти“ и забравихме, че докато вярвахме в чудесата, те ни се случваха. Сега пред нас се изправяше „грубата“ реалност, такава каквато я създавахме ние, „порасналите“. И се самоопределихме като разумни, защото виждаме какво се случва наистина около нас и защото не бяхме вече „толкова глупави“ да вярваме, че има и хубаво, че хубавите неща също продължават да се случват на тези, които са запазили усмивките си. :)

Колко много губехме, вървейки по пътя, по който си мислехме, че узряваме и порастваме... Колко много усмивки оставихме зад гърба си... Колко много смях... Тогава мечтаехме за сега, сега ни се иска да се върнем там... За всичко сме такива хората... Загледани с нетърпение в бъдещето, копнеещи по безвъзвратно отминалото и забравили да живеят и да се радват на настоящето...

Не съм тъжна. Просто ми е празно и носталгично по нещо отминало. Съвсем не чакам това нещо да се върне, не се надявам... Надеждите ми умряха съвсем наскоро и по съвсем безскрупулен начин.

Празно

Студено? Не е студено. Прекрасно е. Топло е. Слънчево. Усмихнато. Приятно. Всичко хубаво. Но е празно. Празно е. Хубаво, но празно. Безсмислено е. Нито да му се радваш, нито да не му се радваш.
И аз съм празна. Тук съм, а ме няма. Нямам смисъл. Не ми се говори, не виждам смисъл и да отговарям. За първи път съм толкова дяволски студена към хората. Виждам ги, че ми се радват, че ме обичат, обаче някакси не мога да им отвърна със същото. Просто защото не намирам смисъл да го правя. Знам, че чувствата и смисъла са взаимноизключващи се понятия в известна степен, но все пак... Защо да се хабя да го правя?
Безинтересно ми е. Не го оценям. Не ми пука на кого и колко липсвам. Общо взето не ми пука, че и времето навън днес е прекрасно. Събуждам се и се старая просто да не усещам тази празнина, макар да е всепоглъщаща. Понякога е в малко по-лека форма и се старая да се усмихвам в отговор. От време на време дори издавам звуци, различни от „да“, „не“, „мхм“, но и те не са кой знае колко дълги и пълни.
Не ми пука. Искам да ме оставят на спокойствие. Да си страдам. Да се примиря, че го няма, защото съм го пуснала да си иде и най-вече защото той го пожела. Да се примиря, че може би в някакъв момент се е питал дали има чувства към мен и аз най-любезно съм му доказала, че няма. Да се примиря, че успях да отблъсна нещото, което ми беше върнало щастието в последаната една година. А сега го няма. И щастието си отиде заедно с него. И смисъла. Сега съм празна.
Празни са думите ми. Празни са действията ми. Старая се да изглеждам пълна, смислена, да обичам живота. Но съм празна... А от нищо как да направя нещо? Отново?

Липсваш

Понякога толкова много ми липсваш, че искам да напиша „Липсваш ми“ на хиляди места по хиляда различни начина, описващи това силно чувство. Но тогава се сещам, че дори и да го напиша, милион пъти да го напиша, това нищо няма да промени... Теб пак няма да те има, аз пак ще съм сама със себе си и спомените. Усещам го как е застанало на гърлото ми. Иска ми се да крещя, за да го изкарам. Но и така няма да мине. Липсваш... ужасно...

Какво, защо и хиляди въпроси

Каква е тази странна закономерност, в която хората, за които се бориш и на които държиш, ти бият шут след шут? Каква е тази идиотска закономерност, според която тези, които се опитваш да изкараш от живота си, не се отказват от правото си да бъдат в него? По какви неписани правила в живота ти остават тези, които не задържаш по никакъв начин (да си го кажем направо - безразлично ти е дали ще са там или не), и си отиват тези, които много ти се иска да останат (поне за още малко)? Как се случва така, че харесването и любовта биват заместени от безразличие? Как успяваме да вярваме в неща, които ни се иска да бъдат верни, и отричаме очеизвадното, защото не ни е на сърце? Защо в повечето случаи сме по-склонни да следваме сърцето си и да си счупим главата, отколкото да следваме разума, но след време да знаем, че не сме опитали? Защо някои хора ни въздействат по такъв начин, че ни правят нелогични, различни от тези, за които сме се мислели? Защо сме безумно щастливи, безгрижни, доволни от живота и от всичко, което правим, общуваме с много хора, които ни харесват, и изведнъж нещо в схемата се счупва, някой ни разочарова и всичко това ни става безразлично? Защо никога не чувстваме болката, която причиняваме, освен когато ни се върне тъпкано, но вече е твърде късно? Как животът успява да се завърти в рамките на няколко часа на сто и осемдесет градуса? Как умират надеждите, как умира уважението, приятелството, чувствата? Как изглеждаме в очите на хората, за които сме готови да направим всичко, и как в очите на тези, на които им се иска да направим поне нещо малко за тях? Какво ни прави силни и как се отнасяме към слабостите си? А осъзнаваме ли какви всъщност са слабостите ни? Защо, когато искаме нещо твърде силно, че чак боли, никога не го получаваме? А когато за миг си помислим „Как бих искал...“ и забравим, съвсем скоро то е в ръцете ни? Защо си мислим, че познаваме хората, обаче изведнъж се случва нещо и ги виждаме в по-различна светлина, една зла, в която не сме ги познавали? Не знам. И не че не съм щастлива, макар че света се ръководи от такива закономерности, просто никога няма да спра да си задавам тези въпроси. Щастлива съм и така, но по-щастлива ще съм, ако намеря отговорите. А може би отговорът е, че трябва да спра да мисля за всичко толкова много...
-ариманетмяватсо.тсобалсимисечавотазизармемен

Ако обичаш така...

Кога човек обича истински? Спорно. Когато иска да споделя времето си с даден човек? Когато иска да получава от времето на този човек? Когато обича да сплита устни с устните на някого? Когато му е хубаво в прегърдките му? Когато може да му каже всичко и е готов да изслуша всичко, което другия има да сподели? И да, и не.
Такава може да е и мимолетната любов. Дори приятелството в известна степен.
Обичаш истински, когато се пребориш с чувството, че някой трябва да ти принадлежи, за да получава любовта ти. Никой на никого не принадлежи.
Обичаш истински, когато си готов да пуснеш някой да си отива и да се връща при теб и не го намираш за странно, защото дори да е разбил сърцето ти на хиляди парченца, той никога не е успял да си тръгне от там.
Обичаш истински, когато си готов да стоиш сам и да чакаш, а не да тръгнеш на лов за заместители. Ако обичаш истински - заместители няма да са ти необходими. Любовта, макар и несподелена, понякога е достатъчна.
Обичаш истински, когато прекарваш безсънни часове пред компютъра, ровейки се в профили, в стари хронологии и снимки. Когато с усмивка през сълзи си спомняш хубавите мигове.
Обичаш истински, когато се чувстваш ужасно самотен сред многото хора около себе си. Обичаш истински, когато само едно име веднага е способно да оправи всичко.
Обичаш истински, когато само намек за това, че може би и ти не си му безразлична, е способен да преобърне настроението ти.
Обичаш истински, когато не се предаваш. Когато си съсипан хиляда пъти и хиляда и един се изправяш, за да си близо до този, когото обичаш.
Обичаш истински, когато просто обичаш. Без причина. Каквото и да става. Който и да е виновен. Без вина. Когато просто си готов да даваш, без да взимаш. Колкото и хора да те разубеждават. Колкото и разумни причини да има да не обичаш. Колкото и поражения да преживееш. Понякога просто обичаш. И ако обичаш така, значи обичаш истински...

Спомена за мен върху него

          Знаеш, че умирам да пиша за теб, моя муза и вдъхновение, художник на мислите и чувствата ми. Умирам да се сливам с белите листи и черните букви, за да им разкажа колко любов тая в сърцето си към теб. Обичам да им разказвам за сините ти очи и си мисля, че те не могат да останат и на половина впечатлени от погледа ти, защото нямат уникалния шанс да го срещнат и да потънат в него. Не им завиждам... После им разказвам за допира на устните ти и как страдам за съдбата им, че те не могат никога да го усетят... Боже, каква съм щастливка! Какво богатство си ми дал! Да съм човек, жена, имала шанса да изпита тези чувства... Благодаря ти! Благодаря ти, че съм го срещнала... Благодаря ти, че съм се влюбила... Благодаря ти, че съм го усещала така притиснат у мен. А как ще ти благодаря, ако ми го върнеш... Думите не са ми достатъчни да го опиша. Но ако все пак не искаш да го правиш - ще съм благодарна дори и само на това да е сам, да няма друга проникнала в мислите и чувствата му, друга, докосвала тялото му... Искам върху него да остане само спомена от моите устни, само спомена от моите мисли, дето разбъркваха и си играеха умело с неговите... Твърде много ли искам?

Все към тебе тичам, все от тебе бягам

Знаеш ли от какво ме е страх най-много? Че всичко ще свърши, ако вече не е свършило. Че просто ще забравя, ще се откажа, ще се примиря, ти също. Че ще поемем по някакви други пътища, различни от общия ни. Ще сме си безинтересни и скучни, няма да можем да не се отделяме един от друг като в доброто старо време. Няма да има какво да си кажем... Иначе бих могла да се боря. Но ме е страх. Страх, че още ще се нараня, страх ме е, че ще боли още повече от миналите пъти. Страх ме е да опитвам, а да се оказва безрезултатно. Страх ме е пак да се доближа до теб, да те целуна и да не усетя нищо. Макар да знам, че последното засега е невъзможно...
Просто искам безкрайните ни разговори обратно. Искам цялата тръпка, която ме обливаше, когато те целувах, обратно. И това е... Нищо повече. Нищо по-малко.
И ме е страх, че ще ми омръзне да се боря. Че ще се предам. Няма по-унизително от това. Че всичките ми усилия ще отидат на вятъра и ти ще обичаш друга. Страх ме е, от себе си ме е страх. Затова хем тичам все към тебе, хем все от тебе бягам и сама не знам къде съм... И те ревнувам ужасно и те мразя, и копнея за цялата тръпка, когато съм с теб... Мисля си само за думите ти, за споделянето, за малките жестове... Всичко, всичко си спомням. И затова ме е страх да забравя. Затова все искам да се връщам. Затова все бягам, че да ме догониш, но не изтърпявам и сама забавям хода. В друг човек се превърнах - изтъкан от емоции и от мисли, а само ти знаеш каква бях преди това - stone heart. И сега ми е трудно да се боря с тази нова личност, с копнежите и желанията й...
А нищо не е изживяно. Толкова много имам да ти кажа още. Толкова много имам да те целувам. Толкова силно искам да те прегръщам.

Раздвоение - защото любовта винаги изисква да избереш...

       Стоя си вечер самотна в леглото, притиснала книга до себе си, но понякога сюжетът й ме кара да се заслушам в собствените си мисли. Аналогичните ситуации, в които изпадат моите любими герои, отново ме връщат на мястото, от което упорито се опитвам да избягам, сливайки се с редовете. Нямам избор. Забравям за момент за безбройните страници между дебелите корици и се ровя между разпилените листи на душата си. А там определено не ми е чак толкова приятно, защото е доста разхвърляно.

        Откривам рисунки, снимки, скици, задраскани редове и тъжни спомени, записани върху крехките ми мисли. Интересно дали хартията я боли, докато човек пише върху нея. Може би няма да разбера отговора на този въпрос никога, но в едно съм сигурна - душата ми я боли много, докато пиша върху нея. Само аз успявам някакси да натисна с такава сила писеца със спомени, че да прокърви. Само аз съм способна да си създам такива спомени, че при излизането им на повърхността, тялото ми да започва да се тресе и да се опитва да ги изкара от себе си. Само че това е невъзможно. Тук идват сълзите - безсмислен опит да извадя от себе си цялата горчилка. Минава за момент, но това, което е излязло е само повърхността. Цялата огромна трагедия все още е жива вътре в мен и няма да излезе чрез сълзите. Няма да излезе въобще. Тя трябва да се излекува и да се превърне в радост. Но как?

         Не е като да е безизходна ситуация. Знам два начина да го направя или поне да опитам. За единият съм сигурна, че един ден ще проработи, но някакси не ми е на сърце. Другият е възможно да не сполучи никога, но именно това ми се иска да направя. 

         Болезненият е да оставя всичко зад себе си. Да загърбя привързаността, да загърбя хората, които ми липсват, да загърбя това, което се страхувам да нарека любов, но всъщност именно на такова ми прилича. Знам, че някои ден ще си спомням за историята ни като красив спомен от миналото, макар и недоизживян. Ще му се радвам, докато се усмихвам в прегръдките на някого другиго, съвсем различен от него. Някой, който с нищо не ми напомня за болезнения ми спомен, свързан с едни определени очи. Знам, че този момент би настъпил, ако избера да забравя, да загърбя, да оставя. Никоя любов не е последна, винаги ще дойдат и нови любови, и нови разочарования. Но тук идва мястото на избора. Ако решиш, че искаш това да е последното - ще бъде. Ако решиш, че искаш да се отдадеш изцяло на този човек - можеш да го направиш. Безмилостното е, че може и да не получиш същото от другата страна. Никога не се знае - може би хората, които получават това, което искат, са тези, които са постоянни в желанията си и не се отклоняват от набелязаната цел. Но ако в крайна сметка така и не я получиш - страдание. Но пък не си ли заслужава сладката болка, когато знаеш, че си направил всичко по силите си?

         И отново заспивам пропита от това раздвоение. Да продължавам да го избирам всяка сутрин, когато отворя очи, или да го забравя и архивирам в спомен веднъж завинаги? Да продължавам да дишам от болезненото „безтебие“ или да зареждам енергията си от усмивката и влюбения поглед на някого другиго? И, сигурно трябва да си най-големия късметлия на света, защото и за всичките усмивки на света, аз пак продължавам да избирам болезненото безтебие и надеждата, че ти все пак ще ми се усмихнеш един ден отново. : )

Принцесата

Защо съм такава малка, глупава, неуверена,
съвършено различна от тази, която искам да бъда?
Копнееща за замъци, за коне и за принцове,
а вечер заспиваща във легло от въздишки...
Защо съм такава невинна и искрена,
наивна принцеса от измислена приказка,
а как копнея да бъда кралицата ледена?!
Защо съм такава - една твърде истинска
във свят, където е доста модерна лъжата?
Защо съм такава? Кога съм го искала?
Защо съм такава - една необмислена,
стриктно придържаща се към сетивата,
а разумът някъде далече захвърлила
и право в стената троша си главата?
Защо съм такава?
Принцеса с мечта да бъде кралицата
и (може би?) недостатъчно сили да носи короната...