Все към тебе тичам, все от тебе бягам

Знаеш ли от какво ме е страх най-много? Че всичко ще свърши, ако вече не е свършило. Че просто ще забравя, ще се откажа, ще се примиря, ти също. Че ще поемем по някакви други пътища, различни от общия ни. Ще сме си безинтересни и скучни, няма да можем да не се отделяме един от друг като в доброто старо време. Няма да има какво да си кажем... Иначе бих могла да се боря. Но ме е страх. Страх, че още ще се нараня, страх ме е, че ще боли още повече от миналите пъти. Страх ме е да опитвам, а да се оказва безрезултатно. Страх ме е пак да се доближа до теб, да те целуна и да не усетя нищо. Макар да знам, че последното засега е невъзможно...
Просто искам безкрайните ни разговори обратно. Искам цялата тръпка, която ме обливаше, когато те целувах, обратно. И това е... Нищо повече. Нищо по-малко.
И ме е страх, че ще ми омръзне да се боря. Че ще се предам. Няма по-унизително от това. Че всичките ми усилия ще отидат на вятъра и ти ще обичаш друга. Страх ме е, от себе си ме е страх. Затова хем тичам все към тебе, хем все от тебе бягам и сама не знам къде съм... И те ревнувам ужасно и те мразя, и копнея за цялата тръпка, когато съм с теб... Мисля си само за думите ти, за споделянето, за малките жестове... Всичко, всичко си спомням. И затова ме е страх да забравя. Затова все искам да се връщам. Затова все бягам, че да ме догониш, но не изтърпявам и сама забавям хода. В друг човек се превърнах - изтъкан от емоции и от мисли, а само ти знаеш каква бях преди това - stone heart. И сега ми е трудно да се боря с тази нова личност, с копнежите и желанията й...
А нищо не е изживяно. Толкова много имам да ти кажа още. Толкова много имам да те целувам. Толкова силно искам да те прегръщам.