Винаги главицата ми е била вълнувана от въпроса „Абе аз как живеех, преди да го има това и това?“ Понеже технологичният процес е изключително засилен през последните години и като че ли се ускорява още и още, а ние учудващо бързо се приспособяваме към неговите темпове, е нормално да си задаваме въпроси от този характер.
Аз без Интернет - не мога. Или поне не искам - това вече е въпрос на избор, а не на зависимост. Понеже той е като прозорец към един по-друг свят, където хората са такива каквито искат да са, но пък и доста по-често им е по-лесно да изразят истинската си самоличност в Интернет, отколкото на живо. Когато нямам Интернет, се чувствам все едно затворена в празна стая, в която трябва да прекарам няколко дни. Не че нямам други хобита или интереси - о, напротив, имам! Но така, докато ги върша, мога да наблюдавам какво правят и хората (чрез Фейсбук), без да бъда забелязана или заподозряна в каквото и да било. Чудесна технологична мантия невидимка, а? :)
Освен това добре че е Мрежата, иначе сигурно щях да си остана неизслушана. Просто никога на глас не бих могла да кажа повечето от нещата, които пиша тук. И може би тези, които ме познават, смятат, че съм съвсем различна на живо. Но аз съм същата, просто мисля твърде много, преди да кажа нещо пред някого - дали ще прозвучи добре, какво ще си помисли, как ще го приеме. Защото клавиатурата никога не остава наранена от моите думи, а мониторът ги отразява всичките до една. Съзнавам, че това е глупаво. Може би страх, може би липса на увереност, а най-вероятно - стремеж към перфекционизъм.
Обикновено пиша, надявайки се определени хора някога някак си да попаднат на написаното и да се досетят, че е писано за тях. Само че това е твърде наивно, от една страна, и неразумно - от друга. Защото, ако те някога разберат, означава, че моят шифър ще бъде разкодиран, а това би скъсало душевната ми струна. Добре, че е Интернет, та поне надежда да има да ме чуят (... прочетат)...
