Телефонът си мълчи...

You used to call me on my cell phoneLate night when you need my love...

Сега е 2:15, а телефонът мълчи. Мълчи не само в 2:15. Това му е естественото състояние от известно време насам. Не ме търсиш не само ти. Не ме търси никой. И така ми беше добре. За известен период. Да се отърся, да се съвзема и... да се променя тотално. Казват, че човек, когато е бил истински влюбен, се променя неузнаваемо. Някои поемат погрешни пътища и посоки, смазани от тежестта на чувствата си, други решават да поправят сбърканото у себе си, което им е попречило да се насладят на любовта си докрай. Аз съм средното между двете. Пред теб успявам да запазвам дяволски самоконтрол и никога няма да разбереш какво всъщност се случва отвътре. Но той е резултат от това, че разбрах какви ми бяха грешките в нашите взаимоотношения и давам най-доброто от себе си, за да ги изчистя и никога повече да не проявявам някои неприятни черти от характера ми в следващите си връзки. Поздравявам се всеки ден, че все пак не ти пиша, че все пак не ми омекват колената, когато го направиш ти, и запазвам самообладанието в отговорите си. Когато ме разпитваш за толкова много неща, ми идва да ти изкрещя (иначе казано - да ти го напиша с Caps Lock On), че аз съм все още тук и имам чувства към теб, и не ми е минало. Докога ще се правиш, че всичко е просто приятелство? Ок, съгласна съм, през пеперудите е минало шествието на Смъртта и са избити до крак. Но защо у мен продължава да стои едно натрапливо чувство и да ми казва „Мамка му, искаш да си с този човек, майната им на другите“?
И пак си чакам нощите, в които си пишем само двамата и си говорим нашите си неща и нямаме търпение да се видим, а после си казваме по петнайсет пъти „лека нощ“, но продължаваме да  стоим и да си пишем...
Телефонът ми мълчи по странен начин. Колкото и други да ми пишат, единствената индикация на живот у него е, когато на екранът му светне твоето име. Другото го убивам с безразличен поглед. Не ми пука. Ако знам, че няма да ми пишеш цял ден, бих могла да оставя телефона в другата стая и просто да чета. Не ми трябва друг. В 2 през нощта не ми е нужно да слушам приказки на слаби разказвачи. Вместо това бих слушала цяла нощ как ми говориш за илюминатите, за любимия си футболен отбор и колко те е ядосал някой. Знаеш, че бих се мъчила да не заспя, стискайки здраво ръката ти, сякаш да ме пазиш от съня, който неминуемо настъпва и иска да ме отвлече далеч от приятния разговор с теб. Знаеш ли колко пъти в ума си отново се връщам на тази нощ, в която заспах в четири и после цял ден ме беше яд, че не съм стояла поне до седем да те слушам? Знаеш ли коя е любимата ми част от теб всъщност? Глупавото ъгълче на устните ти и начинът, по който се движи, докато говориш, и как премигваш, докато обясняваш нещо, и паузите, в които спираш, за да помислиш, и после пак продължаваш... Знаеше ли въобще, че съм го забелязала? Не знаеш. Влюбена съм в теб и само в теб и във всичко свързано с теб. Не знаеш.
И телефонът и той не знае, защото и тази нощ упорито си мълчи.

Ще мълча, за да ме чуеш...

"Мълчание. Най-сигурната защита на сама жена на пътя." - Блага Димитрова

Добре. Ще мълча. Ще мълча силно, за да могат да ме чуят. Вече имам достатъчно сила да викам с най-силното мълчание по пътя към победата. Виждам, че дава резултати. Виждам, че започват да ме чуват, когато ги отблъсквам, когато ги държа настрани, когато им мълча. Единствено тогава ме чуват. Единствено тогава ме разбират. Единствено тогава се опитват да пробият защитата.

Да помълчим за мълчанието...