Размисли във Пловдив...

 

Вървя по улиците на Стария Пловдив и си мисля... Толкова е красиво, оттук можеш да видиш целия свят... Колко ли крака са стъпили преди мен там, където днес стъпвам аз... Колко ли съдби са запомнили тези улици... Колко ли сълзи са ги стопляли!

По това време на годината обикновено се чувствах добре, завръщах се в този град и животът ми започваше пак да следва забързания си ход след лятната почивка... Само че не и тази година. Този път миговете, прекарани в Пловдив, ще бъдат доста по-кратки и доста по-редки.

Завръщам се за една последна разходка в този град, запазил в себе си толкова спомени. Тъжна съм. Колко беше хубав и спокоен животът, когато прекарвах дните си там. Защо животът изведнъж става толкова труден? Защо е необходимо да се изправя пред такива кръстопътища и да правим толкова важни избори... Иска ми се пак да се върне времето, когато най-трудното, което трябваше да направя, бе да преживея часа по програмиране. Тогава поне бях целеустремена, знаех коя съм и какво искам. Сега е трудно... Загубих себе си някъде в тълпата, отдавна не съм толкова невинна, ангелското в мен умря или поне потъна някъде дълбоко. Чувствам се лоша и омърсена с човешка суета, на която станах (не)волна жертва...

Умря детското в мен, умря красотата ми... Остана само външната обвивка... Не съм това, което бях, а искам да бъда отново. Защо животът ме изправи пред толкова трудни избори, които да ми попречат да запазя себе си... Или просто аз не бях толкова силна, че да го направя, въпреки това?

А може би е преход... Винаги съм знаела, че в мен спи феникс.

Ще се превърна в пепел и от пепел ще се възродя...

Кратка разходка...

„Какъв ти град! Едно кафе на кръст. И всички тук се знаем наизуст...“ Като ще почвам да говоря за нашето градче, някак си не върви да пропусна този цитат. Вярно - чалга, но описва животът в Раковски, все едно е писана за него.
Малко градче. Максималното разстояние с кола, може би е около 10-15 мин, не повече. От една страна, вероятно е скучно да живееш на място, където непозната улица да няма, където си посетил всички кафенета и други увеселителни места (които се броят на пръсти). От друга - като че ли всяка улица носи своя спомен, и най-закътаното местенце е запазило своя чар или пък обратното. А прочутия диалект на хората, живеещи тук, като че ли ни прави по-сплотени и близки.
Три квартала. Не повече. Бивши села, обединили се в град. Съединението правеше силата, нали така?! :) За другите два - не мога да говоря, нито съм живяла в тях, нито имам толкова обширен поглед за нещата. Но за местата, където съм расла от малка, мога да говоря много време.
Кв. Ген. Д. Николаев. Кой е Д. Николаев? Български офицер, генерал от пехотата. С какво е свързан с града? Едва ли има връзка, поне аз не я знам. Самият град Раковски също няма връзка с Г. Раковски - просто така са решили да го нарекат. Като пропуснем факта, че имената далеч не са толкова дълбоко обвързани с историята, колкото на един журналист би му се искало, продължаваме напред с разходката из моя роден град.
Най-голямата ни гордост със сигурност е църквата. Втората по-големина католическа църква на Балканския полуостров. И като че ли наистина в Раковски има вярващи хора - всяка неделя църквата е пълна, а на празници направо прелива, никога не стигат местата за всички, дори правите вероятно са повече.
Обичаме си и стадиона, който също не е малък и е доста добре поддържан, не пропускаме да го посетим, когато остане време за малко спорт и отдих.
Други забележителности в Раковски няма. Екскурзията в този град за някого ще изглежда скучна и неприемлива. Друго е, когато си част от него - когато малки прашни улички ти напомнят как отиваш на училище с тежката раница, когато си първи клас; когато камъните по големия, но самотен площад, или както ние го наричаме „центъра“, ти разказват за годините, когато нетърпеливо крачиш към библиотеката, която се намира там; когато зеления стадион пази спомена за едно отминало лято; а тъмнината крие завинаги в душата си срамежливите думи на любовни трепети, които доста пъти е чувала... :)
Когато разказвам за града си и за случките на съученици и приятели от по-големи градове, често ми казват „Имам чувството, че живееш в сапунен сериал.“ Ами да, когато всички се познават, е трудно съдбите им да не се преплетат поне веднъж в живота. :) Нека не го наричаме „сапунен сериал“, нека тук да изживея своята приказка...