Кратка разходка...

„Какъв ти град! Едно кафе на кръст. И всички тук се знаем наизуст...“ Като ще почвам да говоря за нашето градче, някак си не върви да пропусна този цитат. Вярно - чалга, но описва животът в Раковски, все едно е писана за него.
Малко градче. Максималното разстояние с кола, може би е около 10-15 мин, не повече. От една страна, вероятно е скучно да живееш на място, където непозната улица да няма, където си посетил всички кафенета и други увеселителни места (които се броят на пръсти). От друга - като че ли всяка улица носи своя спомен, и най-закътаното местенце е запазило своя чар или пък обратното. А прочутия диалект на хората, живеещи тук, като че ли ни прави по-сплотени и близки.
Три квартала. Не повече. Бивши села, обединили се в град. Съединението правеше силата, нали така?! :) За другите два - не мога да говоря, нито съм живяла в тях, нито имам толкова обширен поглед за нещата. Но за местата, където съм расла от малка, мога да говоря много време.
Кв. Ген. Д. Николаев. Кой е Д. Николаев? Български офицер, генерал от пехотата. С какво е свързан с града? Едва ли има връзка, поне аз не я знам. Самият град Раковски също няма връзка с Г. Раковски - просто така са решили да го нарекат. Като пропуснем факта, че имената далеч не са толкова дълбоко обвързани с историята, колкото на един журналист би му се искало, продължаваме напред с разходката из моя роден град.
Най-голямата ни гордост със сигурност е църквата. Втората по-големина католическа църква на Балканския полуостров. И като че ли наистина в Раковски има вярващи хора - всяка неделя църквата е пълна, а на празници направо прелива, никога не стигат местата за всички, дори правите вероятно са повече.
Обичаме си и стадиона, който също не е малък и е доста добре поддържан, не пропускаме да го посетим, когато остане време за малко спорт и отдих.
Други забележителности в Раковски няма. Екскурзията в този град за някого ще изглежда скучна и неприемлива. Друго е, когато си част от него - когато малки прашни улички ти напомнят как отиваш на училище с тежката раница, когато си първи клас; когато камъните по големия, но самотен площад, или както ние го наричаме „центъра“, ти разказват за годините, когато нетърпеливо крачиш към библиотеката, която се намира там; когато зеления стадион пази спомена за едно отминало лято; а тъмнината крие завинаги в душата си срамежливите думи на любовни трепети, които доста пъти е чувала... :)
Когато разказвам за града си и за случките на съученици и приятели от по-големи градове, често ми казват „Имам чувството, че живееш в сапунен сериал.“ Ами да, когато всички се познават, е трудно съдбите им да не се преплетат поне веднъж в живота. :) Нека не го наричаме „сапунен сериал“, нека тук да изживея своята приказка...