Изкуството...

Както споменах преди няколко дни, одобрена съм за „1000 стипендии“. Участвах с литература, като избрах една от темите, които бяха дадени на сайта на конкурса. Преди да избера най-подходящата тема, минах през почти всички. Писах по няколко есета, изтривах, започвах отново, докато не написах есе на тема „Сътворението“, което ми спечели място сред първите 905 избрани. Него няма да публикувам, защото не съм сигурна, че имам право. Днес обаче ще ви покажа един опит за есе, който така и остана недовършен, но в този му вид, в който го виждате по-долу, това почти не се забелязва. Есето е на тема „Голямото изкуство не само изобразява живота, а участвайки в живота го и променя. И. Еренбург“

Изкуството – за мен е израз на моментно състояние, на емоция, на стил, на мнение. То е гласът на определен човек към света – това, което той крие в себе си и иска и другите да разберат. Когато започнах да пиша това есе, исках то да се превърне в голямо изкуство. Изписах редове и редове с хиляди метафори, сравнения и епитети. Вложих цялото си старание, за да го превърна в творение, достойно да застане едва ли не до съчиненията на Вазов. Тогава го препрочетох и ми хареса – харесаха ми разнообразните думи, литературни похвати, многобройните синоними, описанието, примерите, всичко беше изпипано почти идеално. Имаше обаче един сериозен проблем – не го почувствах. Не можах да убедя себе си в това, което сама бях написала. Тогава разбрах къде е голямата ми грешка. Бях построила въздушна кула, която беше красива само отвън. От нея не можех да получа нищо освен външния й блясък. Ден и нощ бих могла да я съзерцавам и да й се радвам, но когато се опитах да се вслушам в мелодията ѝ, в посланието ѝ, останах разочарована, защото единствения звук, долетял до ушите ми, беше тъжната музика от цигулката на тишината. Всички редове, които бях написала с труд и упоритост, бяха унищожени с един замах, но без капка жал, защото прозрях – бях се опитала да вмъкна в разказа си за изкуството частичка от всеки писател или поет, чието творчество бе достигнало до ушите ми, до съзнанието ми, но бях изпуснала размислите на моята собствена душа. А как някой би повярвал на човек, забравил за себе си? Такъв човек може ли да твори изкуство и да въздейства на хората, да ги променя към добро?
Такава според мен е мисията на изкуството, на творчеството, не само на литературата, но и на музиката, на рисуването – не само да покажат или да разкажат за красивата принцеса или смелия принц и приключенията им, но и да накарат човека, сблъскващ се с тях, да познае себе си в някой от тези герои. Това е то голямото изкуство – то не само изобразява живота, а преплитайки се с ежедневието, успява и да го промени.