Защо обичам математиката...

        Някога К. Ф. Гаус заявил „Математиката е царица на всички науки.“ Да отричаме очевидното е глупаво и нелогично. Математиката е тази, на чиито рамене се крепи целият природен свят. Без нея е немислимо съществуването на всичко това около нас, дори и нашето собствено.
        Имате ли някаква страст, от която не можете да се откажете, някакво хоби, което едва ли не тече във вените ви и изпълва кръвта ви, нещо, което ви прави щастливи, което и думите са безсилни да опишат? Е, точно такива чувства предизвиква у мен математиката. Просто я усещам. Между мен и нея има тънка сребърна нишка, тя е като част от съществото ми. Обичам предизвикателствата, а тя е едно от най-големите в живота ми. Дава храна на мозъка ми, раздвижва го и го прави по-гъвкъв, способен да се изплъзне от всяка ситуация. Затова обичам математиката. Обичам я с цялата й красота, обичам непознатото в нея, до което все още не съм се докоснала, обичам й познатото, с което съм се преборвала хиляди пъти и знам, че разбирам. Обичам тръпката и удоволствието от разрешаването на трудна задача. Обичам това, че ме обогатява откъм знания и умения. Обичам страстта, с която ме притегля към себе си и ме кара да потъвам в дебрите й...
        Всеки си има своята малка мания. Моята е математиката.

Малко рисуване и други ненужности

            Напоследък в мен се пробуди някаква креативност. Тя винаги си е била тук, но просто в последната седмица е по-действена. Успявам да свършва страшно много работи за кратко време, че и време за забавление ми остава, което е най-важното. Засега от нищо не се лишавам, но април месец наближава, а с него вероятно и пробния за Софийския. Време беше да съобщя новината, че най-накрая твърдо съм се решила да уча там - Софтуерно инженерство или Компютърни науки. Но за да не отсвиря съвсем от математика от време на време позволявам и на дясната половина от мозъка си да се изяви - с писане и напоследък с рисуване (не че ми се отдава). Другото важно нещо е, че вече си имаме чудесна коледна елха - естествена! Може би съм споделяла, че без мириса на елхата за мен Коледата не е Коледа. Що се отнася за подаръците - май вече са измислени и тази седмица трябва окончателно да приключа с тях.

Коледа е! :)

ПП: Освен това пускам една картинка с напредъка ми в рисуването. Или по-скоро в оцветяването. Говоря за качествено оцветяване - със светлосенки и всичките му там ефекти, които го правят да изглежда естествено. Аз съм още в самото начало, както ще видите от простите картинки, които имах да оцветя, пък и съвсем не се справям толкова добре, но все пак -> тук.

Поглед към изкуството

          Като човек, който обожава изкуството и творчеството във всичките му форми, много често ми се случва да се захвана с напълно ново и интересно нещо, или пък да си припомня нещо, което отдавна не съм правила. Чувството да се завърнеш към отдавна забравено хоби, което някога ти е доставяло удоволствие, може да се сравни със срещата със скъп човек след много години.
          Последното ми начинание отново е свързано с изкуството, по-точно с изобразителното изкуство. Отдавна не съм рисувала, сигурно още от дете. Може и да не съм блестящ майстор, но пък винаги ми е било приятно и интересно, имала съм и огромното желание да почне да ми се получава, но засега - колкото толкова. Пък нали знаете - опитът прави майстора.
         Освен котенцето от първата картинка, ето ги другите ми две последни „творби“.

Това е портрет на моята голяма приятелка Петя. Е, има още какво да се желае, но според мен е много близо до истината. Никой не можа да познае от първия път кой е нарисуван, но като им казах, добавиха, че „така като се позамислят“ наистина прилича. :D

И понеже за да сбъднеш мечтите си, е хубаво да ги нарисуваш - ето че аз нарисувах мечтаната професия. Ако не се подразбира, въпросната женица е главен редактор на списание. Е, едва ли ще изглеждам точно така - с руса и къса коса, но така беше по оригиналната картинка, която използвах за основа. За да я видите - кликнете тук.

Надявам се да съм ви вдъхновила! :)

Образът на моето детство

Примиерата на дълго очакваният последен филм от любимата поредица „Хари Потър“ беше вчера - на 7.07.2011. Разбира се, как би могло да е на друга дата - историята е пълна със седмици.
Когато гледах първия филм, бях само първи клас. Чак не мога да повярвам, че това са 11 изминали години. Беше ми толкова любим, че съм го гледала сигурно към 20 пъти оттогава досега.
Макар че все още не съм гледала последния филм, това събитие предизвика у мен странна вълна от чувства. Спомних си за едно вълшебно, но като че ли вече отшумяващо, детство.
Да, всяка песен има край, но това не е причина да не се наслаждаваме на музиката. :)
От няколко дни в главата ми непрекъснато изскачат спомени от ранните детски години. Обхванала ме е някаква носталгия по онези безгрижни години. Тогава нямахме компютри и Интернет, нито пък мобилни телефони. Със сестра ми винаги се карахме кой ще вдигне домашния телефон, когато звънне. Сега още имаме такъв, но той стои прашен в някой самотен ъгъл и чака да извиси глас отново, чака нетърпелива детска ръчичка да се протегне и да вдигне слушалката му, но така и си остава безмълвен с месеци... А децата през това време пораснаха и вече на никого не му пука за самотния стар телефон.
Сега се чудя как сме живели тогава. В тези дни вече имаме безброй начини за комуникация с хората - Скайп, Фейсбук, Интернет (като цяло), мобилните телефони... и още, и още. Те са безспорно полезни, но понякога така ми се иска да се освободя от всички тях, защото с времето така сме се слели, че сега ни е трудно да си представим и ден без Интернет или GSM. Превзели са съществуването ни и са ни променили до неузнаваемост. А тогава в онези години - 90те и ранните години на 21 век, бяхме по-свободни, по-необвързани. Сега го осъзнаваме, но вече е трудно да се променим - животът е тръгнал в този ход и като че връщането назад не би било възможно, пък и от гледна точка на развитието на модерния свят - нелогично.
Моето детство не беше толкова обвързано с игри. Аз предпочитах книгите с приказки или списания и вестници. Обичах да чета по цял ден, да рисувам, да си изработвам разни неща от хартия. Може би от там се е зародила моята страст към творчеството и по-конкретно към писането. Всяка седмица си купувах поне 3-4 вида списания и всички си ги изчитах. След това грижливо ги прибирах и още ги пазя всичките, някои изглеждат непокътнати. Имам доста значителна колекция, която и сега продължава да расте, но не толкова бързо и главозамайващо, защото скоро няма да има къде да я слагам.
Друга моя страст беше събирането на салфетки. Почти няма момиче, което да не се е занимавало с това. Това хоби се породи някъде около 2-3 клас. Имах около 500 салфетки, което не е чак толкова много, но всички бяха уникални. Сега наистина не знам къде се намират и дали още са живи, но съм решила да ги потърся и да възобновя хобито си. Беше наистина забавно.
С годините всичко се променяше пред очите ми. Няма го вече голямото дърво на тротоара пред къщата ни. Колко беше хубаво през горещите летни дни, когато баба и дядо ни извеждаха със сестра ми вън и сядаха под дървото, а ние си играехме около тях. Учихме се да караме колело, въртяхме обръчи, скачахме на въже, а от дървото лъхаше свеж и прохладен въздух.
Преди години го отсякоха. На негово място остана само нажежен асфалт и сив паркинг за колите...
Но пък това дърво и безбройните падания с колелото около него, както и ожулените колена, завинаги ще останат метафоричен образ на моето красиво детство. :)