Words - unnecessary

И ако изведнъж замълчиш, осъзнаваш всъщност колко много говорят хората. Не мислят, не спират, а само говорят и говорят. Досадно, скучно, монотонно, вглъбено, фъфлещо, но си говорят и сякаш целият свят се върти около собствената им персона. Не питат как си, не питат защо въобще им обръщаш внимание. Те са убедени, че им се полага. Говорят. Без да ги питаш, без да се интересуваш, без да си ги молил. Не искат съвети. И да ги искат, не ги слушат. Просто друг начин да направят себе си значителни и драматични в очите на слушателя.
Споделяш им нещо, отговарят ти набързо с половин уста и пак говорят. За своите сметки, за своите планове, за своите грижи „от световно значение“. Не спират дори за минута да помислят какво са казали, има ли смисъл и с какво моят живот ще се промени от това. Като приключат със себе си, почват да бълват злъч за другите и пак не млъкват. По някое време изтъкват себе си и колко са по-добри от онези - простолюдието.
И как понякога ми се иска да изкрещя „млъкнете!“, така че да ме чуят всички седем милиарда егоцентрици на света. Вместо да увърташ и да пълниш главите на слушателите си с грижите, проблемите, притесненията си, половината измислени, само от желание животът да е по-драматичен, излез и ги реши. Ако за миг млъкнете и вместо устата почнете да използвате мозъка си, ще разберете колко енергия сте похабили да се правите на интересни, вместо да решите „проблемите“ си.
Ума ми е пълен -  с думи, със смях - фалшиви, скучни и дразнещи. Колко по-хубаво е някой да чува мислите ти, да говори с очите ти, да действа без да има нужда от думи... Cause they can only do harm.