За (не)оправданите очаквания...

Очакването... То е неизбежно. Винаги имаме някакви очаквания за живота. Очакваме нещо да се случи по определен начин, всъщност разчитаме то да се случи така, иначе оставаме разочаровани. Очакваме някой да ни обича по определен начин, но той може да ни обича по друг, по-свойствен за него начин. Но на нас ни е трудно да го разберем и пак потъваме в апатия и разочарование за несбъднатите си планове. Защото това са очакванията - мислени планове за това, което би трябвало да се случи, за начина, по който хората би трябвало да действат, да реагират, да мислят. Но плановете почти никога не са били хубаво нещо - аз предпочитам спонтанността. В нея се крие магията, изненадата, същността на живота. Колко по-приятно е нещата да се случват спонтанно, от нищото, без предначертана схема, която и без това в повечето случаи се проваля.
Вярно е, че има случаи, в които планирането е неизбежно. Не можем да живеем винаги на момента. Кариерата и образованието са неща, които наистина би трябвало да бъдат планирани. Те са сериозната част от живота. Но е напълно излишно планирането на всеки ден, на всеки детайл, защото, както беше казал някой по-мъдър от мен, животът е това, което се случва, докато правим планове за бъдещето. Наистина ли искате единственото, за което ще си спомняте на стари години, да е разочарованието от неоправданите очаквания?
А аз... не знам какво очакват хората от мен, от блога и от личността ми като цяло. Но в крайна сметка съм това, което съм. Може би не съм оправдала нечии очаквания, други пък може би съм подминала, възможно е. Както не винаги е възможно да сме прави, така и не винаги можем да сме перфектни. Важното е сами да сте доволни от това, което правите, а аз съм неописуемо доволна от начина, по който живея живота си.