I'll never wake up without an overdose of you...

Тъжно ми е. Не, този път няма да ви се оплаквам от работата. Още една седмица ще я преживея някак. Но ми е тъжно. Знам защо, но не искам да разказвам. Ако започна, ще задълбая повече, ще започна да усещам безизходност, а вярвам, че е само временно състояние, каквито е имало и преди, каквито по принцип трябва да има от време на време, за да не е скучно. Уф, мисля, че се уцелих на болното място... Както и да е.
Тъжно ми е и се страхувам. Може би не трябва. Но не мога да го спра. Не е по-силно от мен, би било глупаво да се оставям да бъда победена от депресията отново. Пък и като знам колко зле ми влияше. Е, на всичко освен на музата. Когато съм в депресия, пиша много повече и много по-качествено. Стихотворение не съм писала сигурно от година. Нормално - пишех ги само когато сърцето ми се късаше, след няколко реда сълзи и след няколко стотици статуси във Фейсбук, както и след безсънна нощ с куп размишления. Сега просто не ми идват отвътре. Като че ли само за тъгата мога да разказвам в рими. Отклоних се.
Сега пак ми се плаче. Малко, но мисля, че ще ми стане по-добре. Не ми се ляга, защото знам, че като се събудя утре, ще съм в що-годе добро настроение, но пет минути по-късно ще се сетя за вечерта и вече нищо няма да е същото. Мразя гадните вечери, сутрините са още по-непоносими. Мразя това чувство. Толкова отдавна не съм се събуждала с него.
Искам прегръдка. Искам обич. Уж ги имам. Пък защо ми е толкова непоносимо студено в сърцето тази вечер? Може би се страхувам от това, което предстои, или по-скоро от неизвестността на бъдещето. Ако можех да хвърля само бегъл поглед на следващата година по това време... И споделената любов не е лесно нещо. Това май ме накара да се чувствам по-добре.