Понякога се чудя защо реагираме различно при срещата с различни хора? Защо едни хора са ни така приятни, с тях можем да говорим на дълго и широко за всичко, докато други ни отблъскват и предпочитаме да избягваме комуникацията с тях? Не, аз нямам предвид случая, когато сме се опознали - тогава вече причините може да са много и най-разнообразни. Когато обаче влезем в нова среда, подсъзнателно определяме с кого ще ни е приятно да общуваме и някакси игнорираме другите, или поне при мен е така.
Има хора, които виждам всеки ден (или почти), но присъствието им по-скоро ме смущава, отколкото да ми развързва езика. Това не са хора, които виждам за пръв път, с някои се познаваме от години, но не мога да говоря с тях. Дори си признавам, че съвсем умишлено и неподсъзнателно ги избягвам, за да не ми се налага да им говоря.
В мен ли е грешката? Не съм чак толкова срамежлива (поне пред приятели). Може би пък съм неуверена. А не давайки на хората достъп до себе си, не получавам и до тях. Следователно - не ги опознавам. Следователно - подсъзнателно се страхувам от тях.
Когато обаче се срещна с приятели, в мен като че ли се събужда един досега спящ човек. Докато пред не-толкова-близки съм винаги леко усмихната, пред приятелите и по-близките познати се показвам истинска - може да съм в еуфория, може и да съм тъжна. Мога да говоря с часове и, въпреки че понякога съм като развалена грамофонна плоча, повтаряйки нещо по 100 пъти, не ми дреме особено. Ще кажете: "Логично е. По-близки са." Да, ама при мен много малко хора могат да станат по-близки. Дори със съученичките си не съм близка, или поне най-много с 1-2 от тях. Избягвам да говоря с доста хора, съзнавам, че това ме прави в техните очи далечна и отвлечена, а може би и надута.
Чудя се дали имам проблем или това съм аз. За мен, честно казано, не е болка за умиране, но може ли вечно да живея така? Мога, докато не се наложи да говоря с някого. Знам си - ако можеше да пиша, вместо да говоря, животът ми щеше да е сто пъти по-добър. :~)
Няма коментари:
Публикуване на коментар