Смисъл има ли, няма ли...

Сигурно на всеки един от нас се е случвало неведнъж да си задава въпроса - „Какъв е смисълът на живота, защо съм тук и какво се предполага, че трябва да направя на тази Земя?“ Някои предпочитат да се ограничат, смятайки, че няма особена причина освен чистата случайност. Прекарват живота си в забавления и в това няма нищо лошо. Всеки сам решава каква е неговата мисия на Земята и как да прекара предоставеното му време. Гледайки максимално глобално на нещата достигам до техния извод - смисъл няма. В крайна сметка какво ще се случи с всичките ни мечти, копнежи, цели, ако утре един метеорит реши да се забие в Земята и да я изпепели?! На такова глобално ниво наистина не виждам смисъл, но може би Великият замисъл е много по-голям и не можем да го прозрем, защото сме твърде малки. Ако обаче вечно живеем зад параван като „Ами ако утре нещо се прецака...“, никога няма да имаме забележителен живот. Може би краят ще настъпи след ден или след час, възможно е следващият миг да не съществува изобщо, но замисляли ли сте се, че това може и да не се случи? Може би ще доживеем до сто години и тогава ще си зададем въпроса „Защо, мамка му, не направих нещо по-интересно с живота си? Защо не пробвах всичко, което можех, защо не се изправях пред страховете си, а им позволявах да ме заставят да им се подчиня?“

И личното ми мнение е, че това би било много по-страшно преживяване от това животът да свърши след час...

Мисля си, че всеки един от нас трябва да гори от желание, от нетърпение да се събуди и да стане, да мисли, да действа, да рискува, да обича, да желае, да чете, да мисли, да пътува, да плаче, да чувства, да изгаря, да се разкъсва, да  се възнася.

Трябва да се научим да приемаме загубата като неразделна част от ежедневието си. Тя е там. Обаче никога не можем да кажем в момента на случването й със сигурност дали е загуба или е по-голяма от очакваната победа.

Не знаем какво печелим, когато губим. Не знаем и какво губим, когато печелим.

Но това, че сме загубили битката, никога не трябва да означава, че е време да се предадем и да загубим войната. Временното поражение е нищо. Може би то ни предпазва от истинската загуба. Но истинската загуба и тя е нищо в сравнение с плюсовете, които винаги носи след себе си.

Погледнете ли назад във времето, ако вземете всичките преживявания, които сте счели за загуби и ги анализирате, ще можете през призмата на отминалото време да видите колко повече добрини са ви причинили във времето.

Обратно на това, когато успеем, когато спечелим, не бива да се самозабравяме. Трябва да помним, че всяка победа си има цена и, за да получим, то първо сме дали нещо или предстои да го дадем. Трябва да знаем какво сме готови да загърбим, да оставим, каква цена сме в състояние да платим, за да можем да се придвижваме напред, да рискуваме да имаме нещо повече.

Човек като печели, не знае колко губи... Но това не е непременно нещо лошо. Някои неща не са ви необходими. Лошото е, че ще го прозрете едва след време.

Единственото важно, което трябва да помним е, че смисъл винаги ИМА. Дори да е на много локално ниво, дори на фона на глобалната картина, той да избледнява до невидимост... Има го. Има го във всяка победа, във всяка загуба, във всеки дъх. Има го, защото дори и ден да ни остава, защо той да не бъде най-добрият ден за Земята?!... :)

Телефонът си мълчи...

You used to call me on my cell phoneLate night when you need my love...

Сега е 2:15, а телефонът мълчи. Мълчи не само в 2:15. Това му е естественото състояние от известно време насам. Не ме търсиш не само ти. Не ме търси никой. И така ми беше добре. За известен период. Да се отърся, да се съвзема и... да се променя тотално. Казват, че човек, когато е бил истински влюбен, се променя неузнаваемо. Някои поемат погрешни пътища и посоки, смазани от тежестта на чувствата си, други решават да поправят сбърканото у себе си, което им е попречило да се насладят на любовта си докрай. Аз съм средното между двете. Пред теб успявам да запазвам дяволски самоконтрол и никога няма да разбереш какво всъщност се случва отвътре. Но той е резултат от това, че разбрах какви ми бяха грешките в нашите взаимоотношения и давам най-доброто от себе си, за да ги изчистя и никога повече да не проявявам някои неприятни черти от характера ми в следващите си връзки. Поздравявам се всеки ден, че все пак не ти пиша, че все пак не ми омекват колената, когато го направиш ти, и запазвам самообладанието в отговорите си. Когато ме разпитваш за толкова много неща, ми идва да ти изкрещя (иначе казано - да ти го напиша с Caps Lock On), че аз съм все още тук и имам чувства към теб, и не ми е минало. Докога ще се правиш, че всичко е просто приятелство? Ок, съгласна съм, през пеперудите е минало шествието на Смъртта и са избити до крак. Но защо у мен продължава да стои едно натрапливо чувство и да ми казва „Мамка му, искаш да си с този човек, майната им на другите“?
И пак си чакам нощите, в които си пишем само двамата и си говорим нашите си неща и нямаме търпение да се видим, а после си казваме по петнайсет пъти „лека нощ“, но продължаваме да  стоим и да си пишем...
Телефонът ми мълчи по странен начин. Колкото и други да ми пишат, единствената индикация на живот у него е, когато на екранът му светне твоето име. Другото го убивам с безразличен поглед. Не ми пука. Ако знам, че няма да ми пишеш цял ден, бих могла да оставя телефона в другата стая и просто да чета. Не ми трябва друг. В 2 през нощта не ми е нужно да слушам приказки на слаби разказвачи. Вместо това бих слушала цяла нощ как ми говориш за илюминатите, за любимия си футболен отбор и колко те е ядосал някой. Знаеш, че бих се мъчила да не заспя, стискайки здраво ръката ти, сякаш да ме пазиш от съня, който неминуемо настъпва и иска да ме отвлече далеч от приятния разговор с теб. Знаеш ли колко пъти в ума си отново се връщам на тази нощ, в която заспах в четири и после цял ден ме беше яд, че не съм стояла поне до седем да те слушам? Знаеш ли коя е любимата ми част от теб всъщност? Глупавото ъгълче на устните ти и начинът, по който се движи, докато говориш, и как премигваш, докато обясняваш нещо, и паузите, в които спираш, за да помислиш, и после пак продължаваш... Знаеше ли въобще, че съм го забелязала? Не знаеш. Влюбена съм в теб и само в теб и във всичко свързано с теб. Не знаеш.
И телефонът и той не знае, защото и тази нощ упорито си мълчи.

Промени мисленето си, промени света

Напоследък изпитвам все по-силна досада към хората, които постоянно се оплакват от живота си, а имам чувството, че колкото повече не мога да ги понасям, те толкова повече се навъртат около мен и ме обграждат с негативните си мисли. 

Едно се опитвам да втълпя на всичките си приятелки. Всичко зависи от тях. Нещата, за които толкова разпалено се възмущават, а никога не променят, нещата, които чакат да се случат, а никога не ги карат да се случат. Сякаш им доставя някакво мазохистично удоволствие да правят живота си драматичен, да се самосъжаляват и да натоварват околните със собственото си вътрешно напрежение.

Чудно ми е защо някои хора толкова трудно освобождават ума си? Как сами са затворили възможностите си, как са поставили граници толкова близо до аурата си и са я лимитирали? Как не дават воля и простор на въображението си, как не търсят новото и интересното, а се придържат към добре познатото старо? И не разбират, не проумяват, че набирайки една и съща погрешна парола, няма да накарат компютъра да се съгласи и да им даде нови резултати...

Тъжно ми е, че почти няма с кого да споделям моето open-minded разбиране за живота, моя стремеж да опитам от всичко. Често ме гледат с насмешка, когато говоря за нещата, които ме правят щастлива. Никога не ми вярват, че мога да постигна абсолютно всичко, което си набележа като цел, защото вярвам. Защото имам амбицията и силата. Много често чувам „Да, добре, хуу.“ и прекратяват слушането. За да си актуален, за да се вписваш в разговорите им, трябва да си човек, недоволен от живота, трябва да има за какво да мрънкаш, трябва все нещо да не ти е наред. А моделирайки по този начин мисленето си, те моделират и света около себе си... Давам им да четат книги и ми отговарят, че това е много хубаво, но е доста трудно за изпълнение, а и без това за тях не работи. Само за мен можело да свърши работа.

Имам нужда от изцяло ново обкръжение. От хора, които ме разбират. От хора, които умеят да управляват бъдещето си чрез ума си. От хора, които нямат вечно недоволни и изкуствени физиономии. От хора, които ще са готови да дойдат с мен и накрая на света и ще тръгнем посред нощ само защото сме свободни и можем.

Искам приятели, които излизат извън калъпа, наложен от обществото. Искам повече хора, с които мога да си говоря за всичко, без да си мислят как по-бързо да се отърват от мен и вятърничавата ми натура, защото  не се вписва в тяхната драма.

Искам само хора, които живеят в свят, който сами създават, защото знаят как. :)

За онзи Мъж

В сянката на всеки успял мъж, казват, стояла по една жена. Или любовта на една жена, или любовта към една жена. До този извод стига Наполеон Хил в книгата си "Мисли и забогатявай" и сякаш докосна тънка струна в душата ми.
Винаги съм живяла с идеята да бъда и да постигна много. Никога не съм се спирала пред предизвикателствата, а напротив - те са ме нахъсвали още повече. Знам, че един ден неутолимата ми жажда за живот и неутихващата амбиция ще ми помогнат да стигна големи върхове.
Върхът, към който съм се стремила най-силно обаче винаги е бил един - да намеря мъжа, който е също толкова устремен колкото мен и да застана до него, да го подкрепям и да му подавам патрони, когато трябва да се изправи срещу целия свят. Мъж, за който да бъда муза, стимул, вдъхновение и подкрепа. Мъж, за когото да бъда повече от жена, която е застанала до него. Мъж, за когото да бъда приятел, партньор.
За този мъж живея. За мъжа, който ще заслужава всичко, което съм готова да дам. За него бих била жената в сянка. Стига той да е толкова добър в това, което прави, толкова завладян от идеите си, от моята подкрепа и от мен самата. За този мъж мечтая. Мъжа, с когото ще преобразим света. :)

Мнението е евтина стока

Тази вечер разсъждавам върху това как и до колко ние хората сме независими от чуждото мнение и като цяло дали е възможна пълна независимост от него. Много от нас твърдят, че не им пука какво говорят хората, но чуят ли нещо лошо по свой адрес, веднага кипват. Всички ние като че ли тайничко, преди всяко свое действие, се чудим как би изглеждало отстрани - по-мекия вариант на това какво ще си помислят хората.

Искам да ви  кажа нещо, което се основава на наблюденията ми върху хората около мен, а и върху мен самата - мнението е евтина стока. Мнението не е крайно и не е последно. Мнението дори не е нужно да бъде искрено. Споделянето на мнение още по-малко. След малко проучване, което направих, установих, че хората са много по-склонни да вървят след стадото и да харесват това, което то харесва, вместо да изразят индивидуалността си. Мнението им се мени според това, което е актуално към настоящия момент. Разбира се, не на всички, но в общи планове е така. Мнението се е превърнало в дребна разменна монета. Ако днес мисля по този начин, значи печеля този и този като приятели. Утре ще ми бъдат необходими други хора на моя страна, следователно сменям мнението си с точно противооложното му. Това вече е тежка форма на липса на мнение, но се случва.

Зависими сме от чуждото мнение, повече отколкото предполагате. Поне веднъж в живота си сме скрили нещо от хората или сме се почувствали нелепо, защото те не са ни разбрали. Това пак е вид зависимост. А всъщност защо е необходимо да ни пука за нещо толкова преходно и променливо? Никой не живее нашия живот, никой не чувства нашите чувства, никой не се бори вместо нас в собствените ни битки... Как тогава някой може да знае по-добре от нас каква е цената на това, което ни се случва, на това, което правим, и как мнението на някой, който няма идея, може да бъде поставено над това, което ние самите и само ние преживяваме... Замислете се.

Пиша ти дълги писма...

"If only I had more time, I would write thee a shorter letter..." - Mark Twain

Но аз нямам време. Имам един само живот. Едно съществуване и то е пропито с тебе. Затова ти пиша дълги писма. Пиша ти дълго, всеки ден, по всяко време, пиша ти и ти говоря, разказвам ти как съм и как тъкмо на теб първо съм искала да го кажа. Като ми се случи нещо хубаво, за което отдавна съм мечтала, веднага ти скачам на врата и се смея, и се радвам, и те целувам.
Но сега ти пиша писмо... От онези дългите, които никога не четеш, от онези трудните, които никога не ти изпращам. От онези размазаните, защото съм плакала върху тях и съм изтривала сълзите от листа, за да не разбереш. Но проклетия ми графит ме издава... Добре, че не ги четеш, та не виждаш. Нищо. Аз пак ще оставя душата си там.
Пиша ти дълго писмо и те питам - как си? И си отговарям сама. Знам, че трудно се сещаш. Знам, че едва ли ме мислиш. Знам, че от време на време като мълния преминавам през ума ти, но не оставам. Аз те разбирам. Прощавам. Ти имаш нужда от властна. Да ти стъпи на малкото пръстче и да те контролира. А аз ти дадох свобода. Да избираш. Да ме имаш? И ти избра да ме нямаш. Затова сега с ред и без ред ти пиша писма.
Най-далеч си ми, когато си близо. Най-далеч си  ми, когато съм там. В онзи далечен пуст град. Там е студено за всички ни. Там сме отделени от семействата си. Там сме сами срещу света. Но, когато теб те имаше, беше хубаво. Беше пълно. Сега, когато се налага да ида там, се чувствам още по-сама, още по-изгубена. Защото ти си буквално на километър от мен. А си изгубен в мислите си, липсващ в чувствата си и самотен в стаята си. Толкова далечен от мен, когато си най-най-близо... Защото не искаш да ме видиш. Не държиш да ме чуеш. Не настояваш да прекараш времето си с мен. Тогава ми е най-лесно да ти пиша писма. Мога да се самозабравя и да ти пиша по цял ден. Мастилото е от сърцето ми. Гумичката са сълзите ми...

Докато чакам в университета...

https://open.spotify.com/track/0PrLodAzseOnN1EACxuAfV

Never been afraid to say what's on my mind at any given time of the day...

Искам да споделя, че от 10 часа тази сутрин съм в университета, защото някои преподаватели просто не обичат да си вършат работата качествено и структурирано. Просто съм бясна как се подиграват с времето на студентите с най-наглото възможно поведение.
Не си бях представяла точно така този ден. Но да се благодарим на новите технологии, че поне има с какво да го запълвам. Слушалките, таблета и телефона са ми незаменима компания, когато се налага да чакам. Обичам да запълвам време, което би изтекло през шепите ми с приятни неща. Важното е, че се научих никога да не скучая и имам възможност да уча нови неща постоянно, по всяко време и навсякъде. Когато хората се подиграват с времето ти, възползвай се, за да станеш по-добър, извлечи максималното от всеки момент! Бъди навсякъде... Няма неудобно време и място!
Довечера се налага да пътувам до Пловдив. Едниственото, на което се надявам, е да успея да хвана поне последния автобус от София и батерията на таблета ми да издържи максимално дълго. Пожелайте ми успех със защитата на проекта! :)