Смисъл има ли, няма ли...

Сигурно на всеки един от нас се е случвало неведнъж да си задава въпроса - „Какъв е смисълът на живота, защо съм тук и какво се предполага, че трябва да направя на тази Земя?“ Някои предпочитат да се ограничат, смятайки, че няма особена причина освен чистата случайност. Прекарват живота си в забавления и в това няма нищо лошо. Всеки сам решава каква е неговата мисия на Земята и как да прекара предоставеното му време. Гледайки максимално глобално на нещата достигам до техния извод - смисъл няма. В крайна сметка какво ще се случи с всичките ни мечти, копнежи, цели, ако утре един метеорит реши да се забие в Земята и да я изпепели?! На такова глобално ниво наистина не виждам смисъл, но може би Великият замисъл е много по-голям и не можем да го прозрем, защото сме твърде малки. Ако обаче вечно живеем зад параван като „Ами ако утре нещо се прецака...“, никога няма да имаме забележителен живот. Може би краят ще настъпи след ден или след час, възможно е следващият миг да не съществува изобщо, но замисляли ли сте се, че това може и да не се случи? Може би ще доживеем до сто години и тогава ще си зададем въпроса „Защо, мамка му, не направих нещо по-интересно с живота си? Защо не пробвах всичко, което можех, защо не се изправях пред страховете си, а им позволявах да ме заставят да им се подчиня?“

И личното ми мнение е, че това би било много по-страшно преживяване от това животът да свърши след час...

Мисля си, че всеки един от нас трябва да гори от желание, от нетърпение да се събуди и да стане, да мисли, да действа, да рискува, да обича, да желае, да чете, да мисли, да пътува, да плаче, да чувства, да изгаря, да се разкъсва, да  се възнася.

Трябва да се научим да приемаме загубата като неразделна част от ежедневието си. Тя е там. Обаче никога не можем да кажем в момента на случването й със сигурност дали е загуба или е по-голяма от очакваната победа.

Не знаем какво печелим, когато губим. Не знаем и какво губим, когато печелим.

Но това, че сме загубили битката, никога не трябва да означава, че е време да се предадем и да загубим войната. Временното поражение е нищо. Може би то ни предпазва от истинската загуба. Но истинската загуба и тя е нищо в сравнение с плюсовете, които винаги носи след себе си.

Погледнете ли назад във времето, ако вземете всичките преживявания, които сте счели за загуби и ги анализирате, ще можете през призмата на отминалото време да видите колко повече добрини са ви причинили във времето.

Обратно на това, когато успеем, когато спечелим, не бива да се самозабравяме. Трябва да помним, че всяка победа си има цена и, за да получим, то първо сме дали нещо или предстои да го дадем. Трябва да знаем какво сме готови да загърбим, да оставим, каква цена сме в състояние да платим, за да можем да се придвижваме напред, да рискуваме да имаме нещо повече.

Човек като печели, не знае колко губи... Но това не е непременно нещо лошо. Някои неща не са ви необходими. Лошото е, че ще го прозрете едва след време.

Единственото важно, което трябва да помним е, че смисъл винаги ИМА. Дори да е на много локално ниво, дори на фона на глобалната картина, той да избледнява до невидимост... Има го. Има го във всяка победа, във всяка загуба, във всеки дъх. Има го, защото дори и ден да ни остава, защо той да не бъде най-добрият ден за Земята?!... :)

Телефонът си мълчи...

You used to call me on my cell phoneLate night when you need my love...

Сега е 2:15, а телефонът мълчи. Мълчи не само в 2:15. Това му е естественото състояние от известно време насам. Не ме търсиш не само ти. Не ме търси никой. И така ми беше добре. За известен период. Да се отърся, да се съвзема и... да се променя тотално. Казват, че човек, когато е бил истински влюбен, се променя неузнаваемо. Някои поемат погрешни пътища и посоки, смазани от тежестта на чувствата си, други решават да поправят сбърканото у себе си, което им е попречило да се насладят на любовта си докрай. Аз съм средното между двете. Пред теб успявам да запазвам дяволски самоконтрол и никога няма да разбереш какво всъщност се случва отвътре. Но той е резултат от това, че разбрах какви ми бяха грешките в нашите взаимоотношения и давам най-доброто от себе си, за да ги изчистя и никога повече да не проявявам някои неприятни черти от характера ми в следващите си връзки. Поздравявам се всеки ден, че все пак не ти пиша, че все пак не ми омекват колената, когато го направиш ти, и запазвам самообладанието в отговорите си. Когато ме разпитваш за толкова много неща, ми идва да ти изкрещя (иначе казано - да ти го напиша с Caps Lock On), че аз съм все още тук и имам чувства към теб, и не ми е минало. Докога ще се правиш, че всичко е просто приятелство? Ок, съгласна съм, през пеперудите е минало шествието на Смъртта и са избити до крак. Но защо у мен продължава да стои едно натрапливо чувство и да ми казва „Мамка му, искаш да си с този човек, майната им на другите“?
И пак си чакам нощите, в които си пишем само двамата и си говорим нашите си неща и нямаме търпение да се видим, а после си казваме по петнайсет пъти „лека нощ“, но продължаваме да  стоим и да си пишем...
Телефонът ми мълчи по странен начин. Колкото и други да ми пишат, единствената индикация на живот у него е, когато на екранът му светне твоето име. Другото го убивам с безразличен поглед. Не ми пука. Ако знам, че няма да ми пишеш цял ден, бих могла да оставя телефона в другата стая и просто да чета. Не ми трябва друг. В 2 през нощта не ми е нужно да слушам приказки на слаби разказвачи. Вместо това бих слушала цяла нощ как ми говориш за илюминатите, за любимия си футболен отбор и колко те е ядосал някой. Знаеш, че бих се мъчила да не заспя, стискайки здраво ръката ти, сякаш да ме пазиш от съня, който неминуемо настъпва и иска да ме отвлече далеч от приятния разговор с теб. Знаеш ли колко пъти в ума си отново се връщам на тази нощ, в която заспах в четири и после цял ден ме беше яд, че не съм стояла поне до седем да те слушам? Знаеш ли коя е любимата ми част от теб всъщност? Глупавото ъгълче на устните ти и начинът, по който се движи, докато говориш, и как премигваш, докато обясняваш нещо, и паузите, в които спираш, за да помислиш, и после пак продължаваш... Знаеше ли въобще, че съм го забелязала? Не знаеш. Влюбена съм в теб и само в теб и във всичко свързано с теб. Не знаеш.
И телефонът и той не знае, защото и тази нощ упорито си мълчи.

Промени мисленето си, промени света

Напоследък изпитвам все по-силна досада към хората, които постоянно се оплакват от живота си, а имам чувството, че колкото повече не мога да ги понасям, те толкова повече се навъртат около мен и ме обграждат с негативните си мисли. 

Едно се опитвам да втълпя на всичките си приятелки. Всичко зависи от тях. Нещата, за които толкова разпалено се възмущават, а никога не променят, нещата, които чакат да се случат, а никога не ги карат да се случат. Сякаш им доставя някакво мазохистично удоволствие да правят живота си драматичен, да се самосъжаляват и да натоварват околните със собственото си вътрешно напрежение.

Чудно ми е защо някои хора толкова трудно освобождават ума си? Как сами са затворили възможностите си, как са поставили граници толкова близо до аурата си и са я лимитирали? Как не дават воля и простор на въображението си, как не търсят новото и интересното, а се придържат към добре познатото старо? И не разбират, не проумяват, че набирайки една и съща погрешна парола, няма да накарат компютъра да се съгласи и да им даде нови резултати...

Тъжно ми е, че почти няма с кого да споделям моето open-minded разбиране за живота, моя стремеж да опитам от всичко. Често ме гледат с насмешка, когато говоря за нещата, които ме правят щастлива. Никога не ми вярват, че мога да постигна абсолютно всичко, което си набележа като цел, защото вярвам. Защото имам амбицията и силата. Много често чувам „Да, добре, хуу.“ и прекратяват слушането. За да си актуален, за да се вписваш в разговорите им, трябва да си човек, недоволен от живота, трябва да има за какво да мрънкаш, трябва все нещо да не ти е наред. А моделирайки по този начин мисленето си, те моделират и света около себе си... Давам им да четат книги и ми отговарят, че това е много хубаво, но е доста трудно за изпълнение, а и без това за тях не работи. Само за мен можело да свърши работа.

Имам нужда от изцяло ново обкръжение. От хора, които ме разбират. От хора, които умеят да управляват бъдещето си чрез ума си. От хора, които нямат вечно недоволни и изкуствени физиономии. От хора, които ще са готови да дойдат с мен и накрая на света и ще тръгнем посред нощ само защото сме свободни и можем.

Искам приятели, които излизат извън калъпа, наложен от обществото. Искам повече хора, с които мога да си говоря за всичко, без да си мислят как по-бързо да се отърват от мен и вятърничавата ми натура, защото  не се вписва в тяхната драма.

Искам само хора, които живеят в свят, който сами създават, защото знаят как. :)

За онзи Мъж

В сянката на всеки успял мъж, казват, стояла по една жена. Или любовта на една жена, или любовта към една жена. До този извод стига Наполеон Хил в книгата си "Мисли и забогатявай" и сякаш докосна тънка струна в душата ми.
Винаги съм живяла с идеята да бъда и да постигна много. Никога не съм се спирала пред предизвикателствата, а напротив - те са ме нахъсвали още повече. Знам, че един ден неутолимата ми жажда за живот и неутихващата амбиция ще ми помогнат да стигна големи върхове.
Върхът, към който съм се стремила най-силно обаче винаги е бил един - да намеря мъжа, който е също толкова устремен колкото мен и да застана до него, да го подкрепям и да му подавам патрони, когато трябва да се изправи срещу целия свят. Мъж, за който да бъда муза, стимул, вдъхновение и подкрепа. Мъж, за когото да бъда повече от жена, която е застанала до него. Мъж, за когото да бъда приятел, партньор.
За този мъж живея. За мъжа, който ще заслужава всичко, което съм готова да дам. За него бих била жената в сянка. Стига той да е толкова добър в това, което прави, толкова завладян от идеите си, от моята подкрепа и от мен самата. За този мъж мечтая. Мъжа, с когото ще преобразим света. :)

Мнението е евтина стока

Тази вечер разсъждавам върху това как и до колко ние хората сме независими от чуждото мнение и като цяло дали е възможна пълна независимост от него. Много от нас твърдят, че не им пука какво говорят хората, но чуят ли нещо лошо по свой адрес, веднага кипват. Всички ние като че ли тайничко, преди всяко свое действие, се чудим как би изглеждало отстрани - по-мекия вариант на това какво ще си помислят хората.

Искам да ви  кажа нещо, което се основава на наблюденията ми върху хората около мен, а и върху мен самата - мнението е евтина стока. Мнението не е крайно и не е последно. Мнението дори не е нужно да бъде искрено. Споделянето на мнение още по-малко. След малко проучване, което направих, установих, че хората са много по-склонни да вървят след стадото и да харесват това, което то харесва, вместо да изразят индивидуалността си. Мнението им се мени според това, което е актуално към настоящия момент. Разбира се, не на всички, но в общи планове е така. Мнението се е превърнало в дребна разменна монета. Ако днес мисля по този начин, значи печеля този и този като приятели. Утре ще ми бъдат необходими други хора на моя страна, следователно сменям мнението си с точно противооложното му. Това вече е тежка форма на липса на мнение, но се случва.

Зависими сме от чуждото мнение, повече отколкото предполагате. Поне веднъж в живота си сме скрили нещо от хората или сме се почувствали нелепо, защото те не са ни разбрали. Това пак е вид зависимост. А всъщност защо е необходимо да ни пука за нещо толкова преходно и променливо? Никой не живее нашия живот, никой не чувства нашите чувства, никой не се бори вместо нас в собствените ни битки... Как тогава някой може да знае по-добре от нас каква е цената на това, което ни се случва, на това, което правим, и как мнението на някой, който няма идея, може да бъде поставено над това, което ние самите и само ние преживяваме... Замислете се.

Пиша ти дълги писма...

"If only I had more time, I would write thee a shorter letter..." - Mark Twain

Но аз нямам време. Имам един само живот. Едно съществуване и то е пропито с тебе. Затова ти пиша дълги писма. Пиша ти дълго, всеки ден, по всяко време, пиша ти и ти говоря, разказвам ти как съм и как тъкмо на теб първо съм искала да го кажа. Като ми се случи нещо хубаво, за което отдавна съм мечтала, веднага ти скачам на врата и се смея, и се радвам, и те целувам.
Но сега ти пиша писмо... От онези дългите, които никога не четеш, от онези трудните, които никога не ти изпращам. От онези размазаните, защото съм плакала върху тях и съм изтривала сълзите от листа, за да не разбереш. Но проклетия ми графит ме издава... Добре, че не ги четеш, та не виждаш. Нищо. Аз пак ще оставя душата си там.
Пиша ти дълго писмо и те питам - как си? И си отговарям сама. Знам, че трудно се сещаш. Знам, че едва ли ме мислиш. Знам, че от време на време като мълния преминавам през ума ти, но не оставам. Аз те разбирам. Прощавам. Ти имаш нужда от властна. Да ти стъпи на малкото пръстче и да те контролира. А аз ти дадох свобода. Да избираш. Да ме имаш? И ти избра да ме нямаш. Затова сега с ред и без ред ти пиша писма.
Най-далеч си ми, когато си близо. Най-далеч си  ми, когато съм там. В онзи далечен пуст град. Там е студено за всички ни. Там сме отделени от семействата си. Там сме сами срещу света. Но, когато теб те имаше, беше хубаво. Беше пълно. Сега, когато се налага да ида там, се чувствам още по-сама, още по-изгубена. Защото ти си буквално на километър от мен. А си изгубен в мислите си, липсващ в чувствата си и самотен в стаята си. Толкова далечен от мен, когато си най-най-близо... Защото не искаш да ме видиш. Не държиш да ме чуеш. Не настояваш да прекараш времето си с мен. Тогава ми е най-лесно да ти пиша писма. Мога да се самозабравя и да ти пиша по цял ден. Мастилото е от сърцето ми. Гумичката са сълзите ми...

Докато чакам в университета...

https://open.spotify.com/track/0PrLodAzseOnN1EACxuAfV

Never been afraid to say what's on my mind at any given time of the day...

Искам да споделя, че от 10 часа тази сутрин съм в университета, защото някои преподаватели просто не обичат да си вършат работата качествено и структурирано. Просто съм бясна как се подиграват с времето на студентите с най-наглото възможно поведение.
Не си бях представяла точно така този ден. Но да се благодарим на новите технологии, че поне има с какво да го запълвам. Слушалките, таблета и телефона са ми незаменима компания, когато се налага да чакам. Обичам да запълвам време, което би изтекло през шепите ми с приятни неща. Важното е, че се научих никога да не скучая и имам възможност да уча нови неща постоянно, по всяко време и навсякъде. Когато хората се подиграват с времето ти, възползвай се, за да станеш по-добър, извлечи максималното от всеки момент! Бъди навсякъде... Няма неудобно време и място!
Довечера се налага да пътувам до Пловдив. Едниственото, на което се надявам, е да успея да хвана поне последния автобус от София и батерията на таблета ми да издържи максимално дълго. Пожелайте ми успех със защитата на проекта! :)

Капка позитивизъм

Dimitri Vegas & Like Mike vs W&W - ID

Всеки ден откривам по нещо, което харесвам. Всеки ден успявам да си поставя нова цел, да избягам в нова посока. Всеки ден обичам живота все повече и харесвам все повече неща. Излъчвам все повече позитивна енергия и ми се случват все по-хубави неща. Може би моментът е тежък, но това не е краят. Аз няма да се откажа и да се предам. Ще продължавам да слушам хубава музика, да пиша, да мисля и да обичам. И да се радвам, че живея.

http://m.vbox7.com/play:1d5ccd2a

Кови, докато е горещо...

Казват, че желязото трябва да се кове, докато е горещо. Докато още има смисъл, докато още не са изстинали чувствата и най-вече спомените. Но дали наистина е така?
Ако се обърна и оставя за момент всичко настрани, дали ще го заваря същото след време? Дали отдалечаването и охлаждането няма да изиграят по-добра роля в случая? Дали няма да ми направят по-добра услуга? Ако прибързам, дали няма да се опаря прекалено? Или пък е просто така, защото това желязо вече не е горещо, а отдавна изстинало... Мисля да си ида. Ако нищо не ме върне скоро, значи ще се върна след време. След доста време. Пък дано желязото се сгрее отново от хубавите спомени.

The picture on the wall and the messege in the box

https://youtu.be/5K9GbgY-AwE

Не мога да спра да я слушам във всички форми и разновидности.

На мен пък съобщенията ти във Фейсбук ми напомнят, че положението не е чак толкова лошо, дори в дните, когато се чудя защо изобщо съм станала от леглото. Липсват ми славните ни влюбени времена, но поне общуваме... Има ли комуникация, надежда винаги има.

Ще мълча, за да ме чуеш...

"Мълчание. Най-сигурната защита на сама жена на пътя." - Блага Димитрова

Добре. Ще мълча. Ще мълча силно, за да могат да ме чуят. Вече имам достатъчно сила да викам с най-силното мълчание по пътя към победата. Виждам, че дава резултати. Виждам, че започват да ме чуват, когато ги отблъсквам, когато ги държа настрани, когато им мълча. Единствено тогава ме чуват. Единствено тогава ме разбират. Единствено тогава се опитват да пробият защитата.

Да помълчим за мълчанието...

Your picture on my wall...

My tea's gone cold, I'm wondering why I got out of bed at all
The morning rain clouds up my window and I can't see at all
And even if I could it'll all be gray, but your picture on my wall
It reminds me, that it's not so bad, it's not so bad.

Просто неустоима

Няма силен човек с леко минало.
Това значи ли, че сега само се подготвям? Значи ли, че един ден, благодарение на хилядите ми грешки, ще се превърна в силна, в жената, която искам да бъда? Значи ли, че един ден няма да има какво да ме прекърши, благодарение на сегашната ми нетърпеливост, благодарение на сегашните ми грешки? Значи ли, че трябва да си извличам максимално поука, за да не повторя никога действията, които са ми водили към дъното?

Значи ли, че самотата, която изпитвам в момента, ще ми даде сила един ден да не се поддавам на подобни мимолетни чувства, които ме забиват в нищото? Значи ли, че един ден няма да се влюбвам постоянно в мъже, на които показвайки чувствата си, бивам унищожена?

Означава ли, че малкото объркано момиче днес - утре ще е жена с класа и стил, която вдъхва респект? Жена, която човек се моли да не се изпречва на пътя му, защото е способна да го срине, ако й пречи?

Искам да бъда силна жена. Жена с минало. Но и жена с бъдеще. Жена с невероятно настояще, в което сбъдва всичките си мечти. Искам един ден всички онези, които не повярваха в мен, всички онези, които ме мачкаха и най-вече мъжете, които не ме обичаха, както заслужавах, да ме видят и да ахнат.  Нека да бъда кралица, а жените до тях да изглеждат като парцалени кукли. Защото аз ще съм силна, аз ще съм невероятна, аз ще съм жената мечта за всеки мъж и гордост за мъжа, който е съумял да ме спечели и запази. Най-трудната му битка. Най-сладката му победа. Надявам се един ден да се молите да ме зърнете в някое кафе, а минавайки покрай вас да ви оставям с отворени усти... И ви благодаря, понеже вие ще ме превърнете в такава. Стил. Класа. Чар. Просто неустоима.

Удобното извинение

„Удобното извинение“: в живота ни винаги има събитие, върху което да прехвърлим вината за това, че сме спрели да вървим напред. Някоя психическа травма, особено горчиво поражение, любовно разочарование или дори победа, която не сме осъзнали, ни изплашва и не ни позволява да продължим. Паулу Коелю

 Точно когато една идея се върти в главата ми сякаш целия свят около себе си съм съсредоточила върху тази идея. Всичко, което прочета, ме води към тази идея и ми показва, че не съм единствената, която мисли по този начин. Чудя се единствено аз дали си имам такова удобно извинение. Дали и аз си измислям такива удобни оправдания, зад които се скривам, за да не рискувам пак и пак, и пак. Попринцип съм човек на риска, чупя си главата редовно, но дали достигам максималния си капацитет? Може би мога да си я чупя по 1000 пъти на ден вместо по 100? Може би и аз имам своето удобно извинение да не направя нещо... Кое е ли е то?

Нещо лично за приятелството...

Чета една статия на писателя и журналист Goins, който говори за влиянието. Влиянието, което всеки един от нас може да окаже върху останалия свят, върху обкръжението си. Конкретно самата статия няма да коментирам в този пост. Тя ще бъде обект на следващи мои словоизлияния, когато бъде изцяло прочетена и осмислена от мен. Попаднах обаче на едно изречение, което ме накара да се замисля върху една моя и без това болна тема напоследък - приятелството.

Friendships aren’t won; they’re made, organically and honestly.

Goins се противопоставя на небезизвестния Дейл Карнеги, който в популярната си книга за влиянието обяснява как да „печелим“ приятели. Според Goins обаче приятелите не се печелят. Приятелството се създава естествено и честно.

Честно казано и двамата са прави. Просто начините им на изразяване са различни.

Замислих се за моите приятели. Мога да ги преброя лесно и още по-лесно да ги отхвърля като такива след момент. Общувам с малко хора от близо, много малко хора допускам и много малко знаят истината за мен. Повечето ме мислят за отдръпната, може би надута, може би напушена, може би забила. Защото нямам желание да обсъждам ежедневни теми. Няма по-голямо мъчение за мен от това да седна и да се оплаквам от нещо. Но виж... когато ми заговорят за неща, от които се вълнувам, към които проявявам страстен интерес... е, тогава хората наистина разбират коя е Анелия. Могат да открият неподозирани страни в характера ми и да осъзнаят, че всъщност ме харесват много... или пък ме мразят много.

Май се оказва, че повечето ме мразят, защото телефонът ми не прегрява от покани да излезем да пием по нещо или просто да се скараме. Фейсбукът ми и той е поутихнал тези дни, пък и аз си мълча, чакам да видя кой ще се сети, кой ще пробие стените.

А всъщност наистина искам приятели от една страна. Добри приятели. Много приятели. От друга сама ми е толкова хубаво, че отблъсквам и малкото, които са ми останали. Какъв е начинът да бъдеш приятел с хората и едновременно да ти остава време за всичко, което има в ума ти, да осъществиш всичките си идеи и така нататък...? На мен ми става трудно да работя върху себе си дори само когато съм обвързана с един-единствен човек, който иска да му посвещавам частички от времето си...

Моето обсебване от мен самата започва да губи всички покрай мен. Отиват си, зарязват ме, а тези, които остават, аз ги отблъсквам, защото решавам да проявя искреност с тях и да им кажа какво у тях не ми допада. И всъщност на какво се гради приятелството? Истински приятели ли са тези, които си тръгват, когато ги погледнеш в очите и им кажеш за грешките им спрямо теб или за грешките им като цяло. Трябва ли да ги обявяваме за не-приятели само защото те се страхуват от себе си, от собствената си истина, от собствените си недостатъци...?! А необходимо ли е, за да запазим едно приятелство, да си затваряме очите за грешките и да не ги споменаваме? Къде тогава отива честността? Къде отиват принципите? Къде отива смисълът? Не стига ли това, че ни лъжат постоянно - медии, политици, висшестоящи? Всички ни лъжат, а ние да бягаме от тези, които искат да бъдат искрени с нас, за да запазим някакво увяхнало приятелство?
Не, за мен това не е приятелство. Нека си идат всички, които не са съгласни, че трябва да съм искрена с тях. Да ме заличат, да ме забравят. Няма проблеми. Аз ще си намеря нови приятели... или ще си спечеля. Няма значение. За мен единственото важно е, че приятелството трябва да се крепи на доверие и искреност. И щом съм вдигнала толкова високо летвата, не съм съгласна на хора с ниски стандарти, които не могат да я прескочат, които предпочитат да бъдат лъгани в очите, които ценят лицемерното приятелство, с които не мога да се отпусна и да си разкрия душата от страх как биха реагирали...

So long...

https://youtu.be/GL632WK4dbo

So long, bitch, you did me so wrong,
I don'rt wanna go on
Living in this world without ya.....

Слабост ли са емоциите наистина?

„ - Ами твоето  слабо място никой ли няма да открие?
- Аз не си позволявам никаква човешка слабост!
- Тъкмо това ти е най-голямата слабост!“
из "Пътуване към себе си"

Не означава ли липсата на човешка слабост бездушие? Научавайки се да се прикрива, да се сдържа, да стиска зъби, не става ли човек роб на собствените си емоции, които го заливат отвътре бавно, но сигурно? Имам ли основание да смятам, че изживявайки ги, без да ги показвам на света, без да им се отдавам, аз ще живея по-добре?
В съвременния свят заради непрекъснатата комуникация с всички, заради множеството социални мрежи е изключително трудно човек да се прикрие, да не сподели, да не му проличи... По този повод силата да задържиш нещо само вътре у себе си, без да уведомяваш останалия свят за това по какъвто и да било начин, е започнало да се счита едва ли не за висша форма на сила. Колкото повече крият и спестяват, толкова по-недоверчиви стават хората. Започват да не вярват дори на себе си, защото са все по-натоварени от чувствата вътре в себе си, от емоциите, от драмите.
Не си позволяват слабост пред света, но кой не знае, че всъщност най-железните видимо отвътре са изградени от бушуващи емоции с неясен произход и бъдещи последствия.
На мен все ми се струва, че хората, които говорят за емоциите си, са силни. На първо време, защото имат смелостта да ги погледнат в очите и да кажат "Да, така е, това ми се случва и ме кара да се чувствам зле." И на второ място, изживявайки емоциите, не им позволяват да се насъбират и да избухнат в най-неподходящия момент, предизвиквайки вълни от разрушения след себе си.
Та... кой каза, че емоциите били слабост, а емоционалните хора - слабохарактерни?

Денят продължава

https://youtu.be/U6t29YSIWlk

Харесва ми, когато денят ми минава под звуците на музиката на Еминем.
Представям си, че един ден аз и мъжът, който ще бъде до мен, ще се събуждаме на такава музика. Ок, знам, че е нетипично, но ми действа супер нахъсващо!

Добро утро!

https://youtu.be/vk1TeSIs_cQ

Тази сутрин ви пожелавам Добро утро с един от първите записи на Еминем! Действа вдъхновяващо да видиш от къде са тръгнали много успелите! Успешен и вдъхновяващ ден!