Промени мисленето си, промени света

Напоследък изпитвам все по-силна досада към хората, които постоянно се оплакват от живота си, а имам чувството, че колкото повече не мога да ги понасям, те толкова повече се навъртат около мен и ме обграждат с негативните си мисли. 

Едно се опитвам да втълпя на всичките си приятелки. Всичко зависи от тях. Нещата, за които толкова разпалено се възмущават, а никога не променят, нещата, които чакат да се случат, а никога не ги карат да се случат. Сякаш им доставя някакво мазохистично удоволствие да правят живота си драматичен, да се самосъжаляват и да натоварват околните със собственото си вътрешно напрежение.

Чудно ми е защо някои хора толкова трудно освобождават ума си? Как сами са затворили възможностите си, как са поставили граници толкова близо до аурата си и са я лимитирали? Как не дават воля и простор на въображението си, как не търсят новото и интересното, а се придържат към добре познатото старо? И не разбират, не проумяват, че набирайки една и съща погрешна парола, няма да накарат компютъра да се съгласи и да им даде нови резултати...

Тъжно ми е, че почти няма с кого да споделям моето open-minded разбиране за живота, моя стремеж да опитам от всичко. Често ме гледат с насмешка, когато говоря за нещата, които ме правят щастлива. Никога не ми вярват, че мога да постигна абсолютно всичко, което си набележа като цел, защото вярвам. Защото имам амбицията и силата. Много често чувам „Да, добре, хуу.“ и прекратяват слушането. За да си актуален, за да се вписваш в разговорите им, трябва да си човек, недоволен от живота, трябва да има за какво да мрънкаш, трябва все нещо да не ти е наред. А моделирайки по този начин мисленето си, те моделират и света около себе си... Давам им да четат книги и ми отговарят, че това е много хубаво, но е доста трудно за изпълнение, а и без това за тях не работи. Само за мен можело да свърши работа.

Имам нужда от изцяло ново обкръжение. От хора, които ме разбират. От хора, които умеят да управляват бъдещето си чрез ума си. От хора, които нямат вечно недоволни и изкуствени физиономии. От хора, които ще са готови да дойдат с мен и накрая на света и ще тръгнем посред нощ само защото сме свободни и можем.

Искам приятели, които излизат извън калъпа, наложен от обществото. Искам повече хора, с които мога да си говоря за всичко, без да си мислят как по-бързо да се отърват от мен и вятърничавата ми натура, защото  не се вписва в тяхната драма.

Искам само хора, които живеят в свят, който сами създават, защото знаят как. :)

За онзи Мъж

В сянката на всеки успял мъж, казват, стояла по една жена. Или любовта на една жена, или любовта към една жена. До този извод стига Наполеон Хил в книгата си "Мисли и забогатявай" и сякаш докосна тънка струна в душата ми.
Винаги съм живяла с идеята да бъда и да постигна много. Никога не съм се спирала пред предизвикателствата, а напротив - те са ме нахъсвали още повече. Знам, че един ден неутолимата ми жажда за живот и неутихващата амбиция ще ми помогнат да стигна големи върхове.
Върхът, към който съм се стремила най-силно обаче винаги е бил един - да намеря мъжа, който е също толкова устремен колкото мен и да застана до него, да го подкрепям и да му подавам патрони, когато трябва да се изправи срещу целия свят. Мъж, за който да бъда муза, стимул, вдъхновение и подкрепа. Мъж, за когото да бъда повече от жена, която е застанала до него. Мъж, за когото да бъда приятел, партньор.
За този мъж живея. За мъжа, който ще заслужава всичко, което съм готова да дам. За него бих била жената в сянка. Стига той да е толкова добър в това, което прави, толкова завладян от идеите си, от моята подкрепа и от мен самата. За този мъж мечтая. Мъжа, с когото ще преобразим света. :)

Мнението е евтина стока

Тази вечер разсъждавам върху това как и до колко ние хората сме независими от чуждото мнение и като цяло дали е възможна пълна независимост от него. Много от нас твърдят, че не им пука какво говорят хората, но чуят ли нещо лошо по свой адрес, веднага кипват. Всички ние като че ли тайничко, преди всяко свое действие, се чудим как би изглеждало отстрани - по-мекия вариант на това какво ще си помислят хората.

Искам да ви  кажа нещо, което се основава на наблюденията ми върху хората около мен, а и върху мен самата - мнението е евтина стока. Мнението не е крайно и не е последно. Мнението дори не е нужно да бъде искрено. Споделянето на мнение още по-малко. След малко проучване, което направих, установих, че хората са много по-склонни да вървят след стадото и да харесват това, което то харесва, вместо да изразят индивидуалността си. Мнението им се мени според това, което е актуално към настоящия момент. Разбира се, не на всички, но в общи планове е така. Мнението се е превърнало в дребна разменна монета. Ако днес мисля по този начин, значи печеля този и този като приятели. Утре ще ми бъдат необходими други хора на моя страна, следователно сменям мнението си с точно противооложното му. Това вече е тежка форма на липса на мнение, но се случва.

Зависими сме от чуждото мнение, повече отколкото предполагате. Поне веднъж в живота си сме скрили нещо от хората или сме се почувствали нелепо, защото те не са ни разбрали. Това пак е вид зависимост. А всъщност защо е необходимо да ни пука за нещо толкова преходно и променливо? Никой не живее нашия живот, никой не чувства нашите чувства, никой не се бори вместо нас в собствените ни битки... Как тогава някой може да знае по-добре от нас каква е цената на това, което ни се случва, на това, което правим, и как мнението на някой, който няма идея, може да бъде поставено над това, което ние самите и само ние преживяваме... Замислете се.

Пиша ти дълги писма...

"If only I had more time, I would write thee a shorter letter..." - Mark Twain

Но аз нямам време. Имам един само живот. Едно съществуване и то е пропито с тебе. Затова ти пиша дълги писма. Пиша ти дълго, всеки ден, по всяко време, пиша ти и ти говоря, разказвам ти как съм и как тъкмо на теб първо съм искала да го кажа. Като ми се случи нещо хубаво, за което отдавна съм мечтала, веднага ти скачам на врата и се смея, и се радвам, и те целувам.
Но сега ти пиша писмо... От онези дългите, които никога не четеш, от онези трудните, които никога не ти изпращам. От онези размазаните, защото съм плакала върху тях и съм изтривала сълзите от листа, за да не разбереш. Но проклетия ми графит ме издава... Добре, че не ги четеш, та не виждаш. Нищо. Аз пак ще оставя душата си там.
Пиша ти дълго писмо и те питам - как си? И си отговарям сама. Знам, че трудно се сещаш. Знам, че едва ли ме мислиш. Знам, че от време на време като мълния преминавам през ума ти, но не оставам. Аз те разбирам. Прощавам. Ти имаш нужда от властна. Да ти стъпи на малкото пръстче и да те контролира. А аз ти дадох свобода. Да избираш. Да ме имаш? И ти избра да ме нямаш. Затова сега с ред и без ред ти пиша писма.
Най-далеч си ми, когато си близо. Най-далеч си  ми, когато съм там. В онзи далечен пуст град. Там е студено за всички ни. Там сме отделени от семействата си. Там сме сами срещу света. Но, когато теб те имаше, беше хубаво. Беше пълно. Сега, когато се налага да ида там, се чувствам още по-сама, още по-изгубена. Защото ти си буквално на километър от мен. А си изгубен в мислите си, липсващ в чувствата си и самотен в стаята си. Толкова далечен от мен, когато си най-най-близо... Защото не искаш да ме видиш. Не държиш да ме чуеш. Не настояваш да прекараш времето си с мен. Тогава ми е най-лесно да ти пиша писма. Мога да се самозабравя и да ти пиша по цял ден. Мастилото е от сърцето ми. Гумичката са сълзите ми...

Докато чакам в университета...

https://open.spotify.com/track/0PrLodAzseOnN1EACxuAfV

Never been afraid to say what's on my mind at any given time of the day...

Искам да споделя, че от 10 часа тази сутрин съм в университета, защото някои преподаватели просто не обичат да си вършат работата качествено и структурирано. Просто съм бясна как се подиграват с времето на студентите с най-наглото възможно поведение.
Не си бях представяла точно така този ден. Но да се благодарим на новите технологии, че поне има с какво да го запълвам. Слушалките, таблета и телефона са ми незаменима компания, когато се налага да чакам. Обичам да запълвам време, което би изтекло през шепите ми с приятни неща. Важното е, че се научих никога да не скучая и имам възможност да уча нови неща постоянно, по всяко време и навсякъде. Когато хората се подиграват с времето ти, възползвай се, за да станеш по-добър, извлечи максималното от всеки момент! Бъди навсякъде... Няма неудобно време и място!
Довечера се налага да пътувам до Пловдив. Едниственото, на което се надявам, е да успея да хвана поне последния автобус от София и батерията на таблета ми да издържи максимално дълго. Пожелайте ми успех със защитата на проекта! :)

Капка позитивизъм

Dimitri Vegas & Like Mike vs W&W - ID

Всеки ден откривам по нещо, което харесвам. Всеки ден успявам да си поставя нова цел, да избягам в нова посока. Всеки ден обичам живота все повече и харесвам все повече неща. Излъчвам все повече позитивна енергия и ми се случват все по-хубави неща. Може би моментът е тежък, но това не е краят. Аз няма да се откажа и да се предам. Ще продължавам да слушам хубава музика, да пиша, да мисля и да обичам. И да се радвам, че живея.

http://m.vbox7.com/play:1d5ccd2a

Кови, докато е горещо...

Казват, че желязото трябва да се кове, докато е горещо. Докато още има смисъл, докато още не са изстинали чувствата и най-вече спомените. Но дали наистина е така?
Ако се обърна и оставя за момент всичко настрани, дали ще го заваря същото след време? Дали отдалечаването и охлаждането няма да изиграят по-добра роля в случая? Дали няма да ми направят по-добра услуга? Ако прибързам, дали няма да се опаря прекалено? Или пък е просто така, защото това желязо вече не е горещо, а отдавна изстинало... Мисля да си ида. Ако нищо не ме върне скоро, значи ще се върна след време. След доста време. Пък дано желязото се сгрее отново от хубавите спомени.

The picture on the wall and the messege in the box

https://youtu.be/5K9GbgY-AwE

Не мога да спра да я слушам във всички форми и разновидности.

На мен пък съобщенията ти във Фейсбук ми напомнят, че положението не е чак толкова лошо, дори в дните, когато се чудя защо изобщо съм станала от леглото. Липсват ми славните ни влюбени времена, но поне общуваме... Има ли комуникация, надежда винаги има.

Ще мълча, за да ме чуеш...

"Мълчание. Най-сигурната защита на сама жена на пътя." - Блага Димитрова

Добре. Ще мълча. Ще мълча силно, за да могат да ме чуят. Вече имам достатъчно сила да викам с най-силното мълчание по пътя към победата. Виждам, че дава резултати. Виждам, че започват да ме чуват, когато ги отблъсквам, когато ги държа настрани, когато им мълча. Единствено тогава ме чуват. Единствено тогава ме разбират. Единствено тогава се опитват да пробият защитата.

Да помълчим за мълчанието...

Your picture on my wall...

My tea's gone cold, I'm wondering why I got out of bed at all
The morning rain clouds up my window and I can't see at all
And even if I could it'll all be gray, but your picture on my wall
It reminds me, that it's not so bad, it's not so bad.

Просто неустоима

Няма силен човек с леко минало.
Това значи ли, че сега само се подготвям? Значи ли, че един ден, благодарение на хилядите ми грешки, ще се превърна в силна, в жената, която искам да бъда? Значи ли, че един ден няма да има какво да ме прекърши, благодарение на сегашната ми нетърпеливост, благодарение на сегашните ми грешки? Значи ли, че трябва да си извличам максимално поука, за да не повторя никога действията, които са ми водили към дъното?

Значи ли, че самотата, която изпитвам в момента, ще ми даде сила един ден да не се поддавам на подобни мимолетни чувства, които ме забиват в нищото? Значи ли, че един ден няма да се влюбвам постоянно в мъже, на които показвайки чувствата си, бивам унищожена?

Означава ли, че малкото объркано момиче днес - утре ще е жена с класа и стил, която вдъхва респект? Жена, която човек се моли да не се изпречва на пътя му, защото е способна да го срине, ако й пречи?

Искам да бъда силна жена. Жена с минало. Но и жена с бъдеще. Жена с невероятно настояще, в което сбъдва всичките си мечти. Искам един ден всички онези, които не повярваха в мен, всички онези, които ме мачкаха и най-вече мъжете, които не ме обичаха, както заслужавах, да ме видят и да ахнат.  Нека да бъда кралица, а жените до тях да изглеждат като парцалени кукли. Защото аз ще съм силна, аз ще съм невероятна, аз ще съм жената мечта за всеки мъж и гордост за мъжа, който е съумял да ме спечели и запази. Най-трудната му битка. Най-сладката му победа. Надявам се един ден да се молите да ме зърнете в някое кафе, а минавайки покрай вас да ви оставям с отворени усти... И ви благодаря, понеже вие ще ме превърнете в такава. Стил. Класа. Чар. Просто неустоима.

Удобното извинение

„Удобното извинение“: в живота ни винаги има събитие, върху което да прехвърлим вината за това, че сме спрели да вървим напред. Някоя психическа травма, особено горчиво поражение, любовно разочарование или дори победа, която не сме осъзнали, ни изплашва и не ни позволява да продължим. Паулу Коелю

 Точно когато една идея се върти в главата ми сякаш целия свят около себе си съм съсредоточила върху тази идея. Всичко, което прочета, ме води към тази идея и ми показва, че не съм единствената, която мисли по този начин. Чудя се единствено аз дали си имам такова удобно извинение. Дали и аз си измислям такива удобни оправдания, зад които се скривам, за да не рискувам пак и пак, и пак. Попринцип съм човек на риска, чупя си главата редовно, но дали достигам максималния си капацитет? Може би мога да си я чупя по 1000 пъти на ден вместо по 100? Може би и аз имам своето удобно извинение да не направя нещо... Кое е ли е то?

Нещо лично за приятелството...

Чета една статия на писателя и журналист Goins, който говори за влиянието. Влиянието, което всеки един от нас може да окаже върху останалия свят, върху обкръжението си. Конкретно самата статия няма да коментирам в този пост. Тя ще бъде обект на следващи мои словоизлияния, когато бъде изцяло прочетена и осмислена от мен. Попаднах обаче на едно изречение, което ме накара да се замисля върху една моя и без това болна тема напоследък - приятелството.

Friendships aren’t won; they’re made, organically and honestly.

Goins се противопоставя на небезизвестния Дейл Карнеги, който в популярната си книга за влиянието обяснява как да „печелим“ приятели. Според Goins обаче приятелите не се печелят. Приятелството се създава естествено и честно.

Честно казано и двамата са прави. Просто начините им на изразяване са различни.

Замислих се за моите приятели. Мога да ги преброя лесно и още по-лесно да ги отхвърля като такива след момент. Общувам с малко хора от близо, много малко хора допускам и много малко знаят истината за мен. Повечето ме мислят за отдръпната, може би надута, може би напушена, може би забила. Защото нямам желание да обсъждам ежедневни теми. Няма по-голямо мъчение за мен от това да седна и да се оплаквам от нещо. Но виж... когато ми заговорят за неща, от които се вълнувам, към които проявявам страстен интерес... е, тогава хората наистина разбират коя е Анелия. Могат да открият неподозирани страни в характера ми и да осъзнаят, че всъщност ме харесват много... или пък ме мразят много.

Май се оказва, че повечето ме мразят, защото телефонът ми не прегрява от покани да излезем да пием по нещо или просто да се скараме. Фейсбукът ми и той е поутихнал тези дни, пък и аз си мълча, чакам да видя кой ще се сети, кой ще пробие стените.

А всъщност наистина искам приятели от една страна. Добри приятели. Много приятели. От друга сама ми е толкова хубаво, че отблъсквам и малкото, които са ми останали. Какъв е начинът да бъдеш приятел с хората и едновременно да ти остава време за всичко, което има в ума ти, да осъществиш всичките си идеи и така нататък...? На мен ми става трудно да работя върху себе си дори само когато съм обвързана с един-единствен човек, който иска да му посвещавам частички от времето си...

Моето обсебване от мен самата започва да губи всички покрай мен. Отиват си, зарязват ме, а тези, които остават, аз ги отблъсквам, защото решавам да проявя искреност с тях и да им кажа какво у тях не ми допада. И всъщност на какво се гради приятелството? Истински приятели ли са тези, които си тръгват, когато ги погледнеш в очите и им кажеш за грешките им спрямо теб или за грешките им като цяло. Трябва ли да ги обявяваме за не-приятели само защото те се страхуват от себе си, от собствената си истина, от собствените си недостатъци...?! А необходимо ли е, за да запазим едно приятелство, да си затваряме очите за грешките и да не ги споменаваме? Къде тогава отива честността? Къде отиват принципите? Къде отива смисълът? Не стига ли това, че ни лъжат постоянно - медии, политици, висшестоящи? Всички ни лъжат, а ние да бягаме от тези, които искат да бъдат искрени с нас, за да запазим някакво увяхнало приятелство?
Не, за мен това не е приятелство. Нека си идат всички, които не са съгласни, че трябва да съм искрена с тях. Да ме заличат, да ме забравят. Няма проблеми. Аз ще си намеря нови приятели... или ще си спечеля. Няма значение. За мен единственото важно е, че приятелството трябва да се крепи на доверие и искреност. И щом съм вдигнала толкова високо летвата, не съм съгласна на хора с ниски стандарти, които не могат да я прескочат, които предпочитат да бъдат лъгани в очите, които ценят лицемерното приятелство, с които не мога да се отпусна и да си разкрия душата от страх как биха реагирали...

So long...

https://youtu.be/GL632WK4dbo

So long, bitch, you did me so wrong,
I don'rt wanna go on
Living in this world without ya.....

Слабост ли са емоциите наистина?

„ - Ами твоето  слабо място никой ли няма да открие?
- Аз не си позволявам никаква човешка слабост!
- Тъкмо това ти е най-голямата слабост!“
из "Пътуване към себе си"

Не означава ли липсата на човешка слабост бездушие? Научавайки се да се прикрива, да се сдържа, да стиска зъби, не става ли човек роб на собствените си емоции, които го заливат отвътре бавно, но сигурно? Имам ли основание да смятам, че изживявайки ги, без да ги показвам на света, без да им се отдавам, аз ще живея по-добре?
В съвременния свят заради непрекъснатата комуникация с всички, заради множеството социални мрежи е изключително трудно човек да се прикрие, да не сподели, да не му проличи... По този повод силата да задържиш нещо само вътре у себе си, без да уведомяваш останалия свят за това по какъвто и да било начин, е започнало да се счита едва ли не за висша форма на сила. Колкото повече крият и спестяват, толкова по-недоверчиви стават хората. Започват да не вярват дори на себе си, защото са все по-натоварени от чувствата вътре в себе си, от емоциите, от драмите.
Не си позволяват слабост пред света, но кой не знае, че всъщност най-железните видимо отвътре са изградени от бушуващи емоции с неясен произход и бъдещи последствия.
На мен все ми се струва, че хората, които говорят за емоциите си, са силни. На първо време, защото имат смелостта да ги погледнат в очите и да кажат "Да, така е, това ми се случва и ме кара да се чувствам зле." И на второ място, изживявайки емоциите, не им позволяват да се насъбират и да избухнат в най-неподходящия момент, предизвиквайки вълни от разрушения след себе си.
Та... кой каза, че емоциите били слабост, а емоционалните хора - слабохарактерни?

Денят продължава

https://youtu.be/U6t29YSIWlk

Харесва ми, когато денят ми минава под звуците на музиката на Еминем.
Представям си, че един ден аз и мъжът, който ще бъде до мен, ще се събуждаме на такава музика. Ок, знам, че е нетипично, но ми действа супер нахъсващо!

Добро утро!

https://youtu.be/vk1TeSIs_cQ

Тази сутрин ви пожелавам Добро утро с един от първите записи на Еминем! Действа вдъхновяващо да видиш от къде са тръгнали много успелите! Успешен и вдъхновяващ ден!

Be healthy... Part I (Предизвикателство: февруари)

Част от предизвикателството ми за февруари включва редовен прием на нормалните количества вода, от които има нужда всекидневно човешкият организъм. Това е стъпка към подобряване на здравословното ми състояние и качеството на живот.

Количеството вода успях да го подобря още миналата седмица, като започнах да пия по 2 л минимум на ден. Много съм доволна от себе си през седмицата, докато съм на работа. Проблемът е, че вкъщи през уикенда доста се омързелявам или забравям. Това трябва да бъде поправено.

Разликата обаче се забелязва веднага. Много голяма част от физическото състояние на тялото започва да се подобрява, а също така и психическото състояние. Когато пие повече вода, човек се чувства по-концентриран и дори е научно доказано, че предпазва от депресия. Ако сте обезводнени, твърде възможно е да се почувствате депресирани, както прочетох наскоро.

Остава ми да добавя освен чистата вода и такава с лимон или лайм, или 100% изцеден сок за по-добър вкус. И да обогатя менюто си с калций и храни като броколито.

От утре ще направя тези фиксове. Be healthy as me! :)

Предизвикателство Февруари: план за действие

Много ми е трудно да променя средата. Наистина напоследък общувам с повече хора, които имат същите интереси като мен и с които обсъждаме тези теми, но все пак все си мисля, че е необходимо нещо повече. Разглеждах форуми, свързани с уеб дизайн, но там пък обсъждат неща, които за мен са прекалено сложни и не съм ги ползвала към момента. Знам, че може би точно това е идеята, но това значи да се нахвърля върху материята и в крайна сметка я разбрала нещо, я - не. За влогърството нямам никаква идея как да го осъществя.
Като за начало обаче трябва да си изготвя някакъв план на действие.

1. Всеки ден да общувам с поне един човек, който е в тази сфера, и да научавам нещо ново от него. Къде ще го намеря тоя човек - имам избор - форуми, Фейсбук, социални мрежи, на работа.
2. Да изградя уменията си по:

• Учене
• Здраве
• Бизнес
• Маркетинг
• Влияние
• Управление на финанси
• Комуникация
• Видео
• Харизма
• Говорене пред хора

Постепенно. Всеки ден да подобрявам с нещо поне едно от уменията си. Вариантите са да записвам онлайн курсове или директно да прилагам. Или и двете.

Малко ми е объркано, докато си го изчистя в ума как ще се случи всичко това, но се надявам постепенно да стане.

Промени обкръжението си, промени себе си

Наскоро в един от блоговете си говорих за един мой любим вече цитат от Мирослав Запорожанов, който Юли Тонкин спомена на семинара си в Sofia Event Center. Не съм сигурна, че беше тук, но ще използвам момента да го напиша и тук, заедно с тази статия. Цитатът гласи следното нещо:

„Създай среда, в която да си най-глупавият в стаята или най-слабият на игрището, така неминуемо, само за да останеш в тази среда, всеки ден ще се подобряваш неимоверно.“ - Мирослав Запорожанов

И така с моя, жадуващ предизвикателства, характер аз реших, че е време да променя много средата си и хората, които ме заобикалят, за да стана такава, каквато си представям, че искам да бъда.

Напоследък се чувствам супер недоволна от себе си. Не съм човека, когото имам в ума си. Искам да съм по-сдържана, по-интелигентна, по-съобразителна, по-тактична, по-искрена, по-вдъхновена и да общувам с повече хора, които знаят какво искат от живота и как да го постигнат. За да бъда като тях. Запорожанов още казва, че попринцип човек е средноаритметичното на петте човека, с които общува най-често.

Не сте ли забелязали, че реално е така. В каквато среда попадне човек така се и променя характера му малко или много. За да се извисим и да надскочим себе си, необходимо е да нагласим средата си така, че да ни стимулира постоянно да се усъвършенстваме като личности.

И... колкото и антисоциално и самотно да прозвучи следващото изречение - търся си приятели. Приятели, които ме разбират, които споделят идеите и целите ми, които знаят повече от мен и са по-добри от мен, за да ме обогатяват и да се вдъхновяваме взаимно. Търся си хора с усет към живота, хора на изкуството, с отворени умове, които не се плашат от предизвикателствата, които мислят, че човек винаги има какво ново да научи, които обичат да четат, да пишат, да се снимат (понеже една от новите ми мечти е освен блогър да бъда и влогър), знаят какво да кажат и как да го кажат, обичат да се самоусъвършенстват или да творят нови неща, уеб дизайнерите също са поканени да обсъдим новите тенденции и технологии. И... въобще всички хора, които обичат живота. Желая да общувам с такива хора. Ако някой е разпознал себе си в описанието, може да се чувства свободен да ми пише.

И не. Не съм антисоциална, за да ми е необходима такава статия, за да си намеря приятели. Просто не всички хора от обкръжението ми разбират и споделят идеите ми. А никога не знаеш къде ще попаднеш на правилните хора. Затова... защо пък не. :)

Ефектът на малките, но сериозни решения..

Тази сутрин си мисля за онези моменти, в които осъзнаваш колко малко и лесно отстранимо е било всъщност камъчето, което те е препъвало през цялото време... Нещо толкова малко и с толкова голямо отражение. Нещо, което като промениш, то променя тотално мирогледа ти и самочувствието ти. Не съм имала проблем, имала съм решение. Което никога не съм искала да погледна, което никога не съм искала да взема. Защото ми е било по-лесно така. Но, излизайки най-накрая от зоната си на комфорт и взимайки едно обикновено, просто решение, светът ми изведнъж тотално се променя... И имам подозрения, че все още е твърде рано и не съм видяла всички положителни ефекти, които ще последват от едно ежедневно решение, което почти изобщо не променя ежедневието ми, а може да преобърне изцяло ефекта в живота ми.
Единственото важно за момента е да продължа да спазвам обещанията, които давам пред себе си. Ако удържа на думата си, ще се убедя, че наистина съм човек и жена, за която си заслужава да се бориш.

Промени себе си и промени света

Според Паулу Коелю и книгата му "Захир" промяната на една-единствена личност означава промяна на целия човешки род.
И пак се връщам върху темата за влиянието и за ефектът на пеперудата. Тези дни темата ме преследва, където и да ида, каквото и да прочета, каквото и да помисля. Явно трябва да стигна до някакъв извод, заключение. Нещо ми убягва. Или пък съм започнала да го проумявам, просто не знам, че е то.
Имам усещането, че съвсем скоро ще разбера точно какво искам да правя с живота си и точно по какъв начин да накарам малките промени да завършват в страшно добър краен резултат.
Казала съм го на страницата си във Фейсбук - мечтата ми е да вдъхновявам. Ефектът - да заразя света със собствената си положителна енергия, вяра в доброто, в това, че животът има много по-дълбок смисъл, отколкото виждаме на повърхността.
Промяната на един човек - мен, може ли да промени като за начало поне хората около мен? Ако всеки от тях промени към по-добро поне още десет човека - ето ти го света променен.
В последните дни забелязах огромня промяна у себе си спрямо факта, че съм станала по-силна психически, изключително по-силна. Започвам да се справям все по-бързо с емоционалните си каши и дупки. Следващият момент е, че съм станала по-мъдра, поне така ми се струва засега, и съм наясно къде да поставя границата, за да не ми се случват отново тези неща, които са ме наранявали в миналото.
Мисля, че точно това искам в живота си - да науча хората да се борят и да се справят така, както аз съм се справяла. Да им покажа, че всичко е преходно и страданието само ни изгражда като личности, но и трябва да го приемем като стимул да следваме мечтите си и да ги постигнем. Защото никой човек никога няма да е щастлив на този свят, живеейки с оправданията си. Най-щастливият и най-успешният човек е човекът с цел. Забележете, че не казвам - човекът с изпълнена цел. Конкретизирам - човекът с изпълнени цели зад гърба си и още много набелязани цели, които гледа право в очите.
Искам да променя света. Искам да ги накарам да почувстват това. Дали моята промяна е напълно достатъчна?

За 'лошия' късмет

"Когато сме поели по правилния път и следваме знаците но понякога правим погрешна стъпка, божеството ни идва на помощ, като не ни позволява да допуснем грешка." - Паулу Коелю

Вярвате ли в това? Вярвате ли, че лошите неща, които ни се случват, са само за да ни предпазят от много по-лоши, от погрешна стъпка, от нещо, което би ни повлияла доста зле, но едва след време бихме могли да го разберем?
Доброто и лошото са относителни понятия. Понякога ни се струва, че светът ни буквално се срива за секунди. Когато цялата картинка е била розова, в следващия миг те залива нещо неочаквано, ужасно, трагедия. И разбираш колко преходно е всичко. Намразваш живота си, себе си, някой друг.
...Но както се казва отминава и това. Слънцето отново изгрява. Обстоятелствата и хората се променят. И разбираш от колко по-лошо нещо те е спасил лошият ти късмет. Времето се прояснява и почваш да виждаш връзките между събитията. Разбираш колко много си спечелил и колко би изгубил, ако някогашните ти планове се бяха осъществили. И, ако тогава е боляло много, е, сега щеше да боли много повече. Много, много повече. Не бързайте да определяте нещата като добри или лоши. Никога не знаете дали отгоре нещо не ви пази, дали не знае по-добре от вас кое е правилното нещо. Радвайте се на всичко и оценявайте всеки миг. Приемете лошите неща като спасения от по-лоши. Дори ако се налага развийте в главата си сценарий на това какво по-лошо е можело да се случи и благодарете, че се е случило настоящото, за да ви спаси.
Такъв е животът... Непредвидим. Именно за това толкова хубав.

За правилните решения

Вярвам в знаците. Вярвам в съдбата. Вярвам, че хората всеки ден имат възможността да узнаят кое е най-доброто решение, което трябва да вземат, във всичко което правят. - Паулу Коелю

Именно тази вяра ме натоварва още повече. Защото получих знаците, които ми бяха необходими, когато ги поисках. Съдбата ми подсказваше и ме водеше по пътя, който смятах за правилен по тази причина. Редовно ми се засвидетелстваше, че това е най-правилното, че е така, както го усещам, независимо от мнението на другите. И изведнъж ме изигра...
Знаците спряха, събитията промениха хода си. Изведнъж. И аз не разбрах къде сбърках, защото до този момент сляпо вярвах в това, което усещах.
Сринаха се илюзиите ми. Понякога вярата е много по-болезнена за човека отколкото липсата й. Понякога колкото по-рано я загубиш, толкова по-добре. Понякога по-добре никога да не се връща вече, за да не те разочарова с отсъствието си после.
Обаче аз продължавам да вярвам. Щом събитията взеха толкова рязък обрат, значи и сега може да се промени всичко за миг.
Човек никога не знае в кой точно миг ще вземе най-правилното решение, което ще преобърне живота му. Повей от крилете на пеперуда предизвиква торнадо на другия край на Земята...

https://open.spotify.com/track/1ThlWx17VIUGwfy9JhdLHQ

Приятен работен следобед!

Почивка за душата...

Колко спокойна мелодия... Точно като настроението ми в момента... Спокойно. Безразлично. Нехайно. Носталгично по нещо отминало.
Емоционално спокойствие. Това търся в момента. Не искам никого и не се боря за никого. Боря се за собствените си цели и аз съм си най-важна. Който иска да присъства в живота ми, е свободен да заповяда. Само да не си и помисля да ме обвързва емоционално. Поне не за момента. Душата ми е адски изморена и имам нужда от ненатоварващи ме взаимоотношения с хората. Имам нужда да мога да решавам дали да говоря с някого или не. Изборът ми да е свободен и да не трябва да правя нещо на сила или защото е правилно.

За НЕсеминара и за оправданията и предразсъдъците на хората

Днес искам да ви разкажа за едно изживяване, което имах съвсем наскоро. Присъствах на НЕсеминара на Юли Тонкин, който се проведе в Sofia Event Center, Paradise Mall на 16-ти януари. Научих за него от мой приятел, с когото си взехме билети още ноември.
Понеже отдавна се интересувам от темата за положителното мислене, за личностното самоусъвършенстване, за успеха в живота, за мен събитието беше доста полезно и представляваше голям интерес. Не съм на сто процента съгласна с всичко, което се случи там. Не съм убедена също така, че всички присъстващи са разбрали посланието така, както може би е трябвало. Някои от хората изглеждаха след време все едно са били в някаква секта и абсолютно неадекватни. Но все пак коя съм аз, че да казвам кое е правилно и кое не.
Главното мото и послание беше "Яснотата е сила." Само че след приключването на семинара ми се стори, че доста от хората са възприели посланието изключително погрешно. Или може би това е просто моята гледна точка за нещата. Но нали точно това беше важното - да си наясно със себе си и собственото си мнение и планове.

Струва ми се, че голяма част от обществото имат нужда да бъдат като овце и да следват овчаря си, без да проявяват своята гледна точка и да следват собствените си начини. Силно впечатление ми направи, че доста хора се юрнаха да следват точно Юли по следите му и отстрани погледнато изглеждаха дори неадекватни. Идеята според мен далеч не беше да крещиш по улиците като ненормален "Яснотата е сила" и други подобни. За да си радостен и щастлив, въобще даже не е нужно супер показно да крещиш и вършиш някакви неадекватни действия. Просто може да намериш своя начин да го направиш. Е, ако това е той, ок. Но като цяло не смятам. Повечето от нещата, които видях, ми се сториха доста изкуствени опити да си наложиш щастие и позитивно мислене. За мен това е вътрешен процес. Не знам дали само аз мисля така, но за мен това да следваш стадото, та дори и стадото от най-подбрани овце, е точно противоположното на ясното. Ти вървиш след някаква неясна цел, след която уж тръгват и още 1500 души. Въобще не си наясно със себе си, със собствените цели и амбиции. Някой ти казва, че това работи и ти почваш да следваш на сляпо този човек. Не мислиш. Просто следваш. Подчиняваш му се. И пак не си по-различен.

Както и да е. Това - настрана.

Семинарът определено беше полезен, като изключим, че доста хора всъщност не са наясно какво точно от него трябва да извлекат за себе си. Поне от моя гледна точка.

След него започнах да забелязвам още по-остро как хората живеят в омагьосания кръг на оправданията защо не могат да изживеят мечтите си. Ако бяха толкова упорити в преследването им, колкото в измислянето на оправдания, цивилизацията вече щеше да е на светлинни години от тази точка, в която сме заседнали за момента.

Колко хора живеят обременени от вещите... Дори няма да повярвате! Не знаете какви фантастични глупости измислят защо не им върви, сякаш просто държат да са неудачници на всяка цена. Ама на всяка цена!

Забравили са или може би никога не са знаели кои са важните неща. Забравили са онова приятно парливо чувство от риска. Някои от тях може би дори никога не са го изпитвали, щом толкова упорито бягат от него. Или просто твърде много им харесва зоната им на комфорт, за да излязат извън нея и току-виж да станат ужасно успешни и достойни хора. Е, щом искат да живеят така, не мога да ги спра. Мога да ги спра само да ми втълпяват, че мечтите ми са твърде големи и можело и да не се осъществят. МОЛЯ?! За моите мечти ли говорим? За тези, за които с удоволствие и без извинение си скъсвам задника? Ами няма как да не станат. Ще станат, защото не стоя на дивана, чакайки ги да се случат, както повечето скептици. Виж, техните наистина доста трудно ще им паднат от небето...

Нямам търпение един ден всички хора, които не са вярвали в мен, да ме гледат учудено и да си шушукат злобно "На тая пък откъде й падна тоя късмет?"

Ами ще ви кажа. Късметът не пада от небето. Заслужих си го, защото се потрудих за него. :)

И вече не бързам за никого...

"Да би могло все така да пътувам! Да не стигна никога до никаква гара, до никаква развръзка. Все така да вися между края и началото. Все така да се нося, без да трябва да вземам решение, без да сбърквам наново. Все така да пътувам, да пътувам през изживените и неизживени мигове, през това, което е било и което не е било, и което няма никога да бъде..." - Блага Димитрова

Но не... Аз бързах. Аз все бързах за някъде и затова никога и никъде не стигах. Да можех да върна времето, когато не бях взела такива глупави решения, да не слушах приятелките си, които не знаеха какво се върши в такива случаи. Да не действах прибързано, глупаво, притегателно. Да не настоявах. Да не задушавах. Да не отблъсквах. Не го обвинявам. Аз бях виновна. От една страна може би ще живея по-кратко в заблудата си. От друга - може би търпението ми би я превърнало от заблуда в истина. Научих по-трудния начин - на мъжа не трябва да се позволява да мисли в любовта, не му се задават въпроси, просто взимаш решенията вместо него, щом положението го позволява, а той под властта на целувките и страстта ти рано или късно ги приема без въобще да разбере за това...