петък, 31 октомври 2014 г.

Какво ме терзае напоследък...

Опитвайки се да призова волята си, изведнъж осъзнавам, че целият свят почва да застава срещу нея. Хубавите упражнения, които намирам, изискват време, за да пригодя собственото си свободно към тях, но през това време вкъщи има всевъзможни вкусотии, на които няма как да откажа. Отгоре на това точно когато реших да се ограничавам малко от нездравословно, започнах отчаяно да се нуждая от кола (която съм отказала от няколко години) и от шоколад, защото кръвното ми точно в този период решава да падне в недопустими граници и да се задържи там няколко седмици непрекъснато. Превърна се в немислимо за известен период да се храня здравословно и дори килограмите ми веднага го отразиха - 50 кг. Това не ми е такъв голям проблем, защото знам, че всичко ще си дойде по местата. Но в съвкупност с другите неща, които може би въображението ми създава, става някак си тегаво.
Подозренията ми отново се изострят и се чувствам доста напрегната. Знам, че може би отново всичко се дължи на моята параноя, но все пак какъв беше онзи номер и разни други въпроси... Кога най-сетне ще се успокоя и ще си повярвам?! Кога раните, които са ми нанасяли в миналото, ще спрат да влияят на настоящето ми? Въпроси, които засега остават без отговор.
Напрежението расте прогресивно и от наближаващите контролни, но се чувствам амбицирана да се справя превъзходно и едновременно с това в мен има някакъв лек разяждащ страх, че въпреки че в момента полагам постоянни усилия, някак си не правя точно това, което трябва да правя. Изобщо... винаги ли трябва да живея в някакви съмнения?
От друга страна, много искам да започна работа, само че и не искам да оставам в София. Разкъсана съм между него тук и между възможността за развитие там и се опитвам някакси да комбинирам нещата. Ще мога ли да се справя? Ще мога ли тук да започна развитието си и да върша това, което ми харесва, а в същото време да не се разделям с хората, които са ми нужни. Надявам се, че това ще се случи в най-скоро време, защото върша толкова много неща на ден, че ако ми плащаха за тях, досега може би университета вече нямаше да ми е нужен. Трябва ми идея. Идея, която да преобърне всичко и да ми даде изтрелващ старт. Толкова мечти бих осъществила...
Толкова се надявам, че съвсем скоро ще мога да се похваля с нещо ново и хубаво... :)

неделя, 19 октомври 2014 г.

Доза позитивизъм, открит в прашното минало...

Вчера се върнах там, където отдавна не бях ходила, място, което времето отдалечи достатъчно, че да не е болезнено. Място, на което не искам да бъда сега, но за което винаги ще е приятно да си спомня. Замислих се дали е правилно да ходя там, макар и само със следите, оставени като спомен, дали не е предателство, дали не е грешка, дали няма да ме накара отново да искам да бъда там, откъдето успях да избягам, да се откъсна.
Спомените бяха приятни, освежаващи, интересни, вълнуващи. Но, противно на очакванията, не исках да се върна. Не ми се ходеше там, където сърцето ми се разби не веднъж, не ми се ровеше в стари рани, просто исках да запомня това време само с доброто. И успях. Заличих всички петна от сълзи, останали от тогава, запомних само усмивките и смеха, излекувах старите рани и съм доволна, че продължих напред. Мястото ми е в настоящето, в бъдещето, но не и там. Едно е хубаво - не мразя мястото, не мразя човека, успях да събера волята си, за да запомня само добрите мигове, а те не са били никак малко. Това място, това време е било едно от най-хубавите мигове в живота ми, но вече е прах от миналото.
Сега съм щастлива тук, където се намирам. Тук намирам настоящето си и надявам се бъдещето. Това е, което съм търсила, макар и не всичко. Недостатъците са част от красотата на любовта. Не искам да си тръгвам. Искам да остана възможно най-дълго тук, където съм, защото осъзнах, че съм щастлива, истински щастлива и винаги съм била. И в миналото, и в настоящето и си обещавам да бъда и в бъдещето. Защото знам правилния път, защото се научих да оставям погрешните, пък макар и хубави неща, в миналото, да се радвам на това, което получавам в настоящето и да стоя със затаен дъх, очаквайки какво хубаво нещо ми е приготвило бъдещето. А то никога не ме разочарова... :)))))))

неделя, 12 октомври 2014 г.

Едно истинско постижение...

Харесва ми усмивката му и да гледам как ми се усмихва. Харесва ми блясъка в очите му, когато ме гледа. Харесва ми да го усещам как се усмихва или смее по телефона. Харесва ми. Кара ме да се чувствам цяла, истинска, значима, нечия, важна. Това е всичко. И толкова ми се иска да знам, че и моя смях значи толкова много за него, че и моя блясък в очите е забелязван, че и моите усмивки го стоплят, че прегръдката ми е спокойствие, а целувката ми - извънземно удоволствие. Това е истинско постижение в живота на един човек...