петък, 27 декември 2013 г.

да бъдеш себе си?

Въобще не ми разправяйте, че за да успееш в любовта, трябва да си себе си. Защото, ако не си играч, изобщо не е печеливш вариант да бъдеш себе си.
Не че грешиш, може би някой търси точно теб. Обаче този някой със сто процента сигурност търси повече интригата, тръпката и интереса. А ако ти не му ги дадеш, изгаряш. Дори да си най-стойностния човек на света, дори да си всичко, което той би желал да има до себе си... Няма ли го онова пламъче, което уж гори тихичко в теб, но те изгаря до основи, просто няма смисъл. А пламъчето - то понякога идва от поглед, от усмивка. Друг път трябва сам да го запалиш - с думи, с игри, с бягане, с преструвки. Не знам как точно, но трябва да го запалиш така, че да изгори другия. Да го изгори така, че да му пари дълго време след това. И ако не си играч, определено не го постигаш бъдейки себе си.
Не, не трябва да си себе си. В началото ако не умееш да играеш, оставаш изиграния.
Може да е разочароващо, но такава е истината в повечето случаи.

сряда, 18 декември 2013 г.

Без любов

Без любов - Блага Димитрова

Без любов от днес нататък ще живея.
Независима от телефон и случай.
Няма да боли. И няма да копнея.
Ставам вързан вятър и замръзнал ручей.
Няма да съм бледна подир нощ безсънна -
но и няма да ми запламти лицето.
Няма вдън-земя от мъка да потъна -
но и няма да политна към небето.
Няма да съм лоша - но и няма вече
жест като безкраен хоризонт да сторя.
Няма да ми притъмнява - но далече
няма да ми се отваря цял простора.
Няма вечерта да чакам изморена -
но и утрото за мен не ще изгрява.
Няма от слова да зъзна вкочанена -
но и няма да изгарям над жарава.
Няма да заплача на жестоко рамо -
но и няма от сърце да се засмея.
Няма да умирам аз от поглед само -
но и всъщност няма вече да живея.

***

Успях. Станах „вързан вятър и замръзнал ручей“. Мислех, че е невъзможно да съм безчувствено-добре. Но бях. За един кратък спокоен период от живота си. Сутрин се събуждах и мислех единствено за себе си. Вечер заспивах доволна, ако бях свършила дневните си задължения. Това ми стигаше. Спокойствието беше завладяло с всичките си нюанси душата ми. Не копнеех за очи, за ръце, за поглед. Не копнеех за думи, които събуждаха у мен всякакви чувства - ту ме разсмиваха и хвърляха на седмото небе от щастие, ту ме пращаха под земята с жестокостта си. Всичко това не ме вълнуваше. За кратко, много кратко. Сега не знам кое е по-добре. Да съм спокойна, но пък безкопнежна, или да съм постоянно на тръни от неизвестност, но пък да имам едни очи и едни ръце, за които да копнея.

неделя, 15 декември 2013 г.

Ако някой обича истински...

Ако някой те обича истински, няма да те пита защо се връщаш, след като веднъж си си тръгнал и си го сринал. Ако някой те обича истински, няма да задава въпроси. Ако някой те обича истински, просто ще те прегърне и ще се разплаче от радост, че цялото чакане си е заслужавало. Ако някой те обича истински, след миг вече няма да си спомня болката, която си му причинил, тръгвайки. Ако някой те обича истински, ще ти каже. Ако някой те обича истински, ще те обича и след година, и след вечност дори. А някой те обича истински, когато въпреки времето, което е минало, без да си говорите и да се виждате, когато отново се видите и говорите - всичко си е по-старому, все едно едва вчера сте говорили за последно. И щом този някой те обича истински, ще те пуска да си тръгваш и да се връщаш, да се изгубваш и да се намираш... И няма да казва, че го боли. Защото знае, че ако обичаш едно нещо, трябва да го пуснеш на свобода, а то, ако те обича, ще се върне само. Ако ти обичаш някого истински, няма да позволиш да изпита цялата тази болка заради теб.

неделя, 1 декември 2013 г.

Нищо хубаво не трае вечно... (една равносметка)


Каквото и да кажа за изминалата година, все ще бъде малко. Имаше моменти, в които бях убедена, че е най-хубавата досега в живота ми и моменти, в които я заклеймявах като най-лошия си провал. Единственото сигурно е, че настроенията ми пак се сменяха като светлините на коледни лампички. А още по-сигурното е, че всяко хубаво нещо си има край. Всичко! И макар за някои краища да обвинявах себе си, макар доста одеала да се опитвах да закърпя, след като веднъж се бяха скъсали, може би точно те са довели до едни други по-хубави начала. Защото като ти се скъса старото одеало, щеш не щеш си купуваш ново, като ти е студено през зимата. А като си купуваш ново - все гледаш да е по-добро от онова старото, дето колкото и да ти беше любимо, не успя да остане с теб през всички ония студени зимни нощи.
Такива са одеалата. И те като хората. Привързваме се към тях, с тях сме в най-съкровените си моменти, когато се усмихваме по време на сладък сън или пък плачем по време на бурен кошмар. Приличат на любимите ни хора, понякога дори са по-добри към нас от тях. Винаги са там - и в хубаво, и в лошо. Винаги са ни обгърнали в прегръдката си. Обаче... идва момент да се скъсат. Когато настъпи, за някои от тях си заслужава да се потрудим да ги закърпим и да не обръщаме внимание на студенинката, която ни лъха от малките дупчици, където е била Дупката. Други обаче, колкото и да ги кърпим, вече не са същите като преди - все ни е студено под тях. Тогава разбираме, че май е крайно време да ги оставим и да ги заменим... Защото и те ще са по-спокойни без нас, няма да се опитват да правят нещо, на което вече не са способни (да ни стоплят). Единственото сигурно е - нищо хубаво не е вечно...