петък, 15 юни 2012 г.

Неизживяна лудост - [2]

Аз изглежда все за теб ще мисля,
с разни хора се залъгвам...


        Mr. Soulmate, някога много-много отдавна имаше шанс за теб и мен... Но той остана толкова назад в миналото, че вече е покрит с пластове прах, които трудно бихме могли да почистим. Макар и затрупани, чувствата ми още живеят, но се опитвам да не мисля за тях... Запълвам празнината с други и си мисля, че някой ден, някой щастлив слънчев ден, ще те забравя и няма да се питам докъде бихме стигнали заедно. Няма да търся нови светове, които да покорим с теб... Ще съм добре, без да те има в ежедневието ми. Но съм станала толкова безчувствена към всички останали, че трудно ще се влюбя в някого, който да ми помогне да те забравя, да забравя единствения път, когато те прегърнах... Това ми остана от теб. Спомен - неизживян, неизличим...
        Споделям дните и нощите, отредени за любовта ми към теб, с други... Разказвам им неща, които едва ли ги интересуват и които не разбират, усмихвам им се с усмивките, които само ти заслужаваш, и си мисля - как добре би ме разбрал моя Mr. Soulmate... как би впил поглед в мен, прочитайки в очите ми всичко, което бих му казала с думи... как би се усмихнал...
        Не, не съм безчувствена, както всички си мислят... Просто отдавна всичките ми чувства са обладани само от теб. За друг не ми останаха.

сряда, 13 юни 2012 г.

It's my life. Is it?



    Аз съм егоист. Абсолютен и безапелационен. Не знам дали не съм достатъчно зряла или просто мисля само за себе си. Дори не знам дали това е толкова лошо, колкото изглежда отстрани. А не бях такава, поне не в такива степени. Кое се пречупи в мен? Към добро ли вървя или това е деградация, разпад? Не мога да го определя. Ситуацията е сложна.
    От една страна, искам щастие за себе си. Пределно ясно ми е, че не мога и не бива да го изграждам върху чуждото нещастие. От друга страна, чуждото щастие, разбира се. Колкото и егоистично да се държа, винаги съм изпитвала респект към хората, които ме харесват/обичат, имам предвид дори и в случаите, в които аз не мога да отвърна на чувствата им. Никога, ама никога не съм искала да нараня такъв човек, изпитвала съм го върху себе си и знам какво е - затова не го правя. Само че понякога просто така се случва... Не знам дали главата ми прегря в последната година, не знам дали просто съм преуморена и объркана, не знам дали е период или просто е дошъл момент за промяна... Има моменти, в които дори не ми пука. Тогава е най-лошото. Тогава се мразя заради това, в което се превърнах. Мразя се, че напоследък на много хора не мога да кажа истината в очите - не говоря само за лошото, дори доброто, хубавото си премълчах и го скътах в себе си.
     Иска ми се да има на кого да разкажа моята история. Иска ми се да знам, че ще има някой, който да ме разбере, без да бърза да ме съди. Да види в очите ми това, което искам от живота, и това, което не желая... Да не ме обвинява за това, че съм човек и греша... и че мечтая, и че живея... Човек съм, веднъж съм се родила, не искам да правя планове за бъдещето, искам просто да уловя мига, да бъда щастлива, не искам спокойствие и сигурност, аз съм само на 19... Искам да се забавлявам сега, когато още съм млада и хубава... Искам да греша, за да се уча от грешките си. И ако съм щастлива по този начин... трябва ли да се променям заради хората, трябва ли да избера тяхното пред своето щастие, за да не бъда обвинявана и заклеймявана, заради начина, по който живея живота си?

понеделник, 11 юни 2012 г.

Матури 2012

Да се изфукам... :)