вторник, 30 септември 2014 г.

My HTML5 & CSS3 progress

Може би напоследък не ми върви във всичко друго, но има едно нещо, в което прогресирам и което ме кара да се усмихвам. Прогресът ми в Web технологиите. Най-големият проект, който съм правила е този, който завърших днес - копие на Windows калкулатора без функционалност, само с HTML и CSS. По-нататък може би ще го накарам да заработи с JavaScript. Ето я и моята гордост:
http://aneliya-html.free.bg/WindowsCalculator.html

Кодът не е най-добрият възможен. Сигурно има доста неща за доизкусуряване, но важното е, че поне на външен вид е доста приемлив. Остава ми само да прогресирам и да правя все по-добри и добри неща. ^^

четвъртък, 25 септември 2014 г.

Думите ми се изплъзват

Вече не мога да пиша. Все бързам, пръстите ми преминават през бутоните набързо, умът ми блуждае, а хубавите идеи идват все във неподходящи моменти. Искам да разкажа много. За последната книга, която прочетох, за последната песен, която чух, за последното нещо, което ме накара да се усмихна. И все бързам, бързам през живота, та нямам време да седна и да го разкажа. Понякога плувам в драма, друг път в безобразно спокойствие, на моменти пък не си намирам мястото от щастие. И все живот и живот с пълни шепи да гребеш. Купчинката ми с книги за четене се трупаше заплашително и при толкова много как човек да седне да пише собствените си мисли. Все ми се иска да имам повече време да се дълбая в чуждите умове и случки. И се възхищавам. Как са били толкова добри, че да го измислят така с всеки детайл и подробност?! Колко спокойни са били, че да се отдадат изцяло на това? Или пък са били погълнати от страст към тази книга, към историята, която са писали? Кой знае...
Но аз не мога. Нещо все ме възпира. От години почвам и спирам да пиша книга и някакси все историята ми става чужда, спира да ме вълнува и отказвам да я донапиша. Или пък собствения ми живот се оплита до толкова, че не мога да седна и спокойно да пиша.
Може би пък призванието ми е другаде. Може би друго трябва да правя. А ми се иска да пиша, както дишам. Да мога да разкажа за всичко, но думите все по-често ми се изплъзват или просто аз не се старая да ги уловя...

сряда, 24 септември 2014 г.

Не е както трябва

Мисля го, мисля и не е както трябва. Въобще не е. Нищо не си е на мястото. Липсата на желание да ме чуеш, липсата на желание да говорим. Ако е минал цял ден, без да чуеш гласа ми, ти не правиш нищо, за да го чуеш възможно по-бързо. Плаче ми се. Но не мога да те обвинявам. Не си виновен за липсата на чувства. Не си виновен и ако ги имаш, но не умееш да ги показваш. Не бива да обвиняваме човек за това какъв е. Тъжно ми е, че го няма онзи пламък, онова желание да ме чуеш, да ме видиш. И най-тъжното е, че не мога да се боря срещу това, защото не е нарочно. Ти го правиш, без да искаш. Може би искаш да ме обичаш, но не ме обичаш. Може би искаш да го покажеш, но как да покажеш нещо, което го няма. Липсваш ми. Постоянно. Особено когато си до мен. Защото чувствам, че си някъде другаде и дори и да искаш не можеш да дойдеш насила там, където не те влече. Остана ми само мъката и дано имам силата да те забравя...

вторник, 23 септември 2014 г.

Да си тръгна ли...

Отиваш си с усмивката на лятото и хубавия вкус на сладолед. Отиваш си и спомена изгаря ме, можеше да е било и по-добре. Ти казваш, че си тук, държиш на мен, притискаш ме и казваш ми, че няма друга. Вярвам, вярвам, но и сърцето ти не е при мен, може би изгубено е без посока. Искам да чувствам, че държиш на мен, не да го знам, не да ми го казваш и повтаряш. Да го чувствам. Но ти все още имаш много приоритети преди мен. И е нормално. Не искам да съм центъра на вселената ти. Но когато ме изместват такива неща като игри, не мога да се почувствам истински желана. Да си тръгна ли, за да разбереш дали ме искаш, да си тръгна ли, за да поискаш да остана, да си тръгна ли, за да ме потърсиш и да кипне кръвта ти от лудост, че ме нямаш...

понеделник, 22 септември 2014 г.

Оная голяма любов

Ако няма да е истинско, пусни ме. Ако няма да си луд по мен, отивай си. Ако не искаш само мен и не полудяваш от мисълта, че ме няма, за какво си още тук? Ако не искаш да прекараш нощта само гледайки очите ми и слушайки думите ми, значи не заслужаваш нищо от тях. Ако можеш да започнеш деня, без да чуеш гласа ми, значи можеш и да го приключиш така. Ако за теб любовта е „филм“, значи още не си се влюбвал истински, значи в мен не си влюбен истински. Защо да ти давам цялото си сърце? Ако, когато си сам и си мислиш за мен, не се усмихваш, какъв е смисълът да продължаваме? Ако, когато не си ме виждал с дни, не стоиш вечер в леглото, чудейки се къде да ме заведеш на другия ден, значи тъгата, с която посрещам утрото не е безпричинна.
Аз искам огън. Искам любов от онзи вид „can't sleep, can't breath without your love“. Искам себеотдаване от двете страни. И не искам да чакам. За любовта трябва ли да се чака? Ако не се случва веднага, то защо да сме заедно? Искам да е задушаващо, всепоглъщашо, само твоя, само мой, къде си, търсих те цял ден, пред вас съм, излез веднага. Ей такъв тип любов! Какво щях да правя ако те нямаше, а аз какво щях, добре че най-накрая те открих... Ей такава любов искам, ей такъв огън, такова чудо, дето случи ли се, забравяш всичко останало... Дали можеш да изпиташ към мен и капчица от нея или вече съм прочетена безинтересна книга с предсказуем край... Обич...

петък, 12 септември 2014 г.

Plans for September

Бях забравила какво е да си свободен от задължения, денят да е твой, всичко да е спокойно и да се чудиш на коя страна да легнеш или на кое кафе да излезеш. Тези двайсет дни ще се отразят добре на психиката и физическото ми състояние.
Плановете са за много тренировки, много книги, филми, музика и много време за наваксаване с HTML, защото нямам търпение да се пробвам някъде за стаж.
Междувременно има хора, които сериозно ми лазят по нервите, но се опитвам да ги игнорирам и да обръщам внимание само на хората, за които ми пука.
Мотивирана и амбицирана съм да взема най-доброто от предстоящите дни и колкото и хората да се опитват да ми развалят плановете и настроението, няма да им отдам вниманието, което си мислят, че заслужават.
Книгата „Парижката Света Богородица“ най-накрая сериозно грабна вниманието ми, видях интригата и заплетеното и се захласнах, та нямам търпение да си я допрочета.
С него гледаме „Game of Thrones“. Намирам го за доста брутален филм и честно да си призная още не ме е грабнал кой знае колко, но ще се изглежда, пък дано се зарибя малко по-малко.
Други промени, които смятам да направя е да отделям малко време за програмиране, защото разбрахме, че ми е слаба страна. Иначе от 5 изпита, 3 са взети, а 1 е още в неизвестност.
Тренировки смятам да правя всеки ден, поне йога за сега, а от 29 септември реших да се включа в предизвикателството на Fitnesinstruktor.
Йогата е нещо страхотно, отпуска ме изцяло и ме кара да се чувствам добре, да забравя за негативните емоции и да избягам от напрежението и стреса. <3

четвъртък, 4 септември 2014 г.

just a bad day

Болящо ми е. Все другите имат повече, все другите чувстват повече, все другите ги обичат повече и ги ценят, търсят, гонят. А аз хем давам, хем не стига и чакам да получа, а получавам по лъжичка на час, раздавайки цялото си сърце и душа. И после ме питат „Добре ли си?“ Как да съм добре, като за вас сърцето ми нищо не струва. Мачкате го, после пак го искате. Не осъзнавате какво му причинявате и го питате защо страда. Все едно да ви забия нож в гърба и да ви питам защо кървите.
...

(it's just a bad day, not a bad century)

сряда, 3 септември 2014 г.

Парещи съмнения

Тези дни нещо ми става. Подозрителна съм, несигурна съм. Нещо отвътре ме е стегнало здраво и не пуска, а не знам какво е и защо ме мъчи така. Привидно нямам повод, но има нещо във въздуха, което ме тормози. Нещата са хубави, но не точно толкова хубави колкото трябва. Изглежда, че са много добре, но има някакви мънички камъчета, които са ми влезли в обувката и ми бодат на стъпалото, не ми дават да се отпусна. Когато си кажа, че всичко е перфектно и някое от тях се забива по-надълбоко. Съвсем мънички неща, които са тук, за да нарушат равновесието и баланса. Душичката ми се е опънала като струна и смята, че има нещо нередно някъде по трасето. Но не го откривам. Големите и хубави неща, които се случват, се опитват да замъглят съзнанието ми, но аз го усещам, така дори още по-болезнено усещам малките камъчета. Или може би не вярвам, че всичко може да е толкова хубаво и си ги въобразявам? Перфектна картина, в която, ако не се вгледаш внимателно, не би забелязал едно забравено съобщение, едно няколкоминутно закъснение, едно „не искам още“ или „рано е“, едно изчезване без обяснение. И ако беше само това щеше да е явно, щеше да е болезнено. Но то е смесено с безброй целувки, „липсваш ми“ и „само твой съм“, срещи посред нощ и „не искам да си тръгвам“, „кога ще се видим пак“ и „надявам се ти да си добре“. Но отвътре ми пари и нещо ми казва, че е раздвоен, някъде, някога. Че част от него иска да е тук, другата част иска да бяга с всички сили, че може и да има друга, че може и да няма друга. Че всичко е възможно, а може и да си въобразявам. И защо нищо никога не е идеално и перфектно?!...