неделя, 27 януари 2013 г.

Something About Adele

Невероятна харизма и чар, неотразими музикални възможности.. Какво повече мога да кажа? Трябва да я оставя да говори сама за себе си.
Отскоро харесвам доста Adele. Не можах да се добера до цялата статия за нея от мартенски Vogue 2012, която имах желание да прочета, но ето какво открих. Останах очарована от начина й на мислене. :) Красива и талантлива... Какво друго й трябва да бъде на една жена?



About having to undergo surgery:
“I knew my voice was in trouble and obviously I cried a lot. But crying is really bad for your vocal cords, too! Some [insert expletives] spread a rumor that I had throat cancer. Everyone thinks it’s worse than it is. I stopped for a bunch of builders today at the office who wanted a photograph, and they were like, ‘How’s your throat?’ Everyone is so worried.”

What it was like not being able to speak after surgery:
“I think I just needed to be silenced. And when you are silent, everyone else around you is silent. So the noise in my life just stopped. It was like I was floating in the sea for three weeks. It was brilliant. It was my body telling me to fix me. I had so much time to kind of go over things and get over things, which is amazing. I think if I hadn’t had my voice trouble, I would never have broached those subjects with myself. Now I just feel really at peace. And really proud of myself. I’ve never fully appreciated the things that I’ve achieved until now. In fact, my entire life has changed in the last ten weeks. I’ve never been so happy, and I love it.”

Adele’s thoughts on her fame:
“I hate the red carpet. I don’t feel insecure, I just feel like, Oh, I don’t want to do this. I literally get a stomach cramp. At the VMA’s last year I felt really out of my comfort zone because there were so many superstars there. But that’s been the case from day one. I never feel like, Oh, yeah, I should be here. And I was missing my best friend’s hen night. So I was a bit bitter that I wasn’t there, to be perfectly honest.”

Why she gave up drinking last May:
“Don’t like drinking anymore. I think I got it out of my system. D’yaknowhaImean?”

On her vocal troubles:
“I’ve been singing properly every day since I was about fifteen or sixteen and I have never had any problems with my voice, ever. I’ve had a sore throat here and there, had a cold and sung through it, but that day it just went while I was onstage in Paris during a radio show. It was literally like someone had pulled a curtain over it. That was a hemorrhage… a burst blood vessel on my vocal cord. That healed, I did a tour, and then it happened again at my best friend’s wedding on October 1.”

On getting support through her surgery from other artists:
“John Mayer had it done at the same time as I did and he really helped me be chilled out about it. Roger Daltrey’s had loads of stuff done; Steven Tyler reached out; Elton John. Lots of artists have had problems with their voices, but you don’t know about it. And they are still singing incredibly well in their 50s and 60s.”

Regarding her ‘big’ personality:
“I am quite loud and bolshie, I’m a big personality. I walk into a room, big and tall and loud.” “If people are more than an arm’s length away, you shouldn’t talk to them. But I am like, Wah! Wah! Wah!, It’s really bad.”

On her six Grammy nominations:“I burst into tears when I found out. And I would love, absolutely love, to win. This record is coming to an end, and that would be the final brick on it.” Since the interview was done before last night’s big win, we can see that Adele’s hopes were fulfilled!

Just Adele <33

Нов моден блог


Отърсих се. От чувства, мисли, емоции. Overthinking-a е сведен до минимум. И това не е просто поредния фейк пост, с който искам да се почувствам по-добре в кожата си. Това просто е. Може би изписах цялата си болка по белите листове, може би я изслушах и изпях в песните, които препускаха в главата ми по цял ден, може би я погълнах заедно с тоновете шоколад, може би я изпих със сълзите, а може би дойде моментът да си тръгне и да спре да мъчи душата ми. Казват, че никога не получаваме повече от нея от това, което можем да понесем. Може би достигнах границата, предела на възможностите си в настоящия момент. Или пък имаше някакъв вълшебен бутон, който трябваше просто да натисна? Мина. За секунди. Вечерта болеше, на сутринта вече нямаше и следа от раната. Може би пък наистина трябва да си запълниш времето и мислите с нещо друго, за да се пречистиш.
Както може би правилно сте се досетили става въпрос за поредната ми нова страст/мания. Обичам и се интересувам от всичко в живота. Точно в момента съм се насочила към Tumblr пространството. В тази публикация искам да хвърля светлина върху новия си моден блог в Tumblr. Там публикувам Outfits, колекционирани от Фейсбук и Tumblr в продължение на известно време. Към момента може да се радвате на над 130 outfit-а. Някои ми допадат, други - не чак толкова. Въпреки това смятам, че съм заложила основно на собствения си стил, но трябва да има по нещичко за всеки вкус, нали така? So... enjoy.
Блогът засега ще се обновява всеки ден с известно количество снимки, тъй като има някакво ограничение за броя снимки на ден в Tumblr. :)

www.606looks.tumblr.com

петък, 11 януари 2013 г.

606 Spring Looks - Part 1

Покрай регистрацията ми в Pinterest се вманиачих по outfits. Знам, че има доста време до пролетта, но пък ми се иска зимата вече да си отива, затова избрах да направя поредица от публикации със spring looks/outfits, които са ми харесали. Pinterest може да се окаже неизчерпаем източник на вдъхновение. :)

Силата на позитивното обличане


Има дни, в които просто каквото и да правиш се чувстваш добре в кожата си. Забелязвали ли сте, че в такива дни сякаш всичко ви идва отръки? Къде се крие тайната? Това е умението да се обличаш в настроение. Факт е, че удобството и красотата на дрехите ни са едни от основните фактори, които определят настроението ни. Често обаче не обръщаме внимание на това. В стремежа си да бъдем красиви, разнообразни, интересни залагаме на дрехи, които въпреки заинтригуващия си външен вид, далеч не са така удобни. За да имате страхотен ден обаче, трябва определено да се чувствате добре в кожата си, иначе желанието да вършите каквото и да било, доста би снишило нивото си. Ето защо когато сме си вкъщи в любимия анцуг и пуловер чувстваме, че можем да покоряваме върхове.
Често ми се е искало вместо да се налага да обличам неудобни дънки и обувки, да мога да изляза с любимия си анцуг и кецове. Само че тази комбинация далеч не е подходяща за всеки случай. Затова трябва да избираме всичките си дрехи така че да са ни максимално удобни и красиви. Забравете за модните тенденции. Важното е да се чувствате добре с това, което имате на гърба си. Само така ще можете да бъдете неотразими в очите на останалите. Защото, повярвайте, когато човек не се чувства удобно в кожата си, това се забелязва и никак не е красиво, нито пък привлекателно.
На какви дрехи залагам аз? Дънки и тениска са любимата ми комбинация. С няколко аксесоара към тях, става доста по-интересен и удобен тоалет от по-екстравагантни такива. С удобни ботушки или пък маратонки - без значение, всякак върви. Така се чувствам в свои води. Готова да покорявам върхове. Спортния анцуг, има ли нужда да го коментирам, незаменим е за вкъщи. Имам много и най-различни. Обичам да ги нося. А освен това се чувствам ужасно секси в тях. Момчета са ми казвали, че дори съм много по-хубава, отколкото с дънки.
Стилът ми? Уж е спортно-елегантен. Обичам да експериментирам, единственото правило е - винаги да ми бъде удобно. :)

четвъртък, 10 януари 2013 г.

Най-добрите...



Аз и ти - винаги ще е странно това нещо, което съществува между нас. Нашите отношения са едни такива странни. Уж не сме заедно, а сме неразделни. Но това сега е без значение. Това, което има значение, са онези, единствените обещания, които си дадохме и няма да нарушим. Онези, че заедно ще се борим и ще постигнем много, ще покоряваме върхове и ще стигнем далеч, далеч... Аз и ти - ръка за ръка. Можем да покорим света и да му покажем, че сме най-добрите. Пък чувствата... те ще си останат най-обърканото нещо, което е заставало между нас. Тях може би никога няма да ги подредим. Ще се загубваме милиони пъти в емоциите си, те ще се превръщат във все по-мъглява зона, никога няма да ги разберем напълно. Но поне за света ще сме най-добрите, пък макар и изгубени малки същества, непознаващи собствените си сърца...

The Best Days With You



Хората, които винаги са до нас - в добро и лошо. Защо никога не ги оценяваме подобаващо навреме? Хората, които правят дните ни хубави. Но изглежда отделяме повече време и внимание на тези, които ни карат да страдаме, отколкото на онези, които винаги са там, за да споделят сълзите ни. Човешката природа винаги ме е изумявала и ще продължава да ме изумява...
Просто исках да кажа на моето семейство и истински приятели колко много значат за мен и че винаги ще ги обичам, макар понякога да не го показвам, макар понякога цялата горчивина, която се е насъбрала на края на гърлото ми да се излива върху тях... Имам нужда от вас и ви благодаря, че винаги сте там, когато имам нужда от рамо, над което да поплача... :)

Forever and always?



Е, пропусна да споменеш завинаги, но доста често правеше дългосрочни планове с мен. Не трябваше да допускам толкова лесно да нарушиш хилядите си обещания. Трябваше да те спра, както героинята от „Захир“ спря мъжа до себе си да я напусне. Защо пък да не мога да ти кажа „Не, няма да те пусна. Заедно можем.“? Защо пък ти да трябва да решаваш да сме разделени? Защо го реши, след като съдбата недвусмислено ни подчерта, че иска да играем заедно, един екип?
Доскоро си задавах тези въпроси. Но днес вече не. И не съм те преживяла. Не мога да го твърдя, няма кого да залъгвам. Колкото повече бягаме от истината, толкова по-голяма става тя и толкова по-главозамайващо ни смазва с чудовищните си размери. Но ако я приема един ден може и да боли по-малко. Толкова хубави моменти имахме заедно, че е невъзможно да ги превъзмогна и спомняйки си за тях, да не изпитвам нищо. Прекрасен, но болезнен спомен. Няма да спра да изпитвам това към теб, няма да те намразя, просто защото си човек, достоен за обичане. Forever and always, но може би това не е означавало, че трябва да сме заедно по онзи начин. Може би грешно сме разчели знака на съдбата. Винаги ще си мой партньор. Както ти каза можем да бъдем чудесен тандем. Но няма да се моля за любовта ти. Не мога да я имам насила. Някой ден ще намеря моя сърцеразбивач, чието сърце ще отнема. Някой ден някой ще ме обича повече от себе си, както и аз него. Някой ден всичко, което изпитвам към теб, умножено по много, ще е за Него. Но никога няма да те забравя и оставя. Винаги ще значиш много за мен, първи мой сърцеразбивачо. И винаги ще съм там, ако ти трябвам. Тази част от сърцето ми, която отне, завинаги ще ти принадлежи. (:

събота, 5 януари 2013 г.

Този, който ме ранява..



Или както го е изпяла една българка  - „Влече ме този, който ме ранява.“

Невероятно е колко много момчета има покрай мен. Днес си преглеждах съобщенията във Фейсбука и видях, че само за последната седмица съм говорила с 34 различни момчета. После пак ми кажете да общувам с повече момчета и съм щяла да го забравя. Друг път. Не са ми интересни, използвам ги да си запълвам времето. В един не открих неговия сърказъм, неговия поглед върху нещата, неговия начин да ме дразни и да ме привлича едновременно, неговия начин да ме провокира. Да, ще кажете - няма като него, но може да има по-добър. Но няма! Търсих! И не съм заслепена. Просто те са скучни. Може би защото мога да ги имам, мислех си. Но и това не е. Просто нямам желание да им се обадя в 3 през нощта да им кажа, че не мога да заспя, нямам желание да стана сутрин, за да ги видя, или пък да остана до късно посред нощ пред екрана, за да им пиша. А някои от тях биха преобърнали и света, ако поискам.
А той - той ми търси заместнички и вероятно успешно. Коя ли изобщо му е казвала някога „не“?
С него искам толкова много неща. И не ме интересува, че ще ме нарани, защото ако не ме нараняваше, щеше да е един от тях. The way he hurts me is making me falling for him. И не ме интересува, че съм му безразлична. Щом искам да споделя с него как е минал денят ми, ще го направя. Ще му звъня в 3, ако искам. Ще го карам да ми споделя и да иска да прекарва времето си с мен. Не ме интересува колко други има в живота му. Щом аз го искам, ще бъда най-добрата за него. И ще бъда тази, която той иска. Ще му пиша и ще го разпитвам. Дори да ме намрази, няма да се отделя от него. Нека ми казва пак, че съм пристрастена. Да не би да е лошо? Мисля, че ще му хареса дори...

Нямам граници...



Знам, че не съжаляваш. Никога не би го казал, още по-малко пък показал. Гордостта ти е нещото, което най-силно ме привлича и отблъсква от теб. Като двуполюсен магнит е. Жалко за мен - не ми остана и частица от моята. Влюбеността ми я погълна. Готова съм да те последвам и на край света, ако искаш. А ти си готов да ме заведеш там и да ме изоставиш, без да ти мигне окото. Не би съжалил, не би те заболяла съвестта, всъщност доста често се съмнявам да имаш такава. Но ми харесваш. И не ми пука за гордостта, нямам граници... Когато искам нещо, винаги става мое...

петък, 4 януари 2013 г.

What I want is what I got...



Yes, I remember what you said last night
And I know that you see what you're doing to me
Tell me why..

Знам го, защото ти го каза - наясно си с това, което ми причиняваш, и го правиш нарочно всеки ден. Знаеш за чувствата ми и умишлено подчертаваш приятелските си такива. Сякаш за да ми кажеш, че никога няма да те имам, че не съм достатъчно добра да бъда повече от приятелка. Но ти не знаеш, че когато искам нещо, винаги го получавам. Е, казвала съм ти, но си си направил усилието да го забравиш и добре да избледнее сред и без това не особено ярките ти спомени за мен.
Кога ще спреш да ми даваш зелена светлина и после рязко да се обръщаш на 180 градуса? Знам, че мога да имам интереса ти, ако пожелая. Случи се два пъти, от което следва, че ще има и трети... и така нататък. Понякога мисля, че чакам подходящия момент. Което е глупаво, безсмислено и разочароващо. Подходящия момент не се чака - той се създава. Още нямам смелост, но знаеш ли - тя идва изненадващо и пада от небето (за разлика от теб) и тогава няма сила на Земята, която да може да ме спре. Не съм луда, просто знам какво искам и как да го постигна. Не съм се отчаяна. Не съм се предала. Целите ми - това съм аз. А по-амбициран преследвач на постигането им не си виждал..

четвъртък, 3 януари 2013 г.

Дишай...



I can't breathe without you but I have to...

„Дишайте, издишайте...“ - Така команда инструкторката в упражненията, които всеки ден правя. - „Хайде, лесно е.“ Практически е така. Но на теория и в действителност - не е съвсем лесно. А за мен - за мен е още по-трудно, защото с всяко мое вдишване, в дробовете ми влиза още от болезненото „безтебие“. Как можа да си тръгнеш? Защо реши да ме изоставиш, а не опита да ми дадеш шанс, не опита да Ни дадеш шанс да създадем нещо красиво? Ти ли избяга? Или просто аз никога не се върнах, за да взема полагащия ми се втори шанс? Или пък всеки ден ми даваш нов шанс, който аз не успявам да сграбча? Дали трябва да продължавам да пълня дробовете си с теб или трябва да те издишам веднъж завинаги?

You Belong With Me



Мислил ли си си някога, че може би аз и ти сме направени един за друг? Че аз съм тази, която те разбира и споделя мечтите ти?

Всички тези неща, които правим заедно постоянно... Понякога ми се иска да сме малко по-близки, но вярвам, че и това ще стане с времето, просто трябва да съм малко по-смела, а често го забравям или просто нямам смелост да бъда по-смела. Не мога да ревнувам нещо, което не е мое, но често си те представям с други, по-добри от мен, които може би те разбират по-добре, които те заслужават повече. Тогава се спирам и се питам - защо цялата енергия, която изразходвам за измислянето на подобни сюжети, не я използвам, за да те спечеля, за да те накарам да се влюбиш в мен, да споделяш мечтите си с мен?.. И аз не знам. Защото съм глупачка, която стои със скръстени ръце, чакайки те да паднеш от небето и да ми кажеш, че искаш да съм твоя. Казвам си „Някой ден ще го накарам да се влюби...“, но този ден така и не идва, а кой знае - може би някоя друга в този момент те кара да се влюбваш и си готов да обърнеш света заради нея... И пак си казвам - Действай! После го отлагам... Имало време. А колко малко е времето ни на тази Земя... Още по-малко е това време, в което си позволяваме да бъдем щастливи. Кога ще си го позволя и аз накрая?

Да действам вместо да мечтая...

Cause I'm not your princess, this ain't a fairytale..
I should have known, I should have known..

Думите вече попривършват, но образът ти в ума ми не избледнява. Сякаш всичко е казано и направено, а още мозъкът ми е настроен на твоите честоти и не иска да те изтрие. Трябваше да знам и може би го знаех, но затворих очите си, за да изживея това вълшебство с теб, трябваше да знам, че пак ще съм наранена. Бях затворила сърцето си за всички. От него имаше само изход, входът отдавна бе запечатан. Защо ти беше да го отваряш отново? Може би ми се иска някой ден да се върнеш и да поискаш да бъдеш обратно в сърцето ми. Но в приказки спрях да вярвам. И ако все пак има искрица надежда, искаше ми се да знаех, че ще мога да ти кажа, че е вече късно за теб и белия ти кон. Но и ти, и аз знаем, че не бих го направила. Бих отваряла сърцето си отново и отново, стига да се връщаш в него. Може би и това е причината ти никога да не го направиш.. Това не е приказка. Ако беше, щях да съм убедена, че накрая ще съм с моя принц. Защо тогава понякога наивно вярвам в това, че си за мен, въпреки че сме в реалността? Има моменти, в които съм толкова сигурна, че разтърся ли се от мисълта, се питам „Кое ме убеждава в правотата ми? И какво ако не стане?“ Но се спирам, защото нали и приказките са взели действителността си от реалния живот. Ако сега не е приказка, може би някой ден, когато спра да философствам и мечтая и започна да действам вместо това, ще мога да сбъдна мечтите си. Докога ще чакам денят да настъпи?!

Всеки има своя Стивън



All those other girls,
well, they're beautiful.
But would they write a song for you?
I can't help it if you look like an angel

Can't help it if I wanna kiss you in the rain so
Come feel this magic
I've been feeling since I met you
Can't help it if there's no one else
Mmm, I can't help myself...

Случвало ли ви се е да чуете песен, която сякаш е писана за вас, и всяка дума идеално пасва на мястото си, всичко да е така както сърцето ви го чувства? За Тейлър Суифт и музиката й сякаш няма тайни от моя любовен живот.
Знам, че в живота ти, Стивън, има много момичета/жени, коя от коя по-красиви. Не мога да им го отрека, на черното не казвам бяло. Те се борят за мястото до теб, а ти можеш да имаш всяка. Понякога се питам - не ти ли доскучава да знаеш, че само да пожелаеш някоя и тя ще е твоя след миг? Никоя не би ти се опряла, не би ти противостояла. Преди време си мислех, че аз ще устоя на чара ти, поне дотолкова, че ти да се влюбиш безпаметното в единствената, която е успяла да ти кажа „не“. Но и аз се оказах безпомощна като всички други. Мислех се за нещо специално, но не можах да стана. И въпреки това - нашепва ми вътрешния глас, който по цели нощи не ми позволява да спя, говорейки ми само и единствено за Стивън - никога не е късно да видиш моето Аз и да се влюбиш в него. Имам цялото време на Земята, а и коя друга би писала толкова много за теб, коя друга би те превърнала в свое лилаво вдъхновение, коя би пяла с цяло гърло за теб, въпреки че далеч не притежава гласовите способности на Суифт, например. Хей, Стивън, а какво ли би казал ти, ако някога прочетеш хилядите думи, които вече изписах за теб?

Love Story Like In The Fairytales



I got tired of waiting wondering if you were ever coming around...

Винаги съм си мечтаела за любов като в приказките. Разтърсваща, истинска, необичайна, странна, всепоглъщаша и завършваща с хепи енд. И странното е, че когато я получа, никога не я осъзнавам като такава. Когато си вътре в нещо, не можеш да го видиш, да го определиш, ти просто го чувстваш и се вливаш в него. Но когато всичко приключи и го гледам отстрани е по-лесно да му лепна етикет, да  отлича плюсовете от минусите му и да отбележа в дневника си до колко съм се приближила до мечтата си този път. А всеки път напредъкът е по-голям и по-голям. Наскоро изживях „Съвременната история за Пепеляшка“, осъзнавайки го едва вчера, когато отново изгледах филма и си припомних сюжета му. Беше най-хубавата любов в живота ми, макар и една от най-кратките. Но нали ако няма препятствия по пътя, бързо бихме изгубили желание да го извървим. Затова все още продължавам да търся своята приказка - да се върна в предишна такава или може би да продължа да я изживявам, не знаейки, че още не е завършила... или пък да се впусна в нов сюжет с нови и още по-разтърсващи герои и преживявания. Единственото, което знам е, че моя Ромео идва, а аз няма да стоя на балкона, за да го чакам, нито пък ще позволя на обстоятелствата да ми забраняват да съм с него. Като една съвременна Жулиета, ще продължавам да вървя към своя принц и дори да се боря за него, защото знам, че щастието не пада от небето и не е цел, а посока. :)

Наивна като на петнайсет


 


Когато си на петнайсет и някой ти каже, че те обича, ти ще му повярваш...

Защо аз продължавам да вярвам, след като отдавна съм минала 15? Осъзнавам, че все още пазя детската наивност в себе си, макар и да го отричам, макар и да се правя на безразлична - обикновено ми пука повече отколкото трябва. Макар да се правя на безсърдечна, често чувствата ми са по-големи и от мен, по-неразбираеми и от целия хаос от мисли в главата ми.
Осъзнавам, че имам по-големи мечти, несвързани с любов, но когато нямам любов, нямам желание да ги преследвам. Осъзнавам, че има по-важни неща в живота (или пък няма?).
Понякога си казвам да спра да мисля за приказки и да преследвам големите цели. Но какво са големите постижения, когато няма с кого да ги споделиш, когато няма някой, който да те нарича „моето момиче“? Когато няма на кого да се обадиш, за да изплачеш мъката си при поражение, и кой да сподели радостта ти от победата? Какъв е смисълът, когато не сме готови да отдадем цялото си Аз на един човек, когато не сме готови да бъдем едно цяло с някого? И защо да искам да изградя кариера пред това да съм безнадеждно и споделено влюбена? Нима това е повече? Друг път. Какво ни носи кариерата? Пари. А те не могат да ни дадат щастие.
Другият въпрос, който ме терзае, е защо, когато някой не отвръща на чувствата ни, непременно го обвиняваме за това и дори го мразим? Нима той е виновен? Нима човек може да заповядва на сърцето си? Един човек не може да се влюби, без да му бъде дадена причина за това. Не можеш да обичаш само защото на някого му се иска да споделиш чувствата му. Можеш да обичаш, ако този някой се постарае да влее „отровата“ си в сърцето ти. Няма невъзможни неща. Има хора, които не знаят как да накарат някого да се влюби в тях, а има и други... в които просто не си заслужава да се влюбиш.
И нека съм наивна като на 15. Важното е, че ако искам мога да постигна всичко с наивността и лекотата, с която би го направило дете. А още по-важното е, че си заслужава да се влюбиш в мен.

Fearless



Не знам защо, но с теб бих танцувала под бурята в най-хубавата си рокля... безстрашно.

Не мога да си го обясня, но когато съм с теб, нищо друго няма значение. Готова съм да се изключа за целия свят. Дрехите, прическите и гримът ме интересуват само до там, че да съм хубава за теб. Бих излязла сред най-поройния дъжд без чадър само с теб (и съм доволна, че съм го правила вече). Когато си до мен, не се страхувам. Не знам дали съм влюбена, но ми харесва да си наблизо, да знам, че те има, да си говоря с теб, макар и да не си мой. По-важното е, че въпреки това си част от живота ми, а най-важното, че заради теб бих извършила много лудости.

сряда, 2 януари 2013 г.

Безразличие в лилаво

Когато ти трябвам, звънни ми
и пак към теб приближи ме...
Разбъркани думи кажи ми
на сантиметри близо до мене...
 
 
Денят, в който се появи в живота ми, не предвещаваше с нищо, че предстои бедствие. Обикновен летен ден, в който имах планове с приятелки. Сложих си красиви дрехи, обичайния черен молив и спирала и завърших с любимия си парфюм в лилаво. Излязох, чувствайки се прекрасно в кожата си, повече от неотразима. Излъчвах онази самоувереност, която по-късно щеше да те вбесява, но и да те привлича към мен като магнит.
И тогава, докато скучаех в любимото ми кафене, реших да проверя любимия си Фейсбук. 17 часа и 5 минути и един бутон „Потвърди“. Така започна всичко. Неочаквано, но приятно. Не знаех какво ми предстои, тъй както не знаеш, че по пътя си ще срещнеш люляково дърво и ще те лъхне пленяващия му аромат.
Това им харесвам на люляковите дървета, че не знаеш кога и къде ще ги срещнеш и колко време ароматът им ще държи наострени сетивата ти. Не знаеш дали ще се пристрастиш към него или ще свикнеш дотам, че ще те приспи в лилаво безразличие. Дали ще запазиш спомена за люляковия цвят в сърцето си или ще го забравиш, потънал в равнодушието и сивотата на ежедневието си.
В този случай се оказа наркотик. Неочакван. Неподозиран. Но пристрастяването стана бързо и с неукротима сила. Бягах и с всяка крачка се пропадах повече под въздействието му. Нямах такива планове, но те така или иначе винаги излизат грешни. И както бъдещ наркоман, който си казва „Този път е за последно.“ вземах всяка поредна доза. Започна да запълваш нощите ми и да ме караш да забравя за всички неща, за които не исках да мисля. Нали точно такова е въздействието и на наркотиците.
Толкова бързо свикнах да си част от живота ми и да имам вниманието ти, предадох се на опиянението и потънах в бездната, без да се замислям. Повтарях си, че мога да спра, когато поискам, без да чувствам вина или огорчение, но нима не си казва такива думи всеки зависим от нещо?
И точно тогава, когато започнах да имам най-голяма нужда от дозата си, дрогата свърши. Нямаше я вече и нямаше откъде да си я набавя, защото тя не се купуваше. Можеше да ми я даде само черно-лилавия ти поглед. А той нямаше такива намерения. Подмамваше като мираж в пустиня да го следвам, таейки искрица надежда, че може би ще получа още една доза, но така и не ми я даваше. Знаех го, но имаше някаква горчиво-сладка болка в това да се надявам безрезултатно. „Безтебието“ растеше с всеки изминал ден, черпейки от енергията ми. Играеше си с чувствата ми и ги посипваше с лилавото си безразличие. Сега дрогата ми имаше нужда от мен, но само понякога. А аз живеех за тези мигове. Показвах й слабостта си, а тя се хранеше от нея. Колкото по-слаба ставах аз, толкова по-силен ставаше той и толкова по-равнодушен. Изпари се онази самоувереност, която харесваше в мен, погълната от непукизма му. И с всеки следващ ред, който пиша, го осъзнавам по-ясно. С всеки следващ ред се отдалечавам от поредната доза, която така или иначе няма да получа никога, пък не се и надявам. Защото също като осъзнал се наркоман този път търсех спасението. И търсех това, което ми е дала зависимостта - нали уж всяко зло било за добро.
Харесваше ми сладката лилава болка от безразличието ти, което ти не ми спестяваш никога, харесваше ми искреността, която разбиваше на хиляди парченца сърцето, което си мислеше, че никога няма да бъде счупено. Харесваше ми как ме търсиш само като ти трябвам и не се стараеше по никакъв начин да го прикриеш. Но осъзнах, че не можеш да обичаш като наркоман. Когато обичаш, просто обичаш, а не си зависим. Бях захвърлила три години изградено доверие с лекота, а тичах след нещо, което бях имала само за миг. Не бях се научила да обичам, бях се научила да гоня недостижимото. Не е любов, но аз го знаех от първата целувка, дори и преди нея. Винаги е било нещо по-различно от любов, винаги е било лудост, ако мигът може да бъде наречен вечност. Лудост, която прерасна в безразличие. Какво ли не бих дала го заменя с омраза във всички нюанси на лилавото? Бих изгорила всички мостове, бих превърнала дните ти в кошмар, бих те ранявала само за да знам, че ме мразиш, а не съм ти безразлична. По-лесно ще ми е да го приема. Но докато омразата порасне в сърцето ти, не ми остава нищо друго освен да се наслаждавам на лилавото ти безразличие и да посветя на него вдъхновението си. Ако не друго, поне ме караш да пиша.
 
Не си направен, за да ме обичаш. Създаден си, за да ме вдъхновяваш.