Е, пропусна да споменеш завинаги, но доста често правеше дългосрочни планове с мен. Не трябваше да допускам толкова лесно да нарушиш хилядите си обещания. Трябваше да те спра, както героинята от „Захир“ спря мъжа до себе си да я напусне. Защо пък да не мога да ти кажа „Не, няма да те пусна. Заедно можем.“? Защо пък ти да трябва да решаваш да сме разделени? Защо го реши, след като съдбата недвусмислено ни подчерта, че иска да играем заедно, един екип?
Доскоро си задавах тези въпроси. Но днес вече не. И не съм те преживяла. Не мога да го твърдя, няма кого да залъгвам. Колкото повече бягаме от истината, толкова по-голяма става тя и толкова по-главозамайващо ни смазва с чудовищните си размери. Но ако я приема един ден може и да боли по-малко. Толкова хубави моменти имахме заедно, че е невъзможно да ги превъзмогна и спомняйки си за тях, да не изпитвам нищо. Прекрасен, но болезнен спомен. Няма да спра да изпитвам това към теб, няма да те намразя, просто защото си човек, достоен за обичане. Forever and always, но може би това не е означавало, че трябва да сме заедно по онзи начин. Може би грешно сме разчели знака на съдбата. Винаги ще си мой партньор. Както ти каза можем да бъдем чудесен тандем. Но няма да се моля за любовта ти. Не мога да я имам насила. Някой ден ще намеря моя сърцеразбивач, чието сърце ще отнема. Някой ден някой ще ме обича повече от себе си, както и аз него. Някой ден всичко, което изпитвам към теб, умножено по много, ще е за Него. Но никога няма да те забравя и оставя. Винаги ще значиш много за мен, първи мой сърцеразбивачо. И винаги ще съм там, ако ти трябвам. Тази част от сърцето ми, която отне, завинаги ще ти принадлежи. (:
Няма коментари:
Публикуване на коментар