I can't breathe without you but I have to...
„Дишайте, издишайте...“ - Така команда инструкторката в упражненията, които всеки ден правя. - „Хайде, лесно е.“ Практически е така. Но на теория и в действителност - не е съвсем лесно. А за мен - за мен е още по-трудно, защото с всяко мое вдишване, в дробовете ми влиза още от болезненото „безтебие“. Как можа да си тръгнеш? Защо реши да ме изоставиш, а не опита да ми дадеш шанс, не опита да Ни дадеш шанс да създадем нещо красиво? Ти ли избяга? Или просто аз никога не се върнах, за да взема полагащия ми се втори шанс? Или пък всеки ден ми даваш нов шанс, който аз не успявам да сграбча? Дали трябва да продължавам да пълня дробовете си с теб или трябва да те издишам веднъж завинаги?
Няма коментари:
Публикуване на коментар