Сбогом, клас...

         Вечерта и този път спусна тъмния си воал върху родния ми град и го приласка в прегръдките си. Красива е тази тяхна любов, в нея се раждат спокойствието и тишината, но и споменът по отминалото и желаното!
         Излязох да се поразходя по самотния площад, за да се порадвам на уединението. Улиците бяха умълчани, тук-таме някой окъснял гражданин бързаше да се прибере при семейството си. Някъде в далечината се чуваха гласовете на влюбено момче и момиче, които се смееха и радваха на любовта си. Вървях по каменния площад и си спомнях за хилядите пъти, когато съм била тук. Спомних си как като малка бързах по него към училище или пък към библиотеката. Като на филмова лента се завъртя краткия ми живот пред очите ми и ето ме отново...
         Косата ми отново е къса до над раменете. Облечена съм в червено костюмче с бяла ризка. В ръцете си държа букет, по-голям от мен самата, а на гърба ми е раницата с Гарфийлд. Много съм притеснена, но усмивката не слиза от лицето ми - знам, че предстои нещо хубаво и ново, вярвам в себе си и знам, че поемам по пътя към мечтите си. Знам, че това е първата крачка към върха, за който винаги съм се чувствала призвана. Отивам в първи клас. А колко много ученици имаше в училищния двор! Колко много цветя! Колко много усмихнати лица! Влизам в класната стая, треперейки. Но си обещавам - това да бъде едно страхотно приключение.
         Сълзите вече напират в очите ми при тези спомени. Толкова бях малка и наивна. Но толкова влюбена в живота. Толкова усмихната и готова да се бори.
         Но и това приключение завърши. Вече съм седмокласничка, осъзнала какво харесва и с много ясна цел какво ще се случи оттук нататък. Затворих вратата на класната стая и се отправих към по-високото стъпало - математическата гимназия...
         О, да, отидох там със съвсем ясно съзнание и устрем. Беше си моята мечта! Знаех, че ще бъде осъществена! Не се усъмних и за миг, докато другите все ми повтаряха, че от високо се падало най-болезнено. Само че аз си знаех, че трябва да вярвам, за да имам. И получих!
        Сега е 13.05.2012 - неделя. Утре е моят последен учебен ден. Тук вече не мога да се сдържа и сълзите потичат от очите ми. Колко ще ми липсва цялото това безгрижие! О, защо не мога да върна всичко отначало и да го изживявам отново и отново! Толкова е тъжно!... Никога отново няма да седна зад дървения чин и да слушам досаден урок. Как бързах да свършва учебният ден по-бързо, за да се прибирам вкъщи. А сега... ми се иска никога да не беше свършвало. Във вторник, на изпращането, за мен ще бие последният звънец... и след това животът ще ме поеме в обятията си... Най-хубавото предстои, но това - то никога няма да се върне! Колко ще ми липсват учителите, които по цял час мърмореха, ще ми липсват ненаучените уроци и забравените домашни работи, ще ми липсва дървения чин и свободните часове, намалените часове и кафетата... Спомени... единствено те остават.
        Минах покрай някаква къща, в която майка се караше на непослушното си дете, че пак не си е научило урока. Усмихнах се и осъзнах, че бяха минали часове. Забързах се - трябваше да се прибера и да се подготвя за последния учебен ден. Трябваше да си отида, така както и дойдох - усмихната и устремена, вярваща, че предстои едно чудесно приключение. :)

Mr. Soulmate

Мислех да напиша статия за перфектния мъж и тогава... видях това. Наистина, когато човек си мисли нещо, сякаш цялата вселена мисли за същото нещо с него... Не можах да не го споделя. Просто е толкова... вярно и близко до сърцето ми точно в този момент от живота ми.

"Хората мислят, че сродна душа е онзи, който идеално ти пасва, и всички искат това. Но истинската сродна душа е огледало — такъв човек ти показва всичко, което те задържа, насочва към теб собственото ти внимание, за да можеш да промениш живота си. Истински сродната душа е може би най-важният човек, който някога ще срещнеш, защото събаря стените ти и те шамаросва, за да се събудиш. Но да живееш със сродна душа завинаги? Нее. Твърде болезнено е. Сродните души идват в живота само за да ти разкрият нов пласт от теб самата, а после си тръгват..."

~ "Яж,моли се и обичай", Елизабет Гилбърт

Скоро и ти ще си тръгнеш... преди дори да си дошъл достатъчно близо.

Soulmate

          Стоя си у нас и слушам дъжда със солидна доза шоколад до себе си, точно както го обичам. В главата ми се върти все една и съща нота, но всеки път по по-различен и мелодичен начин улавям звуците й. Мисля си, че след двайсет години ще съжалявам повече за нещата, които съм направила, отколкото за тези, които не съм. Но смелостта отново я има само когато съм насаме с мислите си.
          Защо теб? Ти си Аз. Да, в теб понякога откривам себе си. Същото любопитство, същата жажда да знаеш, да можеш. Дори понякога си по-доброто копие - справяш се по-добре и от мен в стремежа си да уловиш всяка секунда живот. А казват, че противоположностите се привличали?... Не вярвам в това. Понякога всичко, от което се нуждаем, е вътре в нас самите или в някого като нас. :)

Bad mood time

         Тази сутрин, обикновено доброто ми настроение, се е скрило в някое отдалечено кътче на сърцето ми, защото колкото и да се опитвам, не мога да го уловя. Едно чувство на безтегловна безперспективност, една тежест, една неопределена болка... всичко, което чувствам в момента. Вън грее слънце, но ми се струва, че светът сякаш е заспал... Като че ли е затишие пред буря.
         Бях написала доста по-дълга публикация, но се отказах... Нека просто го оставя така, завършвайки с една песен...

Един слънчев ден :)

        Времето днес беше чудесно и никак не беше за стоене вкъщи и учене. Предвид че утре имам два изпита никак не можех да си го позволя, но не издържах и си подарих разходка извън града сред природата. Дестинацията поне на мен ми е известна като Мраморното езеро, а ето и снимки, за да споделя с вас приятното усещане от прекия досег с красотата на природата. :)

Едва ли фотоапаратът е способен да улови цялата красота, която имах шанса да зърна със собствените си очи, особено отблясъците, които слънцето придаваше на водата с лъчите си. Колкото и да се опитвах, така и не можах да предам чрез снимка цялото очарование на тази гледка, която изпълни и направи следобеда ми прекрасен... :)

Танграми

        Преди няколко хиляди години китайският учен Та-нг много остроумно разрязал квадрат на 7 части. От начало с тези части на квадрата демонстрирали различни геометрични фигури. С течение на времето забелязали, че с тях могат да се съставят различни силуети на животни и други предмети.
        Съставянето на силуети от геометрични фигури, наречени още танграми, е една твърде разпространена игра в Китай. Устройват се специални състезания за съставяне на най-голям брой силуети (танграми), за най-кратко време. Победителите в тези състезания получават награди.
        Преди няколко публикации ви показах мои произведения, свързани с това изкуство. Днес под влияние на малко по-негативни емоции, реших отново да се отдам на това развлечение, за да изкарам негативизма от себе си. Ето какво сътворих: {1}, {2}, {3}, {4}.
        Използвам публикацията да се похваля за изкараната 5.00 на изпита по математика II на Софийския университет. ^^ Честно казано, можеше и повече, като се има предвид каква беше темата, но нищо - и това е достатъчно за влизане, пък и има втори опит юли месец. :)

С рогата напред...

        В последно време съм си типичен Овен - право напред с рогата през стената, пък каквото ще да става. Върша и говоря неща, за които не съм сигурна дали няма да съжалявам след време, но все пак животът ни е даден, за да поемаме рискове, а не постоянно да претегляме плюсове и минуси. Стъпка по стъпка руша всичко, за което съм се борила, може би защото не го искам вече. Не е като да не знам какво искам (макар че и в това почвам да се съмнявам вече), просто в определен период от живота си човек се нуждае от нещо, а в някой от следващите започва да се нуждае от по-различно... И това не е лекомисленост и безотговорност, то си е просто... човешка природа. Така сме устроени.

         Като си помисля само, че с един замах, с една дума само дори мога да унищожа цялата хармония, в която живея, и да тръгна да гоня дивото. Искам ли го наистина? Бих ли могла да кажа „Сбогом“ на сигурността и спокойствието, за да преследвам отново предизвикателството, което може и да не догоня, което може дори да се окаже не това, което съм очаквала? Освен това, щом все пак тези въпроси се прокрадват в ума ми, имам ли право на избор? Не е ли очеизвадно, че трябва да довърша започнатото - да разруша оковите на хармонията и да започна да гоня други идеали, да изграждам нови светове? Докога ще се самозалъгвам и достатъчно силна ли съм, за да спра да го правя?

         Понякога си задавам тези въпроси... Друг път, въпреки онова тихичко гласче в главата ми, което казва „Недей“, напук съвсем по овенски пак правя скок към разрухата на това, което сама съграждах. Само дано не ми се налага да събирам останките му със сълзи...