събота, 20 февруари 2016 г.

Пиша ти дълги писма...

"If only I had more time, I would write thee a shorter letter..." - Mark Twain
Но аз нямам време. Имам един само живот. Едно съществуване и то е пропито с тебе. Затова ти пиша дълги писма. Пиша ти дълго, всеки ден, по всяко време, пиша ти и ти говоря, разказвам ти как съм и как тъкмо на теб първо съм искала да го кажа. Като ми се случи нещо хубаво, за което отдавна съм мечтала, веднага ти скачам на врата и се смея, и се радвам, и те целувам.
Но сега ти пиша писмо... От онези дългите, които никога не четеш, от онези трудните, които никога не ти изпращам. От онези размазаните, защото съм плакала върху тях и съм изтривала сълзите от листа, за да не разбереш. Но проклетия ми графит ме издава... Добре, че не ги четеш, та не виждаш. Нищо. Аз пак ще оставя душата си там.
Пиша ти дълго писмо и те питам - как си? И си отговарям сама. Знам, че трудно се сещаш. Знам, че едва ли ме мислиш. Знам, че от време на време като мълния преминавам през ума ти, но не оставам. Аз те разбирам. Прощавам. Ти имаш нужда от властна. Да ти стъпи на малкото пръстче и да те контролира. А аз ти дадох свобода. Да избираш. Да ме имаш? И ти избра да ме нямаш. Затова сега с ред и без ред ти пиша писма.
Най-далеч си ми, когато си близо. Най-далеч си  ми, когато съм там. В онзи далечен пуст град. Там е студено за всички ни. Там сме отделени от семействата си. Там сме сами срещу света. Но, когато теб те имаше, беше хубаво. Беше пълно. Сега, когато се налага да ида там, се чувствам още по-сама, още по-изгубена. Защото ти си буквално на километър от мен. А си изгубен в мислите си, липсващ в чувствата си и самотен в стаята си. Толкова далечен от мен, когато си най-най-близо... Защото не искаш да ме видиш. Не държиш да ме чуеш. Не настояваш да прекараш времето си с мен. Тогава ми е най-лесно да ти пиша писма. Мога да се самозабравя и да ти пиша по цял ден. Мастилото е от сърцето ми. Гумичката са сълзите ми...

Няма коментари:

Публикуване на коментар