сряда, 10 февруари 2016 г.

Нещо лично за приятелството...

Чета една статия на писателя и журналист Goins, който говори за влиянието. Влиянието, което всеки един от нас може да окаже върху останалия свят, върху обкръжението си. Конкретно самата статия няма да коментирам в този пост. Тя ще бъде обект на следващи мои словоизлияния, когато бъде изцяло прочетена и осмислена от мен. Попаднах обаче на едно изречение, което ме накара да се замисля върху една моя и без това болна тема напоследък - приятелството.

Friendships aren’t won; they’re made, organically and honestly.

Goins се противопоставя на небезизвестния Дейл Карнеги, който в популярната си книга за влиянието обяснява как да „печелим“ приятели. Според Goins обаче приятелите не се печелят. Приятелството се създава естествено и честно.

Честно казано и двамата са прави. Просто начините им на изразяване са различни.

Замислих се за моите приятели. Мога да ги преброя лесно и още по-лесно да ги отхвърля като такива след момент. Общувам с малко хора от близо, много малко хора допускам и много малко знаят истината за мен. Повечето ме мислят за отдръпната, може би надута, може би напушена, може би забила. Защото нямам желание да обсъждам ежедневни теми. Няма по-голямо мъчение за мен от това да седна и да се оплаквам от нещо. Но виж... когато ми заговорят за неща, от които се вълнувам, към които проявявам страстен интерес... е, тогава хората наистина разбират коя е Анелия. Могат да открият неподозирани страни в характера ми и да осъзнаят, че всъщност ме харесват много... или пък ме мразят много.

Май се оказва, че повечето ме мразят, защото телефонът ми не прегрява от покани да излезем да пием по нещо или просто да се скараме. Фейсбукът ми и той е поутихнал тези дни, пък и аз си мълча, чакам да видя кой ще се сети, кой ще пробие стените.

А всъщност наистина искам приятели от една страна. Добри приятели. Много приятели. От друга сама ми е толкова хубаво, че отблъсквам и малкото, които са ми останали. Какъв е начинът да бъдеш приятел с хората и едновременно да ти остава време за всичко, което има в ума ти, да осъществиш всичките си идеи и така нататък...? На мен ми става трудно да работя върху себе си дори само когато съм обвързана с един-единствен човек, който иска да му посвещавам частички от времето си...

Моето обсебване от мен самата започва да губи всички покрай мен. Отиват си, зарязват ме, а тези, които остават, аз ги отблъсквам, защото решавам да проявя искреност с тях и да им кажа какво у тях не ми допада. И всъщност на какво се гради приятелството? Истински приятели ли са тези, които си тръгват, когато ги погледнеш в очите и им кажеш за грешките им спрямо теб или за грешките им като цяло. Трябва ли да ги обявяваме за не-приятели само защото те се страхуват от себе си, от собствената си истина, от собствените си недостатъци...?! А необходимо ли е, за да запазим едно приятелство, да си затваряме очите за грешките и да не ги споменаваме? Къде тогава отива честността? Къде отиват принципите? Къде отива смисълът? Не стига ли това, че ни лъжат постоянно - медии, политици, висшестоящи? Всички ни лъжат, а ние да бягаме от тези, които искат да бъдат искрени с нас, за да запазим някакво увяхнало приятелство?
Не, за мен това не е приятелство. Нека си идат всички, които не са съгласни, че трябва да съм искрена с тях. Да ме заличат, да ме забравят. Няма проблеми. Аз ще си намеря нови приятели... или ще си спечеля. Няма значение. За мен единственото важно е, че приятелството трябва да се крепи на доверие и искреност. И щом съм вдигнала толкова високо летвата, не съм съгласна на хора с ниски стандарти, които не могат да я прескочат, които предпочитат да бъдат лъгани в очите, които ценят лицемерното приятелство, с които не мога да се отпусна и да си разкрия душата от страх как биха реагирали...

Няма коментари:

Публикуване на коментар