сряда, 30 април 2014 г.

Без усилия : )

Преди няколко дни нали ви казах, че все се отказвам да се боря. Само че днес си мисля друго. Мисля си, че не си заслужава, когато полагаш толкова много усилия, а получаваш толкова малко в замяна. Просто няма смисъл. Живеем с мисълта, че за да оцениш нещо истински по достойнство трябва да си се борил за него, да си положил неимоверно много усилия, да си плакал, да си се мъчил. Е, да, ама не. Особено в любовта, особено в любовта. Нещата трябва да се случат от само себе си, да е хубаво. Трудности няма как да няма, но не може само единия да се бори за преодоляването им. Трябва да е взаимно. Ако ще страдаме, поне да страдаме заедно.
Затова от днес не търся трудната любов, не търся драмата, не търся възможно най-неподходящия, който да ми разбие сърцето. Търся лесното. Не е правилно да го дефинирам като лесно, но в случая с думата имам предвид друго. Лесно в смисъл на нещо случващо се от само себе си... Чакам моето нещо да се случи. И спирам да се тровя и да полагам усилия. Поне в любовта - не. Осъзнах, че цялата тази болка накрая не си е заслужавала... Не си е заслужавала! Защото никой не се върна. Никой не чакаше аз да се върна... Той продължи напред, време е из да го направя...

Аз ли си търся белята или тя сама ме намира?

Къде щях да съм сега, ако не бях тук, ако не бях направила тези избори, тези грешки? Ако не бях се борила упорито за една кауза? Ако не бях предала всички заради едно обсебващо желание? Къде щях да съм, ако не се бях излекувала? Къде щях да съм, ако не бях психически повредена? Къде щях да бъда, ако не бях царицата на драмата? Какво щях да правя сега, ако не приемах толкова тежко и навътре всичко?
Щях ли да съм с него? Щях ли да съм щастлива? Щях ли да имам толкова приятели? Щях ли... Щях ли... Къде щях да съм? Какво щях да правя в този момент? Щях ли да бъда обичана или отново разкъсвана от поредната глупост, която тормози ума ми? Щях ли да съм се оправила? Щях ли да пиша? Щях ли да те чета толкова? Щях ли да съм тук в това легло, с тези мисли, с тези проблеми, с тези болки и любови, с тези разочарования и радости? Щях ли да имам няколко страшно верни приятели? Щях ли да имам силата и желанието да съм нещо повече? Щях ли да се стремя към това повече?
Щях ли да съм това, което съм, ако бях с него? Нямаше ли да ме дърпа надолу? И всъщност аз горе ли съм? Щях ли да съм щастлива? Щях ли да го обичам? Щях ли да продължа да го искам толкова силно, когато го получа? Щях ли да го оставя и да гоня друго? Други болки? Родена ли съм за щастие? Или съм родена да пиша? Кога ще обичам този, който ме обича и кога ще спра да си търся неподходящ, за да се влюбя в него и да си страдам, както аз си знам?
Аз ли си търся белята или тя сама ме намира?

вторник, 29 април 2014 г.

Вечния компромис

      Понякога съм изградена от един вечен компромис, състоящ се от много други малки компромиси, които правя спрямо себе си и за които ме е яд само на себе си. Толкова борбена личност като мен има периоди на отчаяние, в които е готова с лека ръка да се откаже от всяка цел, която си е поставила, просто защото в момента изглежда, че конкуренцията е по-силна. Вярно е, че някои ситуации са безсмислени, но не можеш да отхвърлиш нещо преди дори да си опитал. Да изчакваш, за да не пречиш, да изчакваш по-подходящ момент, да чакаш твоят час да удари, а той все да не удря и да не удря. Докога тази безумна доброта? Докога ще си казвам „Е, и този път няма да е, нищо, ще опитам нещо друго.“ Ако постоянно се предаваш, защото някой друг е там преди теб, няма ли да свикнеш дотолкова, че никога да не се научиш да се бориш за правата си и за това, което искаш?... Винаги съм се отказвала твърде лесно, твърде лесно... Не за друго. Защото ме е страх да вложа всичко от себе си, цялата си душа в някаква цел и накрая да загубя. Това не го приемам. А, докато не съм действала, винаги ще знам, че имам шанс да действам. Може би един ден този шанс ще е пропилян, но поне известно време ще живея с мисълта, че имам още ходове и не съм изиграла всичко, с мисълта, че имам още един опит за правене... И, ако този опит е последният ми шанс, как бих могла да го пропилея... Ами, ако не успея... Но все пак... какво ако успея?!

Не мога... А всъщност мога ли?

        Не мога. Казала съм си, втълпила съм си и все до тази задънена улица стигам. Нещо още преди години се е повредило в мен. Обичам се, но не се чувствам за достатъчно добра, че да бъда единствена за някого. Все има някой преди мен или след мен - по-добър, по-красив, по-специален. Не мога да повярвам, че мога да бъда света на някого. Не мога да повярвам, че мога да вляза под кожата на някого, така че сън да не знае от мисли за мен, нощта му ден в да превърна и обратно. Всъщност мога. Но не и при тези, които аз искам. Преобръщам светове, подлудявам, руша, погубвам... Но не и там, където ми се иска. Там съм безсилна. Там съм страхлива. Там съм изгубена. Там не знам какво да правя. Там не мога да отговоря на въпросите, но не мога и да мълча. Заплитам се и се изгубвам в дълбини, с които нямам силите и уменията да се справя.
       И знам, че всичко е в ума ми. Ако почна да си мисля, че съм достойна за тези, които пожелая, ако почна да подлагам под съмнение дали те са достойни за мен, ако вместо да ги обожествявам като съвършени същества... Ако поне веднъж забравя за морала си и открадна приятеля на друго момиче, ако поне веднъж повярвам в себе си, в него и запазя мъжа до себе си, без да го ревнувам от жените, които му обръщат внимание, ако почна да приемам това като комплимент за избора си... Ако... Ако... Мога ли? Може и да опитам. Защо да не съм по-добра от другите? Какво ми е сбърканото? Надявам се, че е само в ума ми.

понеделник, 28 април 2014 г.

Генезис



      Има ли ме? Съществувам ли наистина? Какво всъщност е да съществуваш? Кое е истинско? Къде е границата между реалност и въображение или е твърде размита, за да бъде определена? Човек ли създава съдбата си и до колко има властта да я променя? Има ли паралелни светове, други реалности и как избираме в кой от тях да съществуваме? И всъщност дали имаме някакъв избор?

Eames: They come here every day to sleep?
Elderly Bald Man: [towards Cobb] No. They come to be woken up. The dream has become their reality. Who are you to say otherwise, son?
                                                                                                         Inception

      Генезис - филмът, който ме накара да се замисля. За сънуването, за идеите, за съзнанието и подсъзнанието на човека, за реалността ни. Винаги съм искала да вярвам, че има нещо повече, нещо по-необикновено, нещо по-силно, по-могъщо. Искала съм да вярвам, че нищо не е толкова просто колкото изглежда, но вглеждайки се по-надълбоко дори най-малките неща не са прости. Велик е самият факт, че съществуваме, но това е друга тема, в която сега няма да задълбавам.
      Колко пъти сте подлагали на съмнение света, в който живеете? Колко пъти сте се усъмнявали, че нещата, в които винаги сте вярвали, може да са само плод на въображението и ума ви? И как ще се почувствате, ако се окаже така? Ако един ден се събудите и сте с 50 години по-млад, ако се окаже, че целият ви живот, всичко, което сте постигнали и направили, е било просто един сън? Разочаровани, натъжени, предадени? Или ще успеете да внедрите изживения опит от изсънувания живот в настоящия, уж реалния? Кое ще бъде по-реално? Онова, което сами сте създали в ума си? Или това, което е? Дали пък и двете не са игра на въображението ни, свойство на мозъка ни да създава? Дали всичко около нас не е една черна бездна, в която виждаме само това, което мозъците ни сами са изградили? Дали хората и приятелите ни не са само наши проекции? Разколебавала ли се е вярата ви в истинското и въображаемото дотам, че да започнете да си задавате тези въпроси?
      Моята - не е. Имам ясна граница между сънуването и реалното. Но понякога това, което наричаме реално, дотолкова не ми харесва, че единственото ми спасение е там в леглото при мечтите ми, при сънищата ми, при моята реалност, такава каквато искам да бъде. Веднъж обичах много, но не можех да бъда с този човек и съзнанието ми всяка вечер ме караше в един свят, където въпреки всичко и въпреки всички - бях. И всяка вечер бях щастлива. Това беше моята реалност, в която нямах търпение да избягам. Това беше истинското. And who are you to say otherwise?

четвъртък, 24 април 2014 г.

Винаги ми се е искало...

       Казват, че е хубаво да мечтаеш, защото понякога мечтите се сбъдвали. Казват, че е хубаво да внимаваш какво си пожелаваш, защото понякога желанията ставали реалност. Също така казват, че понякога това, че НЕ си получил желаното от теб, е най-големият подарък на съдбата.
       Факт е, че всички ние или поне повечето от нас имаме мечти, желания, някакви цели, които сме си поставили и искаме да осъществим в живота си, за да се чувстваме добре и удовлетворени от това, че живеем, че ни има. Да докажем на себе си, че не случайно сме на тази Земя и че има смисъл в нашия живот. Дори и да отречете, че мечтаете, не може подсъзнателно да няма неща, които много ви се иска да се случат по точно определен начин. Самото споменаване на думите „Ех, сега да беше...“ или „Ех, сега да имах...“ си е вече мечта.
       Колко от нас обаче знаят какво наистина желаят и как да го постигнат. Хубаво е понякога човек да си зададе този въпрос...
       Винаги ми се е искало да съм силна и самостоятелна млада жена, да съм наясно с желанията си, да съм толкова горда, че да не позволявам на никого да стъпче достойнството ми, но и да уважавам хората, да обичам приятелите си и те да ме обичат. Винаги съм искала думата ми да значи нещо, да има тежест пред хората, които ме заобикалят. Винаги съм искала да ме приемат на сериозно като силна личност с големи амбиции и воля. Винаги съм искала независимост, да не завися от никого и по никакъв начин, да съм роб единствено на себе си и собствените си желания. Винаги ми се е искало да обичам - силно, дяволски, истински, искрено и чисто. Да обичам по този начин и да ми отвръщат със същото. Винаги съм искала да ме подкрепят. Да стоят до мен, без да задават въпроси, но да вярват, че аз мога и ще се справя.
      Винаги ми се е искало да си изградя принципи и навици, винаги ми се е искало да имам твърд характер, който не се пречупва лесно и да съм безобразен инат, който винаги постига своето. Винаги ми се е искало да имам вечери и дни за себе си, някакви мои неща, които правя за удоволствие и напълно сама със себе си.
      Винаги ми се е искало да имам страхотна и голяма компания от приятели, където всички ме обичат и разчитат на мен и на които и аз мога да разчитам. Винаги ми се е искало да излизам и да се смея и забавлявам по цяла нощ, докато му е времето.
       Винаги ми се е искало да печеля доста и да съм шеф на голяма фирма. Да мога да си позволя да ходя в офиса, когато намеря за добре. Да нося костюми и сака като истинска елегантна бизнес дама. Винаги ми се е искало и да стана писател. Все пак шефовете имат доста свободно време. :) 
       Винаги ми се е искало да живея с цялото си семейство и приятели на близо, в един град, да няма вече разстояния и пречки. Винаги ми се е искало завинаги да остана на 21, щастлива и влюбена в живота, в книгите, в хората, в шоколада и всичко останало.
       Винаги ми се е искало... И някои неща наистина са се случили вече. : )

вторник, 22 април 2014 г.

Българското лекарство против рака

http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=1900444 Тъжно. Много тъжно.

Да си пазим Земята...

     Хора, вижте какво правим със земята си. Тук живеем ние, не извънземните. Тук предстои да живеят нашите деца, тук оставяме тленните си останки, тук оставяме всичко, което сме градили през живота си, когато си идем. Тук оставяме себе си. А рушим „тук“ с всеки изминал ден. Направете поне минималното. Загасете лампите, когато не сте вкъщи. Изхвърляйте си боклука в кошчето (още се шашардисвам, когато видя човек просто да го хвърли на улицата). Използвайте градския транспорт, когато можете. Дори най-малките неща, ако всички започнем да ги правим, ефектът ще е огромен. Защо само се оплакваме от начина си на живот, от средата, в която живеем, а не правим нищо, за да го променим или поне малко да намалим вредните влияния? Защото всеки си казва „Ако аз пазя поне малко, другите седем милиарда няма да го направят... Една птичка пролет не прави. Затова дай и аз да съм като другите.“ Ами защо не започнат да го правят другите седем милиарда?

За смешното

     Един въпрос си задавам отдавна и мисля, че е логично да се обърна към повече хора с него. Струва ми се, че вече няма нищо смешно. Струва ми се, че се смея искрено веднъж в месеца. Наистина усещам кога нещо е наистина смешно и ме развеселява искрено. Има разлика. През другото време, ако се смея, е доста фалшиво и насилено в определени моменти. Нито смешните филми струват, нито смешните картинки в 9gag вече са смешни. Нито вицовете се смешни. Изчерпахме ли се? Изтъркахме ли се? Не сме забавни вече ли? Или просто в мен нещо е сбъркано, че е толкова трудно да се смея искрено на нещо и наистина да ме забавлява? Къде ми е проблемът? Понякога се чувствам като в приказката с принцесата, която нищо не можело да развесели и режели главата на всеки, който се опита, но не успее... Хм.

Господарят

      Президент и господар на сърцето ми. Ти си написал конституцията и ти раздаваш правата и задълженията. Ти решаваш кога подчинената ти да е щастлива и кога да е меланхолично-тъжна, кога да е безумно влюбена и кога безразлична към света и всички.
      Ставам изваяна от ридания от една твоя лоша дума, умирам при всяко твое безразличие. А само поглед, усмивка (даже небрежно помръдване на ъгълчетата на устните ти) раждат нови светове и вълнения у мен. Всемогъщ си и, колкото и да се мразя за това, нямам воля. Нямам сила да се изправя срещу това. Някой ден ще ме довърши. Така и не се научих да не се къпя в морето, в което веднъж едва не съм се удавила.
       А ти вместо да ставаш все по-благосклонен, ставаш все по-жесток към жертвата си, към подчинената, която не смее да противоречи на волята ти. Мразя това, в което ме превърна. Мразя човека, който съм. Мразя това завладяващо пленничество, което не ми дава покой, дори когато ти вече не искаш да командваш. Това, че се отказваш от мен, е още по-убийствено. Още по-тежко. Наказа ме да съм тъжна сутрин в четири. Наказа ме да не спя по цяла нощ и да се моля. Да се моля да изгрее слънце, защото, когато ми обърна гръб, и то залезе заедно с усмивките ти.
      Искам си обратно волята, усмивките, сърцето... Искам си свободата  и независимостта, а съм подчинена на един жесток господар, който няма намерение да ми ги върне...

(btw, не съм толкова отчаяна и депресирана. просто ми харесва да пиша по този начин, макар и времето почти да излекува всичко.)

Любов по телефона

    Откакто ти си естествен израстък в сърцето ми, телефонът ми се превърна в естествено продължение на ръката ми. В него откривам теб - значи целият си свят държа в ръката си. Не отделям поглед и сърцето ми трепери, преди екранът да светне и да издаде - имам ли ново съобщение, нов sms или пък случайно си решил да ми се обадиш.
    Всяка вечер преди да заспя, изключвах компютъра и държах телефона в ръце и пишех съобщения, докато пръстите ми не се отпуснеха и не го изпускаха. После се събуждах посред нощ и отговарях на последното неотговорено. Заспивах и сутрин с трепет очаквах да видя дали си го прочел и какво си ми писал. Не мога да ти опиша чувството, когато видех, че имам по 3-4 нови съобщения във Фейсбук от теб. Първата ми работа беше да ти отговоря и отново да започне един дълъг ден с размяна на безброй съобщения и емоции.
    Понякога се ядосваше, че заспивам по средата на разговора ни. Как можех да ти обясня, че е защото съм дала и последните си сили само за да си говоря още малко с теб?! Сутрин, когато се събудех и се опомнех виждах телефона си залят от ядосани съобщения, че никога няма да ми простиш. Ставаше ми смешно, весело и влюбено. Караше ме да се влюбвам с всеки ред, с всяка буква. Просто беше толкова.. ти. Представях си как се ядосваш, нервираш, някакси несвойствено за самочувствието си ми казваш „Ядосваш ме, спри.“, както когато ме ревнуваше.
    Най-голямата ми тръпка... Най-неразумното чувство. Една телефонна и интернет любов... Редки срещи на живо. Една изгубена студентка, която се чувстваше на гости в собствения си град, но винаги бързаше да се върне, защото беше забравила сърцето си някъде там. Редки срещи през уикенда, набързо разменени целувки и телефонни номера... А после огън. И всичко изгоря до основи... Какво очаквах?! Колко ли можеше да продължи това...

сряда, 16 април 2014 г.

Клетви черни

Черна чума пак ти пращам.
Ах, нещастнико! Защо
толкова жестоко ме наказа,
къде сгреших и със какво?
Знам за твоята любима,
онова нещастно същество,
моята любов несподелена
което ще наказва, макар
и невиновно да е то.
Тя ще страда както страдам,
да не би и повече от мен,
клетви хвърлям аз по нея
всяка нощ и всеки ден.
Може би се връщат, знам ли,
не се страхувам аз от тях.
Няма болка по-голяма с грам,
нека съм наказана за този грях.

Черна чума

Черна чума аз ти пратих,
да е винаги след теб,
взор във нея щом вторачиш
да замръзваш притеснен.
Моите очи да виждаш
влюбиш ли се някой ден,
всяка пък да ти отказва,
да си смъртно наранен.
Да не можеш да погледнеш
женско, хубаво лице,
без да те полазват тръпки,
а протягаш ли ръце
да прегърнеш с обич силна
някое любимо същество,
чумата да те проклина
и да те спохожда зло -
как по бузите ми нежни
стичаха се две сълзи
ти да чуеш и усетиш
и да съжалиш дано...

Може би е прекалено. Но така ме споходи вдъхновението.....

вторник, 15 април 2014 г.

Странно.. но всеки има право да няма вкус.

      Един въпрос ме измъчва откакто започна да се проявява женското в мен и да има някакви притенции върху определени мъже. Чувствам се лично засегната, защото това правило за странните вкусове на хората, винаги ми е докарвало, ако не сърдечни болки, то поне порядъчно силно главоболие.
      Въпросът няма да ви изненада. Не е нито нов, нито ще остарее някога. Въпросът е защо винаги тичаме след невъзможното. Защо имаме критерии, търсим човек, който уж ги покрива, после откриваме, да речем, двама. Единият бие девет от десет в списъка ни и изглежда перфектния кандидат, другият едно-две с леко присвиване на очите едва-едва ги отбелязва. Всяка математическа и каквато и да била логика би отговорила на въпроса „Е, кого от двамата взимаме?“ с „Първия, естествено. Елементарно, Уотсън.“
      Е, да, ама не. Логиката на любовта, напук на всички си избира тъкмо втория. И какво се случва тогава? Ами нищо хубаво. Хубаво, харесваме си втория, изгаряме тъпия лист с малоумните си критерии и си казваме, че нещо такова не може да решава щастието ни. Е, да, ама не сме щастливи. Влюбени - загубени - със сигурност. Ама щастливи - от време на време. Даваме си вид на такива, казваме си, че всичко хубаво се постига трудно. Но докога можем да се залъгваме с такива изтъркани фрази? Докато си видим сърцето на земята, смачкано от крака на избранника ни? Някои твърдоглави като мен продължават и след това да се надяват и да държат на избора си, че да са сигурни, че след като всичко приключи окончателно, ще са тотално стъпкани и разбити.
       Тогава започваме да се чудим - какво, по дяволите, ни има, че ние не сме за този човек това, което е той за нас. Ако съм умна, красива, имам хубава работа, разбирам се с човека, освен това и тръпката и страстта ги е имало, защо да не съм перфектния човек, защо да не съм избраницата  на сърцето му? И тогава ме огрява единствения възможен отговор - че може би тъкмо това е причината... Аз съм перфектна по всякакви параграфи, а явно никой вече не търси перфектното за себе си. Всеки търси някаква грешка, опит, удоволствие, нещо, което да не е както трябва. Белята ли си търсим, склонност към драмата ли имаме, искаме да страдаме ли?
       Не знам. Тази логика ми е противно чужда и мъчително близка (от опит). Започвам да се питам как хората се влюбват един в друг? Или просто единия се примирява по някое време, че не трябва да търчи след грешния човек и се спира при правилния? Може ли любовта да е примирение? Не губим ли най-хубавото нещо в такъв случай? Случва ли се двама грешни да се заобичат и да са заедно? Как, защо, кога, какво... Не мога да спра да се питам. Ще се случи ли на мен някога нещо такова?

Робинзон Крузо или за силата на духа

       Последната книга, която прочетох, е добре известна на всеки интелигентен човек. Не че не съм я чела и преди това, но съм поддръжник на идеята, че при всеки следващ прочит на книга човек открива по нещо ново и по-различно, което при предишните не е успял да извлече от нея. Няма да излъжа, като кажа, че точно този тип книги не ми е сред любимите, но освен това съм широкоскроен човек, който смята, че на всяко нещо трябва да се даде шанс да се докосне до душата ти, ако съумее. Освен това фактът, че аз не харесвам нещо не означава по никакъв начин, че то не е стойностно и истинско.
       Че си беше мъка, мъка си беше. Рядко се случва да чета някаква книга повече от няколко дни, а този път четенето продължи две седмици (може би и повече), при положение, че  и книгата не е от най-дебелите. Но имаше някои моменти и разсъждения, заради които всичко това си заслужаваше. Мисля си, че донякъде беше заложена и идеята за силата на подсъзнанието, на вярата и на надеждата. Хареса ми вярата - в най-безнадеждната ситуация да не предаваш дух, а да вярваш, да вярваш до последно, че не си оставен, че нещо ще се случи, нещо  ще те спаси от безнадеждността и ще вдъхне смисъл на съществуването ти.
        Кара те да се замислиш пред какви неща се изправяме хората всекидневно и колко лесно се отчайваме. Предаваме се пред далеч по-лесни ситуации от тази, в която е бил поставен героят на романа. Казваме си, че нещата просто са такива и няма как да се борим с тях. Какво би се случило с един съвременен човек, ако попадне на самотен остров с ограничени провизии, изправен пред неподозирани опасности, най-голямата, от които не са дивите зверове, не са дори и тайните врагове - най-голямата опасност е самотата.
        Целият човешки живот е едно бягство от самотата. Затова създаваме приятелства, започваме връзки, правим си профили в социални мрежи, общуваме като цяло. Какво би се случило с нас обаче, ако въпреки всички усилия, които полагаме, за да избягаме, тя ни настигне най-неочаквано на едно самотно място, обградено с море, от което няма изход, освен един - но не особено желателен - и това е смъртта. Ще продължим ли да се надяваме? Ще запазим ли силата на духа си? Ще вярваме ли и ще се молим ли? Или ще се отчаяме и ще проклинаме съдбата си, че ни е довела дотам? Ще се разкайваме ли за греховете си или ще обвиняваме единствено обстоятелствата, без да се запитаме за собствения си пръст, забъркал кашата?
        Всеки изпада в такива ситуации, и да не всекидневно, то със сигурност в периоди от живота си. Не всички попадаме на самотен остров, но понякога се изправяме пред ситуации, които изпитват волята и силата на духа ни не по-малко. И начините, по които избираме да ги преживеем, надмогнем и победим показват какви сме ние като хора - силни хора с воля на победители или роби на обстоятелствата, готови да преклонят глава пред най-малката несполука. Силно се надявам да съм от първите, силно се надявам и вие да сте от тях... И силно се надявам надеждите на всички ни един ден наистина да са си заслужавали. :)

събота, 12 април 2014 г.

За шистовия газ

Попринцип съм човек, който държи себе си далеч от Новините в 19:00 и други подобни предавания с цел да не си пълня главата с безкрайните проблеми на света, които така или иначе никога няма да свършат. Опитвам се да се отдалечавам от лошото, колкото се може повече и да не се налага да не мога да спя от страх или пък да нямам смелост да си подам носа навън, след като се стъмни. Невежеството понякога е благословия.
Наскоро обаче се запознах с проблема за шистовия газ, който се оказва, че е актуален от няколко години насам. По-точно се запознах и с едно изказване на Ричард Ран, че България си вкарва автогол със забраната за добив на шистов газ. Почувствах се силно разгневена.
Намирам се във възраст, в която се води, че животът ми тепърва започва. Аз и връстниците ми сме определени като бъдещето. И след като предците ни са имали хубав живот на една чиста планета, защо ние да нямаме право на такъв? Примиряваме се с всичкото замърсяване, без да се замисляме каква щета оказва върху телата и умовете ни. Мечтаем за бъдеще, за семейства и деца, а не виждаме, че може въобще да не стигнем до тях. Човешкият род е на път да се самоунищожи.
И на какво основание въпросният господин заявява, че България си вкарва автогол? Всичко е заради пари, нали?! Никой не се замисля, че дори тези, които са застанали със „ЗА“ зад тази кауза един ден няма да имат чиста вода за пиене, децата им ще се разболяват от тежки болести... и никакви пари на земята няма да могат да им помогнат.
Къде изгубихте ума си, хора?!

Новогодишни обещания



Малко късно ще ги напиша тук, но като всяка година, макар и незаписани в списък, съм си набелязала някои желания, които силно се надявам да съм осъществила до края на годината, че поне тази да има смисъл... Честно, писна ми от безсмислено съществуване. Уж правя нещо, а нищо не правя. Няма да ви казвам колко щастлива бях в Новогодишната нощ, когато единственото ми желание се сбъдна. Имах кого да целуна на първи януари. Беше точно човекът, когото сърцето ми беше избрало отдавна. И както казват - както ти потръгне от Нова година, така ще е цяла година. Е, да, ама не. Хорската злоба ли беше, завистта ли, собствената ми глупост ли... Не знам защо го унищожих. Но го развалих, ако въобще някога е било истинско. И така, няколко дена след Новогодишната нощ ми потръгна на зле. Оттогава досега... Но понеже Април си е моя месец очаквам като подарък за рождения си ден просто да започна отново да се чувствам добре и щастлива. Освен това се надявам в следващите оставащи няколко месеца да успея да осъществява следващите желания.


  • Да вляза във перфектна форма. Да тренирам всеки ден - тичане и йога. Може и фитнес (ако евентуално имам пари за това). Да имам тялото, за което винаги съм си мечтала. Да пия по два литра вода на ден. И коремчето ми значително да понамалее.
  • Кхм. Не искам да казвам - да открия истинския мъж, истинската любов или нещо подобно. Засега е достатъчно просто да намеря някой, който да ме обича адски силно, както и аз него. Да се разбираме и да мислим по сходен начин. Да държим един на друг и да не се лъжем. Искам пълно себеотдаване и от двете страни.
  • Да се науча да бъда щастлива. Независимо от хората. Прекалено дълго щастието ми зависеше от други и от настроенията им. Да се науча във всяко лошо нещо да намирам доброто. Да се радвам на малките неща, на усмивките. Самата аз да се превърна в ходеща усмивка.
  • Да съм влюбена споделено цяла година.
  • Да успея да си взема всички изпити от втория семестър и после от поправителната сесия.
  • Да спра да се обяснявам на всеки срещнат. Да стана по-потайна и прикрита. Да открия истинските си приятели и тези, които заслужават наистина да им споделям. Освен това да стана по-добър слушател. Да се науча да давам хубави съвети.
  • Да  събера достатъчно материали за първата си книга и малко по-малко да заработя по издаването й.
  • Да се занимавам с колкото се може повече интересни и забавни неща, защото животът е твърде кратък, че да протакам. Да си започна някакъв свой бизнес със крафтс или някакви тортички. Ще го измисля.
  • Да запазя приятелството си с ценните хора до мен.
Искам много, да. Но всички сме тук, за да искаме, стига да умеем да го получаваме. :) Успешна година на всички... макар и по средата на април.

Прашни откровения



Трудно е да кажа какво искам точно в този момент. Наистина си мислех, че знам, че държа на желанието си, колкото и да е болезнен пътят за постигането му. Но... сега почна да става различно. Различно в смисъл на безсмислено. Обещавах си, каквото и да стане, да не се предавам. Но можеш ли да се бориш със течащата вода? Можеш ли да се противопоставиш на насрещния вятър? Да, можеш. Но не вечно. Не и когато той става още по-силен и те отблъсква.
Тогава по-скоро започваш да си задаваш въпроса - защо продължавам да стоя там, където съм нежелана, където не получавам това, което заслужавам? И решаваш, че най-добре да се отдръпнеш. Може пък вятърът да иска да те отнесе на по-добро за теб място. И не е като да си се предал. Знаеш, че си се борил до последно да останеш там. Знаеш, че си държал на своето. Но понякога хората имат други пътища, искат да опитат други неща. Не е вярно, че не могат да те оставят, колкото и хубави да са били нещата помежду ви. Та нима не сме го правили всички ние? Просто имаш нужда да се откъснеш, да избягаш, да вкусиш и усетиш други целувки и прегръдки. Може да е грешка, може да е опит. Никога няма да забравя, че ми каза, че това, което за мен е грешка, за теб е опит. Помня го и се опитвам да ти простя за тези думи, защото имаш право, което аз не мога да ти отнема. А и не искам. Имам нужда от човек със свободна воля, а не от роб.
Съжалявам само че желанията ти и моите не съвпадаха. Но, кой знае, може един ден аз да съм благодарна, че се е получило така, или пък ти да съжаляваш, че си го направил така. А може и нищо да не се промени. Не всичко е като на филм или като в книга.
А сега просто искам да съм щастлива. И щом си преценил, че не можеш да ме направиш, май е най-добре да стоиш далеч, за да не успееш и да го развалиш.

петък, 11 април 2014 г.

Замислената и Повърхностната



      Не, не беше двулична. Просто беше различна. В тялото й живееха двама души - пълни противоположности. Замислената и Повърхностната. Ненавиждаха се до смърт, но съжителстваха от време незапомнено в очите на едно самотно момиче, което просто искаше да бъде обичано.
      Не знам дали познавате чувството, при което цялото ви същество иска да извърши две тотално противоположни действия. Спор между две противоположни личности, но събрани в едно цяло по някакви неписани закони. Много по-страшно, от най-страшната война, която можете да си представите. Но много по-тихо и от най-тихата тишина на света - тътенът й беше само в главата ми, там, където никой друг освен мен дори нямаше желание да проникне.
      Повърхностната я познаваха всички. Тя беше весела, шумно смееща се, не взимаща нищо твърде на сериозно, коравосърдечна до мозъка на костите си. Излъчваща болезнена самодостатъчност. От погледа й струеше студ и недоверие. С пръстите си беше смачкала вече няколко сърца, без да чувства угризения.
      Тя говореше глупости, лигавеше се, не си мереше приказките, понякога обиждаше и нараняваше. Не й пукаше какво си мислят за нея, а то обикновено не беше много хубаво. Но за разлика от другата - тя беше щастливата. Може би, донякъде и поради факта, че знаеше за съществуването на Замислената. Развеселяваше я факта, че успяваше да скрие дълбоките си размисли и да заблуди всички, че е много по-глупава, отколкото беше в действителност. Не всички хора заслужават да знаят колко си умен всъщност и какви битки водиш вътре в себе си. Не всички хора биха се впечатлили от това. Напротив, някои дори би ги отблъснало.
      Но тези неща Повърхностната оставяше на Замислената. А тя определено вече имаше лавина от неща, които да обмисля по цяла нощ. Тя беше противоположността на безчувствена. Тя беше тази, която пише тези редове. Тя беше тази, която сама не познаваше себе си изцяло. Тя беше тази, която не знаеше как пръстите й изписват точно тези букви и изречения. Тя беше тъжна и умислена. Тя беше ранима. Едно странно същество от друга планета. Понякога мистериозна и потайна, понякога дяволски разкрита и искрена. Нея рядко я разбираха. Но, да си призная честно, понякога я обичах повече от другата. Поне имаше сърце. Тя би прекарала петък вечер в четене на книга, докато другата й се сърди, че не е излязла на дискотека.
     Но разговорите с нея не можеха да бъдат заменени по никакви параграфи с разговорите, които можеха да се водят с Повърхностната. Замислената знаеше много, говореше хубаво и увличаше, можеше да те разплаче с думи. Повърхностната се смееше на глупави шеги и изричаше думи, които в книги определено не можеш да прочетеш.
     И макар войната между тях никога да не клонеше към своя край, те и двете живееха вътре в мен. И никога, никога не бих се отказала от нито едната. Взаимно се допълваха и взаимодействаха, правейки живота ми по-интересен от живота на много други. Макар на моменти да съм мразила силно и двете - едната, защото действа прибързано, а другата - защото твърде много мисли, аз ги обичах - едната ме караше да сияя от щастие и да не мога да си кажа името от смях, другата ми позволяваше да знам, че никога няма да съм глупава и повърхностна, за каквато исках да ме мислят. Двете заедно, когато имаше какво да ги събира, изграждаха една пълна и цялостна личност... И замислиш ли се - нищо не е само черно или бяло, винаги има много и разнообразни нюанси на сивото.

сряда, 9 април 2014 г.

After that


Понякога нещата, които имат огромно значение в момента, много скоро го губят. Трудно ни е да си представим, че нещото, което ни кара да подскачаме от радост днес, утре няма да ни впечатлява особено, дори може да не желаем да ни се случва. Още по-трудно е да си представим, че нещата, които ни натъжават и ни причиняват безсъние, след време ще са само хубав отминал спомен. Но се случва - винаги. Просто има моменти, в които трябва да си зададем въпроса „След две години ще има ли значение?“.
И да си отговорим наистина честно. Е, няма как да знаем със сигурност, но можем да предположим. Интуицията не заблуждава толкова често, колкото си мислите.
Наистина ли след две години ще има значение, че един ден си се успал и си закъснял за работа или лекции? След две години ще има ли значение, че съботата е била дъждовна и всички планове са отишли по дяволите? Дали и тогава ще е толкова неприятно, че вечерята е загоряла? Дали въобще ще си спомняш след две години, че някой те е вбесил и развалил целия ти ден? След колко време ще спре да ти пука, че не си взел някакъв изпит? След две години ще имат ли значение думите, които си казал преди две години и дори не си ги мислел? Дали след две години ще има някакъв смисъл в това, което си искал и не си направил, или пък ще си благодарен, че не си? След две години ще има ли значение една безсънна нощ, една изпита чаша уиски, една прочетена книга и много размисли, които може би дори няма да си спомняш? Въобще, човекът, който си сега, ще има ли смисъл след две години? Действията му, думите му... ще останат ли актуални и след две и повече години? Ще остане ли верен на себе си?
И, честно казано, заслужава си човек да си мисли и да се притеснява само за тези въпроси, на които е отговорил с „да“... Другото просто ще изчезне. След две години. След месец. След час...

сряда, 2 април 2014 г.

Няма друга такава

Все ми липсваш, все те чакам. Все те търся. В чуждите очи. В чуждите мечти. В чуждите трепети и болки, да намеря доказателство, че и ти си там някъде - все ти липсвам, все ме чакаш. Че и ти малко за мене страдаш. Търся погледа ти в погледа на самотните момчета, които минават покрай мен. Дали и ти така се разхождаш по улиците и мислиш за мен...
Заслужавам го. Поне малко. Коя друга се събужда сутрин с мисълта за теб и заспива с липсата ти, която пари сърцето й? На коя друга сълзите се стичат за теб единствено? Коя, като погледне в очите ти, може да види толкова много спомени? На коя си се доверявал толкова, с коя си се сближавал толкова? С коя друга можеш да говориш от „Добро утро“ до „Лека нощ“, като никога не става скучно и винаги има какво още да се каже, за какво още да се смееш с нея? Коя друга те е молила да идеш да я видиш посред нощ и ти си се качвал в колата и си отивал? Коя друга беше съгласна на всички онези малки лудости, не защото ти ги искаш, а защото и тя самата си умираше за тях? С коя друга си се крил толкова? С коя друга сте се правили, че не се познавате дълго време, а когато никой не гледа сте потъвали в най-страстните целувки, които могат да съществуват? Коя друга би гледала с теб най-тъпите филми с удоволствие, на коя друга й е било хубаво само защото държиш ръката й? И, по дяволите, коя би те чакала толкова, коя би писала хиляди редове за теб? Къде е тази, която би написала само един ред за това, което чувства към теб? Покажи ми я. Кажи ми, ако друга такава някога се намери. Защото няма да има. Друга луда - не. Само аз съм. Само аз някога ще мога да изпитам целия този океан от чувства към теб.
Тогава ми кажи, че всичко това, което имахме, не ти липсва. Но ако не можеш. Ако един ден усетиш, че ти липсвам, въпреки всичко, което си казахме и направихме, тогава... Тогава не искам да ми пишеш във Фейсбук, не искам да ми харесваш снимките или пък статусите, не искам дори да ми се обаждаш. За Бога, блокирай ме, изтрий номера ми. Без това не обичам да те виждам на линия и да се чудя коя ли се опитва да те омае. Затвори смотания социален сайт, стани от тъпия стол, вземи ключовете, качи се в колата и измини глупавите двеста километра. Разбий вратата ми, ако не искам да я отворя, хвани ме и просто ме целуни... Няма нужда от думи. Аз ще разбера. Но само тогава ще ти повярвам наистина... И само тогава всичко ще е имало смисъл.

вторник, 1 април 2014 г.

За онези моменти


И, знаеш, има ги онези моменти, в които музиката не е достатъчно силна, разговорите не са твърде интересни, шума на улицата не е достатъчно заглушителен, за да не можеш да чуеш онези натрапчиви мисли в главата си. И, знаеш, понякога автобусът не се движи достатъчно бързо, краката ти не могат да стигнат темпото, с което ти се иска да тичат, за да избягаш от онези мисли в главата си. Сякаш каквото и да направиш те винаги ще са там, по-силни от всичко останало.
Слагам слушалките в ушите, volume: max, и излизам да тичам. Уж за да вляза във форма, но всъщност, за да избягам. Но колкото повече бягам, толкова повече взимат превес над мен. Гласът в слушалките всъщност ми разказва историята, която всичко в мен се опитва да забрави. Всяка моя стъпка, всяко място, на което отида, пази споменът за нещо отдавна отминало, но случило се... Дали беше мисъл или истина? Дали не си го представих само? Дали всичко е било толкова истинско, колкото разстоянието във времето го кара да изглежда? Дали бях щастлива или беше просто друг нюанс на самотата? Не знам. Единственото сигурно е, че това време ми липсва. И може би няма как да го върна. Но ми се струва, че няма  да спра да се надявам. Няма да изневеря на онези дни. Няма да бъда друга и с други желания. Продължавам да държа на тези, дори и да ме нараняват. Бягам от тях? Кого ли заблуждавам? Стоя на едно място и се наслаждавам на болката, която ми нанасят спомените... Музиката само я засилва.